Осма глава


Той - не, тя - отвори уста в безмълвна гримаса. Не си личеше от пръв поглед, но вече бях сигурна, че е момиче, и то малко. На осем, най-много девет години, ако можех да съдя по ръста й. Мъниче, плуващо в огромна тениска с щампа „Инди 500", черно-бели флагове и зелени състезателни коли. Още по-странното беше, че ръцете й бяха покрити от яркожълти гумени ръкавици чак до лактите -от онези, които майка ми носеше, когато чистеше банята или миеше чиниите.

Тъмната коса на малкото азиатче беше обръсната с машинка, а под тениската си беше обула възголеми момчешки дънки, но личицето й беше толкова красиво, че приличаше на кукленско. Плътните й, сърцевидни устни бяха застинали в съвършено „О", а кожата й беше толкова бледа, че луничките по носа и бузите й изпъкваха драматично.

- Откъде се взе? - възвърнах гласа си аз.

Смаяното й изражение премина в същински ужас. Ръката, която не беше заровила в кутията с дъвчащи бонбони, се мярна като жълта резка пред очите ми и затвори вратата.

- Ей! - Бутнах я тъкмо навреме, за да видя как малката изхвърчава през отсрещната врата на склада и се устремява към дъжда навън. Сложих раницата на гърба си и хукнах след нея. Изритах вратата и излетях навън. - Ей!

Детето търчеше презглава и малки опаковки с гевречета и чипс се ръсеха от джобовете и колана на дънките й. Имаше право да се страхува от подивялото момиче, хукнало по петите й. Но по-късно щях да съжалявам, че съм я уплашила; сега обаче бях надушила надежда и нямаше да й позволя да ми се измъкне. Малката беше дошла все отнякъде и ако знаеше изход от града или място, където да се скрия поне докато Кейт и другите се откажеха да ме търсят, трябваше да разбера.

Площадката зад сградата на бензиностанцията се състоеше само от четири паркоместа и едно от тях беше заето от преобърнат боклукчийски контейнер. Докато препусках след нея, без да откъсвам очи от сивата й тениска, чух разни дребни животинки да писукат от металната му вътрешност. Крачетата й тичаха толкова бързо, че се препъна в една туфа дива трева, избуяла изпод ронещия се асфалт. Посегнах да я хвана, но малката успя да запази равновесие.

Бях на две стъпки от нея, когато внезапно ускори темпото си и се шмугна в горичката, която разделяше бензиностанцията от съседното шосе.

- Искам... искам само да поговорим! - извиках подире й. - Моля те!

Трябваше да кажа: Няма да те нараня или Не съм от СОП, или нещо друго, което щеше да й подскаже, че и аз самата съм в не по-малка опасност от нея. Но гърдите ми горяха и чувствах белите си дробове смачкани от болката в ребрата ми. Паникбутонът подскачаше във въздуха, блъскайки се в брадичката и раменете ми. Дръпнах го с такава сила, че верижката се скъса.

Момиченцето прескочи едно повалено дърво и гуменките й продължиха да джвакат в горската кал. Моите не бяха много по-безшумни, но гласът на Мартин заглуши всичко.

- Руби!

Кръвта ми изстина толкова много, че сякаш спря да циркулира във вените ми. Не биваше да поглеждам през рамо, но реакцията беше по-скоро инстинктивна, отколкото породена от страх. Не осъзнах, че краката ми са престанали да тичат, докато топчестият силует на Мартин не изникна от другата страна на горичката. Беше достатъчно близо, че да видя червенината по лицето му, но още не ме беше зърнал.

- Руби!

Очаквах, когато продължа да бягам, пред мен да няма нищо друго, освен дървета и въздух, но за моя изненада я видях, и то не особено далеч. Беше застанала зад едно дърво - не се криеше, но и не ме викаше към себе си. Устните й бяха стиснати в тясна линия, а очите й прескачаха между мен и посоката, от която се чуваше гласът на Мартин. Като пристъпих към нея, тя се стрелна толкова бързо, че краката й отскочиха от земята. Подплашена като заек.

