Тъмна дарба

Двайсет и шеста глава

Неистовото пиукане на компютъра ме изтръгна от безпаметен сън, теглейки ме, докато очите ми не се отвориха лениво. Лежах в пълна тъмнина.

Чувствах тялото си тежко и макар че някой беше съблякъл суитшърта ми, тениската ми полепваше по потното ми тяло. Ако бях сама, щях да я сваля или поне да се отърва от дънките си, за да позволя на кожата ми да диша, но знаех, че не съм. Все още се намирах в стаята му, а щом аз бях тук, значи, и той беше наоколо.

Лампата върху скрина от тъмно дърво светеше и чувах гласовете на деца откъм огнището. Кога беше станало вечер? Кръвта течеше във вените ми като мразовит зимен ден, а сърцето ми започваше да бумти панически.

Скърцането на старото легло бе заглушено от телевизора. За момент се заслушах в дежурното вечерно обръщение на президента Грей. Краката ми като че ли щяха да се събудят последни.

Телевизорът угасна след мигновено пращене. Стъпки.

- Будна ли си?

- Да - прошепнах. Гърлото ме болеше, чувствах езика си подпухнал.

Леглото се огъна под тежестта на Кланси. Едва потиснах импулса да се отдръпна.

- Какво стана? - попитах. Гласовете отдолу се увеличиха и сякаш се заклещиха между ушите ми.

- Припадна - отговори той. - Не знаех, че... Не биваше да ти оказвам такъв натиск.

Надигнах се на лакти в напразен опит да се отдалеча от допира му. Вперих очи в устните му и лъсналите под тях зъби. Халюцинация ли беше всичко, или наистина...?

Стомахът ми се сви.

- Научи ли нещо? Успя ли да потвърдиш теорията си?

Кланси се облегна назад с непроницаемо изражение.

- Не.

После стана и закръстосва между прозореца и бялата завеса. Мярнах пода от другата й страна - както очаквах, беше облян в синята светлина на отворения лаптоп.

- Не. Знаеш ли, доста пъти го прехвърлям в главата си - продължи Кланси. -Мислех, че навярно си заличила спомените им нарочно, защото си им била ядосана или сърдита, но в същото време не си изтрила цялата им памет, а само... само себе си. После ти се е случило отново с онова момиче Саманта. Саманта Дал, седемнайсетгодишна, от Бетесда, Мериленд. Родители Ашли и Тод. Зелена, фотографска памет... - Гласът му заглъхна. - От дълго време мисля и премислям, чудя се как ли го правиш, но разходката през спомените ти не ми показва какво се случва в главата ти. Не намирам причината, а само ефекта.

Питах се дали изобщо осъзнава, че изказва обърканите си мисли на глас, или че бях успяла да стана от леглото с единственото намерение да се измъкна от тази стая и от него. Болката се завръщаше малко по малко.

Какво ми е сторил? Докоснах челото си с пръсти. Главата ме болеше както при всички други случаи, в които го бях допускала вътре, но този път болката беше още по-остра. Този път не беше надникнал в съзнанието ми, а ме беше накарал да го пожелая - да поискам целувката му.

Нали?

- Късно е - реших да го прекъсна аз. - Трябва да... трябва да намеря другите.

Кланси ми обърна гръб.

- Да намериш Лиъм Стюарт, искаш да кажеш?

- Да, Лий - потвърдих, отстъпвайки бавно към вратата. - Имах среща с него. Ще се разтревожи. - Бялата завеса закачи косата ми, докато я подминавах.

Кланси поклати глава.

- Познаваш ли го изобщо, Руби? Заедно сте от... колко, месец? Месец и половина? Защо губиш времето си с него? Той е Син, и не само това, но и... имал е полицейско досие дори преди лагерите. Дори преди да избие всички онези деца. Сто четирийсет и осем, за да сме по-точни. Повече от половината лагер! Затова те съветвам да отвориш очи и да спреш да му се кланяш - не го заслужава. Твърде ценна си, за да се мотаеш с него.

Той се спусна към вратата тъкмо преди да я докосна и я затръшна пред лицето ми.

- Какво те прихваща? - изкрещях аз. - Какво от това, че е Син? Нали уж ти разправяш, че всички сме били Черни и че трябвало да се уважаваме едни други?

Усмивката, която изви краищата на устните му, беше колкото красива, толкова и арогантна.

- Трябва да проумееш, че си Оранжева и затова винаги ще си сама. - В гласа му се беше завърнало част от обичайното спокойствие. Ноздрите му обаче се разшириха яростно, когато опитах да завъртя дръжката отново. Той стовари и двете си ръце върху вратата, извисявайки се като великан над мен. - Видях какво искаш - каза Кланси. - И това не е да се прибереш при родителите си. Нито да си с приятелите си. Искаш да си с него, както бяхте вчера в бунгалото и в онази кола в гората. Не искам да те загубя, така му каза. Наистина ли е толкова важен за теб?

