Тъмна дарба

Тринайсета глава

Дунди и Зу не останаха доволни, че ги събудихме в пет и половина сутринта, и се намръщиха още повече, когато Лиъм им възложи задачата да оправят леглото, докато ние почиствахме банята и слагахме чисти кърпи на място на използваните. Не беше особено почтено от наша страна, но при всички случаи беше по-добре, отколкото управата на мотела да разбере, че група скитници са им гостували гратис.

Като тръгна към микробуса, Дунди ме видя и спря намясто. Мисълта му в този момент се отбеляза съвсем ясно върху лицето му: Още си тук?

Аз свих рамене. Ще ти се наложи да го преживееш.

Той поклати глава и въздъхна по своя си измъчен начин.

Тримата се настанихме в колата - Зу и Дунди на средните седалки - и загледахме как Лиъм затваря вратата на стаята с чаша рядко мотелско кафе в ръка.

Разбираемо - помислих си, надничайки към Зу с ъгълчето на окото си. Беше се свила на седалката и използваше облечените си в гумени ръкавици ръце за възглавница. - Снощи не можа да спи много.

Лиъм проведе обичайните си ритуали по нагаждането на огледалата за задно виждане, позиционирането на шофьорската седалка, закопчаването на предпазния колан и завъртането на ключа в таблото. Но в плановете му за деня очевидно не влизаше отговарянето на тирадата от въпроси относно дестинацията ни, която Дунди му спретна. Изчака приятелят му да заспи дълбоко и да захърка, преди да се обърне към мен.

- Знаеш ли как да разчиташ карта?

Лицето ми почервеня от срам.

- Не. Съжалявам. - Не беше ли това едно от нещата, на които бащите учеха децата си в даден момент?

- Няма нищо. - Лиъм потупа празната пасажерска седалка. - Ще те науча по-късно, но засега ми стига просто да следиш пътните знаци. Заповядай на помощник-пилотското място.

Посочих с палец Дунди.

Лиъм поклати глава.

- Шегуваш ли се? Вчера помисли една пощенска кутия за клоун.

Разкопчах предпазния колан на седалката си с въздишка. Като прескочих опънатите му крака, за да се добера до предната седалка, надникнах през рамо към възмалките му очила.

- Наистина ли е толкова зле със зрението?

- По-зле - отвърна Лиъм. - Веднага след като се разкарахме от Каледония, се промъкнахме в една къща, където да пренощуваме. Посред нощ ме събуди най-ужасяващият шум, все едно някоя крава умираше в жестоки мъки. Проследих мученето, стиснах нечия бейзболна бухалка в ръце с увереността, че ще ми се наложи да пребия някого, за да се измъкнем живи. Тогава видях какво седеше на дъното на пресушения басейн.

- Да бе - възкликнах аз.

- О, да - потвърди Лиъм. - Орлово око беше излязъл да се облекчи и незнайно как беше пропуснал да види огромната дупка в земята. Изкълчил си беше глезена и не можеше да излезе от басейна.

Положих огромни усилия да не прихна в смях, но беше просто невъзможно. Картината в главата ми не го позволяваше.

Лиъм се пресегна да включи радиото, след което ми позволи да избера станцията. Като че ли остана доволен от решението ми да послушаме The Who.

Прозорецът ми беше свален докрай и аз подадох глава навън, като отпуснах брадичка върху ръцете си. Сутрешният въздух беше топъл, докоснат от първите лъчи на слънцето. Като надникнах отвъд върховете на дърветата, не видях друго, освен синьо небе.

Иззад гърбовете ни се чу тъничък звук, сякаш далечна въздишка. Двамата се обърнахме към спящото лице на Зу.

- Събудихме ли те снощи? - попита той.

- Хванах малко от разговора ви - признах си аз. - Често ли сънува кошмари?

- За малкото седмици, откакто я познавам, се случва през нощ. Когато сънува Каледония, все някак успявам да я утеша, но кошмарите за семейството й са друго нещо. Кълна се, ако някога срещна родителите й, ще...

