Тъмна дарба

Четиринайсета глава

Потънах в сън някъде между Стонтън и Лексингтън и се събудих тъкмо навреме да огледам добре високата бяла сграда на „Роанок", бившия „Уолмарт" на Вирджиния.

Да, синята табела се държеше с последни сили за една от страничните стени на зданието, но това беше единственото разпознаваемо нещо от супермаркета. Няколко бездомни котки кръстосваха безцелно паркинга, тласкани в една или друга посока от променливите пориви на вятъра. Като изключим шепата изоставени коли и зелени боклукчийски контейнери, обширният асфалтов паркинг пустееше. На мандариновата светлина от следобедното слънце изглеждаше така, сякаш апокалипсисът вече е споходил Вирджиния.

Намирахме се на един хвърлей от Сейлъм. На десет минути път с кола. Стомахът ми се сви при мисълта.

И този път Лиъм настоя да влезе сам в супермаркета. Усетих гумената ръкавица на Зу върху ръката си и дори не ми се наложи да я погледна, за да се досетя какво изражение щях да намеря на лицето й. И тя не искаше да го пуска сам-самичък на място, което твърде силно наподобяваше преизподнята.

Затова остана - напомних си. - За да се грижиш за тях. А в този момент човекът, който най-много се нуждаеше от мен, вървеше към опасността.

Изскочих от Бети и стиснах дръжката на вратата.

- Натиснете клаксона три пъти, ако стане нещо - наредих им и я затворих. Лиъм явно чу, защото ме изчака, облегнат на един от ръждясалите парапети на отделенията за пазарски колички.

- Има ли начин да те убедя да се върнеш в Бети?

- Ъ-ъ - отвърнах аз. - Хайде.

Той тръгна зад мен, заровил ръце в джобовете си. Не виждах очите му, но прегърбената му походка беше достатъчно показателна.

- Одеве ме попита откъде знам за това място... - обади се той, когато наближихме входа.

- Не... ясно ми е. Не е моя работа.

- Зелена - подхвана Лиъм. - Няма нищо. Просто не знам откъде да започна. Вече разбра, че двамата с Дунди сме се крили от властите. Да, но преживяването не беше особено приятно за никой от двама ни. Той поне трябваше да живее в горската колиба на баба си и дядо си в Пенсилвания.

- Аха, но ти си имал удоволствието да пребиваваш в този изтънчен център на американската култура.

- Да, и тук - потвърди Лиъм. - Просто... не обичам да говоря за онези времена пред Зу. Не искам да си мисли, че животът й ще бъде такъв.

- Но и не бива да я лъжеш - казах аз. - Знам, че не искаш да я плашиш, но не можеш да й втълпяваш, че я чака лесен живот. Не е справедливо.

- Справедливо? - Той вдиша през зъби и затвори очи. Като проговори отново, гласът му беше придобил обичайната си мекост. - Както и да е, забрави.

- Ей - хванах го за ръката аз. - Разбирам те, ясно? На твоя страна съм. Но не бива да се държиш така, сякаш животът ще е песен. Не й го причинявай, не заслужава такова разочарование. Хиляди деца от лагера ми си въобразяваха, че мама и тате винаги ще ги чакат, благодарение на което всичките - всички ние -сме сериозно травмирани.

- О, недей така - каза Лиъм без капка гняв в гласа си. - Ти не си травмирана.

По този въпрос можех да възразявам, докато лицето ми посинееше.

Вандалът, откачил плъзгащите врати от релсите им, не си беше направил труда да им намери безопасно място. Парчета стъкло, натрошени от десетки крака, обсипваха циментовия под между черните метални рамки. Минахме през обезобразените им форми и влязохме в малкото странно пространство, където обичайно се намираше служителят, приветстващ клиентите.

Лиъм се подхлъзна на жълтеникавия прахоляк, натрупал се по пода. Протегнах се да го хвана и той изсумтя от изненада. Дори докато му помагах да се изправи, очите му останаха забодени в пода, където десетки стъпки, оставени в прахта, се пръсваха в различни посоки - какви ли не форми и размери: от назъбената шарка на мъжка туристическа обувка до декоративните завъртулки на детска платненка. Всичките се бяха отпечатали като сурови курабийки, току-що отрязани от прясно разточено тесто.

- Може да са стари - прошепнах аз.

Лиъм кимна, но не се отдалечи от мен. Не бях успокоила нито един от двама ни.

Електричеството на магазина бе прекъснато от доста време и личеше, че вратите му са били отворени за света твърде дълго. Само секунда, след като чухме дрънченето по някой от съседните рафтове, Лиъм вече беше изскочил пред мен.

- Може да е... - подхванах, но той поклати глава и аз млъкнах. Загледахме безмълвно по посока на шума.

И когато сърната - чудно хубаво същество с копринена, карамелена на цвят козина и огромни черни очи - изскочи иззад преобърнатите стелажи със списания, с Лиъм се спогледахме и прихнахме в ням смях.

