Тъмна дарба

Четвърта глава

Събудих се от допира със студена вода и угрижен женски глас.

- Добре си - уверяваше ме жената. - Всичко е наред. - Не знам кого си мислеше, че заблуждава с милите си думички, но аз определено не й се връзвах.

Позволих й да докосне лицето ми с мократа кърпа отново; топлината на тялото й ми действаше успокояващо. Ухаеше на розмарин и сладки спомени. За миг, само за миг ръката й докачи моята и едва го понесох.

Не си бях у дома и тази жена не беше майка ми. Задъхах се в стремежа си да задържа всичко в себе си. Не биваше да плача, не и пред нея, нито пък пред другите хора в стаята. Не биваше да им доставям това удоволствие.

- Още ли те боли?

Единствената причина да отворя очи беше, че тя вдигна клепачите ми с пръсти. После насочи тънък лъч ярка светлина първо в едното, след това и в другото ми око. Понечих да изпъна ръце, за да блокирам светлината, но установих, че са ги обездвижили с лепящи ленти. Нямаше смисъл да се съпротивлявам.

Жената изцъка с език, отстъпи назад и взе цветния аромат със себе си. Въздухът веднага се насити с острата миризма на спирт и кислорода вода, която ми подсказа къде се намирах.

Звуците на лазарета в Търмънд прииждаха и избледняваха на неравномерни вълни. Болезнен плач на дете, тропот на кубинки по белия теракотен под, скрибуцане на инвалидна количка... Имах чувството, че лежа върху тунел, прилепила съм ухо до земята и слушам бръмченето на минаващите под мен коли.

- Руби?

Жената беше облечена в син лекарски костюм и бяла престилка. Кожата й беше толкова бледа, а косата й - толкова светлоруса, че почти се сливаше с тънката завеса около леглото ми. Забеляза, че я гледам, и ми се усмихна сърдечно.

По-млад доктор от нея не бях виждала в Търмънд - но все пак можех да преброя посещенията си в лазарета на пръстите на едната си ръка. Веднъж ме приеха заради стомашен вирус и обезводняване, събитие, което Сам нарече Великото повръщане, и веднъж за изкълчена китка. И в двата случая се бях почувствала много по-зле след опипването от сбръчкани ръце, отколкото преди срещата с доктор. Нищо не лекува настинката по-бързо от мисълта за стар перверзник с одеколон от алкохол и лимонов сапун за ръце.

Но всичко в тази жена беше почти нереално.

- Аз съм доктор Бегби. Доброволка от „Леда Корпорейшън" съм.

Кимнах и погледът ми отскочи към емблемата със златист лебед върху джоба на престилката й.

Тя се приведе към мен.

- Ние сме голяма медицинска компания, която се занимава с проучвания и изпраща доктори в лагерите, за да помагаме в грижите за вас. Ако ще те накара да се отпуснеш, може да забравим официалностите и да ми викаш Кейт.

Естествено. Вперих поглед в протегнатата към мен ръка. Помежду ни се спусна тишина, нарушавана единствено от силното туптене в слепоочията ми. След момент на неловкост доктор Бегби прибра ръката си в джоба на престилката, но не и преди да я задържи за миг над лентата, с която лявата ми китка бе закрепена за металната решетка на леглото.

- Знаеш ли защо си тук, Руби? Спомняш ли си какво стана?

Преди или след кулата да изпържи мозъка ми? Само че не можех да го изрека на глас. С възрастните беше най-добре да не се говори. Умееха да чуват едно нещо и да го възприемат като друго, напълно различно. Не исках да им давам основание да ме наранят.

Затова от цели осем месеца не бях използвала гласа си. Дори не бях сигурна дали си спомням как се говори.

Незнайно как лекарката успя да отгатне въпроса, който едва задържах на върха на езика си.

- Задействали са усмирителната сирена, след като в столовата е избухнал бой. Доколкото разбирам, положението е било... напечено.

Меко казано. Белият шум - усмирителната сирена, както го наричаха властимащите - обуздаваше нас, докато на тях не се отразяваше по никакъв начин. Действаше на принципа на свирка за отблъскване на кучета и честотата му беше точно такава, че само нашите мозъци я улавяха.