- Недей така - пророних задъхано и вдигнах безпомощно ръце. - Просто искам да...

Излязохме от гората и се озовахме на пустеещо шосе. В единия край на задънената улица се виждаше редица от разнебитени къщи, чиито заковани прозорци приличаха на черни очи. Предположих, че ще се отправи към най-близката - онази със сива ограда и зелена врата, - но малката сви рязко надясно и хукна към микробуса, паркиран отстрани на пътя.

Колата беше доста поочукана, не само по броните, но и по вратите и тавана. Фаровете й бяха изпочупени, а черната й боя се лющеше. Най-хубавото нещо в нея беше курсивното, усукано лого, което някой беше изрисувал по плъзгащата й се врата.

Но все пак беше превозно средство. Начин за бягство. Точно в онзи момент не разсъждавах стратегически - за това дали имаше бензин и дали двигателят й щеше да запали. Мисля, че само при вида на грохналия микробус сърцето ми се

сдоби с големи, пухкави бели крила, които нищо не можеше да срази.

Момиченцето търчеше толкова бързо, че се блъсна в микробуса и отскочи от него. Тупна на земята, но се съвзе учудващо лесно. Хвана с двете си облечени в жълто ръце дръжката на вратата и я плъзна назад със стържене, което прогони птиците от покривите на близките къщи.

Стигнах я тъкмо когато затвори вратата и натисна копчето за заключване.

Виждах я през собственото си отражение в затъмненото стъкло - виждах какво тя бе видяла в мое лице. Опулени, дивашки очи, заплетена тъмна коса, дрехи, които вероятно щяха да си ми малки, ако животът в лагера не ме беше направил толкова кльощава, че ребрата ми се брояха. Изтичах до другата страна на микробуса, за да се скрия от всеки, който можеше да изскочи откъм гората.

- Моля те! - пророних с дрезгав глас.

Този на Мартин или ехтеше в главата ми, или в действителност се приближаваше. Прозорците бяха достатъчно светли, че да виждам редицата дървета през тях, и държах очите си отворени на четири за восъчната кожа на преследвача ми. Ако той се приближаваше, значи, Кейт и Роб също не бяха много далеч. Вероятно вече бяха чули крясъците му.

Имаш два варианта, Руби - казах си. - Да се върнеш или да продължиш да бягаш.

Главата и сърцето ми ме тикаха единодушно към второто, но останалата част от тялото ми - онази, която бе изтезавана с Белия шум, тровена и наранявана от хора, провъзгласили се за благодетели - упорито отказваше да помръдне от мястото си. Облегнах се на микробуса напълно обезверена. Чувствах се така, сякаш някой бе стегнал гърдите ми в менгеме и възнамеряваше да върти дръжката, докато не изцеди всичкия въздух и кураж от организма ми.

Годините в Търмънд ме бяха научили да не вярвам, че съм способна да се измъкна от живота, който други хора ми бяха предначертали. Не знам защо си бях въобразила, че във външния свят ще е различно.

Дочух стъпки сред шубрака, приближаващи се с всяка изминала секунда. Щом вдигнах поглед, смайващо русата коса на Кейт вече се мяркаше сред дърветата, проблясвайки като светулка под дъждовните облаци.

- Руби! - чух я да вика. - Руби, къде си?

А после видях и Роб - стоеше зад нея с пушката в ръце. Погледнах надясно към къщите, струпани в задънения край на улицата. В противоположна посока се виждаха табели с непознати символи - но неизвестното беше за предпочитане пред това да се върна при Кейт.

Момиченцето в микробуса извърна очи към мен, после към гората. Накрая стисна устни и ги изви в решителна гримаса. Едната й ръка стискаше дръжката на вратата, а другата - страничната част на седалката й. Понадигна се, но пак седна и отправи още един поглед към мен.

Аз избърсах лицето си с длан и отстъпих назад. Надявах се, че момиченцето ще е достатъчно умно да се скрие, когато Кейт и Роб тръгнат подир мен. Щях да ги отведа възможно най-далеч - поне с толкова можех да й помогна, след като вече я бях уплашила до смърт.