В стомаха ми се надигна гняв, който прогори гърлото ми.

- Как смееш? Обеща да не... обеща ми да не...

Той се изсмя грубо.

- Боже, колко си наивна само. Явно това обяснява как агентката от Лигата е успяла да те заблуди, че не си просто чудовище.

- Обеща да ми помогнеш? - пророних аз.

Той завъртя очи.

- Добре. Готова ли си за последния урок? Руби Елизабет Дейли, ти си напълно сама и винаги ще е така. Ако не беше и толкова глупава, вече щеше да си се досетила, но тъй като това надхвърля умствените ти способности, нека ти го кажа дума по дума: никога няма да се научиш да контролираш способностите си. Няма как да попречиш на съзнанието си да прониква в чужди глави, защото една част от теб не иска да контролира способностите ти. Не, не и при положение че тогава ще трябва да ги приемеш. А ти си твърде незряла и слабохарактерна, за да ги използваш по предназначение. Страхуваш се, че ще те променят.

Извърнах поглед от него.

- Руби, не схващаш ли? Мразиш се, но не си получила силите си безпричинно. Това важи и за двама ни. Наше право е да ги използваме. Длъжни сме да ги използваме, за да стоим начело, да държим останалите по местата им.

Той закачи с пръст разтегнатото деколте на тениската ми и го дръпна към себе си.

- Престани. - Останах горда от стабилния си глас.

Кланси се приведе към мен и вмъкна мъглива картина зад затворените ми клепачи - видях двама ни, точно преди да проникне в спомените ми. Стомахът ме се преобърна, като зърнах как очите ми се изцъклят ужасено, докато притиска устни към моите.

- Толкова съм щастлив, че се намерихме - продължи той с учудващо спокоен глас. - Ти можеш да ми помогнеш. Въобразявах си, че знам всичко, но ти...

Стрелнах лакът и го ударих под брадичката. Кланси залитна назад с болезнен вой и притисна длани към лицето си. Имах половин секунда да се измъкна, затова се възползвах от нея, завъртайки дръжката на вратата толкова силно, че заключващото копче само се вдигна.

- Руби! Почакай, не исках да...

В дъното на стълбището изникна лице. Лизи. Устните й се отвориха от изненада и множеството й обеци издрънчаха, като я блъснах, за да мина.

- Просто спор - чух Кланси да обяснява вяло. - Няма нищо, остави я.

Изхвърчах навън, останала без дъх. Краката ми сами ме завлякоха към огнището, но аз ги принудих да спрат, за да премисля ситуацията. Около масите за храна бяха струпани твърде много хора. Исках да намеря Лиъм и да му обясня защо не бях отишла на срещата, какво ми се беше случило, но знаех, че съм в окаян вид. Трябваше да се успокоя, а нямаше начин да го постигна тук. Можеха да възникнат опасно много въпроси. Имах нужда да остана сама.

Затова, разбира се, щом направих няколко стъпки назад, се блъснах право в Майк.

- Ей, ето те и теб! - Косата му беше прибрана в конска опашка и около главата му беше вързана черна кърпа. Подушвах бензин и нещо металическо по дрехите му. - Руби? Добре ли си?

Хукнах към офиса и надолу по пътеката към бунгалата. Намерих пътя, по който ми се струваше, че бяхме изпратили Зу, но в крайна сметка се оказа просто стара странична пътечка, обрасла с буреняци и свирепа към голата ми кожа. Хубаво. И тя щеше да свърши работа. Поне нямаше никого наоколо. Това беше единственият ми критерий.

Вървях, докато светлината от огнището не се скри напълно. Дърпах тениската си с пръсти, мъчейки се да я отлепя от кожата си. Миришеше на неговата стая. На борове и билки, на стари, гниещи неща. Накрая я изхлузих през глава и я метнах колкото можах по-силно и по-надалеч и въпреки това - въпреки това - не можех да се отърва от миризмата. Беше навсякъде: по ръцете ми, по дънките ми, по сутиена ми. Трябваше да хукна право към езерото или поне към душовете. Трябваше да намеря начин да измия отровата му от себе си.

Успокой се - казах си наум. - Успокой се! Но не можех да разбера какво точно пулсира във вените ми. Гняв, естествено, защото ме беше излъгал така долно, защото се бях хванала на въдицата му. Отвращение, защото ме беше докосвал, похищавайки дори порите на кожата ми. Но и нещо друго. Дълбока болка, която се увеличаваше и гърчеше в мен и ме превръщаше в камък.