Гласът му заглъхна, но гневът, кипящ в него, придаде осезаем заряд на въздуха край нас.

- Какво са й причинили?

- Предали са я на властите, защото се страхували от нея - обясни той. - Нашите ме криха до последно, затова и постъпих в лагера толкова късно. Същото важи и за Дунди. Тези на Зу обаче буквално я изгонили, когато повредила колата на баща си насред магистралата.

- О, боже!

- Предали я още по време на първия официален Набор. - Той облегна лакът на шофьорската врата и отпусна лице в дланта си. Козирката на шапката криеше очите му. - Забравих, че ти си пропуснала този момент.

Зачаках пояснение.

- Случи се, след като повечето наши връстници вече бяха по лагерите или пък се бяха укрили. Правителството разпространи обявление, че родителите, които не се чувстваха в безопасност край децата си или не можеха да се грижат за тях, можело да ги изпратят на училище точно в една определена сутрин, когато агентите на Специален отряд „Пси" щели да ги отведат в поправителните лагери. Настояваха всичко да мине съвсем скрито-покрито, за да не се разстройват и бунтуват децата.

Потрих челото си, мъчейки се да прогоня картините, наводнили съзнанието ми.

- Тя ли ти разказа всичко това?

- Да ми разкаже... на глас? - Очите му останаха върху пътя, но видях как пръстите му се впиха във волана. - Не. Написа ми го на части. Не съм я чул да казва и едничка дума, откакто...

- Откакто сте я измъкнали? - довърших аз. Изпитах странно облекчение, независимо от всичко, което знаех. - Значи е по неин избор, не защото са й причинили нещо в лагера.

- Напротив, всичко е заради нещата, които са й правили там, и далеч не е по неин избор - обясни Лиъм. - Струва ми се, че най-убийственото чувство на света е да имаш толкова много за казване, но да не знаеш как да го изречеш с думи. Да си преживял нещо толкова жестоко, но да не си способен да си излееш душата, преди то да е загнило в нея. Права си - има глас и може би един ден ще проговори. Но след всичко, на което я подложих, след случилото се... просто не знам.

Наистина беше най-убийственото чувство на света, но не и пред пълната безпомощност от това да си затворен зад електрическа ограда, където волята ти не струва и пукната пара. След случилото се със Сам не проговорих почти цяла година; просто не намирах думи, с които да опиша агонията си.

Сигналът изчезна и радиото намери само испанска станция, после прескочи на такава с класическа музика, преди да се спре на сухия, носов глас на говорителя от новинарската емисия.

Лиъм стрелна пръст и превключи на друга станция, но аз моментално върнах на предишната.

- Лигата, Западното крайбрежие или фалшива тревога? - чухме сънения глас на Дунди.

- Федералната коалиция? - повторих аз.

- Западното крайбрежие - отвърнаха момчетата в един глас.

- Базата им е в Лос Анджелис - поясни Дунди. - Те са единствената правителствена фракция, която оцеля след бомбардировките във Вашингтон и не беше съгласна с идеята Грей да пренебрегне двумандатната граница, поставена от тях самите. Но, общо взето, само плямпат, тъй като военните, естествено, заеха страната на Грей.

- А той защо е в Ню Йорк, а не във Вашингтон? - попитах аз.

- Все още реставрират Капитолия и Белия дом, само дето нещата не вървят особено добре, защото, както се сещаш, правителството е потънало в дългове -обясни Лиъм. - Затова Грей разпръсна всички правителствени представители от Вирджиния чак до Ню Йорк, за да ги защити. За да не им хрумне на всички пси-групировки и на Лигата да ги затрият накуп.

- Значи, Федералната коалиция... е против лагерите? И изправителната програма?

Дунди въздъхна тихо.

- Не ми се ще да ти разбивам надеждите, Зелена, но скоро ще се увериш, че в момента не сме ничий приоритет. Всички са съсредоточени върху икономическата криза.

- Тогава кого да харесваме? - настоях аз.

- Себе си - отговори след малко Лиъм. - И никой друг.

