Тъмна дарба

Двайсет и пета глава

Не биваше да се учудвам, че Лиъм веднага продължи с караулите, но му бяха нужни доста уговорки, за да върне вниманието си към лагера. Неведнъж присъствах на разговорите му с Оливия относно възможните начини за преодоляване на охранителните им съоръжения и вмятах собствените си предложения за това как да сервират плановете си на Кланси.

Ентусиазмът - особено този на Лиъм - беше заразително нещо. Някои вечери просто се отпусках и го наблюдавах как се вживява все повече и повече, размахвайки ръце, сякаш опитваше да извае идеите си от въздуха, за да ги видим и ние. Думите му бяха пропити с такава непоклатима надежда, че осезаемо въодушевяваха всички край него. До края на първата седмица интересът към проекта му беше скочил дотолкова, че ни се наложи да преместим срещите от малкото ни бунгало до огнището. Лиъм вече ходеше навсякъде с групичка предани последователи, всеки от които се бореше за вниманието му.

Двамата с Дунди нямахме особено желание да се върнем в играта. Той ми прости, навярно защото тъжните хора не обичаха да остават за дълго насаме с тъгата си. Така и не се върна на работа в градината, но и онова момиче, надутата отговорничка, не изпълни заканата си да го издаде.

Аз продължих уроците с Кланси. Или поне опитах.

- Къде ти е умът днес?

Не в атака срещу неговия, поне това беше сигурно.

- Покажи ми за какво мислиш - каза ми, като отворих уста да отговоря. - Не искам да чувам. Искам да видя.

Отлепих очи от петното слънчева светлина, разляло се по пода. Кланси отвърна на погледа ми с раздразнение, каквото бях виждала по лицето му само веднъж досега - когато един от малкото останали Жълти не беше успял да подкара една от пералните.

Към мен обаче никога не беше проявявал такова озлобление.

Затворих очи и отново протегнах ръка към неговата; извиках в съзнанието си спомена за това как розовата раница на Зу изчезва сред живия плет от дървета. През изминалите няколко седмици все по-малко от разговорите ни се случваха с думи. Когато искахме да си споделим нещо, го правехме по нашия начин -говорехме на нашия език.

Но не и днес. Неговото съзнание беше като зазидано, а моето - като желе.

- Извинявай - пророних. Нямах сили дори да се разочаровам от себе си. Усещах как потъвам в странна дупка, такава, в която всеки шум, всяка гледка през прозореца бяха достатъчни да отвлекат вниманието ми. Просто се чувствах уморена. Объркана.

- Да ти кажа, имам си и друга работа - продължи той. Под думите му кипеше нещо. - Чакат ме обиколки и разговори с доста хора, но аз се опитвам да помогна на теб. Тук съм с теб.

Стомахът ми се преобърна. Изопнах гръб върху леглото му, готова да поднеса поредното си извинение, когато той стъпи на пода и отиде до бюрото.

- Кланси, наистина съжалявам. - Докато стигна до бюрото, той вече пишеше на лаптопа си. Не знам колко време ме остави да стърча до него в безмълвна, сковаваща тревога, преди да благоволи да вдигне поглед от работата си. Май и на него му беше омръзнало да се преструва. Раздразнението рязко беше преминало в гняв.

- Знаеш ли, мислех, че ако позволя на Жълтата ти приятелка да си тръгне, ще помогна на концентрацията ти, но явно съм грешал. - Той поклати глава. -Очевидно съм грешал за много неща.

Настръхнах, незнайно дали заради начина, по който бе казал „Жълтата ти приятелка", или намека, че не бях способна да овладея нещата, на които се опитваше да ме научи.

Време беше да си тръгна. Останех ли и секунда още, имаше опасност да кажа нещо смъртоносно за приятелството ни. Да му кажа, че Зу си има име, че е съвсем нормално да се притеснявам за нея. Трябваше да се досети, че е можело да прекарам последните няколко седмици с нея, вместо да работя тук с него. Да прекарвам времето си с него. Да утешавам и подкрепям него.

Може и да бях научила доста, може и да разбирах по-добре способностите си, но сега, докато го гледах със стиснати, разтреперани от гняв юмруци, не успявах да се примиря със загубеното. Какъв беше смисълът да се изолирам от света с човек, който не вярваше в мен, при положение че навън ме чакаха хора, които вярваха в мен.

Обърнах се рязко на пета и закрачих към вратата. Като я отворих, Кланси се провикна:

- Точно така, Руби, избягай и този път. Да видим докъде ще стигнеш!

