Тъмна дарба

Двайсет и трета глава

Тук Кланси беше всемогъщ, но не използваше силата си. Чудех се как човек, способен да влияе върху мислите на околните, имаше такъв вроден магнетизъм. Видях го с очите си, когато предложи да ме разведе из лагера.

Само помаха на децата в черно, струпани край огнището, и появата му като че ли нажежи въздуха. По всяко лице, което подминавахме, грейваше усмивка и нямаше човек, който да не ни махне или да не ни поздрави гласно, макар и с бързо „Ехо!".

- Разказвал ли си на някого от тях какво си преживял? - поинтересувах се аз.

Той ме погледна с ъгълчето на окото си, сякаш въпросът ми го беше хванал неподготвен. Пъхна ръце в задните джобове на панталона си и отпусна умислено рамене.

- Всички ми гласуват такова доверие - обясни с малка, тъжна усмивка. - Не искам да ги тревожа. Трябва да вярват, че мога да се грижа за тях, в противен случай системата ни не би проработила.

И въпросната „система" беше нещо изумително. Едно е да дълбаеш символа пси по сградите и да окачваш знамена по верандите, но съвсем друго истински да вкорениш посланието му.

За пръв път срещнах реално доказателство за това, когато момичето, отговорно за градината, ни пресрещна по главната пътека и настоя Кланси да накаже три деца, които според нея задигали плодове изпод носа й.

Бяха ми нужни точно две секунди от отговора на Кланси да осъзная, че животът в „Ийст Ривър" не се градеше върху строги, безкомпромисни правила, а почти напълно върху личната му преценка и онова, което всичките му поданици считаха за справедливо.

Обвиняемите бяха три Зелени момчета, доскорошни Лавчета. Отговорничката за градината ги беше накарала да седнат в тъмната пръст като мишени за стрелба. И тримата бяха облечени в черни тениски, но дънките им бяха в окаяно състояние. Останах настрана, а Кланси коленичи пред тях, без да се притеснява, че калта ще нацапа собствените му прилежно изгладени панталони.

- Наистина ли сте крали плодове? - попита внимателно Кланси. - Моля ви, отговорете ми искрено.

Трите момчета се спогледаха. Отговорът дойде от най-голямото, седнало по средата.

- Да, крадохме. Много съжаляваме.

Вдигнах вежди.

- Благодаря, че бяхте откровени - каза Кланси. - Мога ли да попитам защо?

Момчетата се умълчаха за няколко минути. Накрая, след известно уговаряне,

Кланси отново получи истината.

- Пит е много болен и не може да става дори за да яде. Не искаше никой да разбира, защото се притесняваше, че ще му се скарат, задето не е дежурил с парцала тая седмица... пък и не искаше да те разочарова. Съжаляваме, много съжаляваме.

- Разбирам - отвърна Кланси. - Но ако Пит е толкова болен, е трябвало да ми кажете.

- На последната лагерна среща ни каза, че лекарствата били на привършване. А той не искаше да взима от тях, за да има за по-болни деца.

- Само че май на него ще му трябват, щом няма сили дори да излезе за храна -отбеляза Кланси. - Но нали знаете, че като взимате храна от градината, може да нарушите графика за готвене, което засяга всички.

Момчетата кимнаха с горестни изражения. Кланси огледа децата, струпали се край нас, и попита:

- Според вас как трябва да се отплатят за откраднатите плодове?

Отговорничката отвори уста, но едно по-голямо момче излезе пред нея и облегна греблото си на мрежата, издигната около градината.

- Ако те са съгласни да плевят няколко дни, ние ще се организираме да носим храна и лекарства на Пит.

Кланси кимна.

- Звучи справедливо. Какво мислят останалите?

Отговорничката като че ли се канеше да тропне ядосано с крак, но в този момент всички останали изказаха съгласие с предложеното „наказание". Ако съдех по зачервените й бузи, развръзката на спора далеч не я задоволяваше.

- Това не е просто единичен случай, Кланси - обясни тя, докато ни изпращаше от градината. - Хората си мислят, че могат просто да влизат тук и да взимат каквото си поискат, а няма как да заключим градината като склада!

- Обещавам да включа този въпрос в графика за разискване на следващата лагерна среща - увери я Кланси с една от типичните си усмивки. - Ще заема челна позиция.

Този отговор като че ли я удовлетвори, поне засега. След един любопитен поглед към мен императрицата на зеленчука се завъртя на пета и се върна с маршова стъпка във владенията си.

- Леле - коментирах аз. - Ама и нея си я бива.

Той сви рамене, чоплейки отнесено дясното си ухо.

- Има право. Ако храната в склада намалее, трябва да разчитаме на градината, а ако тя постоянно е под атаки на крадци, ще имаме неприятности. Май всички тук вече разбират колко взаимосвързани са всички елементи от живота в „Ийст Ривър". Ей... имаш ли нещо против да навестим Пит?

- Не, разбира се - отвърнах с усмивка.