Изглежда, че във Вирджиния, или поне във западната й половина, бяха оцелели само две ресторантски вериги: „Кракър Беръл" и „Уофъл Хаус" - а едната отваряше чак в девет сутринта.

- Слава богу - отбеляза Лиъм със сериозен глас, докато паркираше на известно разстояние от „Уофъл Хаус". - Иначе не знам как щяхме да изберем между две толкова престижни заведения.

Сам беше изявил желание да поръча колкото може повече храна с двайсетте ни долара, но отказа, когато предложих да отида с него.

Зу размаха бележника си във въздуха, за да привлече вниманието му.

- Готова ли си?

Тя кимна.

- Защо не дадеш на Дунди да провери отговорите ти? О, не прави тая физиономия. Него повече го бива в математиката.

- И още как - потвърди Дунди, без да отлепя поглед от книгата си.

Зу отвори оръфания си бележник на празна страница и записа нещо. Като му показа, Лиъм се ухили.

- Чакай, чакай - делене на двуцифрени? Май избързвате, госпожице. Още не си минала умножението на двуцифрени.

Лиъм изскочи от микробуса, а мен ме хвана яд на него. Щеше да е толкова по-лесно, ако той не беше единственият от нас, който изглеждаше достатъчно голям да минава за двайсетгодишен - поне така щях да съм по-спокойна, че някой му пази гърба. Явно усети прогарящия ми поглед върху тила си, защото спря и се обърна да ни помаха, преди да свърне зад ъгъла.

- Престани да го насърчаваш - казваше Дунди на Зу. Извърнах се към тях и забелязах, че проследява редовете цифри с тъпия край на молива й. - Рано или късно ще трябва да приеме реалността.

Зу сбърчи лице, сякаш някой беше тикнал кисел лимонов бонбон в устата й. Фрасна го с юмрук в рамото.

- Съжалявам - каза той, макар че очевидно не беше така. - Просто е загуба на време да те учи на такива неща, при положение че едва ли някога ще ти потрябват.

- Откъде знаеш? - намесих се аз. После хвърлих окуражителна усмивка на Зу и добавих: - Когато нещата си дойдат на мястото, ти ще си по-напред от останалите си връстници.

Откога вярвах, че нещата ще си „дойдат на мястото"? Всичките ми преживявания дотук единствено потвърждаваха теорията на Дунди. Имаше право, колкото и да не ми се искаше да го призная.

- Знаеш ли аз какво щях да правя, ако нещата си бяха на мястото? - обади се Дунди. - По-късно тази есен щях да избирам в кой колеж да се запиша. Щях да съм минал приемните изпити, да съм изгледал кой знае колко бейзболни мачове, да съм имал абитуриентски бал, да съм се записал на курс по химия...

Гласът му заглъхна, но въпреки това долових разнищените краища на мисълта му - и как иначе? Това бяха същите онези неща, за които аз самата размишлявах, когато пропаднех в тъмната дупка на пропуснатите възможности. Веднъж мама ми каза, че образованието било привилегия, която не всеки можел да си позволи, но грешеше - не беше привилегия. Беше наше право. Имахме право на бъдеще.

Зу усети промяната в атмосферата. Погледът й запрескача помежду ни, докато

устните й се движеха безмълвно. Трябваше да сменим темата.

- Пффф - обадих се аз, скръстих ръце и се облегнах на седалката си. - Хич не си те представям на бейзболен мач.

- Ей, много мразя така! - Дунди върна бележника на Зу. - Ето, трябва да поработиш върху деветките. - После обърна неодобрителен поглед към мен. - Не е за вярване, че точно ти вярваш на детинските му фантазии.

- Какво трябва да значи това?

- Прекарала си в Търмънд колко... пет години?

- Шест - поправих го аз. - И май не схвана идеята. Не казвам, че вярвам в представите му, просто се надявам да е прав. Много, много се надявам да е прав, защото какво ни остава иначе? Да се крием, докато цялото ни поколение измре? Да избягаме в Канада?

- Успех - отвърна Дунди. - И Канада, и Мексико изградиха високи стени, за да не ни допускат зад свои граници.

