Тъмна дарба

Двайсет и девета глава

Краката ми бяха наполовина замръзнали, когато най-сетне събрахме кураж да излезем от водата. Беше тихо от известно време - откакто слънцето бе започнало да стопля небето. Хеликоптерите изчезнаха първи, последвани от стрелбата. Двамата можехме единствено да дишаме тежко и да споделяме шепнешком страховете си за останалите - за Лиъм.

- Не знам - пророни Дунди. - Разделихме се. Един бог знае къде е.

Бях изявила желание да излезем от водата още преди два часа, но него все го плашеха звуците на рухващи дървета и пращящите останки от жестоката огнена стихия.

Мускулите ми бяха толкова сковани, че ми отне три пъти повече време да се кача на кея, отколкото при нормални обстоятелства. Дунди падна до мен, треперейки като лист при всеки студен полъх на вятъра, порещ мокрите ни дрехи. Изпълзяхме нагоре по хълма до пътеката, без да се отлепяме от земята, преди да се уверим, че отвъд всякакво съмнение наоколо няма никого.

Повечето бунгала не съществуваха вече - на тяхно място димяха купчини обгоряло дърво и камъни. Няколко още стърчаха, овъглени и празни отвътре, останали без покриви. Пепелта се сипеше наоколо като сняг - събираше се по косите ни и полепваше по мокрите ни дрехи.

- Трябва да отидем до офиса - обадих се аз. - Да влезем вътре. Може да съберем малко провизии, а после да потърсим Лий.

Дунди забави крачка до мен и чак сега видях колко червени бяха очите му.

- Руби...

- Не го казвай - предупредих го с рязък тон. Нямаше такъв вариант. - Недей.

Не исках да мисля за Лий. Не исках да мисля за Зу и другите деца, напуснали лагера. Трябваше да продължим напред. Спрях ли сега, повече никога нямаше да намеря сили.

Предните стаи бяха празни. Кутиите и кофите ги нямаше. Накарах Дунди да мине зад мен и първа надникнах в склада, но и там не намерих нищо.

- Може би са го хванали - каза Дунди и се почеса по главата.

Аз сбърчих вежди.

- Кога сме имали чак такъв късмет?

Спалнята на горния етаж блестеше. Преди да излезе, Кланси беше оправил леглото си, беше разтребил купищата хвърчащи листове и кашони и като че ли даже беше избърсал праха. Дръпнах бялата завеса, разделяща стаята на две, докато Дунди се мъчеше да включи телевизора.

- Спрели са електричеството - обяви накрая. - Сигурно са се погрижили и за водата.

Срутих се в стола на Кланси и притиснах лице до тъмното дърво на бюрото му. Дунди опита да свали мокрото яке на Лиъм от раменете ми, но аз не му позволих.

- Благодаря ти, че дойде да ме вземеш - казах със затворени очи.

- Глупачката ми тя - отвърна ласкаво Дунди и ме потупа по гърба. - Все да се забъркаш в някоя беля.

Когато не помръднах, усетих как ръката му спира върху рамото ми.

- Руби?

- Защо му е било да го прави? - прошепнах. Всичко в тази проклета стая ми напомняше за Кланси: от миризмата до това как беше подредил книгите в библиотеката си по цвят. - Подписал е смъртните присъди на толкова много деца...

Дунди клекна до мен и коленете му изпукаха като на старец. Не свали ръка от рамото ми, но усетих колко му е трудно да изрече думите, полепнали по езика му.

- По никакъв начин не бих могъл да анализирам пъклените му мисли - подхвана внимателно, - но май просто обичаше да контролира всички около себе си. Да ги ръководи. Манипулирайки хората, се чувстваше всемогъщ, а е съзнавал, че извън това място е не по-малко уязвим от всички нас. Има такива индивиди по света. Тъмните умове намират убежище зад най-добронамерените лица. Преструваше се на благороден водач, а не беше като... като Лий... или Джак. Не помагаше на тези деца от вяра, че всеки заслужава да се чувства силен и да умее да се защитава. Кланси винаги е мислел само за себе си. Не би скочил пред друг човек, за да... поеме куршум вместо него.