Малкото момченце беше затрупано под планина от одеяла - ако съдех по празните дюшеци наоколо, останалите момчета на драго сърце му бяха отстъпили и своите. Когато пламналото му лице най-сетне изникна изпод завивките, аз го поздравих и се представих. Кланси остана да поговори с него петнайсетина минути, но аз изчаках навън, наблюдавайки лагерния живот. Децата ми махаха с усмивка, сякаш бях сред тях от години, не от дни. Аз също им помахвах, макар и със стегнати гърди. Не знам кога точно го бях осъзнала, а може би прозрението бавно се беше наслагвало в ума ми, но вече виждах, че именно черното - цветът, който с годините бях започнала да мразя и избягвам -беше нещото, което внушаваше на тези деца поне малка доза гордост и сплотеност.

- Тук никога няма да се чувстваш сама - обяви Кланси, затваряйки вратата на бунгалото след себе си.

След това посетихме пералното помещение и се отбихме до тоалетните, за да проверим дали кранчетата и осветлението работят добре. Все се намираше по някой да спре Кланси, за да му зададе въпрос или да направи оплакване, но той изслушваше всички най-търпеливо. Гледах го как изглажда неразбирателство между двама съквартиранти, приема предложения за вечеря и изказва мнението си по въпроса за това дали е необходимо назначаването на още деца в охранителния екип.

Докато стигнем до бунгалото, което служеше за класна стая на Лавчетата, вече едва стоях на краката си. Кланси обаче беше готов да даде ежеседмичния си урок по американска история.

Стаичката беше малка и претъпкана, но добре осветена и украсена с пъстроцветни плакати и рисунки. Забелязах Зу и розовите й ръкавици още преди да видя тийнейджърката, която проследяваше с пръст река Мисисипи върху старата карта на Съединените щати, закачена в предната част на помещението. Хина седеше до Зу, разбира се, и си водеше записки ентусиазирано. Май не биваше да се изненадвам, но децата посрещнаха Кланси с радостни възгласи. Момичето веднага му освободи импровизирания подиум.

- Доооообре, доооообре - подхвана Кланси. - Е, кой ще ми каже докъде стигнахме последния път?

- До пуританите! - отекнаха десетина гласа едновременно.

- Пуритани? - продължи той. - Тези пък какви са? Кажи, Джейми, помниш ли кои са заселниците?

Едно връстничка на Зу изпъна гръб.

- Това са първите заселници. Хората в Англия се държали лошо с тях заради религията им, затова те отплавали към Америка и акостирали в Плимут Рок.

- А някой ще ми разкаже ли какво направили, след като пристигнали там?

Десетина ръце се изстреляха във въздуха. Той избра едно малко момченце - може и да беше Зелено, но по същата логика можеше да е Жълто или Синьо. Обичайният ми метод за разпознаване на децата не вършеше работа в тази среда. Каквато все пак беше и целта.

- Устроили колония - отговори момченцето.

- Правилно. Това била втората английска колония след онази, създадена в Джеймстаун през 1607 г. И знаете ли какво: Джеймстаун всъщност е доста близо до нас! - Кланси отиде при картата на учителката и посочи и двете места на нея. - Докато плавали на борда на „Мейфлауър", бъдещите заселници съставили съглашение, което също нарекли Мейфлауър и което постановявало, че всички ще си съдействат и ще помагат в изграждането на колонията. Като се заселили на американския бряг, срещали множество трудности. Но със съвместен труд успели да създадат общност и така вече не зависели от английската корона и можели свободно да практикуват религията си. - Той спря да крачи за момент и обходи с тъмни очи публиката си. - Да ви звучи познато?

Зу слушаше с явен интерес. Седях достатъчно близо до нея, за да видя луничките по лицето й, и по-важното, да усетя щастието, което излъчваше. Моето сърце също се изпълни с радост. Хина се приведе да прошепне нещо в ухото й и усмивката й се разшири още повече.

- Звучи като нас! - провикна се някой от задните маси.

- И още как - потвърди Кланси и в следващия час и половина разказа на децата за отношенията на пуританите с местните племена, за Джеймстаун, за всички онези неща, които майка ми преподаваше в нейната гимназия. А когато времето му свърши, се поклони леко и ми махна да изляза с него сред множество възгласи на недоволство от страна на Лавчетата. Все още се смеехме, когато стигнахме до огнището, където тъкмо започваха приготовленията за вечеря. Усетих как доста очи се впиват в нас, но не ме интересуваше. Дори изпитах лека гордост.

- Е? - подхвана Кланси, щом стигнахме верандата на офиса тъкмо когато задрънчаха звънците за вечеря. - Какво мислиш?

- Мисля, че съм готова за първия си урок - отговорих аз.

- О, госпожице Дейли. - Усмивка изви краищата на устните му. - Вече получихте първия си урок. Просто не го съзнавахте.

Две седмици се изнизаха като откъсната от стара книга страница.