Лиъм стоеше точно пред мен, а аз не се бях чувствала по-самотна в живота си.

- Руби? - Косата му изглеждаше като светло сребро на тази светлина, завита и оплетена както винаги. Не можех да се скрия от него. Никога не ми се получаваше. - Майк дойде да ме извика - обясни той и пристъпи внимателно към мен. Ръцете му бяха опънати напред, сякаш опитваше да се приближи до диво животно. - Какво правиш тук? Какво става?

- Моля те, просто ме остави - пророних аз. - Имам нужда да остана сама.

Той продължи да пристъпва към мен.

- Моля те - изкрещях аз, - върви си!

- Никъде няма да отида, докато не ми обясниш какво става! - отсече Лиъм. Като ме видя по-отблизо, преглътна сухо и адамовата му ябълка подскочи от напъна. -Къде беше цяла сутрин? Какво ти се е случило? Дунди ми каза, че изобщо не си се прибирала, а сега те намирам тук в такова... в такова състояние... да не би да ти е сторил нещо?

Извърнах поглед.

- Нищо, което сама не си изпросих.

Единствената реакция на Лиъм беше да отстъпи с няколко крачки назад. Да ми даде нужното пространство.

- Не ти вярвам - каза спокойно. - Ни най-малко. Ако искаш да се отървеш от мен, ще трябва да се постараеш повече.

- Не те искам тук.

Лиъм поклати глава.

- Въпреки това няма да те оставя тук сам-самичка. Давам ти колкото искаш време, колкото ти е нужно, но тази вечер двамата с теб ще си изясним нещата веднъж завинаги. Още сега. - Лиъм съблече черния си пуловер през глава и ми го хвърли. - Облечи го, иначе ще настинеш.

Улових го с една ръка и го притиснах към гърдите си. Още носеше неговата топлина.

Той закръстосва напред-назад с ръце на хълбоците.

- В мен ли е причината? Не можеш да споделиш с мен, така ли? Искаш ли да извикам Дунди?

Нямах сили да му отговоря.

- Руби, плашиш ме.

- Хубаво. - Смачках пуловера му на топка и го запратих в мрака с всички сили.

Той въздъхна треперливо и се опря на близкото дърво.

- Хубаво? Че какво му е хубавото?

Не бях проумяла пълния смисъл в думите на Кланси, докато очите ми не срещнаха тези на Лиъм. Пулсът в ушите ми се превърна в тътен. Затворих очи и притиснах длани в челото си.

- Не мога повече - проплаках. - Защо просто не ме оставиш на мира?

- Защото ти не би ме оставила.

Той направи няколко крачки към мен през шумолящия храсталак. Въздухът наоколо се нагорещи от така познатия ми заряд. Стиснах зъби, бясна, задето се приближаваше, макар и да знаеше, че не мога да овладея положението. Че е напълно възможно да го нараня.

Вдигна ръце да свали моите от челото ми, но аз нямах намерение да съм толкова внимателна с него. Отблъснах го с всички сили. Той залитна назад.

- Руби...

Блъснах го отново, и отново, все по-силно, защото само така можех да му покажа онова, което жадувах да изразя с думи. Видях кратки, живи откъслеци от светлите му спомени. Видях всичките му ярки сънища. Чак когато го бутнах в дънера на едно дърво, осъзнах, че плача. От това разстояние си личеше прясната рана под лявото му око и синината, оформяща се край нея.

Устните му се отвориха. Ръцете му вече не бяха пред него, а пълзяха нагоре по бедрата ми.

- Руби...

Преодолях и малкото разстояние, останало помежду ни. Едната си ръка пъхнах в меката му коса, а с другата сграбчих гърба на ризата му. Когато най-сетне притиснах устни към неговите, усетих как нещо се сгърчи в мен. Съществуваше само той - вече не чувах песента на щурците, не виждах сивите дънери на дърветата. Сърцето ми напираше да изскочи от гърдите ми. Още, още, още -пулсираше неуморно. Тялото му се отпусна в ръцете ми, потрепвайки под допира ми. Не ми беше достатъчно да вдишвам аромата му, исках да го погълна в себе си. Естествената кожа, димът, сладостта. Почувствах как пръстите му броят голите ми ребра. Размести краката си, за да ме придърпа по-близо до себе си.

Вече се олюлявах на пръсти; светът се въртеше опасно под мен, а устните му се плъзгаха към бузата ми, към челюстта ми, към онази точка на врата ми, където препускаше пулсът ми. Напредваше с увереност, сякаш вече беше начертал курса си.