Не погледнах назад и не спрях, въпреки че една част от мен усещаше, че това може да е краят - че обръщах гръб на единствения ми шанс да овладея способностите си. В даден момент от последните десет минути главата ми беше прекъснала връзката си с онзи упорит мускул, туптящ в гърдите ми, и откровено казано, не знаех кое от двете ме водеше надалеч от него. Знаех само - и то с категорична, абсолютна сигурност, че не исках да вижда как лицето ми се сбърчва в тъжна гримаса, да чува стоновете на вина и болка, кръжащи из главата ми.

Не можех да укрия нищо от него, а за пръв път ми се искаше да можех.

Бяха ми нужни няколко дни да осъзная, че раздялата със Зу не беше единственото събитие, повлияло на вътрешния ми свят. След като Дунди изтъкна сходството между „Ийст Ривър" и живота в изправителния лагер, нямаше как да го избия от главата си. Дънките и черните тениски на децата вече ми наподобяваха униформи. Опашките за храна ми напомняха за столовата. Когато светлините в бунгалото угасваха точно в девет вечерта и гледах как членовете на охранителния екип се разхождат пред прозореца ми, се връщах в колиба 27, на леглото под това на Сам.

Започвах да се питам дали уж мъртвите камери в офиса и из другите общи постройки не бяха включени.

На няколко пъти опитах да посетя Кланси, за да му се извиня, но той винаги ме отпращаше със студено „Днес нямам време за теб". Имах чувството, че ме наказва, но не знаех с какво точно го бях заслужила. При всички случаи бързо проумях, че той ми беше нужен повече, отколкото аз на него. Това прозрение, комбинирано със засегнатата ми гордост, ме караше да се чувствам още по-зле.

Чак в сряда, едва час преди Лиъм и останалите да се срещнат за поредното разискване на стратегиите им за освобождаване на лагерите, Кланси реши, че е готов да говори с мен.

- Няма да се бавя - казах на Лиъм, стисвайки ръката му по време на закуска. -Сигурно ще закъснея само няколко минути.

Но когато влязох в офиса на Кланси и видях състоянието му, се зачудих дали изобщо е трябвало да идвам.

- Здрасти, влез... но внимавай къде стъпваш. Съжалявам за безпорядъка.

Безпорядък? Безпорядък? Офисът му изглеждаше така, сякаш някой беше

взривил бомба вътре и беше пуснал глутница вълци да претършуват останките. Навсякъде бяха разпилени купища листове, скъсани карти, кашони... А накрая видях и Кланси - кичури коса висяха върху лицето му и беше облечен в същата намачкана бяла риза, с която го бях зърнала на предишния ден.

През седмиците на познанството ни Кланси бе изглеждал само и единствено безупречно. Дори малко се плашех от педантичната му спретнатост, която несъмнено беше резултат от възпитанието му. Ако не баща му беше отговорен за нея, то вероятно се дължеше на някоя стриктна стара бавачка, втълпявала му ден след ден колко е важно да запасваш ризата си, да лъскаш обувките си и да решеш косата си.

Днес обаче Кланси изглеждаше потресаващо.

- Добре ли си? - поинтересувах се, затваряйки вратата след себе си. - Какво става?

- Опитваме да организираме удар за медицински материали. - Кланси се настани в стола си, но само след миг лаптопът му запиука и той отново скочи на крака. - Дай ми секунда.

Побутнах с крак един от листовете, разпилени по пода, за да прочета какво пише на него.

- Това са доклади за обичайната нощна посещаемост на едно близко крайпътно заведение за почивка на тираджии - обясни Кланси, сякаш прочел мислите ми. Пръстите му летяха по клавиатурата. - И сведения на Лигата за присъствието на агенти от СОП в района. Доколкото разбираме, „Леда Корпорейшън" вече наема правителствена охрана на товарите си.

- Но защо СОП? - учудих се аз.

Кланси сви рамене.

- Те са най-голямата военна сила, с която правителството разполага в момента и благодарение на скъпия ми татко, най-организираната.

- Да, има логика. - Изправих се, но веднага щом очите ми попаднаха на светещия символ върху капака на лаптопа, се сетих за Дунди. - Може ли да те помоля за една услуга?

- Само ако първо ми позволиш да ти се извиня.

Седнах на стола отсреща и забих поглед в ръцете си.

- Не може ли просто да забравим за случилото се?

- Не, не и този път - отвърна той. - Ей, ще ме погледнеш ли?

Изражението на лицето му само по себе си накара сърцето ми да нарасне двойно. Така или иначе си беше опасно красив, но измъченият му вид днес беше направо смъртоносен.

