Пета глава


Не си спомням как съм заспала, само как се събудих. И нищо чудно - тялото ми се тресеше толкова силно, че направо се претърколих от леглото и ударих лице в съседното.

Явно Ванеса се беше уплашила от внезапното сътресение, защото я чух да казва:

- Какво, по дяволите... Руби? Ти ли си?

Не можех да стана. Усетих ръцете й върху лицето си и осъзнах, че вече крещи името ми, а не го шепне.

- О, боже - каза някой. Прозвуча ми като Сам, но не можех да отворя очи, за да видя.

- ... копчето за спешни случаи! - С цялата тежест на тялото си Ашли притисна краката ми; познах я, въпреки че постоянно губех съзнание, а зад клепачите ми пламтеше ослепително бяла светлина. Някой пъхна нещо в устата ми - гумено и твърдо. Вкусвах кръв, но не знаех дали е от езика ми, или устните ми, или...

Два чифта ръце ме вдигнаха от земята и ме оставиха върху друга повърхност. Още не можех да отворя очи; гърдите ми горяха. Тялото ми се тресеше неконтролируемо и имах чувството, че крайниците ми се сплескват.

В следващия момент долових аромата на розмарин. Усетих натиска на меки, хладни ръце върху гърдите си, а после всичко изчезна.

Животът се върна в тялото ми под формата на силен плесник през лицето.

- Руби - каза някой. - Хайде, знам, че ме чуваш. Трябва да се събудиш.

Открехнах очи и светлината ме връхлетя с жестока мощ. Някъде наблизо

изскърца врата.

- Това ли е тя? - попита непознат глас. - Ще я упоиш ли?

- Не, няма нужда - завърна се първият глас. Него го познавах. Беше също толкова нежен като преди, само че този път звучеше някак по-остро. Ръцете на доктор Бегби се пъхнаха под мишниците ми и ме надигнаха. - Тя е жилава. Ще го понесе.

Нещо миришеше ужасяващо. На киселина и гнилоч едновременно. Отворих рязко очи.

Доктор Бегби беше коленичила до мен и размахваше нещо под носа ми.

- Какво...?

Вторият глас принадлежеше на друга млада жена. Тя имаше тъмнокестенява коса и бледа кожа, но видът й не се открояваше с нищо повече. Явно не съзнаваше, че я гледам, защото съблече синята си лекарска униформа и я хвърли на доктор Бегби.

Нямах представа къде сме. Помещението беше малко и по стените му имаше рафтове с шишета и кутии, но не успявах да надуша нищо друго, освен нещото, с което доктор Бегби ме беше събудила.

- Облечи това - нареди ми доктор Бегби, изправяйки ме на крака, без да се интересува дали са готови за такъв подвиг, или не. - Хайде, Руби, трябва да побързаме.

Чувствах тялото си тежко, всичките ми стави пращяха. Въпреки това се подчиних и надянах лекарския костюм върху униформата си. Докато се обличах, другата жена сложи ръце зад гърба си, а доктор Бегби навъртя няколко пласта сребристо тиксо около тях. След това се зае и с краката й.

- Ще се срещнете в Харви. Не забравяй да тръгнете по шосе 215.

- Знам, знам - увери я доктор Бегби, после преряза със зъби още едно парче тиксо и залепи с него устата й. - Успех!

- Какво правите? - попитах аз. Гърлото ме дращеше, а кожата около устата ми като че ли се напука от движението. Докторката събра косата ми назад и я усука в небрежен кок, който пристегна с гумен ластик. После окачи идентификационната табелка на другата жена около врата ми и сложи хирургическа маска на лицето ми.

- Ще ти обясня всичко, като се измъкнем оттук, но в момента нямаме време за губене. До двайсет минути ще почнат караулите - предупреди тя. - Не бива да казваш и дума, разбра ли? Просто гледай какво правя аз.

Кимнах и й позволих да ме избута от тъмната стаичка в смътно осветения коридор на лазарета. Краката отново ме предаваха, но тя се справи и с този проблем. Преметна едната ми ръка през рамото си и пое по-голямата част от тежестта ми.

- Тръгнахме - пророни тя. - Възстановете нормалния сигнал от камерите.

Погледнах я и видях, че не говори на мен. Шепнеше към златната значка с лебед.

- Нито дума - напомни ми, докато свивахме по следващия дълъг коридор. Движехме се толкова бързо, че развявахме белите завеси на лечебните отделения и виждах войниците, които подминавахме, като черни петна, отстъпващи от пътя ни.

- Извинете, извинете! - викаше през рамо доктор Бегби. - Трябва да я заведа у дома.

Съсредоточих погледа си върху правите линии на плочките под краката ми. Главата ми още се въртеше и осъзнах, че излизаме навън чак когато чух изпиукването на чипкартата й в процепа на вратата и усетих първите капки студен дъжд върху скалпа си.

Територията на лагера беше осветена от огромни стадионни прожектори през цялото денонощие; внушителните съоръжения стърчаха като великани, но вместо да всяват страх, ми напомняха за нощните ръгби мачове, миризмата на прясно окосена трева и червения суитшърт с логото на „Спартанците", който баща ми обикновено обличаше за мачовете на някогашния си гимназиален отбор. „Атакувай, да му се не види!" - крещеше татко с пълно гърло.