Включваха го поради всевъзможни причини, понякога за дребни неща като например, че някое от децата е използвало неволно свръхестествената си способност, или за потушаването на размирици, възникнали в колибите. И в двата случая насочваха шума директно към сградата, в която се намираха провинените. Щом го бяха използвали върху целия лагер посредством високоговорителите, значи, положението наистина беше излязло извън контрол. Явно са се притеснили, че е лумнала искра, способна да разпали всички ни.

Този път доктор Бегби освободи китките и глезените ми без капка колебание. Мократа кърпа, с която бе почиствала лицето ми, висеше върху страничната

решетка. Бялата й материя беше пропита с яркочервени петна.

Вдигнах ръка и докоснах устата си, бузите си, носа си. Когато погледнах пръстите си, почти не се изненадах да видя, че са покрити с тъмна кръв. Беше засъхнала между ноздрите и устните ми, сякаш някой ме беше фраснал право в носа.

Опитах да се поизправя и веднага установих колко лошо хрумване беше това. Гърдите ми изкрещяха от болка и отново се проснах по гръб, без дори да усетя кога съм паднала назад. Доктор Бегби се спусна към мен и повдигна металното легло до изправено положение.

- Имаш натъртени ребра - обясни ми тя.

Понечих да вдишам дълбоко, но гърдите ми бяха толкова стегнати, че успях да си поема само отсечена глътчица въздух. Явно докторката не беше забелязала, защото продължаваше да ме гледа милостиво и след малко попита:

- Може ли да ти задам няколко въпроса?

Фактът, че искаше разрешението ми, беше чудо сам по себе си. Огледах лицето й в търсене на омразата, заровена под приветливото й отношение, на страха в угрижените й очи, на отвращението, впримчено в ъгълчето на усмивката й. Но не намерих нищо. Дори раздразнение.

Някакво нещастно хлапе започна да повръща в отделението отдясно; виждах тъмния му силует като сянка върху бялата завеса.

Никой не седеше до него, никой не държеше неговата ръка. Бяха само той и купата му с повръщано. А аз лежах тук с препускащо от страх сърце, че вълшебната принцеса до леглото ми ще заповяда да ме убият като бясно куче. Но тя не знаеше на какво бях способна - нямаше как да знае.

Държиш се параноично - смъмрих сама себе си. - Вземи се в ръце.

Доктор Бегби извади химикалка от чорлавия си кок.

- Руби, спомняш ли си, когато включиха усмирителната сирена, да си падала напред по лице?

- Не - отвърнах аз. - Вече бях... на земята. - Не знаех доколко можех да й споделя. Усмивката на лицето й се уголеми и долових леко... самодоволство в нея.

- Винаги когато задействат сирената ли изпитваш такава болка и кървиш толкова?

Внезапно болката в гърдите ми загуби всякаква връзка с наранените ми ребра.

- Ще приема отговора ти за отрицателен... - Не виждах какво пише, а само, че ръката и химикалката й хвърчаха по хартията, драскайки така, сякаш животът й зависеше от това.

Белият шум винаги ми се беше отразявал по-тежко, отколкото на останалите момичета от колибата ми. Но никога преди не бях кървяла.

Доктор Бегби си тананикаше нещо, докато пишеше, май беше песен на Rolling Stones.

Тя е с управниците на лагера, напомних си. Една от тях е.

Но... в друг свят може и да не беше. Независимо от лекарското облекло доктор Бегби не изглеждаше много по-възрастна от мен. Имаше младежко лице, което навярно й носеше само затруднения във външния свят.

Винаги съм смятала хората, родени преди Изродското поколение, за големи щастливци. Живели са без страх от онова, което е можело да им се случи, прекосят ли границата между детството и юношеството. Доколкото знам, когато гоненията започнаха, децата над тринайсетгодишна възраст отърваха кожите -прескочиха Изродските лагери на игралната дъска на живота и продължиха направо към Нормаландия. Но като гледах дълбоките, нетипични за двайсетгодишна жена бръчки по лицето на доктор Бегби, започвах да се съмнявам, че им се е разминало толкова лесно. И въпреки това животът им беше потръгнал по-добре от нашия.

Способности. Необясними сили, умствени дарби, толкова противоестествени, че докторите и учените нарекоха цялото ни поколение Пси. Вече не ни приемаха за човешки същества. Необикновените ни мозъци ни отлъчиха от тази категория.