Като чух това, надигнах глава от бюрото.

- Нали уж Джак са го застреляли по време на бягството?

Дунди поклати глава.

- Застреляха го, защото спаси мен, а ме спаси, защото... - Той си пое дълбока глътка въздух. - Защото смяташе, че не мога да се защитавам сам. Не знаеше на колко много ме е научил.

- Страшно съжалявам. - В дъната на очите ми пареха сълзи. - За всичко.

- Аз също - отвърна Дунди след кратко мълчание и без да обърна поглед към него, усетих, че и той плаче.

Лаптопът се намираше в горното чекмедже на бюрото му, а върху капака му беше залепена яркожълта бележка.

Руби,

Излъгах те. Щях да тичам.

- КГ

- Дунди! - провикнах се веднага и му махнах да дойде. Сигналът за включване беше странно трогателен. Малки звънчета.

- Просто ни го е завещал? - попита Дунди, барабанейки с пръсти по дървото. -Тук ли е картата за безжичния интернет?

Намерихме я на мястото й, но Кланси се беше погрижил да изтрие всичко от компютъра си. Оставил беше само иконката за интернет, кацнала по средата на екрана.

- Защо часовникът в ъгъла показва петнайсет? - учуди се Дунди и седна в стола. Наведох се да видя какво сочи. Индикаторът за батерията. Имаше само петнайсет минути живот.

- Ама че задник - разлютих се аз.

Дунди поклати глава.

- По-добре е от нищо. Ако наистина има интернет връзка, може да разучим как да се махнем оттук. Може дори да намерим адреса на бащата на Джак.

- И да пуснем съобщението до родителите ти - допълних аз с крехка искра на щастие в гърдите си.

- Няма смисъл. Предпочитам да използвам... четиринайсетте ни минути да открием бащата на Джак - отвърна той. - Може дори да му се обадя, ако лаптопът има микрофон.

Не смееше да се обади на собствените си родители.

- Стига де - подхванах отново аз. - Ще ти отнеме само две секунди да пишеш на вашите. Спомняш ли си съобщението?

- Достатъчно, че да си свърши работата - отвърна той.

Закрачих вяло из задушната стая, заслушана в тропота на пръстите му по клавиатурата. Краката ми ме отведоха до леглото на Кланси, където най-сетне спрях и гневът ми надделя над цялата тревога.

Прозорецът беше напластен със сажди и доста ми се съпротивлява, когато опитах да го отворя. Но приливът на свеж въздух си заслужаваше борбата; стиснах перваза и се провесих навън. Лагерът тънеше в пепел и обгоряла пръст, но очите ми лесно намериха мястото край огнището, където довчера децата се бяха редили на опашки за храна пред дългата маса. Примижах и веднага дочух смеха и музиката, долових аромата на яхния и пушек във въздуха. Видях и Лиъм: приказваше си с другите деца, а огънят оцветяваше косата му в златисто.

Като отворих очи, вече не го виждах само в съзнанието си.

Изхвърчах от стаята, без да обръщам внимание на учудените възгласи на Дунди. Запрепъвах се надолу по стълбището, мъчейки се да преодолея твърде много стъпала наведнъж, и излетях през входната врата, която с усилие се крепеше на касата си.

Той вървеше по пътеката към бунгалата, през лабиринта от паднали дървета и срутени сгради. Съсипаното му лице беше сбърчено в гримаса на тъга и страх и куцукаше едва-едва през развалините.

- Лий! - Думата избухна от гърлото ми. Той изпусна обгорялата пръчка от ръцете си и прескочи с мъка дървото, препречило пътя му, борейки се сляпо с клоните и листата му. Виждаше ме. Едновременно вярваше на очите си и не им вярваше. - О, боже! - Хвърлих се на врата му и без малко не съборих и двама ни на земята.