Дори не се бях обърнала съвсем, когато чух вратата да се плъзва зад мен. Две ръце изскочиха отвътре и сграбчиха гърба на ризата ми, усуквайки плата за по-добър захват. Когато ме издърпа, полетях назад и се блъснах в най-близката седалка. Ударих врата си в страничната й облегалка, но побързах да залегна върху постелката зад предното пасажерско място. Вратата се затвори шумно след мен.

Примигнах в опит да разсея тъмните точици, които плуваха пред очите ми, но другото момиче не ми даде време да свикна с обстановката. Прескочи оплетените ми крака, сграбчи яката на ризата ми и ме дръпна към най-задната седалка.

- Добре, добре - прошепнах аз и запълзях подир нея. Пръстите ми се пързаляха по сивия мокет на микробуса. Като изключим купчината вестници и няколкото завързани найлонови торби, пъхнати под най-задната седалка, вътрешността на микробуса беше доста спретната.

Тя ми махна да клекна зад една от средните седалки. Притиснах колене към гърдите си и в този момент осъзнах, че макар да бях изпълнила всяко нейно нареждане, още не беше продумала и дума.

- Как се казваш? - попитах я.

Тя се метна върху задната седалка и зарита с крака във въздуха, докато ровеше за нещо в багажника. Ако изобщо ме беше чула, се преструваше, че не е.

- Не се страхувай. Можеш да ми кажеш...

Когато най-накрая се обърна към мен, лицето й беше зачервено, а в едната си ръка държеше изцапан с боя бял чаршаф. Долепи пръст до устните си и с право ми затвори устата. После разгърна широкия плат и го метна върху главата ми. В ноздрите ми проникна острата миризма на изкуствен лимонов аромат и белина. Отворих уста да възразя и се пресегнах да го махна от лицето си, но нещо ме спря.

Някой наближаваше - не, не беше само един човек. Хванах откъслеци от разговора им и чух как краката им стъпват по паважа. Звукът на отваряща се врата накара сърцето ми да спре.

- ... кълна се, че беше тя, Лиъм! - Гласът беше дълбок, но като че ли не принадлежеше на възрастен човек. - Ето, виж, казах ти, че ще се върне преди нас. Сузуме, да не си намери белята?

Другата врата на колата също се отвори. Вторият човек - Лиъм? - въздъхна облекчено.

- Слава богу - провлачи с южняшки акцент. - Хайде, хайде, хайде, влизай. Не знам какво се случва, но не искам и да разбирам. Преследвачите ми бяха достатъчни...

- Защо отказваш да признаеш, че беше тя? - озъби се другият глас.

- ... защото я зарязахме чак в Охайо... затова...

Отвъд гласа на Лиъм и пулсиращата между ушите ми кръв се чу още един глас.

- Руби! Руби!

Кейт.

Запуших устата си с ръце и стиснах очи.

- Какво става тук, по дяволите? - възкликна първият глас. - Правилно ли долавят ушите ми?

Първият изстрел пукна като фойерверк. Вероятно заради разстоянието или паравана от дървета, или пък заради заглушаващия ефект от храсталаците, но ми прозвуча почти безобидно. Като предупреждение. Вторият имаше доста по-остри зъби.

- Спрете! - изкрещя Кейт. - Не стреляйте... !

- ЛИЙ!

- Знам, знам! - Двигателят изръмжа, а след това и гумите изскърцаха по паважа. - Зу, коланът!

Опитах да се хвана здраво, но колата ме подмяташе напред-назад между седалките. Накрая главата ми се блъсна в пластмасовата кора на вратата и поставката за чаши, но никой не обръщаше внимание на странните звуци откъм задната седалка, при положение че стреляха по нас.

Стана ми чудно дали Роб беше връчил другата пушка на Мартин.

