Тръпка

Петдесет и пета глава: Сам 0°С

Наблюдавах я, както го бях правил винаги.

Мислите ми бяха смътни и мимолетни като далечни и неясни миризми, донесени от ледения вятър.

Тя бе приседнала в края на двора, близо до старата си люлка, трепереше от студ, но не помръдваше от мястото си. Не можех да разбера какво прави.

Наблюдавах я. Някаква частица от мен искаше да отида при нея, но инстинктите ми й се противопоставяха яростно. Това желание роди искрата, разпалила спомени за златна есенна гора и дни, прелитащи край мен, преди да паднат на земята като отронили се есенни листа.

Осъзнах какво правеше, прегърбена, трепереща от студ. Тя чакаше, чакаше ласките на зимата да я трансформират. Може би странната миризма, която долавях от нея, бе уханието на надеждата.

Тя чакаше своята трансформация, аз копнеех за моята. И двамата искахме нещо, което не можехме да получим.

По някое време нощта пропълзя тихо в двора, удължавайки сенките на дърветата, докато те не покриха целия свят.

Наблюдавах я.

Вратата се отвори, а аз отстъпих назад в мрака. Излезе някакъв мъж, който вдигна момичето от земята. Светлините на къщата заблестяха в замръзналите сълзи по лицето й.

Наблюдавах я. Отсъствието й прогони странните ми, далечни мисли. Наблюдавах опустелия двор, изпълнен с необясним, почти болезнен копнеж по нещо безвъзвратно изгубено.