Тъмна дарба

Осемнайсета глава

Очите ми бяха затворени, но можех да си представя какво се е случило. Как зениците му са се свили, преди рязко да се разширят. Преди да ми отворят път, уязвими и готови да ми се подчинят.

Съзнанието на Лиъм представляваше мъгла от цветове и светлини. В първия момент се озовах до младо, русо момче, стиснало женска ръка. После стърчах върху предната броня на стара кола, докато мъж с добродушно лице и силни ръце ми сочеше двигателя. Видях как главата на едно хлапе отхвърча назад, след като го фраснах в носа, и чух одобрителните възгласи на момчетата, струпани край нас. Гледах дългите крака на Дунди, провиснали от ръба на горното легло, а в следващия момент стоях пред Черната Бети и наблюдавах как Зу, крехка и гладна, се качва на задната седалка.

След това зърнах себе си.

Тъмната ми коса отразяваше слънчевата светлина и се хилех като глупачка на пасажерската седалка. Не знаех, че мога да изглеждам така.

Не.

Не.

Не! Не искам да виждам...

Зашлевих го през лицето. Плясъкът отекна сред клоните на дърветата. Дланта ми пламна от болка, която плъзна се нагоре по ръката ми и стигна чак до гърдите ми. Чух и друг звук - като че ли някой беше счупил ядец. Залитнах назад, сякаш той беше ударил мен. И почти ми се прииска да беше така, защото болката щеше да отвлече вниманието ми от мъглявото чувство, което ме обзе след това.

Изпаднах в паника. От богатия ми опит в Търмънд знаех, че е най-добре да прекъсна връзката с нечие съзнание бавно, постепенно. Да разплета невидимите нишки една по една. Не ми ли се беше случило абсолютно същото нещо със Сам? Бях се откъснала от нея толкова бързо и внезапно, че бях заличила всяка следа от себе си от съзнанието й.

Не беше ли същото?

Абсолютно същото?

Колкото повече се отдалечавах от него, толкова повече намаляваше болката.

- Руби?

Защо вечно постъпвах така? Защо поне веднъж не намерих начин да се въздържа?

Лиъм ме гледаше. Мен, не през мен. Наблюдаваше ме съсредоточено, с объркано изражение. Очите ми попаднаха върху червеното петно, избиващо на бузата му.

Правилно ли бях чула? Името ми ли каза?

- Какво стана току-що? - Той се засмя през стегнато гърло. - Имам чувството, че изядох шамар от ръгбист.

- Подхлъзнах се... - Какво друго можех да кажа? Истината висеше на върха на езика ми, но ако разбереше какво му бях причинила...

- А аз да проявявам кавалерство и да те хващам... - Той се изкиска и потърси опора в близкото дърво. - Научих си урока! Другия път ще те оставя да паднеш, скъпа моя, защото, майко мила, какъв замах...

- Извинявай - пророних аз. - Много извинявай...

Лиъм спря да се смее.

- Зелена... знаеш, че се шегувам, нали? Така де, не всеки може да бъде повален от същия човек, когото е опитал да хване. Като изключим прилива на унизителни спомени от училищните години, съм добре... наистина. Какво?

Изобщо спомняш ли си за какво говорехме?

- О, боже! - възкликна, внезапно осъзнал, че още съм на земята. - Ти добре ли си? Не мога да повярвам, че дори не те попитах... пострада ли?

Не поех ръката, която ми подаде. Беше твърде скоро.

- Добре съм - отвърнах. - Май е време да се връщаме. Остави двигателя на Бети запален.

Гласът ми звучеше спокойно, но в душата ми се ширеше пустиня. Всичката надежда, която бе извирала там, набъбвайки, криволичейки като река, пресъхна изведнъж. Бях проникнала в съзнанието му, а той не знаеше. Никой никога не разбираше.

Това не биваше да се случва отново - този път бях извадила късмет; поне още си спомняше за мен, макар и да нямаше представа какво му бях сторила, но и късметът се изчерпваше евентуално в даден момент.

Никакво докосване повече. Никакъв допир на пръсти или на рамо в рамо. Никакво хващане на ръката му, колкото и топла, колкото и голяма да беше.

И това само по себе си беше поредната причина да намеря Беглеца. Да го помоля за помощ.