- Да не би да са мислили, че ОМИН е заразна болест?

- Не, просто ни мразят от незапомнени времена и си търсеха оправдание да отблъснат дебелите ни задници от страните си завинаги.

Лиъм се появи точно в този момент с четири стиропорени кутии между двете си ръце. Движеше се бързо, почти на бегом. Приведох се и му отворих вратата, а той направо хвърли кутиите в скута ми.

- О, боже, този път какво? - проплака Дунди.

- Леле... - Едва успях да предотвратя изливането на храната по краката ми и седалката.

Двигателят на Бети изръмжа и внезапно изхвърчахме назад. Тъй като задното стъкло беше закрито с чаршаф, Лиъм разчиташе само на страничните огледала, за да ни изкара на пътя, а оттам - в тясната уличка, разделяща „Уофъл Хаус" от изоставения бижутериен магазин. Подпрях се с крак на вратата, докато старият микробус летеше назад покрай боклукчийските контейнери, чак до претъпкания служебен паркинг, скътан в глухата уличка зад ъгъла. Там спря рязко, изхвърляйки и четирима ни напред.

- Ще... постоим тук за малко - обяви Лиъм на ужасените си спътници. - Не се паникьосвайте, но май видях... все едно, тук ще е по-безопасно.

- Видял си Лейди Джейн. - Това не беше въпрос. Дунди знаеше отговора, преди да проговори.

Лиъм потри тила си и се приведе напред. Беше паркирал Бети така, че да има видимост надолу по улицата покрай стената на заведението.

- Да. Почти със сигурност.

Но как беше възможно да ни настигне?

- Проклятие - изписука Дунди. - Почти със сигурност или със сигурност?

- Със сигурност - отговори с малко забавяне Лиъм. - Има си нова кола, бял пикап, но бих разпознал самодоволната й физиономия навсякъде.

- Тя видя ли те? - попитах аз.

- Не знам - отвърна Лиъм. - Вероятно не, в противен случай с новото й протеже щяха да опитат да ме хванат. Минаха с колата покрай мен тъкмо когато излизах от заведението.

Изпънах шия напред, мъчейки се да надзърна отвъд стената. И сякаш по сценарий лъскав бял пикап с две тъмни фигури на предните седалки мина по улицата. Двамата с Лиъм се залепихме на облегалките едновременно и вперихме уплашени погледи един в друг. Мисля, че и двамата не си поехме дъх, докато не се уверихме, че никой не идва да провери служебния паркинг.

Той се прокашля.

- Ъх... защо не раздадеш храната? Аз само ще надникна...

- Лиъм Майкъл Стюарт - прогърмя гласът на Дунди откъм задната седалка. -Ако покажеш и единия си крак от този микробус, ще наредя на Зелена да те замери с храната.

- Не си мисли, че няма да го сторя - предупредих го аз. Много добре знаех какво иска да направи: да излезе и да рискува живота си, само и само да се увери, че теренът е чист. Като му подадох една от стиропорените кутии, той се отпусна пораженчески в седалката си.

Беше поръчал и на четирима ни простичко меню от бъркани яйца, бекон и по две палачинки без сироп. Останалите нападнаха лакомо храната си и я излапаха на по пет хапки. Аз дадох палачинките си на Зу, преди Лиъм да е успял да го стори.

След като се поуспокоихме донякъде, той извади картата и я разгърна върху волана. Часовникът на таблото показваше 7:25 ч., а когато Лиъм се обърна към нас, на лицето му се беше появило решително изражение, каквото не бях виждала у никого толкова рано сутринта.

- Така, отбор - подхвана той. - Трябва да се върнем на правилния път. Съзнавам, че последният ни „Ийст Ривър" се оказа абсолютен провал, но трябва да продължим търсенето. Затова предлагам да обмислим фактите, които разбрахме от онези Сини: Едо. - Чак след цяла минута мълчание осъзнах, че дотам се простираха въпросните „факти".

- Трябваше да ги подкупим за повече информация - каза Дунди.

- С какво? - попита Лиъм, оставяйки картата. - Не биха взели теб, Дунди, а ти си най-ценният ни актив.

