Тъмна дарба

Трийсета глава

Часове по-късно, когато отново тръгнахме на път, сега само тримата, най-сетне успяхме да разкажем на Лиъм какво ни се беше случило предишната нощ.

- Слава богу, че Дунди те е намерил - поклати глава той. - Познаваше го по-добре от всички нас, и все пак отиде при него.

- Наистина вярвах, че мога да го контролирам - обясних, опирайки чело в студеното стъкло. - Каква глупачка само.

- Да, глупачка си - съгласи се Дунди. - Но си нашата глупачка, така че внимавай другия път.

- На неговото мнение съм - обади се Лиъм и преплете пръсти с моите върху странична облегалка между седалките ни.

Бяхме намерили колата изоставена до пътя на няколко километра западно от „Ийст Ривър" и я бяхме избрали само защото имаше четвърт резервоар бензин. Пътуването в нея нямаше нищо общо с това в Бети. Дългите крака на Дунди се забиваха в гърба на седалката ми и цялата кола миришеше на вкисната китайска храна. Но все пак се движеше. И след още няколко километра щяхме да я почувстваме като наша.

- Ето още един - каза Дунди, почуквайки с пръст по прозореца си. Отворих очи и проточих врат назад да видя поредния бял стълб. На върха му имаше бяла кутия, а върху нея - малка антена. Камерите бяха навсякъде.

- Май е най-добре да слезем от главното шосе - предложи Лиъм.

- Не! - отсече Дунди. - Разминали сме се само с две коли, откакто пътуваме по 64, а ако тръгнем по заобиколните пътища, ще не отнеме двойно повече време да стигнем до Анандейл. Пък и всички търсят Бети, не тази кола.

С Лиъм се спогледахме.

- Ще повториш ли какво пишеше в съобщението от майка ти?

- Пишеше да си направим резервация в ресторанта на леля ми и да ги изчакаме в кухнята - обясни Дунди. - Би трябвало да дойдат довечера. Пък и сигурно леля ще ни нахрани.

- В такъв случай първо ще те оставим там - каза Лиъм.

- Не - подскочи Дунди. - Искам да предам писмото на Джак.

- Дунди...

- Никакво Дунди - сопна се той. - Длъжник съм на Джак. Искам да го направя.

Адресът, на който трябваше да се подвизава бащата на Джак, представляваше мотел на име „Дейс Ин" и се намираше доста далеч от жилищните квартали на Анандейл. Лиъм предполагаше, че са го превърнали във временно общежитие за работниците, ремонтиращи Вашингтон, но нямаше как да сме сигурни в теорията му, докато един раздрънкан автобус не спря на паркинга до колата ни и от него не се изнизаха дузина мръсни мъже със светлоотразителни жилетки и каски в ръце.

- Стая 103 - каза Лиъм, като се приведе над волана и примижа със здравото си око. - Човекът с червена риза. Да, той е... Джак доста приличаше на него.

Мъжът беше нисък и набит, с посивял мустак и широк нос.

Дунди се пресегна между нас и измъкна намачканото писмо от ръката ми.

- Не бързай толкова, Турбо - каза Лиъм и натисна копчето за заключване на вратите. - Още не сме се уверили, че не е под наблюдение.

- Висим тук от почти цял час, да си видял някого? Всички други коли на паркинга са празни. Спотайвахме се, както ти пожела, и всичко е наред. - Той се пресегна и отключи вратата си ръчно. Лиъм го погледна за момент, преди да склони.

- Добре. Просто внимавай, чу ли?

Дунди притича през паркинга, озъртайки се наоколо. Навярно за да потвърди, че никой не наблюдава стая 103. Накрая хвърли самодоволен поглед през рамо.

- Чудно - коментира Лиъм. - Направо чудно.

Пресегнах се да го погаля по рамото.

- Много добре знаеш, че ще ти липсва.

- Луда работа, нали? - отвърна той с ведър смях. - Какво ще правя, ако го няма да ми натяква колко е опасно да се отваря консерва по грешния начин?

