Тръпка

Четиридесета глава: Сам 14°С

Така започнах да се оглеждам за тях.

Всеки ден, в който Грейс беше на училище, аз ги търсех — двата вълка, на които нямах доверие; двата вълка, които трябваше да са мъртви. Мърси Фолс беше малък. Пограничната гора… е, тя не беше точно малка, но ми беше позната. По-склонна да ми издаде тайните си от градските улици.

Щях да намеря Шелби и Джак и да се изправя срещу тях на моя територия.

Само дето по верандата и из двора нямаше никакви следи от Шелби и тя може би наистина беше мъртва. Джак също го нямаше. Призрак, който не бе оставил труп след себе си. Имах чувството, че вече съм пребродил целия район, но не можех да открия нищо, което да ми подскаже, че са били наоколо.

Мислех си — обзет от плаха надежда — че може би той също беше загинал. Блъснат от камион на пътя, труп на вълк, лежащ в някоя канавка. Само дето нямаше следи, които водят към пътища, нямаше маркирани дървета, не усещах миризмата на млад, скоро създаден вълк, който да е бродил по паркинга на училището. Беше изчезнал, стопил се бе в нищото като сняг през лятото.

Това трябваше да ме радва. Изчезването му означаваше дискретност. Означаваше, че той вече не е мой проблем.

Но не можех да бъда сигурен в това. Вълците правеха много неща: трансформираха се, криеха се, пееха своите тъжни песни на бледата, самотна луна, но не можеха да се изпарят просто така. Изчезваха хората. Хората помагаха на вълците да изчезнат. Хората ни бяха превърнали в чудовища.