Прекарах толкова много часове от толкова много дни в стаята на Кланси -където се учех да внушавам образи в съзнанието му, блокирах опитите му да стори същото с мен, говорехме за Лигата, за Търмънд, за Белия шум, че и двамата отвикнахме от лагерния график. Да, водеше ежедневните си срещи, но вместо да ме гони от стаята, ме канеше да изчакам от другата страна на бялата завеса, където вече провеждахме повечето от упражненията си.

Понякога му се налагаше да излезе за оглед на бунгалата или за да разреши някакъв спор, но аз почти винаги го чаках в онази стара стая с миризма на плесен. Там разполагах с книги и музика, и телевизор, затова никога не ми доскучаваше.

Все още се срещах с Дунди по време на някои от храненията, но Кланси често ни носеше храната в стаята. Зу пък беше съвсем неоткриваема, защото когато не ходеше на училище, се скиташе с Хина или някой от по-големите Жълти. Виждах ги главно вечер, преди осветлението на лагера да угасне. Дунди се беше превърнал в нещо като призрак, вечно работеше, вечно търсеше начини да привлече вниманието на Кланси - зашивайки сцепената устна на едно хлапе например или пък с предложения за по-ефективна обработка на градината. Най-много време ми отдели, когато се видяхме да свали шевовете ми.

Зу от своя страна обожаваше да ми разказва какво е научила в училище и от другите Жълти деца.

Само след няколко дни в лагера спря да носи ръкавиците си. Осъзнах го истински чак една вечер, когато пожела да среше косата ми. Скочих от стола, за да изгася лампата, но тя ме предвари - само щракна с пръсти и светлината угасна.

- Това е страхотно - възкликнах аз, но щеше да е ужасна лъжа от моя страна да отрека тихата завист заради осезаемия й напредък. До този момент аз самата бях успяла да блокирам набезите на Кланси в съзнанието ми един-единствен път, и то защото беше научил за случката със Сам.

- Интересно - беше сдържаният му коментар.

Зу и Дунди виждах всеки ден, но с Лиъм беше съвсем различно. Охранителният екип му беше възложил втората смяна - от пет следобед до пет сутринта - и територията чак в далечния западен край на езерото. Обикновено след работа беше твърде уморен да се връща в бунгалото, затова най-често оставаше да спи в някоя от палатките до входа на лагера. Веднъж-два пъти го видях да разговаря оживено с група хора на закуска и да посещава Зу в класната стая, но дори това винаги се случваше от прозореца в стаята на Кланси.

Липсваше ми наистина болезнено, но разбирах, че си има своите задължения. Когато ми оставаше свободно време, обикновено мислех за него, но бях толкова съсредоточена в уроците ни, че рядко позволявах на ума си да блуждае твърде дълго.

Кланси се засмя и отново привлече вниманието ми към себе си - честно казано, не знаех как изобщо успявах да го насоча другаде. Беше облечен в бяла тениска с яка, която подчертаваше естественото сияние на кожата му, и старателно изгладени бежови панталони, небрежно навити до глезена. Винаги когато излизаше на срещи с други хора, носеше спретнати, чисти, изгладени до съвършенство дрехи - но не и с мен.

Тук не ни се налагаше да се стараем излишно. Не и един пред друг. През първите уроци седяхме от двете страни на абсурдното му бюро; имах чувството, че се защитавам пред някой училищен директор, вместо че получавам напътствия за употреба на пси-способностите ми от новия ми гуру. След това се преместихме на пода, но след няколко часа гърбът ми пищеше от болка. Кланси беше предложил да седим на тясното му легло. Той на единия край, аз - на другия. С времето обаче започвахме да се приближаваме един към друг. Скъсявахме разстоянието върху червеното му покривало с всеки следващ урок, докато един ден не се изтръгнах от транса, в който ме бяха вкарали тъмните очи на Кланси, осъзнавайки, че сме допрели колене.

- Извинявай - пророних, като върнах поглед към него. - Може ли да започнем отначало?

Май намираше смущението ми за забавно.

- Отначало? Да не би да репетираме за някоя пиеса? Да извикам ли Майк и да го накарам да се заеме с декорите?

Не знам защо се засмях на това - дори не беше толкова смешно. Вероятно опитите ми да атакувам мозъка му със своя ме бяха смахнали малко. Единственото нещо, което знаех със сигурност, беше, че когато стисна ръката ми, голямата му топла длан ми подейства така успокоително.

- Опитай отново - каза той. - Този път си представи, че онези невидими ръце, за които ми разказа, са ножове. Разрежи мъглата.

Лесно беше на думи. Кимнах и затворих очи, мъчейки се да потуша пламъка в бузите си. Всеки път, когато използваше нелепото ми обяснение за това как усещах работата на мозъка си, ме хващаше срам. Първия път се присмя на сравнението ми и заразмахва пръсти пред лицето ми, сякаш правеше магии.