Лиъм изчака Дунди да почука на вратата, после разкопча предпазния си колан, наведе се към мен и ме целуна.

- Това пък за какво беше? - попитах през смях.

- За да насоча мислите ти в правилна посока - отговори той. - След като го закараме у дома, ще трябва да намерим Зу и останалите преди СОП.

- Ами ако...

Вратата на стая 103 се открехна и лицето на господин Фийлдс се появи в пролуката, уморено и мнително. Дунди вдигна смачканото писмо и му го подаде. Ще ми се да беше застанал така, че да видим какво казва. Лицето на мъжа придоби същия тъмночервен цвят като на работната му риза. Изкрещя нещо, достатъчно силно, че съседите му да надникнат през пердетата си.

- Това не е на добре - отбеляза Лиъм и отключи вратата си. - Знаех си, че трябва първо да изрепетира репликите си пред мен.

Вратата се затръшна в лицето на Дунди... само за да се отвори докрай. Видя се метален проблясък и той направи крачка назад.

Последвалият изстрел проряза залеза и докато аз изпищя, Дунди вече беше на земята.

Спуснахме се към стаята, крещейки името му. Всички обитатели на мотела вече стърчаха навън - повечето бяха мъже, но имаше и жени. Лицата им се размиваха кошмарно пред очите ми.

Бащата на Джак насочи треперещото дуло на пистолета си към нас, но Лиъм успя да го събори назад в стаята и да затръшне вратата след тях. Аз се срутих по колене на асфалта до Дунди.

Очите му се блещеха насреща ми и мигаха неразбиращо. Беше жив.

Опита да ми каже нещо, но не го чух заради крясъците от стая 103.

Алена кръв шуртеше от дупчицата под дясното рамо на Дунди и се пропиваше в ризата му на стотици малки струйки. Първоначално се вцепених. Всичко това ми се струваше нереално. Лиъм наистина ли се беше спуснал да грабне пистолета на мъжа, сочейки го към 104 и 105?

- Спокойно - каза някой зад нас. Лиъм се завъртя с пръст на спусъка и каменно изражение. Мъжът вдигна ръце, държеше малък телефон. - Просто се обаждам на 911, спокойно, ще му извикам помощ.

- Не им позволявайте да се обадят - пророни Дунди. - Не им позволявайте да ме вземат. - Думите едва напускаха гърдите му. - Трябва да се прибера у дома.

Лиъм надникна през рамо.

- Хвани го за краката, Руби.

- Не го местете - каза мъжът от стая 104. - Не бива да го местите!

Бащата на Джак изникна зад нас, но мъжът с мобилния телефон го набута обратно в стаята му и затръшна вратата след него.

- Хвани го - повтори Лиъм и натика пистолета в колана на дънките си.

Пъхнах ръце под мишниците на Дунди и го завлачих така, както той беше

влачил мен. Един от другите мъже пристъпи напред - незнайно дали да ни спре, или да ни помогне.

- Не го докосвай! - изкрещях му аз. Той спря, но като че ли нямаше намерение да се откаже.

Дунди притисна ръце към раната си с изцъклени, немигащи очи. Лиъм хвана краката му и двамата го понесохме към колата. Мъжете викаха след нас, уверяваха ни, че линейката ще пристигне всеки момент. Да, линейката, заедно с всички соповци в района. А те нямаше да му помогнат, не и те. Щяха да го оставят да умре.

- Не им позволявайте да ме вземат - ломотеше Дунди. - Дръж краката ми под нивото на гърдите ми, Лий, не ги вдигай толкова високо. При гръдните рани дишането е затруднено... - Не думите му изпълваха сърцето ми със страх, а пулсиращата струя кръв, която не спираше да тече измежду пръстите му. Целият трепереше, но за сметка на това не плачеше. - Не им позволявайте да ме вземат...

Качих се на задната седалка и извлачих Дунди след себе си. Кръвта му веднага напои тениската ми, прогаряйки кожата ми.

- Натискай... раната ми - бръщолевеше Дунди. - По-силно... Руби, по-силно. Ще опитам да... спра кръвта с...

