Тъмна дарба

Първа глава

Грейс Сомърфийлд загина първа.

Или поне първа в моя клас - четвърти. Несъмнено до онзи момент вече хиляди, ако не и стотици хиляди деца си бяха отишли по същия начин. На хората им беше трудно да навържат нещата - а може би просто бяха измислили как да ни държат в неведение дълго след като започнаха да измират деца.

Когато новината за смъртните случаи най-сетне се разчу, моето основно училище забрани изрично на учителите и персонала да говорят с нас за нещото, наречено Болестта на Евърхарт, по името на Майкъл Евърхарт, първата й известна жертва. Не след дълго някой някъде реши да й даде подобаващо название: остра младежка идиопатична невродегенерация - накратко ОМИН. Тогава спря да е болестта на Майкъл. И стана обща.

Всички възрастни хора, които познавах, погребваха мисълта под лъжовни усмивки и прегръдки. Аз самата още живеех в розовия си свят на топло слънце, понита и колекцията ми от състезателни колички. Като се замисля, не мога да повярвам колко наивна съм била, колко сигнали съм пропуснала да забележа. Дори големи, като това например, че баща ми, полицай по професия, започна да работи до по-късно, а прибереше ли се, не смееше да ме погледне. Майка ми започна да ме тъпче с витамини и не ме оставяше сама дори за няколко минути.

От друга страна, тъй като родителите ми бяха единствени деца, затова нямах мъртви братовчеди, на чиито семейства да изпращаме червени знаменца, и майка ми не позволяваше на татко да слага „душегубна вихрушка от мръсотии и малоумни забавления" - позната още като „телевизор" - в къщата ни, никакви лоши новини не достигаха до изолирания ми свят. Този факт в комбинация с въведените от ЦРУ програми за родителски контрол върху интернет достъпа ми подсигуряваха живот, в който се интересувах повече от подредбата на плюшените играчки върху леглото ми, отколкото от вероятността да умра, преди да навърша десет години.

Затова и бях съвършено неподготвена за случилото се на петнайсети септември.

Предишната нощ бе валяло и родителите ми ме изпратиха на училище с червени гумени ботуши. В училище говорихме за динозаврите и упражнявахме ръкописа си, преди госпожа Порт да ни пусне в обедна почивка с обичайното облекчение на лицето си.

Спомням си и най-малката подробност от онзи обяд, ала не защото седях точно срещу Грейс, а защото тя беше първата и защото подобни неща не се случваха в нормалния живот. Не беше стара като дядо ми. Нямаше рак като Сара, приятелката на мама. Не страдаше от алергии, не кашляше, не си беше ударила главата - нищо. Умря напълно неочаквано и никой от нас не разбра какво се е случило, докато не стана твърде късно.

Онзи съдбовен ден Грейс разискваше пламенно вероятността в желето й да е попаднала муха. Стискаше с пръсти пластмасовата чашка и червеното треперливо вещество в нея изскачаше по малко от ръба й. Естествено, всички присъстващи искаха да изкажат мнение по въпроса - наистина ли беше муха, или Грейс беше пъхнала бонбонче в желето. Аз също взимах участие в дебата.

- Не лъжа - уверяваше ни Грейс. - Просто...

Думите й секнаха внезапно. Пластмасовата чашка се изплъзна от пръстите й и падна върху масата. Устата й замръзна отворена, а очите й се вторачиха в нещо над главата ми. Челото й се сбърчи така, сякаш се мъчеше да разбере нещо много сложно.

- Грейс? - спомням си, че пророних. - Добре ли си?

Очите й се завъртяха назад в орбитите и показаха бялата си страна за секунда, преди клепачите й да ги покрият. От гърдите й се изтръгна малка въздишка, недостатъчна дори да отвее кичурите кестенява коса, полепнали по устните й.

Всички околни замръзнахме по местата си, но навярно през главите ни минаваше една и съща мисъл: припадна. Седмица или две по-рано Джош Престън беше припаднал на спортната площадка, защото, както госпожа Порт ни бе обяснила, нямал достатъчно захар в кръвта си - или някаква подобна глупост.