Грижа го е - прошепна тънко гласче в главата ми. - Грижа го е за теб.

- Съжалявам, че избухнах - подхвана Кланси. - Не биваше да казвам онези неща за приятелката ти Сузуме и определено не биваше да намеквам, че не се стараеш.

- Тогава защо го каза?

Той прокара ръка по лицето си.

- Защото съм идиот.

- Това не е отговор - поклатих глава аз. Наистина ме нарани.

- Руби, не е ли очевидно? - попита той. - Харесвам те. Познавам те само от...

колко, месец? А навярно си единственият истински приятел, който съм имал от десетгодишна възраст, когато стана ясно какво съм всъщност. Постъпих глупаво, като ти се ядосах, задето мислите ти бяха при някой друг, а не само с мен.

Вцепених се от смайване.

- Не пуснах Сузуме и приятелите й, защото се надявах това да помогне на концентрацията ти. Пуснах я, защото мислех, че така ще те зарадвам. Дори не ми мина през ума, че ще се притесняваш за нея, особено след като си я защитавала толкова ревностно досега.

Не е само до това, че го е грижа за теб.

Трябваше да извърна поглед. Да разиграя ситуацията в главата си. Мозъкът ми се беше превърнал в каша, а и сърцето си не чувствах в много по-добро състояние.

- Вероятно бих могла да ти простя...

- Но само ако ти направя въпросната услуга? - Дочувах усмивката в гласа му. -Добре. Слушам те.

- Ами... знам, че не го позволяваш, но се надявах да направиш изключение в този случай. - Най-сетне се престраших да вдигна очи към него. - Един от приятелите ми... иска да използва компютъра ти, за да опита да се свърже с родителите си.

Усмивката му посърна.

- Приятелят ти Лиъм?

- Не, Ду... Чарлс Мериуедър.

- Онзи, дето не се явява на работа в градината?

Ясно, в крайна сметка, отговорничката го беше изпортила.

Кланси затвори мълчаливо лаптопа и стана.

- Много съжалявам, Руби, но вече казах, че никой друг няма да напуска лагера.

- О, не! - отрекох аз с пресилен смях. - Той иска просто да се увери, че родителите му са добре.

- Не - отсече Кланси, заобиколи бюрото и седна на ръба му пред мен. - Иска да уреди заминаването си и да те вземе със себе си. Не се опитвай да го прикриваш, Руби. Всичко ми е ясно. Не се и съмнявам, че е достатъчно отчаян да издаде на родителите си местонахождението на лагера ни.

- Никога - застъпих се за Дунди. - Уверявам те.

- Беше тук, когато преди няколко седмици двама натрапници проникнаха на територията ни. Сама видя колко е лесно да се промъкне човек. Ами ако не бяха задействали алармата? Можехме да пострадаме сериозно. - Лицето на Кланси беше притъмняло, угрижено. - Щом Чарлс иска да се свърже с родителите си, кажи му, че трябва да попълни молба с инструкции като всички останали. Трябва да основавам решенията си, преценявайки възможността от заплаха за лагера; колкото и да ми се иска да помогна на приятеля ти.

Отговорът му не ме задоволяваше. Дунди щеше да предпочете изобщо да не се свързва с родителите си, отколкото да предостави на непознат човек достъп до единствения му начин за безопасна комуникация с тях.

- Макар че... - продължи след секунда Кланси, като седна до мен и вдигна краката си на бюрото. - Има едно нещо, с което би могла да ме убедиш.

Не можех да го погледна.

- Петнайсет минути, Руби. Искам ти да бъдеш моя учителка за петнайсет минути.

На какво можех да го науча аз?

- Ще ми се да ми обясниш как точно заличаваш нечия памет. Знам, че не се гордееш с това, и знам, че ти е причинило много болка в миналото, но ми се струва полезен трик и ще съм ти благодарен, ако ме научиш на него.

- Ами... може да опитам.

Все едно имах право да му откажа след всичко, което беше сторил за мен. Само дето нямах представа как да го науча на подобно нещо. Та аз почти не го разбирах.

- Мисля, че ако се запозная с него, ще съм способен да ти помогна с предотвратяването на нови инциденти. Как ти звучи?

Всъщност звучеше доста добре.

- Ако нямаш нищо против - продължи той, - бих искал да разгледам спомените ти, за да потърся някои улики. Имам едно съмнение, което ми се ще да проверя.

Едва ли очакваше изобщо да се замисля върху искането му, но така стана. Беше влизал в главата ми безброй пъти, беше виждал неща, за които не бях продумвала на никого. Но някак бях успявала да му забраня достъпа до истински значимите неща, до сънищата, които държах да защитя.