Дунди, разбира се, не намери шегата му за забавна.

- Обясниха ли ти как се пише? С едно „д" или с две? - попитах аз. - Защото, ако е улика, и това е не по-малко важно от самата дума.

Двете момчета се спогледаха.

- Ох... да му се не види! - изруга накрая Лиъм.

Някой дръпна ръката ми и веднага се обърнах към Зу, която беше вдигнала бележника си. На страницата пишеше Е-Д-О.

- Браво на теб, Зу - похвали я Лиъм. - Добре че поне един от нас е слушал.

- И това ли беше? - попитах аз.

- Единственото друго нещо, което ни издадоха, беше, че ако достигнем Рали, сме отишли твърде на юг. Едва си изпросихме дори това. - Обясни Лиъм. - Бяхме много жалка гледка.

- А и не е изключено да са ни будалкали - обади се Дунди. - Това ме дразни най-много. Щом „Ийст Ривър" е толкова хубаво място, защо си тръгваха оттам?

- Отиваха си вкъщи, забрави ли... Беглеца...

Докато двамата спореха, аз измъкнах картата от ръцете на Лиъм и се съсредоточих в нея, мъчейки се да разгадая оплетените линии. Беше ми обяснил набързо как да съставям маршрут от точка А до точка Б, но още ми беше трудно.

- Вие как мислите? - попитах ги накрая. - До какъв план сте стигнали?

- Срещнахме се с въпросните хлапаци при охайската граница - обясни Лиъм. -Идваха от изток и се отправяха на запад. Ако добавим тази информация към онова, което знаем за Вашингтон и Рали, най-вероятните кандидати са Западна Вирджиния, Вирджиния и Мериленд. Зу каза, че Едо било старото име на Токио, но не ми се вярва да се е покрил чак там.

- Аз пък си мисля, че това е код - вметна Дунди. - Някакъв шифър. - Поизправи се в седалката си и обърна лице към мен. Бавно плъзващата по лицето му усмивка ме подсети за един документален филм, който бяхме гледали в училище: за това как крокодилите оголват зъбите си, докато плуват към плячката си по повърхността на водата. - А като стана дума за кодове, не каза ли, че от Лигата са те спасили, защото си кодоразбивачка от световно ниво?

Мамка му!

- Не съм казвала от „световно ниво"...

- Ами да! - Лицето на Лиъм грейна от сърцераздирателно вълнение. - Ще опиташ ли да го разтълкуваш?

Мамка му и пак мамка му!

- Ами... ъ, добре - отвърнах с каменно лице. - Зу, ще ми покажеш ли бележника си отново?

Всички впериха погледи в мен; действаха ми толкова парализиращо, че сякаш бяха седнали върху гърдите ми. Отоплението беше изключено и в микробуса цареше страшен студ, но тялото ми направо тежеше от гореща, лепкава паника. Стисках бележника като спасително въже.

Знаех, че съществуваха деца, които можеха да вкарат няколко десетки букви в мозъка си и да избълват цял куп сложни координати или незабавно да разтълкуват някой ребус, но аз определено не бях сред тях.

Дунди изсумтя.

- Явно от Лигата са спасили грешния човек.

- Ей - сряза го Лиъм. - Цели две седмици умуваме върху тая чудесия и не сме постигнали абсолютно нищо. Не смяташ ли, че е редно да й дадем поне един час за размисъл?

Дали не можех да заместя буквите „Е-Д-О" с цифри? 6-5-15? Боже, какви други кодове съществуваха? Морзов? Не - изключено. А може би изобщо не беше код? Всъщност това ми се струваше доста по-логично. Ребусът трябваше да е нещо, което всички деца - и тези в лагерите, и тези извън тях - да са способни да разтълкуват, затова не можеше да е нещо твърде сложно, в противен случай никой нямаше да го разгадае.

Излъжи - помислих си и отместих един кичур коса от лицето си. - Просто излъжи. Лесно е. Кажи им каквото и да е. Обикновено какво изобразяваха трицифрените числа? Цена, час, областен код...