- Зу, да не би да се е случило нещо в бензиностанцията? - попита гласът, чийто собственик вече разпознавах като Лиъм. Думите му прозвучаха напрегнато, но не и панически. Пътувахме от десетина минути и се бяхме отдалечили от куршумите. Гласът на спътника му обаче беше друго нещо.

- О, божичко, пак ли преследвачи? Да не би да са имали конгрес, дявол да го вземе? Разбираш какво щеше да ни се случи, ако ни бяха спипали, нали? -Продължаваше да беснее вторият. - И стреляха по нас! Стреляха! С пушки!

Малкото момиченце се изкиска някъде вдясно от мен.

- Е, радвам се, че поне на теб ти е забавно! - обади се другият. - Знаеш ли какво е чувството да те прострелят, Сузуме? Куршумът разкъсва...

- Дунди! - Гласът на другото момче беше достатъчно остър да прекъсне кървавата история, която бе възнамерявал да сподели. - Успокой се, чу ли? Размина ни се. Стана доста напечено, но все пак отървахме кожите. Просто от утре ще трябва да внимаваме с грешките, нали така, Зу?

Другото момче простена отчаяно.

- Извинявай за одеве - продължи Лиъм. Гласът му беше грижовен, което ми беше достатъчно да се досетя, че говори на момиченцето, не на вайкащия се тип. - Следващия път ще отидем заедно за храна. Не си ранена, нали?

Друсането на колата заглушаваше разговора им. Една монета дрънчеше толкова силно в поставката за чаши до главата ми, че малко остана да се пресегна изпод чаршафа, за да я хвана. Когато първото момче заговори отново, напрегнах слуха си да го чуя.

- Според теб някой определен човек ли търсеха?

- Не, според мен стреляха по нас!

Ръцете ми изтръпнаха чак до връхчетата на пръстите. В безопасност си -повтарях си. - Това са просто деца.

Деца, които несъзнателно бяха изложили живота си на риск заради мен.

Трябваше да очаквам подобно нещо. Именно за това трябваше да помисля, а не за всички опасности, които ме дебнеха в непознатия, безлюден град. Но паниката беше превърнала мозъка ми бълбукащо блато от страх.

- ... доста неща - говореше Лиъм. - Но сега е най-важно да намерим Ийст Ривър...

Трябваше да изляза веднага. На мига. Това беше ужасна идея, навярно най-лошата досега. Ако ги оставех още сега, сигурно имаха шанс да се измъкнат на Кейт и Роб. Аз също.

Отново нанизах раницата на раменете си и свалих чаршафа. Вдишах дълбоко от застоялия, преработен от климатика въздух и използвах най-задната седалка, за да се надигна.

На предните седалки имаше двама тийнейджъри, загледани в пътя. Дъждът се беше усилил; едрите капки се сипеха твърде бързо, за да им смогнат чистачките, и гледката през предното стъкло наподобяваше импресионистка версия на Западна Вирджиния. Отгоре се ширеше сребристо небе, а отдолу се виеше черният път - и някъде в среден план се нареждаше луминисцентното сияние на крайпътните дървета с новите им пролетни корони.

Лиъм, шофьорът ни, носеше оръфано кожено яке, потъмняло по раменете, където дъждът го беше намокрил. Косата му беше пепеляворуса и щръкнала. От време на време поглеждаше към тъмнокожото момче на пасажерската седалка, но чак когато хвърли бегъл поглед към огледалото, забелязах, че очите му са

сини.

- Не виждам нищо през задното стъкло като... - Погледът му бързо се върна към огледалото и думите заседнаха в гърлото му.

Той се завъртя рязко в седалката си, без да пуска волана, и микробусът кривна надясно. Щом видя, че колата лети към дясната канавка, другото момче издаде сподавен звук. Момичето надникна през рамо и по лицето му се изписа изненада и укор.

Лиъм скочи на спирачките. Коланите на другите двама пътници се стегнаха през гърдите им, но мен нямаше какво да ме спре и изхвръкнах напред между двете средни седалки. След цяла вечност - или просто напрегната секунда -микробусът спря с болезнено скрибуцане.