- От картона ти виждам, че са те класифицирали в категория „абнормален интелект" - продължи доктор Бегби след известно време. - Подложи ли те ученият, на когото беше поверена, на всички необходими изследвания?

Нещо леденостудено се вкопчи в стомаха ми. Може и да не бях научила много за света, може и образованието ми да се простираше едва до четвърти клас, но усещах, когато някой целеше да изкопчи дадена информация от мен. Военните преминаха към по-драстични мерки още преди години, но в началото разпитите им се провеждаха с деликатен, състрадателен тон. А фалшивото съчувствие смърди като лош дъх.

Дали знае нещо? Не е изключено, докато съм била в безсъзнание, да е разгледала мозъка ми на скенер или пък да ми е направила кръвни тестове. Пръстите ми се свиха един по един и ги стиснах в юмруци. Опитах да се съсредоточа в тази насока, но вероятностите постоянно атакуваха мислите ми. Страхът замъгляваше всичко.

Въпросът на лекарката увисна във въздуха, някъде между истината и лъжата.

Тропотът на кубинки върху блестящите от чистота плочки ме накара да извърна поглед от лицето й. Всяка стъпка звучеше като предупреждение и разбрах, че идват за мен, още преди доктор Бегби да е обърнала глава. Тя понечи да стане от кушетката, но аз не й позволих. Не знам какво ме прихвана, но сграбчих китката й и в този момент списъкът с наказания за подобно своеволие се заизрежда в

главата ми като прескачащ компактдиск, върху който всяка драскотина по повърхността бе по-дълбока от предишната.

Не ни беше позволено да докосваме никого, дори сълагерниците си.

- Този път беше различно - прошепнах през болезнено гърло. Гласът ми звучеше непознато. Немощно.

Доктор Бегби имаше време само да кимне с глава - съвсем леко, едва забележимо, преди нечия ръка да дръпне завесата.

И преди бях виждала този войник от Специален отряд „Пси" - Сам го наричаше Гринч, защото беше същинско копие на героя от филма, с изключение на зелената кожа.

Гринч ми хвърли един поглед със сбърчена от отвращение горна устна и извика лекарката с ръка. Тя въздъхна и остави картона в скута ми.

- Благодаря ти, Руби. Ако болката се усили, извикай някого да ти помогне, чу ли?

Да не би да употребяваше наркотици? Кой щеше да ми помогне - повръщащото дете от съседното отделение?

Въпреки това кимнах и я изпратих с поглед. Последният й жест към мен беше да дръпне завесата около леглото ми. Много мило от нейна страна да ми подсигури известно уединение, но и малко наивно, като се имаха предвид черните камери, окачени на тавана.

Подобни бяха монтирани из цял Търмънд - очи без клепачи, които ни наблюдаваха през цялото време, без да мигнат. Само в нашата колиба имаше две, по една във всеки край на помещението, както и една пред вратата. Струваше ми се малко прекалено, но когато ме доведоха в лагера, бяхме толкова малобройни, че в действителност можеха да ни наблюдават по цял ден, всеки ден, докато мозъците им не се пръснеха от скука.

Трябваше да примижиш, за да я видиш, но микроскопичната червена светлинка в дъното на черното око беше единствената индикация за това, че камерата те следи. През годините, тъй като докарваха в Търмънд още и още деца със старите училищни рейсове, двете със Сам забелязахме, че в камерите в колибата ни все по-рядко проблясваха червени светлинки - вече не ги виждахме всеки ден. Същото важеше и за камерите в пералното помещение, тоалетните и столовата. Явно беше невъзможно да наблюдават три хиляди деца, пръснати на територия от един и половина квадратни километра.

Въпреки това ни следяха достатъчно, че да ни наплашат. Имаше голяма вероятност да те сгащят, ако практикуваш способностите си, макар и под прикритието на нощта.

Мигащите светлинки бяха с абсолютно същия кървавочервен цвят като лентите, които войниците носеха в горната част на дясната си ръка. В аления плат беше

избродиран символът 1^, обозначаващ злочестата им роля на надзиратели в лагера, събрал всички низвергнати деца на страната.

В камерата над леглото ми не мигаше червена светлинка. Облекчението, което ме обзе, след като установих този факт, направи въздуха сладък. Макар и за момент бях сама и не бях наблюдавана. А в Търмънд това се смяташе за почти невъобразим лукс.

