Тръпка

Четвърта глава: Сам 32°С

Денят, в който почти заговорих Грейс, беше най-горещият в живота ми. Дори и в книжарницата, снабдена с климатик, жегата се промушваше под вратата, стелеше се през витрините. Стоях отпуснат в огрения си от слънцето стол зад касата и попивах лятото, сякаш можех да задържа всяка частица от него нейде в мен. Часовете отминаваха, а кориците на книгите по рафтовете блестяха в ярката светлина на следобеда, губейки цветовете си в златистите отблясъци, докато листовете и мастилото по тях се нагряваха и излъчваха миризмата на непрочетени думи.

Харесвах подобни неща, когато бях човек.

Бях се зачел, когато вратата се отвори с тихо иззвъняване, пропусна задушлив повей на горещ въздух и група момичета. Те се смееха прекалено гръмко, за да имат нужда от моята помощ, така че продължих да си чета и ги оставих да се бутат из магазина, бърборейки си за всичко друго, освен за книги.

Изобщо не предполагах, че ще ги удостоя с повторен поглед, докато не долових с периферното си зрение как една от тях отметна нагоре тъмнорусата си коса, за да я прихване с ластиче в дълга конска опашка. Самото действие беше доста незначително, но движението й раздвижи въздуха, изпрати към мен ароматен повей. Познах този аромат. Познах го веднага.

Това беше тя. Не можеше да бъде друга.

Вдигнах бързо книгата пред лицето си и хвърлих бърз поглед над ръба й. Другите две момичета продължаваха да разговарят, сочейки към хартиената птичка, която бях окачил на тавана над секцията с литература за деца. Тя обаче мълчеше, отдръпнала се бе леко назад и оглеждаше книгите наоколо. Разпознах нещо от себе си в това изражение. Очите й обхождаха рафтовете, търсейки възможните пътища за бягство.

Бях разигравал в съзнанието си стотици различни варианти на тази сцена, но сега, когато моментът беше настъпил, не знаех какво да направя.

Тя беше толкова реална тук. Нещата бяха различни, когато в задния си двор четеше книга или пишеше някакво домашно в тетрадката си. Там разстоянието между нас бе непреодолима бездна. Просто усещах всички причини, които ме държаха надалеч. Тук, в книжарницата, с мен, тя бе вълнуващо близо по начин, непознат досега. Нищо не ме възпираше да я заговоря.

Погледът й се насочи към мен и аз бързо сведох глава към книгата си. Тя не би могла да разпознае лицето ми, но щеше да познае очите ми. Искаше ми се да вярвам, че ще си спомни очите ми.

Помолих се да се махне, за да мога да дишам отново.

Помолих се да си купи книга, за да се наложи да говоря с нея.

Едно от момичетата извика:

— Грейс, ела да видиш това. „Как да изкараме високи оценки: Учи в колежа на мечтите си“. Звучи страхотно, нали?

Бавно си поех дъх, докато наблюдавах финия й, огрян от слънцето гръб, докато тя приклякаше, за да погледне книгата за подготовка по SAT заедно с приятелките си. Лекият наклон на раменете й подсказваше само учтив интерес. Кимна, когато й посочиха няколко други книги, но изглеждаше разсеяна. Съзерцавах как слънчевата светлина, струяща през прозорците, превръща отделилите се от конската й опашка косъмчета в искрящо златни и нажежени медни нишки. Главата й се поклащаше едва забележимо в ритъма на музиката, която звучеше в книжарницата.

— Хей.

Отдръпнах се назад в стола си, когато пред мен изникна лице. Не беше Грейс. Едно от другите момичета — тъмнокосо, със загар. На рамото й висеше голям фотоапарат. Погледът й беше прикован в очите ми. Не каза нищо, но знаех какво си мисли. Реакциите към цвета на очите ми варираха от скришни погледи до най-откровено зяпане. Е, тя поне беше от откровените.

— Може ли да те снимам? — попита.

Започнах трескаво да търся някакво оправдание.

— Индианците вярват, че ако ги снимаш, ще отнемеш душата им. На мен ми звучи доста логично, така че съжалявам, никакви снимки — свих извинително рамене. — Но пък можеш да снимаш книжарницата, ако искаш.

Третото момиче сбута фотографката. Имаше бухнала светлокестенява коса, впечатляващо количество лунички и излъчваше такава енергичност, че ме изтощаваше със самото си присъствие.

— Флиртуваш ли, Оливия? Нямаме време за това. Ето, пич, ще купим тази.

Взех „Как да изкараме високи оценки“ от ръцете й и хвърлих бърз поглед над рамото й. Търсех Грейс.

— Деветнадесет долара и деветдесет и девет цента — промърморих.

Сърцето ми биеше лудешки.

— За книга с меки корици? — попита неодобрително луничавото момиче, но въпреки това ми подаде двадесетачка. — Задръж си пенито.

Нямахме буркан за монети, така че го оставих на тезгяха до касата. Прибрах книгата в хартиен плик заедно с касовата бележка преднамерено бавно с тайната надежда Грейс да дойде и да провери какво е задържало приятелките й.

Но тя продължаваше да стои в биографичния раздел, с наклонена на една страна глава, докато четеше какво пише на гръбчетата на книгите. Луничавото момиче взе плика, след което се ухили на мен и на Оливия и двете се насочиха към Грейс, повеждайки я към вратата.

Обърни се, Грейс. Погледни ме, стоя точно тук. Ако се обърнеше сега, щеше да види очите ми — яркожълти на слънчевата светлина — и щеше да ме познае.

Луничавото момиче отвори вратата — дзън — и измърмори нещо нетърпеливо на групичката си: време беше да си вървят. Оливия се обърна за миг и очите й отново се насочиха към мен. Знам, че зяпах момичетата — и по-точно Грейс — но просто не можех да се спра.

Оливия се намръщи и се измъкна от книжарницата, привеждайки леко глава, за да мине през вратата. Луничавата за пореден път демонстрира нетърпението си:

— Грейс, хайде.

Гърдите ме боляха, тялото ми говореше на език, който главата ми не разбираше напълно.

Чаках.

Но Грейс, единственият човек на този свят, който желаех да ме познава истински, просто плъзна показалец по една от новите книги с твърди корици и излезе от книжарницата, без дори да предполага, че бях тук, този път — съвсем близо до нея.