Лиъм допря показалец до устните си и ми махна да го последвам. Очите му обхождаха тъмната флотилия от идентични каси пред нас. Някой беше събрал всички пазарски колички и беше задръстил коридорите между касите с тях, сякаш в опит да създаде укрепителна стена срещу нежелани посетители. Внимавайки да не срутим купчината от пластмасови кошници, се покатерихме върху конвейерната лента на най-близката каса. Оттук виждах, че изходът беше барикадиран с рафтове. Изглежда, нещо грамадно беше влетяло през тях и бе разбило импровизираната преграда.

Но какво?

Мисля, че една част от съзнанието на всеки човек, не само тези с пси-способности, е чувствителна към спомените, запечатани в дадено място. Силните усещания, особено страхът и отчаянието, остават да витаят във въздуха и връхлитат всеки, имал нещастието да посети това място. Имах чувството, че тъмнината ме привиква с пръст и ме изкушава да узная тайните й.

Нещо ужасно се беше случило тук - долавях студения му допир по гръбнака си. Вятърът свистеше през отворените врати и свиреше от онези скриптящи мелодии, които караха косъмчетата по тила ти да настръхнат.

Исках да си тръгна веднага. Това място криеше опасности. Не биваше да водим Зу и Дунди тук - защо тогава Лиъм продължаваше напред? От време на време аварийното осветление се съживяваше, подобно на жуженето на стотици мухи, затворени в кутия. В тези моменти всичко се оцветяваше в отблъскващо зелено и докато Лиъм напредваше по първия коридор, имах чувството, че тъмнината, дебнеща в дъното му, ще го погълне цял.

Втурнах се напред в морето от празни метални стелажи, половината от които лежаха по гръб или един върху друг в безразборни диагонали с превити от невидим товар рафтове. Гуменките ми скърцаха, докато си проправях път през разпръснатите по пода лосиони, води за уста и лакове за нокти. Нещата, които някога ни се бяха стрували толкова необходими, така жизненоважни, сега се търкаляха забравени.

Щом го настигнах, вкопчих пръсти в меката гъвкава кожа на ръкава му. Лиъм се извърна със светнали от изненада сини очи. Отстъпих назад и пуснах якето му, шокирана от постъпката си. Беше ми се сторило съвсем естествено да го сграбча - изобщо не се бях замислила, водена от внезапната нужда да бъда близо до него.

- Мисля, че трябва да се махаме оттук - прошепнах му. - Нещо в това място не ми харесва. - И не говорех за странния вой на вятъра, нито за птиците, накацали високо по старите покривни греди.

- Няма страшно - отвърна той. После ми обърна гръб, но едната му ръка излезе от джоба на якето и се понесе към мен в тъмнината. Не знам дали ми махаше да го последвам, или искаше да я хвана, но нямах смелост да направя което и да било от двете.

Тръгнахме рамо до рамо към задния десен ъгъл на магазина; като че ли тази му част с всичките й инструменти и електрически крушки беше преживяла най-леко набезите или просто хората, опразнили другите стелажи, не бяха сметнали стоката й за толкова полезна.

Моментално осъзнах накъде вървим. Някой си беше устроил лагер със сини плувни дюшеци, служещи за легла. Върху една хладилна чанта бяха струпани празни опаковки от пълнозърнести соленки и кексчета „Хостес", а върху тях бяха закрепени малко безжично радио и голям електрически фенер.

- Леле, не мога да повярвам, че още си е тук. - Лиъм застана на половин метър зад мен и скръсти ръце. Проследих погледа му до десетките дупчици в напуканите бели плочки по пода. Почти успяха да отклонят вниманието ми от засъхналите кървави петна под краката на Лиъм.

Отворих устни.

- Кръвта е стара - побърза да обясни той, сякаш това трябваше да ме успокои.

После ми подаде ръка с пресилена усмивка. Издишах въздуха, заклещен в гърдите ми, и се пресегнах към нея.

В момента, в който ръцете ни се докоснаха, видях всичко. Аварийното осветление над задната стена грейна като прожектор, озарявайки огромното черно ψ нарисувано върху нея, както и съвсем красноречивото послание до него:

Дебелите, разкривени букви изглеждаха така, сякаш плачеха. Светлините изпращяха и отново изгаснаха с едно силно „щрак", а аз изтръгнах ръка от тази на Лиъм и се хвърлих напред, право към нарисуваното със спрей послание. Защото миризмата... провисналият шрифт... Долепих пръсти до символа пси, а като ги отдръпнах, бяха лепкави. Черни.

Прясна боя.

Лиъм дотича до мен тъкмо в момента, в който усетих странно парене в центъра на тялото си. Сведох поглед с очакване да видя как първата искра възпламенява предницата на нелепата рокля от Зу, а в следващия миг се строполих на земята и Лиъм падна върху мен. Нещо ни помете като две маргаритки, изникнали във фугите на плочките.