Доктор Бегби - Кейт - не беше дръпнала докрай завесата. Когато друг доктор профуча по пътеката, фината бяла материя се отметна още повече и ми разкри позната синя гледка. Портретът на младо момче, не повече от дванайсетгодишно, отвърна на погледа ми. Косата му беше със същия цвят като моята -тъмнокестенява, почти черна, но докато моите очи бяха бледозелени, неговите пленяваха отдалече с наситеността си. Усмихваше се и както на всеки друг портрет, ръцете му бяха сплетени в скута му, а по тъмната му училищна униформа нямаше нито една гънка. Кланси Грей, първият питомец на Търмънд.

Бях виждала поне две негови снимки в столовата, една в кухнята и няколко пред колибите на Зелените. Беше ми по-лесно да си представя неговото лице, отколкото това на собствената ми майка.

Насилих се да извърна поглед от гордата му, уверена усмивка. Той може и да бе напуснал лагера, но всички ние още бяхме тук.

Докато се мъчех да си намеря по-удобна поза, бутнах чак до свивката на левия ми лакът картона, който доктор Бегби беше оставила в скута ми.

Знаех, че е твърде възможно да ме наблюдават, но не ме интересуваше. Не и в онзи момент, когато така търсените отговори лежаха на сантиметри от пръстите ми. Защо беше оставила картона точно под носа ми, ако не за да го видя? Защо не го беше взела със себе си, както правеха всички останали доктори?

Защо Белият шум беше различен този път?

Какво са открили?

Флуоресцентните лампи над главата ми излъчваха гола светлина във формата на дълги, гневни кости. Освен това жужаха като рояк мухи. Като обърнах картона, забръмчаха още по-силно в ушите ми.

Не гледах медицинската си история.

Пред мен не стоеше доклад за нараняванията ми или липсата на такива.

Не бяха и отговорите ми на въпросите на доктор Бегби.

Беше послание, което гласеше следното: Изпробваха нова УС за откриване на грешно класифицирани Ж, О и Ч. Острата ти реакция им е показала, че не си З. Ако не следваш инструкциите ми, още утре ще те убият.

Ръцете ми трепереха. Наложи ми се да подпра картона в скута си, за да

продължа.

Мога да те измъкна. Изпий двете хапчета под тази бележка преди лягане, но внимавай да не те видят. Ако не го сториш, ще пазя тайната ти, но не мога да те защитавам, докато си тук. Унищожи този лист.

Посланието беше подписано с Твоя приятелка, ако ме искаш за такава.

Прочетох бележката още веднъж, преди да изтръгна листа изпод металната щипка и да го пъхна в устата си. Имаше вкус като на хляба, който ни даваха за обяд.

Хапчетата се намираха в малко прозрачно пликче, защипано върху истинския ми медицински картон. На него с грозния почерк на доктор Бегби беше написано: Пациент 3285. Ударила е главата си в земята и е загубила съзнание. Фрактура на носа, причинена от лакътя на Пациент 3286. Вероятно сътресение.

Очите ме сърбяха да надникна нагоре към черното око на камерата, но се въздържах. Извадих хапчетата и ги пъхнах в спортния сутиен, с който ме бяха оборудвали управниците - в даден момент бяха осъзнали, че хиляда и петстотинте тийнейджърки в лагера им нямаше да останат завинаги на дванайсет и плоски. Нямах представа какво правя; абсолютно никаква. Сърцето ми препускаше толкова стремглаво, че за кратко не ми достигаше въздух.

Защо ми помагаше доктор Бегби? Знаеше, че не съм Зелена, но ме беше прикрила, лъжейки дори в доклада си. Дали това не беше поредният трик? Проверка дали бих се предала доброволно?

Притиснах длани към лицето си. Пликчето с хапчетата прогаряше кожата ми.

... още утре ще те убият.

Защо изобщо чакат? Защо не ме изведат при автобусите и не ме застрелят още сега? Нали така направиха с другите? С Жълтите, Оранжевите и Червените? Изтребиха ги, защото бяха твърде опасни.

Аз съм твърде опасна.