Дори не усетих как проникнах в съзнанието му. И да бях, не можех да си представя, че ще се отлепя от него, че ще пусна топлата му кожа дори за миг. Докосваше ме с пеперудена нежност, милваше кожата ми с благоговение, но веднага щом устните му отново намериха моите, една-единствена мисъл успя да ме изтръгне от медената омара.

Споменът за лицето на Кланси, приведено към мен, за да стори същото това нещо, което Лиъм правеше сега, внезапно обля съзнанието ми и се загърчи в мен, докато не му обърнах внимание. Докато не просветна пред очите ми като нечие чуждо изживяване, не мое.

Тогава осъзнах нещо - не само аз го виждах. Лиъм също му ставаше свидетел.

Как, как, как? Не беше възможно. Аз приемах спомените, не ги излъчвах.

Но усетих как Лиъм се сковава. След миг се отдръпна от мен. И по изражението на лицето му разбрах, че наистина е видял всичко.

Гърдите ми се изпълниха с въздух.

- О, боже, съжалявам, не исках... той...

Лиъм сграбчи една от китките ми, придърпа ме обратно към себе си и обхвана бузите ми с длани. Отметна косата от лицето ми. Аз опитах да се изтръгна от хватката му, засрамена от онова, което му бях показала, и уплашена, че може да го разтълкува грешно.

Когато проговори, гласът му беше отмерен, престорено спокоен.

- Какво ти е направил?

- Нищо...

- Не ме лъжи - примоли ми се той, - моля те, не ме лъжи. Почувствах го... боже, все едно цялото ми тяло се вкамени. Била си уплашена... почувствах го, била си уплашена!

Пръстите му се плъзнаха нагоре към косата ми и доближиха лицето ми до неговото.

- Поиска... - подхванах колебливо. - Поиска да види един мой спомен и аз му позволих, но когато опитах да се откъсна... не можех да помръдна, а накрая загубих съзнание. Не знам какво ми е направил, но боля... много боля.

Лиъм се отдръпна да ме погледне, после долепи устни до челото ми. Усетих как мускулите на ръцете му се напрягат, потреперват.

- Върви в бунгалото. - Дори не ми позволи да се възпротивя. - Събирай си багажа.

- Лий...

- Аз отивам да намеря Дунди - обяви той. - И тримата изчезваме оттук. Още тази вечер.

- Не можем - отвърнах аз. - Знаеш, че няма как. - Но той вече препускаше през шубрака по тъмната пътека. - Лий!

Върнах се да взема пуловера му и го облякох, но дори той не можа да пребори студа, който превзе тялото ми, докато следвах Лиъм в посока към бунгалата и огнището.

Когато стигнах до нашето бунгало, заварих Дунди да чете на леглото си. Хвърли ми само един поглед и веднага затвори книгата си.

- Какво ти се е случило, за бога?

- Тръгваме си - заявих му. - Събирай си багажа. Какво ме зяпаш? Размърдай се!

Той скочи от леглото си.

- Добре ли си? - попита загрижено. - Какво става?

Току-що бях приключила с разказа си за Кланси, когато Лиъм влетя през вратата. Когато ни видя заедно, въздъхна, треперейки.

- Притесних се за теб - каза на Дунди. - Готови ли сте?

Намъкнах една широка тениска и Лиъм ми хвърли якето си. Дунди завърза обувките си, затвори куфарчето си и не се оплака нито веднъж. Изгасихме лампата в бунгалото и тръгнахме след Лий в мрака.

Миризмата на пушек от лагерния огън ни преследва по-дълго по главната пътека, отколкото светлината и гласовете. Хванах Дунди да наднича през рамо към него един-единствен път; далечното оранжево сияние се отрази в стъклата на очилата му. Знаех, че му се иска да попита какъв е планът, но Лиъм ни даде знак да мълчим и тръгна по една странична пътека, за чието съществуване дори не бях подозирала.

Беше добре отъпкана, но толкова тясна, че ни се наложи да вървим в индианска нишка. Очите ми следваха раменете на Лиъм, докато той не се пресегна назад да хване ръката ми. Пътеката ставаше все по-тъмна с всяка измината крачка сред гъстия параван от млади дървета.

Когато излязохме от гората, ни посрещна светлина - толкова ярка, че за момент вдигнах ръка да прикрия очите си. Лиъм спря пред мен и ръката му стисна болезнено моята.

- Казах ти - чух гласа на Хейс. - Казах ти, че ще опита да се измъкне оттук.

- Да, добър нюх.

- По дяволите! - изруга Дунди зад мен, но бях твърде шокирана да направя каквото и да било, освен да изляза иззад гърба на Лиъм, за да видя Кланси, Хейс и група момчета от охранителния екип, застанали на единствения ни изход от лагера.