Тръпка

Шестдесет и седма глава: Сам –9°С

Наблюдавах я.

Все още не ме бе забелязала. Тя почисти с ръка снега от хранилката, отвори я, напълни я със семенца и след това я затвори с бавни, внимателни движения, сякаш правеше най-важното нещо на света.

Наблюдавах я.

Чаках я да се обърне и да забележи тъмния ми силует сред дърветата. Тя смъкна шапката по-ниско, за да покрие ушите си. Изтръска снега от ръкавиците си и се обърна.

Не можех да се крия повече. Поех си дълбоко дъх. Звукът беше съвсем слаб, но тя го долови и рязко завъртя глава към мен. Очите й забелязаха увисналите във въздуха облачета на дъха ми, а после и самия мен. Пристъпих напред бавно, внимателно, без да съм сигурен как ще реагира.

Тя замръзна. Съвършено неподвижна, като усетила опасност сърна. Аз продължих да се приближавам, оставих гората зад гърба си и застанах пред нея.

Долната й устна се разтрепери, а сълзите оставиха искрящи ледени следи по страните й.

Можеше да погледне към малките чудеса, които бяха пред нея: краката ми, ръцете ми, пръстите ми, изправените ми рамене под якето, човешкото ми тяло… но тя не отклоняваше поглед от очите ми.

Вятърът нададе зловещия си вой сред дърветата, но той вече нямаше сила над мен. Усещах как студът отчаяно впива зъби в пръстите ми, но те си оставаха пръсти.

— Грейс — промълвих тихо. — Кажи нещо.

— Сам… — проплака тя и се хвърли в обятията ми.