В течение на уроците изпробва няколко различни метода, за да ми демонстрира какво се изисква от мен. Слизахме до килера, за да гледам как влиза в съзнанието на Лизи и само и само да ме разсмее я кара да кудкудяка като кокошка. Показа ми колко е лесно да повлияе върху настроението на няколко души наведнъж, разрешавайки спор между две деца, без да каже и дума. Веднъж седнахме на малката веранда пред офиса и прочете мислите на всеки минувач -включително на горката Хина, която очевидно беше отчаяно влюбена в него.

Най-просто казано, Кланси можеше всичко. Да блокира атаките на моето съзнание, да ми внуши мисъл, чувство, страх. Сигурна съм, че веднъж дори успя да ми насади сън. Не исках да го разочаровам, не и при положение че ми отделяше толкова много от безценното си време - мисълта караше цялото ми тяло да се вцепенява от ужас. Казваше ми да не се насилвам, че на него самия му е отнело години да овладее всичко това, но аз настоявах да не забавяме темпото, за да поема контрола върху способностите си час по-скоро. Имах чувството, че най-добрият начин да се отплатя за вниманието му е като постигна умения, с които да се изправя с гордост до него, вместо със срам.

Докато не отключех всички тайни, двамата с него нямаше да сме равни. Беше ме наричал своя „приятелка" в няколко случая, по време на уроците ни и пред други деца, и за моя изненада, думата ми носеше неприятно чувство. Кланси имаше стотици приятели. Исках да бъда нещо повече за него - да бъда човек, на когото да се доверява, с когото да споделя.

Понякога ми се искаше да се приведе по-близо до мен, да прибере някой кичур коса зад ухото ми. Мисълта беше срамна, чисто момичешка и нямах представа от кое тъмно кътче на съзнанието ми бе изпълзяла. Май главата ми си играеше игрички с мен, защото знаех, че всъщност искам същото това нещо от Лиъм - и повече дори.

А опитах ли да проникна в съзнанието на Кланси, бивах изхвърлена. Той владееше до такава степен силите си, че нямаше време дори да изпитам обичайната дезориентираща тирада от мисли и спомени. Като че ли всеки път спускаше бяла завеса около мозъка си и независимо колко дращех с нокти по нея, не успявах да я съдера.

Но аз не се отказвах.

Кланси се усмихна и отметна косата ми през рамо. Ръката му се задържа там и бавно обхвана тила ми. Знаех, че ме гледа, но нямах смелост да посрещна погледа му дори когато се приближи още повече към мен.

- Ще се справиш. Сигурен съм.

Стиснах зъби, докато челюстите ми не изпукаха. В дясната ми буза запулсира нервен мускул. Опитах да събера стотиците, хилядите блуждаещи пръсти на едно място, съсредоточавайки ги в нещо достатъчно остро и смъртоносно, за да пробие защитната му стена. Сграбчих ръката му и не спрях да натискам, докато не му причиних болка, след което хвърлих невидимия нож по него с всички сили. Но и този път, щом докоснах бялата стена, сякаш ме зашлеви през лицето. Той въздъхна и ръката му падна от тила ми.

- Съжалявам - казах в нетърпимата тишина, спуснала се помежду ни.

- Не, аз съжалявам. - Кланси поклати глава. - Ужасен учител съм.

- Повярвай ми, не ти си проблемът в това уравнение.

- Руби, Руби, Руби - пророни той, - това не е уравнение. Не можеш да го решиш с три лесни стъпки, в противен случай изобщо нямаше да приемеш помощта ми, нали така?

Той погали с палец обърнатата ми нагоре длан и аз сведох очи към него. Движеше го в бавни, мудни кръгове. Гледката беше странно успокоителна, дори хипнотизираща.

- Вярно е - подхванах аз. - Но трябва да ти призная, че не бях напълно... откровена с теб.

Това привлече вниманието му.

- Моите приятели... те искаха да те намерят, защото те смятаха за магьосник, способен да ги отведе у дома. Но аз исках да те намеря, защото залагах на слуховете, че си Оранжев и че може би ще благоволиш да ме обучиш.

Кланси сбърчи тъмните си вежди, но не остави ръката ми. Вместо това отпусна другата си длан върху тясното пространство между кръстосаните ни крака.

- Но това е било, преди да ти обясня какво ти мисли Лигата - пророни той. - С какво си искала да ти помогна? Не... нека позная. Свързано е с родителите ти, нали?

- Да, с това, че успях да се залича от паметта им - потвърдих аз. - С това, че не искам да се случва отново.

Кланси затвори очи за кратък момент и когато ги отвори, изглеждаха по-тъмни отпреди, почти черни. Приведох се по-близо до него, долавяйки странната смесица от тъга, вина и нещо друго, която излъчваше през порите си.

- Ще ми се да можех да ти помогна с това - каза накрая. - Но истината е, че никога не ми се е случвало подобно нещо. Нямам представа как да ти помогна.

Нямам представа как да ти помогна. Разбира се. Разбира се, че нямаше. Мартин също беше Оранжев, но способностите му не бяха същите като моите. Не знам защо си бях наумила, че с Беглеца няма да е така.