- О! - Ако бях права, „О, боже!" беше по-подходящо.

- О? - повтори Лиъм. - „О" какво?

- Бях забравила... ами, може и да се лъжа, затова не бързайте да се радвате, но май това е областният код на Вирджиния.

- Няма четирицифрени областни кодове - каза Дунди. - Шест-пет-петнайсет не става.

- Да, но шест-пет-нула става - изтъкнах аз. - Замисли се. Е-Д-О. „О"-то може да е нула.

Лиъм се почеса по тила и обърна поглед към Дунди.

- Шестстотин и петдесет. Говори ли ти нещо?

Завъртях се към Дунди, внезапно виждайки го в друга светлина.

- От Вирджиния ли си?

Той скръсти ръце и погледна през прозореца.

- От Северна Вирджиния.

Трябваше да се досетя.

- Шестстотин и петдесет е кодът на Западна Вирджиния - обясних на Лиъм. -Не знам докъде точно се простира на север и юг, но мисля, че трябва да е ето тази област. - Показах му на картата. Не просто мислех така, а знаех със сигурност. 650 беше областният код на Сейлъм, където живеех с родителите си. -

Включва доста големи и малки градове, но има и множество незастроени земи, подходящи за скривалище.

- Я виж ти. - Лиъм задържа погледа си на пътя и гласа си равен, но ми прозвуча прекалено небрежно. - Случайно да си израснала някъде в областта?

Нещо се стегна в гърдите ми и отново сведох поглед към бележника.

- Не.

- Във Вирджиния Бийч може би?

Поклатих глава.

- Едва ли сте чували за моето градче.

Дунди отвори уста да каже нещо, но Лиъм се покашля предупредително от шофьорската седалка. Темата беше приключила и никой не смееше да я подхване отново, най-вече аз.

- Е, уликата е добра, макар че ми се искаше областта да е по-малка. - Той погледна към мен. - Благодаря, Руби Тюздей³. - Изненадващо приятна топлина започна да извира от гърдите ми.

- За нищо. - Но ако греша... Прогоних мисълта. Уликата наистина си я биваше.

Лиъм надникна за последно към уличката, за да се увери, че е чисто, сгъна картата и я върна в отворената жабка. Бети се събуди с тихо ръмжене.

- Къде отиваме? - попита Дунди.

- На едно сигурно място. - Лиъм вдигна едното си рамо. - Отсядал съм там и преди. Пътят не е много, около два часа е. Но ако се загубя, някой от двама ви, местните, ще трябва да ми помогне.

От доста време не ме бяха наричали така - като човек с дом. Вярно, бях родена там, но Търмънд беше мой дом почти толкова време, колкото и предишният ми. Сивите стени и циментови подове бяха заличили повечето спомени за родната ми къща, изтривайки първо дребните детайли - аромата на мамините медени бисквити, подредбата на снимките по стената на стълбището, - преди да погълнат и цялостната картина.

Нощем, когато в колибата ставаше достатъчно тихо, че да чувам мислите си, често си позволявах да копнея по нещото, наречено дом. Чудех се дали за сърцето ми домът беше мястото, в което бях родена, или онова, в което израствах. Дали имах правото на избор, или той вече беше предопределен.

Истината беше, че като гледах отражението си в прозореца, не виждах нито частица от онази Руби, която бе живяла в бяла къщичка в дъното на улицата, онази Руби с лепкавите от мед пръсти и разрошени плитки. А това ме караше да се чувствам някак празна - сякаш бях забравила текста на любимата си песен. Онова момиче си беше отишло завинаги и от него оставаше само сътвореното от проклетото място, научило го да се бои от ярките искри в сърцето си.

Подминахме няколко отбивки към Харисънбърг и няколко за университета „Джеймс Мадисън". Возенето по голяма магистрала, разчитайки на нищо друго, освен на надеждата, че никой няма да ни спре, не беше точно представата ми за приятно прекарване, но засега рискът си струваше - най-малкото заради гледката.