- Да... да. - Той кимна, но забелязах как сбърчи вежди, като ме погледна отново, и остра болка прониза гърдите ми, когато ме подмина, без да ми подаде ръка.

Вървях на пет крачки пред него, докато заобикаляхме закусвалнята и минавахме покрай външната чешмичка и металните пейки и маси под плътния навес. Почти се затичах, щом наближихме ъгъла. Очаквах Дунди и Зу да тормозят автоматите за последните пакетчета храна в тях.

Но не Дунди ме посрещна зад ъгъла, нито пък Зу.

Тъмна коса, още по-тъмни очи. Мъж на възраст около двайсет и пет, с белег, който започваше под дясното му око и продължаваше чак над челото му, където лъскавата розова кожа не беше позволила на косата му да порасне отново. Мозъкът ми анализира чертите му една по една с мъчителна мудност. Той сбърчи нос с отвращение и цялото му лице се изкриви.

Лиъм извика панически името ми и краката му затрополиха по цимента. Бягай -исках да му изкрещя. - Какво правиш? Бягай! Обърнах се към непознатия преследвач със синьо шушляково яке тъкмо навреме, за да видя как задният край на пушката му лети към лицето ми, избивайки всяка мисъл от черепа ми.

Болката ме заслепи с белия си проблясък под клепачите ми. Но бях на земята, не в безсъзнание. Когато мъжът опита да ме вдигне за предницата на тениската, завъртях крак и пометох глезените му. Той се сгромоляса на цимента с пъшкане и пистолетът му тупна върху близката купчинка камъни. Заритах, докато не уцелих нещо твърдо. Но знаех, че няма да е достатъчно.

Опитах да се изправя на крака, но светът се завъртя бясно пред очите ми и сякаш земята омекна под мен. Главата ми пулсираше болезнено и нещо топло се стичаше по десния ми клепач - кръв. Дори я вкусих, също толкова ясно, колкото усетих раздвижването на въздуха, когато Лиъм вдигна мъжа от земята с едно махване на ръката си. Метна го като парцалена кукла към острия ръб на една от масите за пикник и преследвачът директно изпадна в безсъзнание.

Зу, Дунди, Зу, Дунди, повтаряше като мантра умът ми. Притиснах длан в челото си, върху мястото, където пистолетът беше разцепил кожата ми в назъбена линия.

Не знам какво се случи след това. Имах чувството, че главата ми пропуска секунди, докато се движехме нанякъде. Преди това Лиъм опита да ме вдигне от цимента, но аз го отблъснах с тромави, мудни ръце.

Бягай! - исках да му кажа. - Изчезвай оттук!

- Руби... Руби. - Лиъм се мъчеше да привлече вниманието ми, защото не беше видял какво ни чака отпред.

Зу и Дунди седяха на земята до Бети. Ръцете им бяха закопчани в белезници зад гърбовете им, а краката им - опънати напред и завързани с яркожълто въже. Над тях стърчеше не кой да е, а Лейди Джейн.

За пръв път я виждах отблизо - или поне от достатъчно близо, че да видя бенката на бузата й и хлътналите й очи зад черните рамки на очилата й. Тъмната

и коса се спускаше около раменете и, леко накъдрена от влажния климат, а кожата и сякаш беше опъната плътно по ъгловатото и лице. Черната и риза беше старателно натъпкана в дънките и, стегнати с черен колан с муниции. Разпознах множеството предмети, окачени на него. Оранжевото идентификационно устройство, електрошок, белезници...

- Привет, Лиъм Стюарт - обади се жената със студен, копринен акцент.

Лиъм стъпи здраво на земята и вдигна ръце - навярно за да я отблъсне със силите си. Жената обаче само изцъка с език и кимна към протегнатата си ръка. Проследих я с поглед до пистолета, насочен към главата на Зу.

- Лий... - Гласът на Дунди беше неестествено висок, но не той, а погледът на Зу ме прикова намясто.

- Ела тук - каза жената. - Бавно, с ръце на тила. Веднага, Лиъм, в противен случай не мога да ти гарантирам, че пръстът ми няма да трепне. - Тя килна глава настрани.

