Тръпка

Тридесет и пета глава: Сам 9°С

След като фантастичният филм свърши (светът беше спасен с цената на доста жертви сред цивилното население), приседнах с Грейс на малката масичка край вратата и известно време я гледах как си пише домашното. Чувствах се неописуемо уморен — студеното време ме разяждаше като особено зловеща болест дори и тук, насред затопления хол, където нокти нямаха силата да ме трансформират — и ужасно ми се искаше да се мушна в леглото на Грейс или да се излегна на дивана, за да подремна. Но вълкът в мен бе неспокоен и знаех, че няма да заспя с непознати хора наоколо. Така че потиснах желанието си за сън, оставих Грейс да пише в тетрадката си, осветявана от угасващата светлина на деня, която струеше през прозорците, и се насочих нагоре по стълбите към ателието.

Не беше трудно да го открия. На горния етаж само две врати, а острата химическа миризма на боите ме насочи към правилната. Беше леко открехната. Бутнах я и примигвах. Помещението беше ярко осветено от множество крушки, чиято цел беше да пресъздават естествената светлина, така че ефектът наподобяваше кръстоска между пустиня по пладне и „Уол Март“.

Целите стени бяха скрити под безброй картини, изправени или подредени на купчини. Великолепни изблици на цветове, обрисували реалистични фигури в нереалистични пози, нормални форми, обагрени по ненормален начин, неочакваното, промъкнало се на съвсем обикновени места. Тези картини бяха като потъване в съновидение, където всичко, което човек познава, се пречупва по непознат начин. Всичко възможно е в тази заешка дупка/ Това портрет ли е или огледало?/ фантазии диви и скучна реалност,/ всичко в едно се е сляло.

Точно пред мен се бяха възправили две огромни картини, подпрени на една от стените. И двете изобразяваха мъж, който целува жена по шията. Позите бяха съвършено еднакви, но цветовете — коренно различни. Едната картина бе оцветена в нюансите на червеното. Беше ярка, грозна, комерсиална. Друга бе потънала в мрачните тонове на синьото и лилавото, на места формите бяха трудно различими. Напомни ми за целувката ни с Грейс в книжарничката, докато усещах тялото й в обятията си — топло и истински.

— Коя ти харесва повече?

Гласът на майка й прозвуча силно, отзивчиво и примамливо. Най-вероятно говореше по този начин в галериите, за да примами портфейлите на посетителите достатъчно близо, за да ги вземе на мушка.

Кимнах към синята:

— Тази. Без никакво колебание.

— Сериозно? — тя прозвуча искрено изненадана. — Никой не е избирал нея досега. Тази е много по-популярна. — Пристъпи там, където можех да я видя, сочейки червената. — Продала съм стотици копия от нея.

— Много е хубава — казах учтиво.

Тя се разсмя:

— Отвратителна е. Знаеш ли как се казват? — Тя посочи синята — „Любов“… — после червената — и „Похот“.

Усмихнах се:

— Май се провалих на тестостеронния си тест, а?

— Защото избра „Любов“? Не мисля така, но не се предоверявай на моето мнение. Грейс ми каза, че е тъпо да рисувам едно и също нещо два пъти. Освен това отбеляза, че така или иначе, и на двете лицето на мъжа изглежда грозно, защото очите му са прекалено близо едно до друго.

Усмивката ми стана по-широка:

— Определено звучи като нещо, което би казала Грейс. Но тя не е човек на изкуството.

Майка й лекичко се нацупи:

— Така е. Ужасно е практична. Не знам от кого го е наследила.

Тръгнах бавно покрай платната, за да ги разгледам — пожар в магазин за дрехи, сърна, надничаща през прозореца на висока сграда, риба, подскочила над канализационна шахта.

— Това разочарова ли ви?

— О, не. Не. Грейс си е Грейс и човек трябва да я възприеме такава, каквато е. — Тя се отдръпна от пътя ми, за да не пречи на обиколката ми сред картините, съвършено механичен жест, резултат от годините, прекарани сред потенциални клиенти в галериите. — Пък и предполагам, че така ще й бъде по-лесно в живота. Защото ще си намери хубава, нормална работа и ще бъде спокойна и уравновесена.

Отвърнах, без да откъсвам очи от картините:

— Скромната ми особа смята, че височайшата майка таи в себе си възражения против това4.

Чух въздишката й:

— Предполагам, че всеки иска детето му да прилича на него. А всичко, от което Грейс се интересува, са цифрите и книгите, които й дават отговор на въпроса как работят нещата. Трудно ми е да я разбера.