И двете момчета се взираха в мен, възприели коренно различни изражения. Иначе бронзовото лице на Лиъм бе побеляло като порцелан и устата му висеше почти комично. Спътникът му просто ме зяпаше през тънките си очила със сребърни рамки; беше свил неодобрително устни, както правеше майка ми, ако не си легнех навреме. Ушите му бяха несъразмерно големи и стърчаха; всичко между тях - от широкото му чело през тънкия му нос до дебелите му устни, като че ли чернееше от гняв. За част от секундата се уплаших, че е Червен, защото ако съдех по погледа му, искаше единствено да ме превърне във въглен.

Момчета. Защо трябваше да са точно момчета?

Отлепих се от мокета и се втурнах към страничната врата. Вкопчих пръсти в дръжката й, но колкото и да дърпах, вратата не поддаваше.

- Зу! - изкрещя Лиъм и погледът му запрескача между двете ни. Тя просто сключи облечените си в жълта гума ръце в скута си и примигна невинно насреща му. Сякаш нямаше никаква представа как се бяха натъкнали на неканената пътничка, вкопчила се във вратата на возилото им.

- Бяхме се разбрали нещо - без скитници - поклати неодобрително глава другото момче. - Точно заради това не взехме котенцата!

- О, мътните ме взели... - Лиъм се свлече в седалката си и зарови лице в дланите си. - Какво щяхме да правим с цял кашон изоставени котета?

- Ами ако черното ти сърце не беше пожелало да ги обрече на гладна смърт, можеше да им намерим нови любящи стопани например.

Лиъм хвърли смаян поглед на спътника си.

- Май никога няма да ги преживееш тези котки, а?

- Та те бяха невинни, беззащитни душици, а ти ги остави пред нечия пощенска кутия! Пощенска кутия!

- Дунди - простена Лиъм, - стига вече.

Дунди? Сигурно се шегуваха. Момчето беше слабо като вейка. Всичко в тялото

му - от носа до пръстите му - беше дълго и тясно.

Той впи кръвнишки поглед в Лиъм. Не знам кое ме учудваше повече - фактът, че спореха за някакви си котенца, или това, че май ме бяха забравили.

- Извинете! - прекъснах ги, блъсвайки с длан по прозореца. - Ще отключите ли вратата, ако обичате?

Това поне им затвори устата.

Когато Лиъм най-сетне се обърна към мен, изражението му беше коренно различно отпреди. Изглеждаше сериозен, но не и ядосан или мнителен. Което аз самата едва ли щях да постигна, ако бях на негово място.

- Ти ли си момичето, което търсят? - попита той. - Рут?

- Руби - поправи го Дунди.

Лиъм махна с ръка.

- О, да. Руби.

- Просто отключете вратата, моля! - Отново дръпнах дръжката. - Сбърках. Това беше грешка! Постъпих егоистично, съзнавам го, затова трябва да ме пуснете, преди да са ни настигнали.

- Преди кой да ни е настигнал? Преследвачи ли са онези? - попита Лиъм. Обходи ме с поглед - от изпитото ми лице, през тъмнозелената ми униформа до изкаляните ми платненки. До пси-номера, изписан с перманентен маркер върху пръстите ми. По лицето му пробяга същински ужас. - От някой лагер ли избяга?

Усетих тъмните очи на Сузуме - Зу - върху себе си, но не откъснах поглед от този на Лиъм. Кимнах с глава.

- Детската лига ме измъкна.

- И си избягала от тях? - учуди се Лиъм. Надникна към Зу за потвърждение. Тя кимна.

- Какво значение има това? - намеси се Дунди. - Чу я - отключи глупавата врата! И бездруго вече ни издирват типовете от СОП и разни преследвачи; само Детската лига ни липсва! Сигурно мислят, че сме я отвлекли, а ако разгласят, че наоколо шарят изроди в раздрънкан черен микробус... - Той не намери смелост да довърши.

- Ей - вдигна пръст насреща му Лиъм. - Не говори така за Черната Бети.