Но не знаех как да използвам способностите си. Не бях като другите Оранжеви, които умееха да подчиняват околните на волята си и да вмъкват пакостливи мисли в съзнанията им. Имах тяхната сила, но не и контрола им - всичката болка, но без никакви облаги.

Ако можех да съдя по опита си дотук, трябваше да докосна отсрещния човек, за да упражня способностите си, но дори тогава... по-скоро виждах като на лента мислите му, вместо да ги контролирам. Не бях опитвала да внушавам идеи в нечия глава, не че някога бях имала възможността или желанието да го правя. Всеки психически подвиг досега, умишлен или неволен, превръщаше съзнанието ми в каша от мисли и образи, думи и болка. После ми бяха нужни часове да се съвзема.

Представете си, че някой бръква право в гърдите ви, през ребрата и мускулите, и органите ви, и сграбчва здраво гръбначния ви стълб. А сега си представете, че започва да го клати толкова силно, че светът се разглобява под краката ви. Представете си, че после не можете да определите дали мислите в главата ви са наистина ваши, или нежелан спомен от нечии чужди. Представете си чувството за вина, породено от това, че сте надникнали в нечия най-дълбока и мрачна тайна; представете си, че на следващата сутрин трябва да погледнете същото това момиче или момче в очите и да се преструвате, че не сте видели как баща му го е биел, яркорозовата рокля, която тя е носила на петия си рожден ден, романтичните им фантазии, съседските животни, които той е убивал ей така, за забавление.

Представете си и неизменната съкрушителна мигрена след това, проточваща се с часове или дори с дни. Ето такова е чувството. Ето затова всячески се стремях съзнанието ми да не припарва до нечие чуждо. Просто знаех какви са последиците. Познавах ги отлично.

А вече знаех и какво ще ми се случи, ако разберат за мен.

Обърнах картона в скута си точно навреме. Същият войник дръпна рязко завесата на отделението ми.

- Връщаме те в колибата - заяви той. - Ела с мен.

В колибата? Претърсих лицето му за издайническите белези на лъжата, но не намерих нищо друго, освен обичайната ненавист. Смогнах единствено да кимна в отговор. Цялото ми тяло беше същинско земетресение от страх и в момента, в който стъпалата ми докоснаха пода, в задната част на главата ми зейна дупка. От нея се изля всичко - мислите, опасенията, образите. Срутих се върху решетката, борейки се да остана в съзнание.

Черните петна още плуваха пред очите ми, когато войникът излая:

- Побързай! Не си мисли, че с такива изпълнения ще си заслужиш още една нощ в лазарета.

Независимо от грубите му думи, по лицето му като че ли пробяга мимолетен страх. Този момент, рязката смяна от гняв към страх, можеше да обобщи чувствата на всеки един войник в Търмънд. До нас бяха достигнали слухове, че военната служба вече не е доброволна и всички мъже на възраст между двайсет и две и четирийсет трябвало да постъпят в армията - повечето в новия й отдел „Пси".

Стиснах зъби. Целият свят се въртеше под краката ми и се мъчеше да ме придърпа към сърцевината си. Думите на войника се върнаха в съзнанието ми.

Още една нощ?, помислих си. Колко време бях прекарала тук?

Макар че не спираше да ми се вие свят, последвах войника до коридора. Лазаретът се състоеше от два етажа, и то малки. Таванът беше толкова нисък, че дори аз се страхувах да не блъсна главата си в касите на вратите. Леглата за пациенти се намираха на първия етаж, а вторият беше предвиден за децата, които имаха нужда от Антракт, както му викахме ние. Понякога защото можеха да ни заразят с нещо, но главно защото престоят в Търмънд беше повредил и бездруго повредените им мозъци.

Опитах да се съсредоточа върху движението на раменете му под черната униформа, но ми беше трудно, тъй като повечето завеси бяха дръпнати и пациентите зад тях се виждаха. По-голямата част от тях успях да подмина с бегъл поглед, но тогава стигнахме до предпоследното отделение преди изхода...

Краката ми сами забавиха темпото си, което позволи на белите ми дробове да вдишат аромата на розмарин.

