Тръпка

Трета глава: Грейс 3°С

Виждах го отново след това, винаги когато беше студено. Стоеше в самия край на гората, край задния ни двор, вперил жълтите си очи в мен, докато пълнех хранилката за птици или изнасях боклука. В края на гората. Никога не се приближаваше. Някъде там, между деня и нощта, в онези часове, които продължаваха безкрайно насред дългата зима на Минесота, аз се люлеех на люлката си и очаквах да усетя погледа му. Или по-късно, когато вече бях прекалено голяма за люлки, пристъпвах през двора, приближавайки се бавно към него с протегната с дланта нагоре ръка и сведени надолу очи. Няма опасност. Няма заплаха. Опитвах се да говоря на неговия език.

Но без значение колко дълго чаках, без значение колко упорито се опитвах да го достигна, силуетът му винаги се стопяваше сред стволовете на дърветата, преди да успея да прекося разстоянието между нас.

Никога не ме е било страх от него. Той беше достатъчно голям, за да ме смъкне от люлката ми, достатъчно силен, за да ме повали на земята и да ме завлече в горите. Но в очите му не се долавяше дори и отсянка от жестокостта на мускулите му. Помнех погледа му, всеки нюанс на жълтото, и просто не можех да се страхувам. Знаех, че нямаше да ме нарани.

И исках той да знае, че аз също не бих го наранила.

Чаках. И чаках.

А той също чакаше, въпреки че нямах и представа какво точно. Чувствах се така, сякаш само аз търсех близостта му.

Но той винаги беше там. Наблюдаваше ме как го наблюдавам. Никога не се приближаваше, но и никога не се отдалечаваше.

Всичко си остана все същото шест години: натрапчивото присъствие на вълците през зимата и дори по-натрапчивото им отсъствие през лятото. Не че по онова време смятах, че всичко това има някаква връзка със сезоните. Тогава мислех, че те са вълци. Просто вълци.