Пътят от задния изход на лазарета до чакълестия паркинг беше кратък. Чудех се дали нямам халюцинации, тъй като погледът ми постоянно се замъгляваше, но пък чух с пълна яснота хрущенето на чакъла под обувките ни и крясъка: „Ей, какво става там?".

Усетих как доктор Бегби се стяга до мен. Опитах да продължа напред, като използвах рамото й за опора, но краката ми отказаха напълно.

Щом отново отворих очи, седях на земята до черните кубинки на един войник. Той коленичи пред мен. Доктор Бегби му говореше нещо с онзи кротък глас, който бях чула при първата ни среща с нея.

- ... стана й лошо, затова предложих да я откарам до тях. Сложих й маска, за да не зарази някой друг.

Гласът на войника се избистри в ушите ми.

- Писна ми все да ни заразяват тези хлапетии.

- Ще ми помогнете ли да я заведа до колата ми? - попита доктор Бегби.

- Ако е болна...

- Колата е ей там - прекъсна го докторката. - И обещавам, че ако дори заподсмърчате утре, лично ще ви излекувам.

Това беше познатият ми глас - толкова сладък, че звучеше като звън на малки камбанки. Войникът се изкиска, но усетих, че все пак ме повдига. Опитах да не се отпускам на него, да не обръщам внимание на грубата му хватка, но главата ми постоянно се отмяташе назад.

- На предната седалка ли? - попита войникът.

Преди доктор Бегби да е отговорила, радиостанцията му изпращя.

- Виждаме ви на мониторите. Трябва ли ви помощ?

Той изчака доктор Бегби да отвори предната пасажерска врата и да ме настани на седалката, преди да отговори.

- Няма нужда. Доктор... - Той вдигна идентификационната табела от гърдите ми. - Доктор Роджърс е пипнала вируса, който върлува напоследък. Доктор...

- Бегби - подхвърли бързо тя. После се метна на шофьорската седалка и затвори вратата след себе си. Надникнах към нея, забелязвайки колко трепереха пръстите й, докато се мъчеше да пъхне ключа в таблото. За пръв път я виждах толкова напрегната.

- Доктор Бегби ще я откара у дома. Колата на доктор Роджърс ще пренощува тук. Моля, уведомете сутрешния патрул.

- Прието. Кажи им да потеглят към изхода, ще предупредя охраната.

След няколко задавяния двигателят най-сетне припали. Погледнах през предното стъкло към електрическата ограда и тъмната позната гора отвъд нея. Доктор Бегби се пресегна да закопчае колана ми.

- Леле, доста е зле. - Войникът се беше върнал и надничаше през шофьорския прозорец.

- Дадох й доста силно успокоително - засмя се доктор Бегби. Гърдите ми се стегнаха.

- Та, за утре...

- Наминете да се видим, става ли? - предложи доктор Бегби. - Почивката ми е към три.

Не му даде шанс да отговори. Гумите се завъртяха в чакъла и чистачките изскърцаха по предното стъкло. Доктор Бегби вдигна страничния прозорец с приятелско помахване, докато с другата ръка въртеше волана към изхода от паркинга. Зелените цифрички на таблото отчитаха 2:45.

- Скрий колкото може по-голяма част от лицето си - нареди ми тя и включи радиото. Не познах песента, но нямаше как да сбъркам гласа на Дейвид Гилмор и отличителните синтезатори на Pink Floyd.

Доктор Бегби намали звука и вдиша дълбоко, преди да завие към портата. Пръстите й потропваха нервно по волана.

- Хайде, хайде - прошепна и погледна отново часовника. Пред нас чакаха още две коли, всяка от които бе пропусната след мъчително бавене. Когато и последната се загуби в нощта отвъд оградата, доктор Бегби вече беше на ръба на нервите си.

Настъпи педала на газта твърде силно и колата подскочи напред. Като натисна спирачките, коланът ми блокира, изкарвайки въздуха от гърдите ми.

Тя свали прозореца, но аз бях твърде уморена, за да се страхувам. Притиснах длан към очите си и вдишах дълбоко. Хирургическата маска се търкаше в устните ми.

- Ще закарам доктор Роджърс до тях. Ей сега ще намеря пропуска й...

- Няма нужда. В утрешния график пише, че сте на работа от три часа, така ли е?

- Да. Благодаря ви. И моля, отбележете в него, че доктор Роджърс няма да се яви за смяната си.

- Разбрано.

Нямах сили дори да овладея блуждаещите пипала на мозъка ми. Затова, когато доктор Бегби ме докосна отново, за да отмести косата от лицето ми, зад очите ми разцъфна нова картина. Тъмнокос мъж с широка усмивка прегръща доктор Бегби и я върти ли, върти ли, върти, докато смехът й не зазвънтява в ушите ми.

Кейт свали малко прозорците ни и фучащият край колата въздух донесе аромата на дъжд, който бързо ме приспа.

Загрузка...