Чувах нежния глас на доктор Бегби, която говореше на друго дете от Зелените. Веднага разпознах момчето в леглото - колибата му се намираше точно срещу моята. Матю ли беше? Или пък Макс? Знаех единствено, че и по неговото лице имаше съсирена кръв, размазана по носа, очите и бузите му. Тежък камък падна и се стовари в стомаха ми. Дали и той беше набелязан за разстрел? Дали доктор Бегби не опитваше да помогне и на него? Едва ли само аз се бях досетила как да изиграя класификационната система - на кого какво да внуша, кога да излъжа.

Може би двамата с него бяхме един и същи цвят под кожите си.

И може би щяхме да умрем заедно след няколко часа.

- По-бързо! - озъби ми се войникът. Дори не опитваше да прикрие раздразнението си, докато куцуках подире му, а всъщност нямаше причина за тревога - и пари да ми даваха, нямаше да остана в лазарета, не и докато имах здрав разум в главата си. Независимо от новата заплаха, надвиснала над мен. Много добре знаех за какво го бяха използвали преди това.

Знаех какво се криеше под пласта бяла боя.

Първите деца, които бяха довели тук, онези първи опитни зайчета бяха претърпели пълната гама страхотии от филмите на ужасите. Из лагера се носеха легенди за тях, разказвани с тон на почти благоговейно страхопочитание. Учените търсели начини да деактивират свръхестествените умения на децата -да ги „реабилитират" в обществото, - но в повечето случаи бяха успели единствено да пречупят волята им за живот. Оцелелите останали в лагера като надзиратели по времето, когато пристигнала тук първата скромна вълна от деца. Бях извадила невероятен късмет, че принадлежах към втората вълна. Всяка следваща нарастваше все повече и повече, препълвайки лагера, докато преди три години мястото не свърши съвсем. След това не видяхме повече автобуси.

Колкото и да се стараех, войникът не беше доволен от скоростта, с която се движех. Затова направо ме избута в огледалното фоайе. Знакът ИЗХОД хвърляше кървава светлина по лицата ни; войникът ме бутна отново, този път още по-силно, и се усмихна, когато паднах на земята. Гневът изпълни цялото ми същество и заглуши дори болката в крайниците ми и страха, че ме водеше някъде, където да довърши работата си.

След малко се озовахме отвън сред влажния пролетен въздух. Вдишах дълбока глътка ситен като мъгла дъждец и преглътнах горчивината. Трябваше да разсъждавам трезво. Да преценя ситуацията. Ако ме водеше навън, за да ме разстреля, и възнамеряваше да го свърши сам, лесно можех да го надвия. Не там беше проблемът. За жалост, нямах представа как да преодолея електрическата ограда, нито пък къде се намирах.

Когато ме бяха довели в Търмънд, познатата обстановка ми бе подействала по-скоро успокоително, отколкото носталгично. Западна Вирджиния и Вирджиния не са толкова различни, колкото обичат да изтъкват жителите на Вирджиния. И на двете места има същите дървета, същото небе, същия противен климат - или те кваси дъждът, или лепнеш от влажния въздух. Е, не беше изключено изобщо да не се намирахме в Западна Вирджиния. Но едно от момичетата в моята колиба се кълнеше, че е видяло табела ДОБРЕ ДОШЛИ В ЗАПАДНА ВИРДЖИНИЯ по пътя към лагера, затова всички го приемахме за даденост.

Войникът бе забавил крачка, спазвайки моето жалко темпо. Веднъж-два пъти се подхлъзна на калната трева и едва не се прекатури пред очите на колегите си в Контролната кула.

Щом видях Кулата, оковите на страха, които влачех след себе си, като че ли удвоиха тежестта си. Самата сграда не изглеждаше особено внушително; наричаха я Кулата единствено защото стърчеше като счупен пръст в море от едноетажни дървени бараки, подредени в кръгове. Електрическата ограда образуваше най-външния кръг и бранеше света от нас, изродите. Колибите на Зелените съставляваха следващите два кръга. На Сините - следващите два. Преди да ги отведат незнайно къде, малобройните Червени и Оранжеви живееха в най-вътрешните кръгове - най-близо до Кулата, за да ги държат под око надзирателите. Но след като един Червен беше взривил колибата си, ги преместиха по-надалеч и използваха жилищата на Зелените като буферна зона, в случай че истински опасните индивиди опитаха да достигнат оградата.

Брой опити за бягство?

Пет.

Брой успешни опити за бягство?

Нула.