- Ако... ми разкажеш подробно и ми обясниш как става, ще... може би ще успея да измисля нещо.

Не че не можех да говоря за това; просто не исках. Не и в онзи момент. Познавах се достатъчно добре и можех да предвидя пресекналите думи и сълзите. Винаги когато се замислех за онази случка, оставах изтощена и разтреперана, преживяла наново целия страх, безнадеждност и ужас.

Той ме изгледа изпод тъмните си мигли, докато по лицето му не изплува разбиране. Палецът му чертаеше кръгове по нежната кожа на китката ми.

- Аха. Това си е чист Бенджамин. Трябваше да се досетя, извинявай. - Като видя недоумяващия ми поглед, обясни: - Бенджамин беше учителят ми от времето... ами, от времето, преди всичко да отиде по дяволите. Почина, когато бях много малък, но до ден-днешен не мога да говоря за случилото се. Все още ме боли. -Едното ъгълче на устата му се изви в печална усмивка. - Но може би на теб няма да ти се наложи да разказваш каквото и да било. Може да опитаме нещо друго.

- Какво?

- Този път ти ще блокираш мен, а не обратното. Обзалагам се, че ще ти е по-лесно.

- Защо мислиш така?

- Защото не си достатъчно ожесточена, за да ме атакуваш добре... повярвай ми, това е комплимент. - Той изчака да се усмихна, преди да продължи: - Но пък се браниш добре. Не разкриваш картите си пред никого. Понякога ми е невъзможно да прочета мислите ти.

- Не е умишлено - прекъснах го аз.

Кланси махна небрежно с ръка.

- Не го казвам като лошо нещо - натърти той. - Вероятно дори ще ти е от помощ.

Е, определено не ми беше помогнало да отблъсна набезите на Мартин.

- Усещаш ли, когато някой опитва да проникне в главата ти? - попита той. - При мен има едно специфично гъделичкане...

- Да, знам за какво говориш. Какво да правя, като го доловя?

- Трябва да напрегнеш всички сили срещу нападателя, да го отклониш от пътя му. Опитът ми сочи, че нещата, които наистина държим да предпазим, като например спомените и сънищата ни, си имат собствена вродена защита. От теб се иска просто да добавиш още една стена около тях.

- Всеки път, когато опитвах да проникна в съзнанието ти, имах чувството, че спускаш бяла завеса пред мен.

Кланси кимна.

- Аз така го правя. Щом усетя онова гъделичкане, спускам онази въображаема завеса и не я вдигам, каквото и да става. Затова искам от теб да извикаш в съзнанието си някоя тайна или някой спомен, нещо, което не искаш никой друг да вижда, и да спуснеш собствената си предпазна завеса пред него.

Явно не укривах добре колебанието си, защото Кланси взе и двете ми ръце в своите, преплитайки пръстите ни.

- Хайде - подкани ме той, - какво толкова може да се случи? Най-многото да видя някой срамен момент от живота ти. Смятам, че вече сме достатъчно добри приятели, за да ми се довериш, че няма да издам на никого гафовете ти и повръщането на публични места.

- Ами за това, че съм бягала гола по улицата и съм яла пясък от пясъчника на детската площадка?

Ухилен до уши, той се престори, че обмисля въпроса ми.

- Е, ще опитам да не разказвам на целия лагер по време на вечеря.

- Какъв справедлив, почтен водач - възкликнах аз. След малко добавих: -Наистина ли ме смяташ за приятелка, или го казваш само и само за да видиш как ми избиват четири предни зъба, когато се опитах да играя футбол?

Кланси поклати глава и се засмя. Любимите му мои истории като че ли бяха онези, в които се преструвах, че съм момче, и в които с баща ми преяждахме в заведения за бързо хранене, когато майка ми ходеше по учителски конференции извън града. Толкова се отличаваха от собствения му житейски опит, че сигурно ме възприемаше като извънземно.

- Разбира се, че те смятам за моя приятелка... всъщност... - той понижи глас и като вдигна поглед към мен, тъмните му очи горяха с такава жар, че почувствах главата си пълна с въздух и готова да се понесе с вятъра - ... те смятам за много повече от това.

- Какво имаш предвид?

- Ти може и да си ме издирвала, но аз пък те чаках. От доста време не съм чувствал, че някой ме разбира така добре. Това да си Оранжев... е несравнимо с нищо друго. Останалите не разбират нито нас, нито способностите ни.

Само ние сме - прошепна малко гласче в главата ми, - само ние двамата.

Стиснах ръцете му.

- Знам.

Вниманието му като че ли се отклони и очите му се плъзнаха към другия край на стаята, където се намираха компютърът и телевизорът. По изражението му пробяга дълбока тъга, истинска болка, но обичайната му уверена осанка моментално се завърна на сцената.

Кимнах с глава.

- Наистина се старая, кълна ти се. Моля те... моля те, не се отказвай от мен.