Със способностите си вероятно. И червената струя наистина поспадна, когато отново я покри с ръка. Но колко щеше да издържи така? Ръцете ми натискаха неговите, но трепереха толкова силно, че навярно повече вредяха, отколкото помагаха.

- Боже - повтарях, - о, боже, недей да заспиваш... говори ми, продължавай да ми говориш, кажи ми какво да направя!

Изхвърчахме от паркинга с писък на гуми. Лиъм настъпи педала на газта с всички сили и залепи длани за волана.

- Мамка му, мамка му, мамка му!

- Водете ме вкъщи - умоляваше ни Дунди. - Руби, кажи му да ме води у дома.

- Да, ще... всичко ще е наред - уверявах го аз, наведена напред, за да вижда очите ми.

- Баща ми...

- Не... Лий, болница! - Не говорех с цели изречения, нито пък Дунди. От гърлото му се разнесе звук, сякаш се беше задавил със собствения си език.

Когато проблясъците ме връхлетяха, бяха окъпани в същия нюанс на червено като кръвта му. Мъж в голямо кресло с книга в ръце. Красива жена, приведена над кухненска маса. Бродерия с кръстат бод, табела за спешно отделение. Черните краища на картините започваха да се нагърчват. Някой беше пробол мозъка ми с нож.

- Александрия е на около половин час път - изкрещя през рамо Лиъм. - Там ще те заведа!

- Болница „Феърфакс" - изхриптя Дунди. - Баща ми... кажи им да извикат татко по пейджъра...

- Къде се намира? - попита Лиъм. Погледна към мен, но аз бях в същото неведение. В този момент ме притисна мисълта, че Дунди може да умре, докато стигнем до болницата. Кръвта му щеше да изтече в скута ми. След всичко, което

бяхме преживели заедно.

Лиъм обърна колата толкова рязко, че двамата с Дунди едва не излетяхме от седалката. Прехапах езика си, за да не изпищя отново.

- Продължавай да му говориш! - викна ми Лиъм. - Дунди... Чарлс!

Не знам кога беше загубил очилата си. Очите му бяха червени по краищата и се взираха празно в лицето ми. Не исках да откъсвам поглед от тях, но той опитваше да ми даде нещо и вдигна ръка от корема си.

Писмото на Джак. Беше напоено в прясна, лепкава кръв, но отворено. Сякаш чакаше някой да го прочете.

Почеркът беше ситен, сгъстен. Всяка буква имаше призрачна сянка край себе си от времето, което листът беше прекарал с двама ни в езерото, а някои букви се бяха размили напълно.

- Кажи му да прочете... - Дунди облиза устни. Наложи ми се да доближа глава до него, за да чуя гласа му над свистенето на вятъра покрай колата. - Кажи на Лий да прочете писмото ми. Написах го... за него е.

- Чарлс - казах аз.

- Обещай ми...

Каквото и да беше заседнало в гърлото ми, не ми позволи да проговоря. Затова просто кимнах. Силна струя бликна изпод ръцете ни, по-силна отпреди.

- Къде е? - крещеше Лиъм. - Дунди, къде е болницата? Трябва да... трябва да ми кажеш къде е!

Колата започна да вибрира и да вие като див звяр. Лиъм мина през дупка в асфалта и предният капак се вдигна заедно с облак сивкаво-син пушек. Изминахме още пет, може би десет метра, преди двигателят да умре.

Погледнах към Лиъм.

- Мога да я оправя - закле се Лиъм с пресекващ глас. - Мога да я оправя... ти само... само... продължавай да му говориш, чу ли? Мога да я оправя. Мога.

Изчаках да затръшне вратата след себе си, преди да затворя очи. Дунди беше толкова неподвижен в ръцете ми, толкова блед; колкото и да го друсах, колкото и да му крещях, не се съвземаше. Усетих как кръвта му се процежда през пръстите ми, алена под притъмнялото небе, и си спомних какво беше казал в нощта, когато ни напусна Зу. Всичко приключи. Всичко.