Не знам Сини и Зелени да са правили опит да избягат някога. Отчаяните, жалки опити за бягство досега бяха организирани от малки групички Червени, Оранжеви и Жълти. След като ги хванеха, не се връщаха.

Но това беше в ранните дни, когато имахме възможност да общуваме с другите цветове и преди да ни разместят. Освободените колиби на Червените, Оранжевите и Жълтите бяха прехвърлени на Сините, а новопристигналите Зелени, най-многобройната група досега, заеха техните. Лагерът се разрасна до такава степен, че управниците се принудиха на направят график за ползване на столовата - хранехме се на смени, разделени по цвят и пол. Въпреки това едва успявахме да се съберем на масите. От години не бях виждала отблизо момче на моя възраст.

Не си поех въздух, докато не подминахме Кулата и не ми стана напълно ясно накъде ме води войникът.

Слава богу, помислих си. Облекчението заседна в гърлото ми като камък.

След няколко минути достигнахме колиба 27. Войникът ме изпрати до вратата и посочи крана вляво от нея. Кимнах и отмих кръвта от лицето си със студената вода. Той ме чакаше мълчаливо, макар и не особено търпеливо. След няколко секунди сграбчи гърба на тениската ми и ме изправи насила, а със свободната си ръка пъхна чип картата си в прореза на вратата.

Ашли, една от другите ми съквартирантки, избута вратата докрай с рамо. Хвана ме за ръката и кимна на войника. Явно това му беше достатъчно. Без да каже и дума, закрачи обратно по пътеката.

- Божичко! - изсъска тя, докато ме вкарваше вътре. - Не можаха ли да те задържат в лазарета поне още една нощ? Защо са бързали да те изпишат... това кръв ли е?

Отблъснах ръцете й, но тя се доближи и отметна дългата ми тъмна коса през рамото ми. Първоначално не разбирах защо ме гледа по този начин - с облещени очи, обградени от подпухнала розова кожа. Дъвчеше угрижено долната си устна.

- Аз наистина... мислех, че си... - Още се намирахме до вратата, но усетих студа, обладал колибата ни. Полепваше по кожата ми като ледена коприна.

Ашли отдавна се беше приспособила към живота в лагера, затова останах изненадана да я видя толкова уплашена и смаяна. Тя и още няколко момичета бяха почетните водачки на жалката ни разнородна групичка, избрани главно заради някои телесни промени, които бяха настъпили първо при тях, и способността им да ни обяснят какво се случва с нашите тела, без да ни се смеят.

Усмихнах й се вяло и свих рамене, занемявайки отново. Тя обаче не се задоволи с толкова и не пусна ръката ми. Колибата беше тъмна и влажна, познатата миризма на плесен струеше от всяка повърхност, но винаги бих избрала нея пред химическата стерилна смрад на лазарета.

- Нали... - Ашли си пое дълбоко въздух. - Нали ще ми кажеш, ако наистина не си?

И какво точно ще направиш по въпроса?, искаше ми се да я попитам. Вместо това се отправих към задния ляв ъгъл на пренаселената ни колиба. Шепот и втренчени погледи следваха лъкатушещия ми път измежду редовете от легла. Имах чувството, че хапчетата, скътани плътно до гърдите ми, се бяха запалили.

- ... нямаше я - чух някой да казва.

Ванеса, която спеше на долното легло, намиращо се вдясно от моето, се беше шмугнала под завивките на Сам. Щом ги наближих, спряха разговора си и се опулиха насреща ми.

Беше минала цяла година, а още ми ставаше лошо, като ги гледах заедно. Колко дни и нощи двете със Сам се бяхме крили на горното й легло, усърдно пренебрегвайки опитите на Ванеса да ни въвлече в поредния глупав и безсмислен разговор.

Сам се задържа без най-добра приятелка само два часа, преди Ванеса да се намърда на мястото ми - и не минаваше нито ден, без да ми го натяква.

- Какво... - Сам се провеси от ръба на леглото си. Този път обаче не ме гледаше с обичайния си нацупен, свадлив фасон. Вместо това от очите й надничаше... загриженост може би? Или любопитство? - Какво ти се е случило?

Поклатих глава. Гърдите ми тежаха от заклещените в тях думи.

Ванеса се изсмя остро.