— Вероятно същото важи и в обратен ред.

— Да. Но ти си човек на изкуството, нали? Трябва да си.

Свих рамене. Бях забелязал калъф на китара край вратата на студиото, а пръстите буквално ме сърбяха да намеря правилните акорди за някои от мелодиите в главата ми.

— Не и с боите. Свиря на китара, но не съм особено добър.

Тя млъкна и ме остави да разгледам на спокойствие картина, изобразяваща лисица, която наднича иззад паркирала кола. След това попита:

— Контактни лещи ли носиш?

Бях чувал този въпрос толкова много пъти, че вече дори не се чудех как хората събираха смелостта да го зададат.

— Не.

— В момента съм изпаднала в страхотна дупка. А ти би могъл да си моето вдъхновение — засмя се тя някак свенливо. — Това беше причината да те зяпам толкова нахално долу. Просто си мислех, че ще се получи нещо страхотно откъм цветове с черната ти коса и тези очи. Напомняш ми за вълците в гората. Грейс разказвала ли ти е за тях?

Тялото ми се напрегна. Инстинктите ме предупреждаваха за опасност. Тя знаеше всичко. Вълкът в мен крещеше да бягам. Да се втурна надолу по стълбите, да отворя вратата с ритник и да се стопя сред безопасността на горите. Борбата с желанието да се махна по най-бързия възможен начин от това място ми отне няколко безкрайни мига, в които да убедя сам себе си, че търся в думите й подтекст, какъвто всъщност липсва. А после още един миг, в който да осъзная, че съм мълчал прекалено дълго.

— О, извинявай, не исках да те притесня — каза тя бързо. — Не е нужно да ми позираш. Познавам доста хора, които се смущават от това. Пък и ти най-вероятно искаш да се върнеш долу при Грейс.

Чувствах се задължен да компенсирам по някакъв начин неадекватната си и груба реакция:

— Не… не, всичко е наред. Искам да кажа, наистина леко се притеснявам от това, но… Мога ли да правя нещо, докато ме рисувате? Имам предвид — нали не е нужно да стоя неподвижно и да гледам в празното пространство?

Тя буквално се втурна към триножника.

— Ама не! Разбира се, че не. Защо не посвириш на китара? О, това ще бъде наистина страхотно. Благодаря ти. Ще те помоля само да седнеш там, под онези светлини.

Докато вдигах калъфа с китарата, тя направи още няколко бързи обиколки из ателието, донесе ми стол, нагласи лампите и спусна някакво жълто платно, което да отразява златиста светлина от едната страна на лицето ми.

— Да се опитам ли да стоя неподвижен?

Тя просто махна с ръката, в която вече държеше четката, сякаш това обясняваше всичко, след което разпъна ново платно на триножника и изстиска няколко тубички с черна боя върху палитрата.

— Не, не — просто си свири.

Настроих китарата и започнах да подрънквам някаква мелодийка, облян от златистото сияние. Тананиках си тихичко, докато си спомнях за всички онези моменти, в които седях на дивана в къщата на Бек и свирех за глутницата, за Пол, който понякога се присъединяваше към мен със своята китара и двамата пеехме заедно. Някъде, сякаш много отдалеч, чувах проскърцването на мастихина и тихото, влажно шумолене на четката по платното и се чудех как ли точно ще изглежда лицето ми, докато ме рисуват, потънал в спомени.

— Чувам как си тананикаш — каза майката на Грейс след малко. — Пееш ли?

Намръщих се, но пръстите ми продължаваха да се плъзгат по струните.

Тя спря, вдигнала четка във въздуха, и ме погледна.

— Това твои песни ли са?

— Аха.

— Писал ли си някоя за Грейс?

Бях писал стотици песни за Грейс.

— Да.

— Много бих искала да я чуя.

Без да спирам да свиря, промених леко мелодията. За първи път през тази година пеех на глас. Това беше най-веселата ми песничка, както и най-простата:

Тя стоеше и ме наблюдаваше:

— Просто не знам какво да кажа. — Показа ми ръката си. — Направо настръхнах.

Оставих китарата на земята много внимателно, за да не иззвънят струните. Внезапно усетих как времето ме притиска, как губя ценни мигове, които можех да прекарам с Грейс.

Точно когато си помислих за това, от долния етаж се разнесе ужасен трясък. Беше толкова силен и толкова не на място, че за момент двамата с майка й просто останахме неподвижни и се гледахме неразбиращо, неспособни да осъзнаем какво се е случило.

След това чухме писъка.

После последва и ръмженето и аз излетях от ателието, преди да чуя каквото и да било друго.