Паника. - Думата изскочи ненадейно в съзнанието ми. - Паникбутонът... къде е? Раницата ми беше някъде под предната пасажерска седалка. Ако можех да се добера до нея, ако можех да достигна вратата...

- Така ли? - изплю Лиъм. - И каква е последната обявена цена за главата ми? Чудно ми е колко ли е паднала, при положение че ви отне цели три седмици да ни намерите?

Усмивката и потрепна, но се завърна още по-широка отпреди.

- Все още вървиш за солидните двеста и петдесет хиляди долара, гълъбче. Трябва да се гордееш със себе си. Първия път ми донесе само някакви си десет хилядарки.

Лиъм трепереше от ярост, която навярно му беше отнела гласа. Чух как дъхът пресеква в гърлото му. Внезапно осъзнах защо знаеше толкова много за нея -именно тя го беше заловила първия път.

- Нямаш представа колко се изненадах, когато името ти отново изскочи в списъка с издирвани деца; и то с такава награда. Май в много неприятности си се забъркал от последната ни среща.

- Какво да ти кажа - заяви грубо Лиъм. - Старая се.

- Но, миличък, как можа да постъпиш толкова глупаво и да се върнеш на онова място? Не ти ли хрумна, че ще те търся там? - Жената килна глава настрани. - В замяна на свободата си приятелчетата ти на драго сърце ми издадоха накъде сте тръгнали и защо. Езерото Принс, значи?

Болката ми отново отстъпи място на страха. Ако намери „Ийст Ривър"... боже, дори не мога да си представя последиците от това.

Лиъм явно можеше. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от усилието, с което ги беше вкопчил в косата си.

- Щом ще изкарам толкова пари само за теб, представи си колко ще гушна за цял лагер с деца бегълци - обяви тя. - Навярно достатъчно, за да платя пътя си до дома, затова съм ти благодарна. Нямаш понятие какви средства са нужни, за да накараш някой чиновник да се направи на сляп и да пусне през граница човек от поставена в карантина страна.

Следващата секунда мълчание беше оглушителна просто защото знаех какво точно ще каже Лиъм.

- Ако пуснеш тях, получаваш мен - заяви той, без да отлепя длани от главата си. - Няма да ти се съпротивлявам.

- Не! - изкрещя Дунди. - Недей...

Жената не се замисли дори за момент.

- Наистина ли вярваш, че бих направила услуга точно на теб? Не, Лиъм Стюарт, ще прибера всички ви, дори новата ви приятелка. И може би трябва да обмислиш нейното състояние, преди да продължиш с уговорките.

Той плъзна очи към мен и облятото ми в кръв лице. Без да откъсвам поглед от нея, направих съвсем малка крачка напред.

- Не знам откъде се взе, малката, но те уверявам, че отиваш на още по-неприятно място.

Повече няма да стъпя в лагер.

Това важеше за всички ни. Щях да направя и невъзможното да го предотвратя.

- Ела тук - нареди жената, вперила очи в мен, макар и пистолетът й още да сочеше към Лиъм. - Първо ти, малката. За теб ще се погрижа специално.

Запристъпвах крачка по крачка, без да обръщам внимание на Лиъм и жуженето в ушите ми. Очите ми отскочиха от Дунди към Зу, към твърде любезното изражение на преследвачката. Всички наблюдаваха мен.

Всички ще разберат.

А след това няма да ме искат със себе си.

- Обърни се - заповяда жената. Погледът й отскочи за миг към партньора й, който още лежеше на земята зад масите за пикник. Забелязах, че хватката върху пистолета й се отпуска съвсем леко заради раздвоеното й внимание, и веднага се възползвах.

Изстрелях коляно и го забих малко под гърдите й. Пистолетът изтрополи на земята и чух как Лиъм хуква към мен, но аз се оказах по-бърза. От брадичката ми капеше топла, жива кръв. Жената се изцъкли насреща ми, а аз вкопчих ръце в голия й врат и я блъснах във вратата на Бети. Когато погледите ни се срещнаха, вече знаех, че е моя. Рязката болка зад очите ми го потвърди.

Промъкнах се в главата й с естествена лекота. Зениците й се свиха и незабавно след това се разшириха до нормалния си размер, а аз имах чувството, че някой е усукал бодлива тел около мозъка ми и я стяга все повече и повече с всяка изминала секунда.

