Тръпка

Шестдесет и втора глава: Грейс 4°С

— Не мисля, че Джак се оправя — каза замислено Оливия. Седеше на седалката до мен в новата ми кола, мъничка „Мазда“, която миришеше на препарати за почистване и самота. Въпреки че бе облякла два от пуловерите ми и бе нахлупила вълнена шапка, продължаваше да трепери, обвила тялото си с ръце. — Ако беше по-добре, Изабел щеше да ни се обади.

— Може би — промърморих. — Изабел не е точно човекът, който ще ти счупи телефона от звънене.

Въпреки това знаех, че е права. Вече беше минал трети ден, а за последно се бях чула с Изабел преди осем часа.

Ден първи: Джак имаше чудовищно главоболие и схванат врат.

Ден втори: главоболието бе станало още по-лошо. Беше вдигнал температура.

Ден трети: гласовата поща на Изабел.

Отбих по алеята към къщата на Бек и паркирах маздата до големия бял джип.

— Готова ли си?

Оливия определено не изглеждаше ентусиазирана, но въпреки това отвори вратата, изскочи навън и хукна към входа. Затворих след нея и я последвах в къщата.

— Изабел? — извиках.

— Тук съм.

Проследихме гласа й до една от стаите на долния етаж. Беше малка и уютна, а очарователно жълтите стени контрастираха зловещо с острата и неприятна миризма на болест, изпълваща помещението.

Изабел беше приседнала с кръстосани крака на стол до леглото. Лицето й бе подпухнало, а под очите й имаше тъмни сенки.

Подадох й кафето, което бяхме донесли:

— Защо не ни се обади?

Тя вдигна поглед към мен.

— Ще изгуби пръстите си.

Досега бях избягвала да поглеждам към Джак, но най-накрая го сторих. Лежеше присвит на леглото със затворени очи. Краищата на пръстите му бяха посинели. Лицето му блестеше от пот. Гърлото ми се стегна.

— Потърсих онлайн — каза тихо Изабел, вдигайки телефона си, сякаш това обясняваше всичко. — Причината за главоболието е била възпаление в кората на мозъка. Пръстите на ръцете и краката му посиняват, защото същият този мозък вече не казва на тялото му да изпраща кръв в тази посока. Измерих му температурата. Беше 40,5 градуса.

— Трябва да повърна — обади се Оливия.

Тя изхвърча от стаята, оставяйки ме сама с Изабел и Джак.

Не знаех какво да кажа. Ако Сам беше тук, несъмнено би намерил подходящите думи.

— Съжалявам.

Изабел сви рамене. В очите й се четеше тъга.

— Проработи точно както мислехме, че ще стане. На първия ден почти се трансформира, когато температурите през нощта паднаха. Оттогава не му се е случвало, дори и когато снощи угасна токът. Мислех, че се получава. Изобщо не е проявявал признаци на трансформация, откакто има температура. — Тя махна вяло с ръка към леглото. — Извини ли ме в училище?

— Да.

— Чудесно.

Направих й жест да дойде с мен. Тя стана бавно от стола, сякаш това й костваше неимоверни усилия, и ме последва в коридора.

Затворих вратата след нея, за да не може Джак, ако изобщо ни чуваше, да подслуша разговора.

— Трябва да го заведем в болница, Изабел.

Тя се засмя. Остър, странен, неприятен звук.

— И какво точно да им кажем? Че пациентът им би трябвало да е мъртъв? Нима смяташ, че не съм мислила по въпроса? Дори да го регистрираме с фалшиво име, лицето му беше в новинарските емисии с месеци.

— В такъв случай просто ще трябва да рискуваме. Ще измислим някаква история. Трябва най-малкото да опитаме, не мислиш ли?

Погледна ме със зачервените си очи. Когато най-сетне заговори, гласът й бе напълно лишен от емоция:

— Мислиш, че искам да умре, че не искам да го спася, така ли? Вече е твърде късно, Грейс. Този проклет менингит убива дори и хора, чието лечение е започнало още при първите симптоми на болестта. Какво мислиш, че могат да сторят лекарите сега, след цели три дни? Съжалявам само, че нямам никакви болкоуспокоителни, които да му дам. Мислех, че вълкът в него ще го спаси, както е спасил теб. По той вече няма никакви шансове, Грейс. Никакви.

Взех чашата с кафе от треперещите й ръце:

— Не можем просто да стоим тук и да го гледаме как умира. Ще го закараме в болница, където може и да не го познаят. Ще го закараме в Дълът, ако трябва. Няма да го познаят, поне не веднага, а докато това стане, ще измислим някаква история. Почисти си лицето и му събери нещата. Хайде, Изабел! Действай.

Тя не отговори нищо, по се насочи към стълбите. Самата аз отидох до банята и отворих шкафчето с надеждата да открия нещо полезно там. В една пълна с хора къща обикновено има доста лекарства. Намерих ацетаминофен и някакви болкоуспокояващи с изтекъл преди три години срок на годност. Взех и двете кутийки и се върнах в стаята на Джак.

Приклекнах до главата му:

— Джак, буден ли си?