Обожавах долината Шенъндо, всеки сантиметър от прелестната й ширина. Като малка родителите ми ме взимаха по-рано от петъчното училище за поредния дълъг уикенд на туризъм и лагеруване. Никога не си носех книги или видеоигри за из път - не ми трябваха. Просто гледах през прозореца и попивах всичко.

Сещате ли се за онези моменти в по-старите филми, когато камерата се задържа върху героя или героинята, отправили вдъхновен поглед към гората или реката, а слънцето проблясва по листата на дърветата в най-подходящия ъгъл и музиката става все по-прочувствена? Именно такова усещане имах, когато влизахме в долината Шенъндо.

До този момент, до мига, в който за пръв път видях ефирната синкава мъгла около планините, не бях осъзнала, че вече се намирахме в Западна Вирджиния. Че ако останехме на магистралата, щяхме да стигнем до Сейлъм за два часа. Два часа.

Не знаех как да се чувствам.

- Уф - оплака се Лиъм и посочи временния пътен знак малко по-напред:

До девет часа сутринта вече бяхме навлезли достатъчно надълбоко в Харисънбърг, за да усетим пулса му. Тук-там виждахме ресторанти, току-що отворили врати да приветстват сутрешната светлина. Подминахме няколко възрастни души на колела, натоварени с куфари и раници и свели глави към тротоара. Дори не ни обърнаха внимание.

Но не срещнахме нито един студент.

Когато накрая достигнахме университета, Дунди въздъхна, облягайки глава на стъклото.

- Добре ли си, приятел? - попита Лиъм. - Искаш ли да спрем, за да подишаш малко академичен въздух?

- Какъв е смисълът? - поклати глава Дунди. - И той е затворен като всички останали.

Завъртях се в седалката си.

- Защо?

- Главно заради липса на студенти. Ако си достатъчно голям за колежа, значи, си достатъчно голям за армията. Дори да не беше така, едва ли хората могат да си го позволят в момента.

- Божичко, колко депресиращо - коментирах аз.

- Предложението ми си остава - увери приятеля си Лиъм. - С радост бих разбил вратата на някой кабинет, ако изпитваш нужда да поседиш на някой от тесните чинове и да се популиш срещу бялата дъска. Знам колко обичаш миризмата на изветрели маркери.

- Оценявам го - каза Дунди и преплете пръсти в скута си. - Но не е необходимо.

Подминахме нещо, наподобяващо черна ограда от ковано желязо, макар че беше невъзможно да се определи заради съдраното одеяло, с което беше покрита. Чак когато се приближихме, осъзнах какво наблюдаваме: съдраното одеяло не беше одеяло, а стотици, дори хиляди листове хартия, завързани, залепени или забодени на оградата.

Лиъм намали скоростта и свали малко очилата си, за да ги види по-добре.

- Какво пише там? - попита Дунди. - Не мога да...

Зу просто сведе глава и затвори очи.

Бяха обяви за изчезнали деца и тийнейджъри, снимки, лозунги, чието мастило беше размито от дъжда - на най-големия от тях пишеше само МАТЮ 19:14. Висеше накриво, сякаш някой се беше опитал да го свали, но някой друг го беше върнал почти на мястото му. Стената от пожълтяла хартия понасяше стоически поривите на вятъра, който духаше през пръчките на оградата и изтръгваше някои от по-старите листове, докато други само караше да пърхат като крилца на колибри. Сред морето от хартия изпъкваха плюшени играчки и цветя, и одеяла, и шарени панделки.

Не, не бяха изчезнали. Тези деца бяха или по лагерите, или мъртви. Ако родителите и семействата им ги издирваха, лепяха снимките им по стени и стълбове, това беше защото си ги искаха обратно. Нуждаеха се от тях.

- Боже - обади се с напрегнат глас Лиъм. - Та къде пишеше, че е отбивката за шосе 81?

Ясеновите дървета, обточващи самотния еднолентов път, току-що се бяха сдобили с разкошните си млади кожи, но на следобедната светлина сенките им изглеждаха плашещо дълги.

³ От едноименната песен на Rolling Stones. –Бел. прев.