- О, прощавай, че нараних чувствата на един двайсетгодишен микробус.

- Той е прав - обадих се аз. - Извинявайте, но моля ви, не искам да ви причинявам повече неприятности.

- Искаш да се върнеш при тях? - Лиъм отново се беше обърнал към мен, стиснал устни в сериозна гримаса. - Виж какво, не ми влиза в работата, зелена приятелко, но знай, че каквото и да са ти наговорили, вероятно е лъжа. Те не са спасителните ни ангели. Имат си свои собствени планове, а щом са те измъкнали от лагера, значи, влизаш в тях.

Поклатих глава.

- И мислиш, че не знам?

- Добре - отвърна спокойно той. - Тогава защо държиш да се върнеш при тях?

Във въпроса му нямаше нищо укорително, но незнайно защо продължавах да се

чувствам като кръгла глупачка. Нещо горещо и дразнещо кипеше в гърлото ми, издигайки се нагоре, докато не се намърда зад очите ми. О, боже, този хлапак ме гледаше все едно бях бездомно кутре, осъдено на екзекуция. Не знаех дали парещото чувство в мен беше гняв, или срам, но и нямах време да го анализирам.

- Не държа, само че не мога да... не исках да въвличам и вас... тоест, нямах такова намерение, но...

С ъгълчето на окото си видях, че Зу се размърда и протегна ръка към мен. Отдръпнах се рязко. По лицето й изплува обидено изражение и се задържа там достатъчно дълго, че да се почувствам виновна. Тя се опитваше да ми помогне -да прояви добрина. А нямаше ни най-малка представа що за чудовище бе спасила.

В противен случай не би ми отворила вратата.

- Да разбирам, че искаш да се върнеш?

Дунди гледаше Лиъм, а Лиъм гледаше мен. Отново ме беше впримчил с поглед, а дори не бях усетила кога.

- Не - отвърнах искрено. - Не искам.

Той не каза нищо, а просто превключи на скорост и микробусът потегли напред.

Какво правиш, Руби? - Подканих се да посегна към дръжката на вратата, но вече ми се струваше твърде далеч, а ръката ми тежеше като олово. - Излез. Излез още сега.

- Лий, да не си посмял - подхвана Дунди. - Ако Лигата ни погне...

- Всичко ще е наред - увери го Лиъм. - Ще я откараме до най-близката автогара.

Примигнах смаяно.

- Няма нужда.

Лиъм махна с ръка.

- Не го мисли. Съжалявам, че не можем да ти помогнем повече. Твърде е рисковано.

- Да, прав си - съгласи се Дунди. - И в този ред на мисли ще ми обясниш ли какво ни пречи да я закараме до някоя от гарите. Те са по-близо.

Когато вдигнах очи, Лиъм ме изучаваше в огледалото, сбърчил светлите си вежди в сериозен вътрешен диалог. Помъчих се да запазя самообладание под нажежения му поглед.

- Руби се казваше, нали? Сигурно вече си разбрала, но аз съм Лиъм, а прелестната дама зад мен е Сузуме.

Тя ми се усмихна свенливо. Обърнах се към другото момче и вдигнах въпросително вежда.

- Предполагам неговото име не е Дунди?

- Не - изсумтя той. - Лиъм ми измисли този прякор в лагера.

- Беше доста едричък. - По лицето на Лиъм играеше тънка усмивчица. - Оказва се, че тежкият физически труд и оскъдното хранене са по-ефективни от всякакви програми за отслабване. Зу ще потвърди.

Зу обаче не следеше разговора ни. Беше нахлупила качулката си и се беше завъртяла в седалката си така, че да гледа над облегалката й през задния прозорец. Устните й бяха отворени, но като че ли не успяваше да извика думите си до тях. Лицето й беше пребледняло.

- Зу? - притесни се Лиъм. - Какво има?

Нямаше нужда да посочва. Дори да не бяхме видели бежовия джип, хвърчащ подире ни, нямаше как да пропуснем куршума, който пръсна задното стъкло.

Загрузка...