Уплашеното лице на Дунди изникна в периферията на зрението ми. Той понечи да стане, но аз го блъснах с крак, връщайки го на земята. Не. Още не беше безопасно. Все още не.

Жената се огледа наоколо с ококорени, премрежени очи. В следващия момент ушите ми екнаха от равномерен бумтеж. Ту-туп, ту-туп, ту-туп, ту-туп... Не можех да преценя дали чувам нейното сърце, или своето.

- Дай му пистолета си - наредих й и кимнах към Лиъм. Тя не помръдна, затова внедрих действието сред кипящите черни силуети в съзнанието й. Когато черното оръжие попадна в протегнатата му ръка, не намерих сили да го погледна. - Слушай ме много внимателно. - Казах й. Кръвта горчеше в устата ми. - Сега ще се обърнеш и ще пресечеш шосето. След това ще... влезеш в гората и ще продължиш да вървиш още час... а накрая ще седнеш в шумата и няма да помръдваш от мястото си. Няма да ядеш... да спиш... да пиеш вода, колкото и да ти се иска. Няма да помръдваш.

Внушението, внедряването на мисълта в ума й ставаше все по-трудно и по-трудно. Не защото ми се изплъзваше, а защото започвах да губя съзнание.

Ще се справиш, повтарях си. Нямаше значение, че никой не ме беше учил да го правя или че никога не се бях упражнявала. В крайна сметка всичко се оказваше инстинктивно. Нещо заложено в мен още от рождение.

Затворих очи и се заех да преглеждам тъмните спомени, врящи зад очите й. Озовах се на магистралата, с една ръка на волана, докато другата сочеше към крайпътната закусвалня. Паркирах колата на известно разстояние, полускрита от дървета, и тръгнах пеш към самотния черен микробус на паркинга. Задържах се в този й спомен, усещайки аромата на дъжд и трева, лекия ветрец по кожата й. В следващата сцена партньорът й достигна микробуса с вдигната в готовност пушка.

Прогоних спомена от съзнанието й и изрязах Черната Бети от паркинга. Проследих нишката на паметта й обратно до момчетата в „Уолмарт", до тайната за „Ийст Ривър", която й бяха разкрили. Картините се размиваха като светли петна, стичаха се като дъждовни капки по автомобилно стъкло.

- Вече... не си спомняш всичко това, нито пък нас.

- Вече не си спомням всичко това... - повтори като папагал жената, сякаш мисълта току-що й беше дошла.

Пуснах врата й, но болката ми не отшумяваше. Очите й се избистриха полека. Болката не отшумяваше. Тя се завъртя рязко на пета и се отправи към безлюдното шосе.

Болката не отшумяваше.

Напротив - влошаваше се. Струйка пот шурна от слепоочието ми и се спусна по гръбначния ми стълб. Цялата бях мокра. Кичури коса полепваха по лицето ми. Тениската ми беше като втора кожа. Клекнах на земята. Ако щях да припадам, беше по-добре да се строполя от такова разстояние.

Боже, не искам да припадам. Не припадай. Не. Припадай...

Чух Лиъм да казва нещо. Кракът му влезе в полезрението му и аз се отдръпнах от него.

- Не ме... - подхванах. - Не ме докосвай. Не точно сега.

Колко странно - последното нещо, което видях, преди да затворя очи, не беше старият асфалт, нито небето, нито пък отражението ми в Бети. Беше ярък спомен от моите собствени. Зърнах онзи момент отпреди няколко дни, в който Лиъм седеше на шофьорската седалка, от колонките ехтеше Layla на Derek and the Domions, а той им пригласяше с пълно гърло и толкова фалшиво, че дори Дунди се смееше. Зу седеше зад него и цялото й тяло подскачаше в такт с воя на електрическата китара. Тогава ми се беше сторило толкова лесно да се забавлявам и преструвам, макар и за миг, че всичко ще се нареди. Че мястото ми е с тях.

Защото тогава още не знаеха - а сега всичко беше приключило. Всичко беше приключило и никога нямаше да си го върна.

Щеше ми се да бях докопала паникбутона. Да бях извикала Кейт, за да ме отведе надалеч, при единствените хора, които биха приели чудовище като мен.