Тръпка

Единадесета глава: Сам 10°С

Бягахме. Бягахме в пълна тишина, подобно на тъмни капки вода, стичащи се бързо през гората, сред дървета и храсти, докато мъжете ни преследваха.

Гората, която познавах, гората, която ме защитаваше, се бе напоила с острата миризма на ловците, покоят й бе взривен от крясъците им. Движех се бързо сред останалите вълци, водех и следвах, задържах глутницата заедно. Падналите стволове и храстите тук ми бяха непознати и аз ги прескачах, за да не се препъвам; дълги, почти безкрайни скокове, в чийто край едва докосвах земята, преди да отскоча отново.

Бях ужасен от това, че не знам къде се намирам.

Разменяхме прости образи помежду си на нашия първичен безсловесен език: тъмни фигури зад нас, ярка опасност, неподвижни, студени вълци; ухание на смърт в ноздрите.

Поредният гръм ме оглуши, разтърси ме, а някъде зад мен чух скимтене. Знаех кой е вълкът, без дори да се обръщам. Нямах време да спирам, а дори и да го сторех, не можех да помогна с нищо.

Нова миризма в ноздрите ми: гниещи листа и застояла вода. Езерото. Те ни насочваха към езерото, формирах ясен образ в съзнанието си в същия момент, когато Пол, водачът на глутницата, стори същото. Бавната, спокойна повърхност на водата, малките борчета, растящи нарядко в неплодородната почва, езерото, разпростряло се сякаш безкрайно и в двете посоки.

Глутница вълци, скупчени на брега. Без възможност за бягство.

Ние бяхме дивечът в този лов. Носехме се пред тях, духове в горите, и падахме един по един, независимо дали се опитвахме да се бием или не.

Другите продължиха да тичат към езерото.

Но аз спрях.