Рамото на Лиъм се заби в гърдите ми и изтръгна въздуха от дробовете ми. Опитах да вдигна глава, за да видя какво ни е сполетяло, но нещо ме притискаше към пода като масивен, невидим камък. Лиъм лежеше върху мен, също толкова обездвижен.

Студеният под вледеняваше гърба ми, но цялото ми внимание беше насочено към силния натиск на рамото му в бузата ми. Ръцете ни бяха заклещени между телата ни и за момент ме споходи неприятното чувство, че не можех да определя къде е разделителната граница помежду ни, сякаш се сливахме. Той преглътна сухо, а пулсът в гърлото му беше достатъчно близо да ухото ми, че да го чувам съвсем отчетливо.

Лиъм опита да повдигне глава, напрягайки мускулите по якия си гръбначен стълб.

- Ей! - провикна се той. - Кой е там?

Вместо отговор получихме още един удар от невидимите ръце. Този път полетяхме нанякъде, а кожата на якето му заскърца от триенето с прашния под. Гледах как лампите над главата му прехвърчат със зашеметяваща скорост, сливайки се в един цялостен лъч светлина. Нечий буен смях ни съпровождаше надолу по коридора между стелажите и сякаш ни заобикаляше отвсякъде. Стори ми се, че видях тъмна фигура с ъгълчето на окото си, но по-скоро приличаше на чудовище, отколкото на човек. Прелетяхме през съдраните завеси за баня, лосионите, белината, чак до редицата каси в предната част на магазина.

- Спри! - изкрещя Лиъм. - Не сме...

Има звуци, които чуеш ли, никога не забравяш. Скършване на кост. Мелодийката на камиончето за сладолед. Отлепването на самозалепващи се ленти. Щракването на пистолетен предпазител.

Не - помислих си. - Не точно сега... не точно тук!

Забихме се болезнено в една от касите и сблъсъкът с метала потисна всяко сетиво в тялото ми. Последва кратък момент на мъчителна тишина, преди уж мъртвите светлини на магазина да блеснат заслепяващо. Касата също се задейства и конвейерната й лента заскриптя - последва я и съседната, и следващата. Всичките се подчиниха на невидимата сила като войници. Номерата над тях замигаха в жълто и синьо като предупредителни сигнали, но с такава бързина, че очите ми се отказаха да следят цветовете.

Първоначално реших, че отново сме станали жертва на Белия шум; охранителните системи, интеркомът и мониторите се включиха наведнъж и ни заляха стотици различни гласове. Светлините грейнаха участък по участък, преливащи от електричество след дългите години на живот като кухи, прашни вени.

С Лиъм се обърнахме и видяхме Зу, долепила голата си дясна ръка върху една от касите. Дунди стърчеше до нея с восъчно бледо лице.

След няколкосекундния токов удар на Зу касите запукаха като фойерверки, разпръсвайки синкаво-бели искри и стъкло по земята.

Струва ми се, че намерението й беше просто да отвлече вниманието на нападателите ни за достатъчно дълго, че да се измъкнем. С ъгълчето на окото си я виждах как ни маха да тръгнем към нея, но машината под другата й ръка се беше нагорещила до ужасяващо вулканично сияние. Усетих как невидимата хватка около тялото ми се разпуска внезапно, но страхът не ми даваше да помръдна. Зу не отлепяше ръка от касата. Явно с Лиъм си бяхме помислили едно и също нещо, защото скочихме на краката и й закрещяхме да спре.

- Кажете й да престане! - някой успя да надвика алармите.

- Зу, пусни касата! - Лиъм се запрепъва в шишета слънцезащитно олио и спрей против насекоми, изпопадали от близкия стелаж. Вдигна ръка да придвижи Зу с помощта на способностите си, но Дунди го изпревари. Свали ръкавицата от другата й ръка и я нахлузи на своята, после направо отскубна дланта й от метала.

Светлините угаснаха. Тъкмо преди електрическите крушки да се пръснат, видях лицето на Зу, докато излизаше от транса, в който беше попаднала. Големите й очи бяха обточени с червено, късата й черна коса стърчеше нагоре, а луничките й изпъкваха още повече на фона на пламналото й овално лице. Внезапно настаналата тъмнина позволи на Лиъм да събори и двама им с Дунди на земята.

Тогава, сякаш по чудо, аварийното осветление отново се задейства.

Първото раздвижване не дойде от нас. Вече виждах нападателите ни съвсем ясно - катереха се по смачканите купчини от бели стелажи. Бяха четирима, всичките облечени в черно и въоръжени с пистолети. Първият ми обичаен импулс при вида на човек в черна униформа беше да побягна. Да повлека останалите и да избягам.

Но това не бяха войници от СОП. Дори не бяха възрастни хора.

Бяха хлапета, също като нас.