Тръпка

Четиридесет и девета глава: Сам 4°С

Студът се бе вкопчил в плътта ми. Мракът ме притискаше отвсякъде. Примигнах в опит да прочистя очите си от лепкавото му було. От мястото, където се намирах, виждах тънка ивичка светлина: долният праг на врата. Без нищо, по което да се ориентирам, така и не можех да кажа дали този спасителен изход бе отчайващо близо или ужасяващо далеч. Различни миризми изпълваха ноздрите ми: прах, животни, химикали. Чувах собствения си дъх много силно, явно помещението беше малко. Барака за инструменти? Мазе?

Мамка му. Беше студено. Не достатъчно, за да се трансформирам. Все още не. Но това можеше да се случи скоро. Лежах по очи на пода… защо лежах по очи? Опитах се да стана на крака и прехапах устни, за да потисна вика си. Нещо не беше наред с глезена ми. Опитах отново, по-внимателно, все едно бях новородено еленче, което още не знае как да използва краката си. Залитнах встрани и размахах ръце в търсене на опора. Дланите ми срещнаха острите краища на някакви инструменти (за изтезание?) окачени на близката стена. Бяха студени, метални, мръсни.

Останах на ръце и колене, заслушан в дишането си, и усетих топлината на кръвта по дланите си. Може би просто трябваше да се предам. Бях зверски уморен от борбата със самия себе си. Сражения, които водех от седмици.

Потиснах отчаянието си и след още няколко опита успях да се изправя. Закуцуках към вратата, протегнал ръце пред себе си, за да предпазя тялото си от още заострени изненади по пътя. Започнах да опипвам за дръжка, но единственото, което усещах под пръстите си, бе грапаво дърво. Някаква треска се заби в показалеца ми и аз изругах тихичко. Опрях рамо във вратата и я натиснах, мислейки си моля те, отвори се, моля те, ако на този свят изобщо съществува някаква справедливост.

Вратата не поддаде.