Спомних си лицето на Шелби, когато ме попита:
— Искаш ли да видиш белезите ми?
— Белезите от какво?
— От нападението. На вълците.
— Не.
Въпреки това тя ми ги показа. Целият й корем беше покрит с тях — грозни розови резки, които изчезваха някъде под сутиена й.
— Приличах на купчина накълцано месо.
Не държах да знам това.
Шелби така и не спусна обратно ризата си.
— Трябва да е наистина кошмарно, когато убиваме някого. Това сигурно е най-ужасният начин, по който можеш да умреш.