Замислих се за думите на Лиъм, когато ми беше разказал за сестра си. Тези спомени са си лично мои.

Но ако исках бъдеще със семейството си - с Лиъм, трябваше да сваля гарда. Да пусна Кланси до всяко кътче на съзнанието си, щом така имаше шанс да предотвратя подобни случки.

Можеш да му се довериш - увери ме същото онова гласче. - Той ти е приятел. Никога не би преминал границата на допустимото.

- Добре - съгласих се накрая. - Но само тези спомени, след което ще позволиш на Чарлс да използва компютъра ти.

- Дадено.

Кланси коленичи пред мен, обхвана с една ръка челюстта ми, а другата прокара през косата ми. Опитах се да преглътна близостта му, самонадеяната му увереност, че не нямам нищо против нея. Не за пръв път сядахме толкова близо един до друг, но сега като че ли беше различно.

- Почакай - прекъснах го аз, облягайки гръб назад. - Обещах на Лиъм и другите, че ще отида при тях. Съгласен ли си да го оставим за по-късно? За утре може би?

- Ще отнеме само секунда - увери ме Кланси с утешителен, нисък глас. -Просто затвори очи и си мисли за сутринта на десетия ти рожден ден.

Хайде - подкани ме същото онова гласче. - Хайде, Руби...

Преглътнах сухо и му се подчиних - върнах се в някогашната си стая със сините й стени и панорамен прозорец. Малко по малко интериорът сам се нареди пред затворените ми очи. Празните стени се окичиха с бродерии от баба, снимки на родителите ми и схема на вашингтонското метро. Виждах и шестте плюшени играчки, с които винаги спях, разпилени по пода до яркосинята ми завивка. Дори някои напълно забравени подробности - лампата на малкото ми бюро, провисналата полица в библиотеката ми - внезапно изплуваха напълно ясно.

- Добре. - Чувах Кланси някъде отдалече, но го чувствах близо до себе си, все по-близо и по-близо. Дъхът му стопли бузата ми с неочаквания си допир. -Продължавай... - Звучеше задъхан. - Продължавай да мислиш... - Видях лицето му през лъскава мъгла; тъмните му очи прогаряха трептящия въздух. Виждах само него, защото в тези няколко мимолетни момента като че ли единствено той съществуваше в света ми. Чувствах всяка част от себе си бавна и топла, досущ като мед. Кланси примигна веднъж, после втори път, сякаш за да избистри собствения си замъглен поглед, да си спомни каква мисия имаше тук. - Просто продължавай... - Тогава устните му... устните му се озоваха толкова близо, усмихваха се до моите. Пръстите му се заровиха в дългите ми коси, докато галеше с палци бузите ми. - Ти... - подхвана с дрезгав глас - ... ти си... - Нещо горещо и тъмно се надигна в мен и се разля като пламенна вълна в тялото ми. Той плъзна ръце надолу по шията ми, по раменете ми, по ръцете ми, надолу...

В следващия момент нежността изчезна.

Устните му се притиснаха към моите с такава сила, че ги отвориха, откраднаха дъха ми и сетивата ми, и реалността. Кожата на лицето му беше гладка и хладна до моята, но аз горях - горях. Треската вцепени тялото ми и се озовах на леглото, притисната назад към възглавниците, сякаш падах през облаци. Кръвта се бе изцедила от главата ми и сега усещах само глух пулс в нея. Ръцете ми сграбчиха ризата му - имах нужда да се хвана за нещо, да се задържа, за да не пропадна твърде надълбоко.

- Да - чух го да шепне и устата му отново намери моята, а ръцете му се заеха да надигат блузата ми.

Искаш го - прошепна глас в главата ми. - Искаш го.

Но не беше моят глас. Не аз говорех така - нали? В този момент черните му очи се загубиха зад светлосин проблясък. Това исках, това исках най-истински. Чувствах ума си муден, сякаш упоен от напъна. Лиъм. Но сега бях с Кланси. Кланси, който ми помагаше, който беше мой приятел, толкова красив, че ме караше да забравя мислите си, Кланси, който не просто ме харесваше...

И който беше Оранжев.

Отворих рязко очи, тъкмо когато ръцете му достигаха врата ми, стисвайки го леко. Опитах да се отдръпна, но имах чувството, че беше напълнил вените ми с цимент. Не можех да помръдна. Не можех дори да затворя очи.

Спри, опитах да му кажа, но когато челото му намери моето, зад очите ми избухна такава болка, че забравих всичко.