Изненадах се, когато пръстите му се разплетоха от моите. И се смаях, когато

плъзна длани нагоре по голите ми ръце, чак до раменете ми. Не го спрях. Това харесвах най-много у Кланси - с него нямаше нужда да се боя от неволните си грешки. Не ми се налагаше да включвам всяка защита на мозъка си, за да го възпра от злодеяния, защото Кланси беше повече от способен да ме отблъсне от съзнанието си.

Докато Лиъм... той беше нещо крехко, нещо, което можех да пречупя с една погрешна стъпка. Човек, с когото не можех да бъда, не и в онзи момент, не и в онова си състояние.

Кланси се приведе напред да започне. Аз също се приведох напред, чак до гърдите му, където беше топло и ухаеше на борове и стари книги, на хиляди непознати ми досега възможности.

Не го блокирах при първия му опит - не го блокирах дори при петия. Бяха нужни цели три дни и запознанството му с почти всеки смущаващ, засрамващ спомен от главата ми, за да успея да му окажа поне някаква съпротива.

- Влез по-надълбоко в съзнанието си - посъветва ме той. - Извади оттам нещо, което не би искала никой да научава. Точно тези спомени ще стимулират защитните ти сили.

Вече не се сещах за нищо, което да не беше виждал - с такава хирургическа прецизност се ровеше из мозъка ми. Всеки път, когато изнамирах някой спомен и опитвах да го обгърна с невидима предпазна стена, защитните ми сили рухваха, крехки като восъчна хартия. Но той не ми се ядосваше.

- Ще се справиш - повтаряше вместо това. - Сигурен съм. По-способна си, отколкото предполагаш.

Именно непрестанният тормоз за някой по-пикантен спомен най-сетне доведе до истински резултат.

- Задължително ли трябва да е спомен? - попитах.

Той като че ли се замисли по въпроса.

- Май е най-добре да опиташ с нещо друго този път. С нещо въображаемо. -Навярно се заблуждавах, но внезапно лицето му ми се стори много по-близо до моето. - Представи си нещо, което искаш. Или... някого?

Каза го като въпрос, и то сериозен, макар и замаскиран с небрежен, равнодушен глас. Аз успях да задържа лицето си безизразно.

- Добре - съгласих се накрая. - Мисля, че съм готова.

Кланси не изглеждаше толкова сигурен. Аз обаче бях. Точно тази фантазия се прокрадваше в сънищата ми от седмици, превземайки кратките моменти, в които не упражнявах способностите си.

Навести ме през третата ни нощ в „Ийст Ривър", точно в онзи отрязък от време, който разделяше деня от нощта. Подскочих стреснато в леглото; единствените звуци край мен бяха хъркането на Дунди и мятането на Зу. Всеки сантиметър от тялото ми беше изтръпнал, но все пак опитах да премисля току-що видяното -дали не се беше случило наистина, или пък не предстоеше да се случи.

Точно този сън за нищо на света не исках да споделям с никого; носех го дълбоко скрит в сърцето си, толкова дълбоко, че дори го бях забравила, докато не изскочи наяве, напълно оформен и жив.

Явно в него беше пролет. Черешовите дръвчета в дъното на улицата ни в Сейлъм бяха разцъфнали.

Минахме покрай тях с Черната Бети - двамата с Лиъм бяхме на предните седалки и слушахме песен на Led Zeppelin, която може и да не беше истинска. От двете страни на портата пред къщата на родителите ми бяха завързани бели балони, сочещи като водени от вятъра стрелки отворената входна врата. Лиъм, облечен в дрехите от деня на запознанството ни, ме хвана за ръка и тръгнахме заедно по коридора на къщата, през светложълтата кухня, докато не достигнахме вратата към задния двор, отвъд която ни очакваха всички.

Всички. Родителите ми. Баба. Зу. Дунди. Сам. Седяха на одеялото, разпънато върху ливадата, и баща ми ги гощаваше с нещо, опечено на скарата. Мама търчеше наоколо и връзваше още балони, а ръцете ù бяха изцапани с тъмна пръст след засаждането на всички нови светли цветя, отрупали някога празната тревна площ. Поздравихме всички, прегърнах Сам, посочих на Зу птичките по клоните на дърветата и запознах Дунди с майка ми.

После Лиъм се наведе и ме целуна... и нямах думи да опиша чувството.

Кланси опита да нахлуе в съзнанието ми по същия начин като преди - с лек гъдел, последван от рязък напор. Бях толкова погълната в мисли за съня си, че дори не бях усетила кога е взел ръката ми, за да започне.

Харесвах го много. Повече, отколкото някога бях очаквала да го харесам. Но той нямаше място в този ми сън. Не исках да го споделям с него.

Отблъснах грубо ръката му, а после вложих всички сили в онзи въображаем чифт ръце, за да го избутам от съзнанието си.

Неговата стратегия със завесата не беше подействала при мен, но виж, тази...

Бяхме обсъждали нападението като метод на защита. Е, този подход се оказваше твърд ефективен. Още преди да отворя очи, усетих как Кланси се отдръпна назад, изпъшквайки от болка.