- Прекрасно, направо прекрасно. И се чудиш защо вече не иска да ти е приятелка.

- Не се чудя... - пророни Сам. - Както и да е.

Понякога се питах дали поне една част от Сам си спомняше не просто за мен, но и за човека, който тя самата беше, преди да я съсипя. Незнайно как бях успяла да унищожа всичко добро в нея - или поне всичко онова, което някога обичах. Един допир, и от старата Сам не беше останало нищо.

Няколко момичета ме попитаха какво се е случило помежду ни. Повечето, струва ми се, сметнаха за грубо твърдението й, че никога не сме били приятелки и никога няма да бъдем. Опитах да не си го слагам на сърцето - но Сам беше единственото нещо, което бе правило живота ми в Търмънд поносим. Без нея не можех да го нарека живот.

Не можех.

Докоснах с пръсти скритите хапчета.

Цветовата гама в колибата ни беше кафяво, кафяво и кафяво. Открояваха се само белите чаршафи върху леглата ни, макар че повечето от тях бяха пожълтели от старост. Нямаше рафтове с книги, нямаше постери, нямаше картини. Бяхме само ние и дървото.

Вмъкнах се в долното легло и зарових лице в захабените чаршафи. Вдишах познатата ми миризма - белина, пот и нещо отчетливо земно - и се помъчих да не слушам разговора, протичащ над мен.

Май донякъде живеех в очакване - надявах се, че ще намеря начин да изкупя вината си към Сам. Но вредата беше необратима. Всичко беше приключило, вече я нямаше в живота ми и можех да обвинявам единствено себе си. Най-доброто, което бях способна да направя за нея, беше просто да изчезна; дори ако доктор Бегби си играеше с мен и наистина щяха да ме убият, поне нямаше да ме свържат с нея. Нямаше да я разпитват или наказват от подозрение, че ме е укривала, както би се случило, ако още бяхме приятелки. В Търмънд живееха над три хиляди деца и аз бях последната Оранжева - може би в целия свят дори. Или една от последните двама, ако момчето в лазарета беше като мен. И бездруго беше само въпрос на време да разбулят тайната ми.

Бях опасна, а знаех какво правят с опасните деца.

Обичайната рутина в лагера ни повлече през столовата за вечеря, към тоалетните и обратно по колибите за лягане. Светлината навън гаснеше и се усукваше около прииждащата нощ.

- Добре, котенца - прозвуча гласът на Ашли. - Десет минути до изключване на осветлението. Кой е наред?

- Аз. Да започна оттам, където свършихме последния път ли? - Рейчъл се намираше в другия край на стаята, но пискливото й гласче ехтеше из цялата колиба.

Почти чух как Ашли врътва отегчено очи.

- Да, Рейчъл. Нали така правим винаги.

- Добре... и така... принцесата... принцесата била в кулата си и още тъгувала.

- Госпожице Скука - намеси се Ашли, - ще трябва да посъживиш историята си, иначе ще те прескоча и ще дам думата на следващото момиче.

- Добре де - изписука Рейчъл. Обърнах се на една страна, за да мога да я гледам през редовете от двуетажни легла. - Принцесата изпитвала ужасна болка... ужасна, ама ужасна болка...

- Ох, боже - коментира вяло Ашли. - Следващият.

Мейси пое висящите нишки на историята и ги заоплита, доколкото й беше по възможностите.

- Докато била заключена в кулата, принцесата можела да мисли единствено за

своя принц.

Клепачите ми натежаха като олово и пропуснах края на разказа.

Ако изобщо е възможно да ми липсва нещо от Търмънд - размишлявах, докато се унасях в сън, - то ще е това. Кратките моменти, в които ни беше позволено да обсъждаме забранени неща.

Трябваше да намерим все някакъв начин да се забавляваме, а нямахме други приказки - нито мечти, нито бъдеще... освен онези, които сами си измисляхме.

Осветлението на колибата бе изключено от три часа, а Сам хъркаше от два. Отворих найлоновото пликче и изсипах малките хапченца в дланта си. Пликчето върнах в сутиена си, а първото хапче пъхнах в устата си. Беше топло от дългия престой до кожата ми, което единствено затрудни преглъщането му. Преди да съм загубила кураж, изпих и другото, потрепвайки, щом задращи сухото ми гърло.

После зачаках.