И наистина беше така. Неестественото спокойствие, което се спусна над мен, го потвърждаваше. Живеех в борба още откакто избягах от Търмънд, съпротивлявах се срещу оковите на този и онзи, воювах с нокти и зъби срещу неизбежното. Но вече нямах сили. Нито капка. Не можех да отрека онова, което част от мен знаеше още от момента, когато СОП изпепели света ми. Което част от мен знаеше още от самото начало.

Какво беше казала госпожица Финч преди толкова много години? Че няма завръщания и повторения? Че напусне ли някой живота ни, напуснал го е завинаги? Увехналите цветя не продължаваха да цъфтят и да никнат. Мъртвият Дунди нямаше да ми се усмихва вече, да бълва несвързани изречения, да се цупи, да се смее - мъртвият Дунди беше... невъобразим.

Бръкнах в джоба на якето си и натиснах паникбутона. Минаха двайсет секунди, всяка следваща по-дълга от предходната. Устройството извибрира, отчело сигнала ми, и аз пуснах копчето.

Отвън Лиъм чукаше метал в метал - с все по-безпомощно и гневно изражение. Исках да го извикам при Дунди, защото знаех, че всичко е свършило. Знаех, че ще умре в ръцете ми... по-малко от двайсет и четири часа, след като ме беше спасил. А не можех да направя нищо за него, освен да го държа в обятията си.

- Не умирай - прошепнах му. - Не бива да умираш. Трябва да ходиш на уроци по математика и на футболни мачове, и на абитуриентски балове, и да кандидатстваш в колежи, и в никакъв случай не бива да умираш. Не бива... не бива... - Потънах в себе си напълно. Познатата вцепененост превзе цялото ми тяло. Усещах смътно, че Лиъм крещи нещо. Стиснах Дунди още по-силно. Отвън долетя тропот на обувки по стария асфалт; подушвах единствено пушек и кръв. Чувах само собственото си сърце.

Тогава вратата срещу мен се отвори и видях лицето на Кейт.

И тогава заплаках, заплаках с цяло гърло.

- О, Руби - каза угрижено тя. - Руби.

- Моля те, помогни му - простенах. - Умолявам те!

Два чифта ръце се пресегнаха да ме изтеглят от колата. Моите още бяха увити около гърдите на Дунди. Не можех да ги помръдна дори. Имаше толкова много кръв. Гърчех се бясно в хватката на хората, които искаха да ни разделят.

- Руби, миличка - продължи Кейт, внезапно озовала се до мен. - Руби, време е да го пуснеш.

Бях допуснала грешка. Това беше грешка. Сбърках, че ги извиках. Ужасен звук изпълни въздуха и чак когато Лиъм се появи в полезрението ми, стиснал раменете ми, осъзнах, че не съм спряла да пищя през цялото време.

Три коли бяха обкръжили димящата ни, безполезна таратайка. Всичките джипове.

- Ако обещаете да му помогнете, ще дойдем с вас доброволно - чух Лиъм да казва на Кейт. - Ще тръгнем с вас. Ще правим каквото ни кажете.

- Не - изпищях аз, - не!

Лиъм ме държеше здраво, но усещах колко силно треперят ръцете му. Гледахме как качват неподвижното тяло на Дунди на задната седалка в един от джиповете; едва затвориха вратата, и големият автомобил полетя надолу по шосето. Кръвта на Дунди още беше топла по мен, но изстиваше с всяка изминала секунда и ми се искаше да изляза от кожата си.

- Моля те - говореше ми Лиъм с насечен глас. - Успокой се. Трябва да се успокоиш. С теб съм. Ето ме.

Нещо ме ощипа по врата, случи се за част от секундата. Веднага усетих как мускулите ми се отпускат. Някой ме затегли напред и най-близкият джип ту изплуваше пред очите ми, ту се размиваше. Лий?, исках да попитам, но езикът ми сякаш беше от олово. Някой нахлузи черен чувал върху главата ми и усетих как ме вдигат във въздуха - високо, високо във въздуха, както правеше татко, когато бях малка. Когато си мислех, че един ден ще мога да летя.

Тогава истинската тъмнина се настани.