Усетих миризмата на повръщано в дъха му и се замислих за ада, в който той и Изабел бяха живели през последните три дни. Стомахът ми се сви. Опитах да убедя себе си, че той с лош човек и заслужава всичко, което му се случва, защото бях изгубила моя Сам заради него. Но не успях.

Отне му доста време, за да ми отговори:

— Не.

— Мога ли да направя нещо за теб? За да се почувстваш по-добре?

Да върна пръстите ти?

Гласът му беше много тих:

— Главоболието ме убива.

— Имам нещо за болката. Мислиш ли, че би могъл да изпиеш хапчетата, без да повърнеш?

Той изсумтя утвърдително, така че взех оставената до леглото чаша вода и му помогнах да изпие няколко таблетки. Джак отново изсумтя нещо, което май се тълкуваше като „благодаря“. Изчаках петнадесетина минути, за да могат болкоуспокоителните да подействат. Видях, че тялото му се отпусна леко.

Някъде навън Сам страдаше от същото. Представих си го как лежи безпомощно върху изгнилите листа с изпепеляван от болка мозък, треперещ от треската, умиращ. Мислех си, че ако нещо се случи с него, ще го усетя по някакъв начин, че сърцето ми ще се свие от болка в мига на смъртта му. На леглото Джак простена тихо от болка в неспокойния си сън. Всичко, за което можех да мисля, бе, че Сам носеше същата тази зараза в себе си. Пред очите ми непрекъснато се разиграваше сцената, в която Изабел забива иглата в треперещата му ръка. Виждах как смъртоносният кървав коктейл прониква във вените му отново и отново.

— Веднага се връщам — казах на Джак, въпреки че той надали можеше да ме чуе в съня си. Открих Оливия в кухнята, облегната на плота да си играе с някакво листче хартия.

— Как е той? — попита.

Поклатих глава:

— Трябва да го заведем в болница. Можеш ли да дойдеш с нас?

Очите й блестяха от чувство, което не можех да разчета.

— Мисля, че съм готова. — Плъзна листчето към мен. — Трябва да намериш начин да предадеш това на родителите ми.

Понечих да разгъна хартията, но тя поклати глава. Повдигнах вежди:

— Какво е това?

— Бележка, в която им казвам, че съм избягала и няма смисъл да ме търсят. Знам, че ще се опитат, разбира се, но поне ще знаят, че не съм отвлечена или нещо подобно.

— Искаш да се трансформираш. — Това не беше въпрос, а констатация.

Тя кимна и отново ме погледна странно.

— Вече наистина ми е трудно да се боря с това. Пък и… може би мисля така заради всичките усилия, които полагам, за да остана човек напоследък, но… наистина го искам. Може да се каже дори, че нямам търпение. Знам, че звучи откачено.

Всъщност изобщо не ми звучеше откачено. Бих дала всичко, за да съм на нейно място и да мога да бъда с вълците. И със Сам. Но не исках да й го казвам, затова зададох очевидния въпрос:

— Тук ли ще се трансформираш?

Оливия ми махна с ръка да я последвам към хола и двете застанахме пред големия прозорец, който гледаше към задния двор.

— Искам да видиш нещо. Погледни натам.

Загледах се в мъртвата зимна гора. Известно време не забелязвах нищо, освен някаква малка черна птичка, която прехвърчаше от един гол клон на друг. После долових и другото движение, по-близо до земята, и видях големия черен вълк, който стоеше неподвижно сред дърветата. Бледите му, почти безцветни очи гледаха към къщата.

— Не знам как са разбрали — каза тихо Оливия, — но чувствам, че ме чакат.

Най-сетне осъзнах, че странният блясък в очите й беше възбуда. Почувствах се странно самотна.

— Искаш да тръгнеш веднага, нали?

Оливия кимна:

— Вече не мога да понасям самата себе си. Искам да се освободя от всичко това.

Въздъхнах и погледнах към очите й, зелени и блестящи. Трябваше да ги запомня, за да мога да я позная по-късно. Помислих си, че трябва да й кажа нещо, но не знаех какво точно. Затова споделих очевидното:

— Ще предам писмото ти на вашите. Пази се. Ще ми липсваш, Олив.

Плъзнах стъклената врата встрани и леденият полъх ни обгърна.

Тя се разсмя, когато студът я накара да се разтрепери. Виждах пред себе си един съвсем различен човек, разкъсал всички окови на битието.

— Ще се видим напролет, Грейс!

Тя се затича през двора, смъквайки пуловерите в движение. Скочи напред и когато отново докосна земята, към гората вече тичаше щастлива млада вълчица. В трансформацията й нямаше дори и помен от болката, която бяха изпитвали Джак или Сам… сякаш тя бе родена за това и най-сетне беше открила себе си. Нещо трепна в мен, докато я наблюдавах. Тъга, завист… а може би просто се радвах за нея.

Вече останахме само трима. Тримата, които не можеха да се трансформират.

Излязох навън и запалих колата, за да може купето да се затопли, но това се оказа излишно. Петнадесетина минути по-късно Джак почина. Останахме само две.