- Благодаря ти - зашепна той, - благодаря ти, благодаря ти... После разцелува лицето ми, всеки сантиметър от него, бършейки сълзите и саждите от него, докато повтаряше името ми.

Лиъм не беше единственият оцелял, но само той се върна.

Разказа ни какво му се беше случило, докато седяхме в офиса на Кланси и ядяхме от малкото храна, останала в склада. Дунди държеше лаптопа до себе си и на всеки няколко минути проверяваше за отговор от родителите си или четеше отново адреса на бащата на Джак, който беше намерил по-рано.

Военните бяха нападнали лагера толкова изненадващо, че повечето от децата в охранителния екип не бяха успели да стигнат от оградата до бунгалата достатъчно бързо. Онези, които не били на смяна, нахлули в бунгалото ни и го повели - „По-скоро ме занесоха", поправи се горчиво Лиъм - към една от тайните пътеки, предвидени именно за тази цел. Тичали без почивка чак до сутринта, докато не достигнали същото онова шосе, от което ни бяха взели.

- Бяхме най-много двайсетина - обясни Лиъм, стиснал ръката ми. - Всичките ранени. Лив и Майк намериха работеща кола и натовариха в нея децата в най-лошо състояние, за да ги откарат до някоя болница, но...

- Ами останалите? - попитах аз.

- Избягаха. - Лиъм потри очите си и изтръпна от болка. Кожата около тях още беше много чувствителна и започваше да придобива черен цвят.

- А ти защо не избяга? - поинтересува се Дунди. - Ненормален ли си да се връщаш тук, при положение че можеше още да има служители на СОП в района?

Лиъм само изсумтя.

- Смяташ ли, че изобщо съм се замислил за това, знаейки, че има шанс вие двамата да сте тук?

Нямахме време за губене; познавахме СОП достатъчно добре, че да очакваме от тях да се върнат, за да проверят за оцелели. Лиъм и Дунди се хванаха да събират толкова храна от склада, колкото можехме да носим. Аз опитах да им помогна, но мислите ми все ме теглеха към бюрото на Кланси.

Накрая им се поддадох и оставих двамата да спорят за някакви консерви. Тръгнах нагоре по стълбището и докато се качвах, потупах джоба на якето си, за да се уверя, че все още влажните писма на Джак и Дунди бяха там.

Батерията на лаптопа имаше само още две минути живот. Иконката й мигаше предупредително. Екранът притъмня, а осветлението на клавиатурата изгасна напълно. Въведох възможно най-бързо името на Руби Ан Дейли, Вирджиния Бийч, в сайта на Белите страници.

Нямаше резултат.

Опитах отново, този път само с името й. Така излязоха няколко резултата, но всичките за Сейлъм. Не живеех там от почти десетилетие, но разпознах адреса на родителите ми веднага щом го видях.

Минута и петнайсет секунди. Прегледах историята на предишните търсения за сайта, който Дунди беше споменал - онзи, от който можеха да се правят обаждания, и написах телефонния номер на някогашния ми дом. Губех по две секунди на всяко позвъняване.

Не исках да говоря с нея, а по-скоро да чуя гласа й. И бездруго нямаше вариант да се върна при нея. Чакаха ме по-важни неща. Но исках да се уверя, че още съществува - че на света има още един човек, който си ме спомня.

Чу се изпращяване. Сърцето ми подскочи чак в гърлото, а пръстите ми стиснаха ръба на бюрото.

Гласът на майка ми.

Не знам защо, но в този момент се разплаках. Може би от умора. Може би от яд, задето животът ми беше станал толкова труден. Радвах се, че тримата живеят заедно, че мама и татко бяха попълнили семейството си, заменяйки една Руби с друга. Урокът, който си бях взела през изминалите няколко дни, беше колко е важно да сме заедно и да се грижим един за друг. А те точно това правеха. Хубаво.

Хубаво.

Но това не ме спря да затворя очи и да си представя, макар и само за момент, че аз бях онази Руби, която още живееше на „Милууд Драйв".