- О, боже! - възкликнах, когато най-сетне се отърсих от мъглата, погълнала главата ми. - Много съжалявам!

Но Кланси вдигна поглед с усмивка.

- Казах ти. Казах ти, че ще намериш начин.

- Може ли отново? - попитах ентусиазирано. - Искам да се уверя, че не беше просто щастлива случайност.

Кланси потри челото си.

- Става ли първо да си починем малко? Чувствам се така, сякаш току-що си напердашила мозъка ми.

Но Кланси така и не можа да си почине. Почти веднага, щом думите напуснаха устата му, и двамата чухме различен вид предупредителен сигнал. Откъм другия край на стаята долетя оглушителна сирена, каквато не бях чувала преди, почти като аларма на кола. Той изтръпна и сведе глава като да се скрие от шума, макар че веднага скочи от леглото.

Стигна до бюрото и отвори лаптопа. Въведе паролата си с летящи по клавиатурата пръсти и осветено от синьо-белия екран пребледняло лице. Застанах зад него тъкмо когато отваряше нова програма.

- Какво става? - попитах. - Кланс?

Той не вдигна поглед.

- Задейства се една от алармите в лагерния периметър. Не се безпокой, може да е фалшива тревога. Случвало се е някое животно да се доближи твърде много до жиците.

Отне ми цяла минута да осъзная какво виждам. Четири видеоекрана с различни цветове в четирите ъгъла на монитора; поглед от четири различни страни към границите на лагера. Кланси се наведе напред и стисна с ръце лаптопа.

После се пресегна през мен и взе черната радиостанция от другия край на бюрото. Нито за миг не отлепи очи от екрана.

- Хейс, чуваш ли ме?

След секунда тишина сприхавото „Да, какво?" на Хейс изпращя през черното устройство.

- Задейства се алармата в югоизточния край. В момента наблюдавам видеото, но... - Май искаше да каже „не виждам нито човек, нито животно", но следващите му думи ме накараха да се пъхна под ръката му, за да видя екрана със собствените си очи. - Да, виждам мъж и жена. И двамата са в камуфлажни униформи. Вражески настроени по мое мнение.

Аз също ги зърнах. Изглеждаха на средна възраст, но нямаше как да съм сигурна. И двамата носеха нещо като ловно облекло, камуфлажни от глава до пети. Дори лицата им като че ли бяха боядисани в кафяво.

- Разбрано. Ще се погрижа.

- Благодаря... изкарай ги оттук, ясно? - каза с внимателен тон Кланси, после намали звука на радиостанцията докрай.

Югоизточният край - дотук добре, не беше зоната на Лиъм. Въздъхнах с облекчение.

Още се взирах в монитора, когато Кланси затвори капака на лаптопа.

- Да продължаваме с работата. Извинявай за отклонението.

Изненадата ми надделя.

- Не трябва ли да излезеш? - попитах. - Какво ще им направи Хейс?

Кланси махна небрежно с ръка. За пореден път.

- Не се безпокой, Руби. Всичко е под контрол.

Една пукнатина може и да не беше достатъчна за повалянето на цяла укрепителна стена, но стигаше дори да се разклони на две, на три, на четири. След първия ми пробив си поставих за цел да намирам различни начини за проникване в съзнанието на Кланси. Не се задържах там за дълго, преди да ме изгони най-безцеремонно, разбира се; но всяка малка победа ме подтикваше да постигна още една, и още една. Успявах да се прокрадна, когато мислите му бяха съсредоточени другаде, когато го подлъжех да хвърли защитите си върху един спомен, при положение че всъщност преследвах друг. Методите ми изненадваха Кланси, но като че ли му носеха и тайничко удовлетворение. Дори ми позволи да се упражнявам върху други хора.

Беше като да тичам по нанадолнище; инерцията ме превеждаше през какви ли не експерименти, големи и малки. Успях да съсипя една вечеря, като извиках всеки от шестимата готвачи поотделно и им внуших шест различни идеи за менюто - и всички се спуснаха да ги осъществяват едновременно. Убедих едно момиче, че името й е Тиодор, и тя започна да плаче всеки път, когато някой я наречеше другояче. Всъщност усвоих до такава степен умението да подчинявам околните на волята си и да им втълпявам фалшиви спомени, че Кланси ме насърчи да опитам същите упражнения, без да докосвам неподозиращите жертви преди това.

Усъвършенствах се бавно и не съвсем уверено, ала започвах да извличам нещо като удоволствие от факта, че вече владеех контрола върху същите онези мощни способности, които някога ме бяха измъчвали безкрайно. Вече се избистряха в съзнанието ми, ставаха по-леснодостъпни.

Само че следващия вторник отново прекъснаха упражненията ни.

Една от по-големите Жълти, момиче на име Кайли, започна да тропа силно по вратата на Кланси. Дори не изчака покана; така се стреснах, че буквално паднах от леглото.