Обедната надзорница дотърча до масата. Беше една от четирите възрастни дами с бели козирки и свирки, които се редуваха да дежурят в столовата и на двора през седмицата. Не знам дали имаше някакви медицински познания, освен смътна представа за оказване на първа помощ, но въпреки това свали отпуснатото тяло на Грейс на пода пред смаяните погледи на всички ни.

Притисна ухо към яркорозовата й тениска и се заслуша за пулс, който вече не съществуваше. Нямам представа какво й е минало през главата, но веднага се развика и внезапно ни наобиколиха хора с бели козирки и втрещени лица. Осъзнахме, че Грейс е мъртва чак когато Бен Чо побутна неподвижната й ръка с гуменката си.

Останалите деца се разпищяха. Едно момиче на име Тес заплака толкова силно, че не можеше да си поеме дъх. Малки крачета хукнаха панически към изхода на столовата.

Аз не помръднах от мястото си, обградена от изоставени чинии, вперила поглед в чашката с желе, и позволих на ужаса да пропълзи чак до ръцете и краката ми, приковавайки ги за масата. Ако училищният пазач не беше дошъл да ме изведе навън, кой знае колко време щях да остана в столовата.

Грейс е мъртва, мислех си. Грейс е мъртва? Грейс е мъртва.

И лошото не спря с това.

Месец по-късно, след първите големи вълни на масови смъртни случаи, Центърът за контрол и превенция на заразните болести издаде списък с петте симптома, по които родителите можеха да разберат, че детето им е изложено на риск от ОМИН. Дотогава половината ми съученици вече бяха мъртви.

Майка ми скри списъка толкова добре, че го намерих чак след време, и то съвсем случайно, когато се качих на кухненския плот, за да потърся шоколада, който обикновено скътваше зад брашното.

„Как да разберете дали детето ви е изложено на риск", пишеше на листовката. Разпознах яркооранжевия лист: преди няколко дни госпожа Порт беше раздала същите на малкото си оцелели ученици със заръката да ги предадат на родителите си. Беше ги сгънала на две и щракнала с по три телчета, за да не се изкушим да прочетем съдържанието им. САМО ЗА РОДИТЕЛИТЕ НА РУБИ, пишеше отгоре, подчертано с три линии. Трите линии говореха за нещо сериозно. Родителите ми щяха да ме накажат, ако го бях отворила.

За мое щастие, вече беше отворено.

Като прочетох листовката, я сгънах прилежно, върнах я на същото място и повърнах в мивката.

Баба се обади по-късно същата седмица и ми обясни всичко с обичайната си безцеремонност. Измирали стотици деца, всичките на моя възраст. Но докторите работели по въпроса и не трябвало да се страхувам, защото съм нейната внучка и всичко ще бъде наред. Накара ме да й обещая, че ще слушам и ще кажа на родителите си, ако усетя нещо странно.

Положението се разрасна до зловещи мащаби за отрицателно време. Седмица, след като три от четирите останали в квартала ми деца бяха погребани, президентът направи официално обръщение към народа. Мама и татко го гледаха на живо на компютъра, а аз подслушвах пред вратата на кабинета.

- Скъпи сънародници - подхвана президентът Грей, - днес сме изправени пред ужасяващо изпитание, което заплашва не само живота на децата ни, но и бъдещето на великата ни нация. Дано намерите поне малка утеха в това, че във Вашингтон тече подготовката на програми за подкрепа както на опечалените семейства, така и на пощадените от жестоката болест деца.

Искаше ми се да видя лицето му, защото усещах, че знае - нямаше как да не знае, - че тази заплаха, тази засечка в иначе бляскавото ни бъдеще нямаше нищо общо със загиналите деца. Те вече бяха погребани или изгорени и можеха единствено да обитават спомените на близките си. Отишли си бяха. Завинаги.

А списъкът със симптомите, онзи, който се разпространяваше запечатан от учителите, който се излъчваше стократно по новините, докато лицата на починалите деца се въртяха в лентата в долната част на екрана? Правителството не се страхуваше от вероятността да загинат още, от празнотата, която щяха да оставят след себе си.

Страхуваше се от нас - оцелелите.