- Защо си отхвърлил искането ни да напуснем лагера? - Оплетени тъмни къдрици хвърчаха буйно край лицето й. - Пусна Адам, пусна групата на Сара, пусна дори Грег и неговите хора, а и двамата с теб знаем, че общият им интелект е колкото на муха...

Направих крачка назад и една от дъските на пода изскърца под тежестта ми. Скачайки да отвори вратата, Кланси беше оставил завесата отворена, затова Кайли ме видя повече от ясно. Завъртя се към Кланси, който сложи усмирително ръце върху раменете й.

- О, боже! Значи, двамцата се криете тук и палувате? Погледна ли изобщо предложението ми? Цели дни го изготвях!

- Прочетох го три пъти - отвърна Кланси и ми махна да ги доближа. Гледаше и нея със същата успокоителна, търпелива усмивка, с която провеждаше уроците ни от самото начало. - Но на драго сърце ще ти обясня защо го отхвърлих. Руби... утре?

В следващия момент се озовах под яркото утринно слънце.

Пролетта още проявяваше капризи: един ден беше студено и мрачно, а на следващия - приятно и топло. Тъй като бях прекарала цели две седмици в стаята на Кланси, ми беше още по-трудно да се приспособя към двуполюсния й нрав. Съблякох суитшърта си и вдигнах косата си в небрежен кок. Първата ми мисъл беше да проверя Зу, но пък не исках да прекъсвам уроците й. Опитах да намеря Дунди в градината, но отговорничката ми съобщи - с възможно най-високомерния си глас, че не го била виждала от една седмица и възнамерявала да се оплаче на Кланси, за да си получи заслуженото наказание.

- Наказание? - повторих възмутено, но тя не благоволи да поясни.

Открих го на следващото логично място.

- В случай че не знаеш - провикнах се, като стъпих на кея, - хлябът всъщност е вреден за патиците.

Дунди дори не вдигна поглед. Седнах до него, но той моментално стана и закрачи по дъските, без дори да вземе торбичката с трохи и книгата си.

- Ей! - провикнах се след него. - Какъв ти е проблемът?

Не получих отговор.

- Дунди... Чарлс!

Той се завъртя към мен.

- Искаш да знаеш какъв ми е проблемът? Така, откъде да започна? Ами, като начало мина цял месец, а още сме си тук. Отгоре на всичко тримата с Лий и Сузуме си живуркате и се забавлявате с новите си другарчета, при положение че главната идея беше да намерим начин да се приберем у дома.

- Защо се държиш така? - попитах аз. Да, не се беше вписал в обстановката толкова бързо и лесно, колкото Лиъм и Зу, но го бях виждала да си говори с другите деца в градината. Струваше ми се добре... е, може би не съвсем щастлив, но нима някога беше доволен? - Това място не е толкова зле...

- Руби, ужасно е! - избухна той. - Ужасно! Казва ни се кога да ядем, кога да спим, как да се обличаме и ни принуждават да работим. По какво се отличава от изправителните лагери?

Вдишах рязко.

- Ти настояваше да дойдем тук! Съжалявам, че не отговаря на изтънчените ти очаквания, но на нас ни харесва. Ако положиш поне малко усилия, ще видиш, че и на теб ще ти хареса. Тук сме в безопасност! Защо си се разбързал да си ходиш?

- Твоите родители може и да не са те искали, но същото не важи за нашите. На теб очевидно не ти се прибира, но аз само това чакам!

Сякаш ме простреля в гърдите; усетих как всичката кръв се изцежда от сърцето ми. Той зарови ръка в тъмната си коса.

- Работя толкова усърдно, така се старая, а ти дори не си го попитала, нали?

- Да го попитам...? - Знаех какво. Веднага щом думите напуснаха устата ми, си спомних за обещанието, което не бях спазила. Гневът ми угасна мигновено. -Много съжалявам, така се бях вглъбила в уроците, че съм забравила.

- Е, аз не съм - заяви той и ме заряза да стърча сама под слънцето.

Час по-късно стоях под струята топла вода с ръце, притиснати към лицето ми.

Баните - една за момчета, една за момичета - бяха не по-луксозни от външен клозет. Подовете бяха от полегат цимент, а душкабините - от дъски и найлонови завеси, покрити с черна плесен. Миехме зъбите и лицата си тук всяка вечер и се къпехме веднъж-два пъти седмично. Днес, тъй като шампоанът и балсамът ми с приятните им аромати вече бяха свършили, за пръв път осъзнавах, че просторното помещение миришеше на талаш.

Постоях под душа, докато не чух звънците да сигнализират края на обяда. Все още не си бях съставила план за деня, но още с излизането се сблъсках точно с онзи човек, когото дори не бях подозирала колко искам да видя.

Лиъм залитна назад от удара с мен. Мократа му коса полепваше по бузите му, по-дълга, отколкото си я спомнях.

- О, боже! - възкликнах през смях с ръка на сърцето. - Уплаши ме до смърт.

- Извинявай. - Той се усмихна и протегна ръка към мен. - Ей... май не сме се запознавали. Аз съм Лиъм.