Тръпка

Двадесет и четвърта глава: Грейс 11°С

Прекарах по-голямата част от сутринта и следобеда, борейки се с домашното си по английски, докато Сам се бе изтегнал на дивана с книга в ръка. Беше доста изтънчено мъчение — да се намираме в една и съща стая, но да бъдем разделени от дебел учебник. След няколко почти безкрайни часа, отдадени на науката, в които си бях позволила единствено кратка почивка, за да обядваме, установих, че не издържам повече.

— Чувствам се така, сякаш пилея времето, в което сме заедно — признах.

Сам не ми отговори и аз осъзнах, че изобщо не ме е чул. Повторих изявлението си и този път той примигна, бавно фокусирайки погледа си върху мен, докато се връщаше от фантазния свят, из който бе бродил.

— Щастлив съм просто да бъда тук с теб — усмихна се той. — Това ми е достатъчно.

Изучавах лицето му в продължение на един дълъг момент, опитвайки се да преценя дали е откровен.

Сам отбеляза с листче до коя страница е стигнал и внимателно затвори книгата си. След това отново се обърна към мен:

— Искаш ли да излезем? Ако си приключила с уроците, можем да отскочим до къщата на Бек, за да видим дали Джак не се навърта наоколо.

Идеята ми допадна. След появата на Джак в училище непрекъснато се чувствах неспокойна и притеснена къде се намира какво би могъл да стори.

— Мислиш ли, че ще бъде там?

— Не знам. Новите вълци някак винаги намират пътя си до това място, а и глутницата принципно живее в онази част на Пограничната гора, която е зад къщата — обясни Сам. — Ще бъде чудесно, ако той най-накрая е намерил глутницата и вече се е присъединил към нея.

На лицето му бе изписано притеснение, но той не каза нищо повече. Знаех защо самата аз искам Джак да е намерил мястото си в глутницата — притеснявах се, че ако продължи да обикаля наоколо, ще привлече отново общественото внимание към вълците, а може би дори да издаде какво представляват в действителност. Но Сам изглежда се притесняваше от нещо по-сериозно, нещо голямо и безименно.

В златистата светлина на следобеда подкарах бронкото към къщата на Бек, а Сам играеше ролята на навигатор. Трябваше да шофирам в продължение на около половин час по пътя покрай Пограничната гора. Всъщност май за първи път осъзнавах колко голяма е тя. Логично беше — как иначе цяла глутница вълци можеше да се скрие от хорските очи без помощта на стотици акри необитаема площ? Щом пристигнахме, отбих бронкото, загледана в тухлената фасада. Тъмните прозорци изглеждаха като затворени очи, а цялата видимо необитаема къща излъчваше странното усещане за тъга. Сам отвори вратата и ароматът на издигащите се край двора борове изпълни ноздрите ми.

— Хубава къща — отбелязах, наблюдавайки проблясъците на слънчевите лъчи във високите прозорци. Толкова голяма тухлена сграда би трябвало да изглежда величествена и внушителна, но вместо това излъчваше обезоръжаващото усещане за топлина и уют. Може би причината беше в зле подрязаните храсти или в изкривената на една страна къщичка за птици, която сякаш сама бе пораснала от моравата. Беше приятно място. Място, което би могло да създаде момче като Сам.

— Как я е купил Бек? — попитах.

— Къщата ли? Бил е адвокат на някакви богати старци, така че имаше пари. Купи я за глутницата.

— Адски щедро от негова страна — казах, докато излизах, бутвайки вратата на колата след себе си. — Ох, мамка му!

Сам се приведе над капака на бронкото, за да види какво се е случило:

— Какво има?

— Оставих ключовете вътре и сега няма как да отворим. Бях се замислила за други неща и действах на автопилот.

Сам сви рамене. Не беше особено притеснен:

— Бек има шперцове в къщата. Ще ги вземем, когато си тръгваме.

— Шперцове? Интригуващо — казах и се усмихнах. — Харесвам мъжете с тайни.

— Честито, вече си имаш един — отвърна ми Сам и се насочи към дърветата зад къщата — Готова ли си да започнем нашето разследване?

Идеята ми се струваше едновременно примамлива и ужасяваща. Не бях ходила в гората след нощта на лова и вечерта преди това, когато видях съборения на земята от другите два вълка Джак. В момента ми се струваше, че всичките ми спомени от гората бяха свързани с насилие.

Чак сега забелязах, че Сам е спрял и ми е протегнал ръка:

— Страх ли те е?

Зачудих се дали има вариант да хвана ръката му, без да призная, че наистина ме е страх. Всъщност не, страх не бе точната дума. Просто някакво чувство, което караше кожата ми да настръхне. Времето беше хладно, но нямаше нищо общо с мъртвешкия зимен мраз. Имаше достатъчно храна, така че нямаше причини вълците да ни нападнат. Вълците са срамежливи създания.

Сам взе ръката ми. Усетих силата, както и топлината на кожата му насред есенния хлад. Очите му ме изучаваха, големи и проблясващи в светлината на следобеда. Спомних си времето, когато същите тези очи ме бяха наблюдавали от вълча муцуна.

— Не е нужно да го търсим точно сега — отбеляза той.

— Но аз искам да го направим.

Така беше. Част от мен наистина искаше да види къде бе живял Сам през дългите студени месеци, когато не обикаляше край задния ни двор. Друга част от мен пък, онази, която изпитваше чувството на болезнена загуба, когато глутницата виеше през нощта, вече бе започнала да усеща леката миризма на вълци сред дърветата. Всичко това надделя над притесненията ми. За да покажа готовността си да поемем на това опасно издирване, тръгнах напред към гората, все още стискайки ръката на Сам.

— Те няма да ни доближат — каза ми той, сякаш все още се опитваше да ме убеди. — Джак е единственият, който може да го стори.

Повдигнах вежди и промърморих:

— Като стана дума за това — надявам се, че няма да се нахвърли отгоре ни като чудовище от филм на ужасите, нали?

— Трансформацията не те превръща в чудовище. Просто премахва някои от задръжките ти — произнесе сериозно Сам. — Беше ли побойник в училище?

Аз, както и всичките ми съученици, бяхме чували историята за Джак, който бе вкарал някакво хлапе в болницата след един купон. Мислех, че става въпрос за поредната безпочвена клюка, докато не видях хлапето в коридора с подуто и насинено лице. Джак нямаше нужда да се трансформира, за да бъде чудовище.

Намръщих се:

— Е, посбиваше се, да.

— Ако това ще те успокои поне малко, не вярвам, че ще го открием тук. Въпреки че наистина се надявам да го намерим.

Озовахме се сред дърветата. Тази гора беше доста по-различна от онази, която започваше в края на задния ни двор. Тук дърветата бяха израснали по-нагъсто, а край корените им се издигаха храсти, които сякаш се опитваха да задържат стволовете изправени. По дрехите ни непрекъснато се закачаха тръни и Сам спираше, за да ги маха. Напредвахме бавно, без да забележим никаква следа от Джак или другите вълци, въпреки че доколкото можех да преценя, Сам не се справяше особено добре с огледа на гората край нас. Самата аз се оглеждах активно, като се правех, че не забелязвам как погледът му се стрелва към мен на всеки няколко секунди.

Някакъв трънак се оплете в косата ми, оскуба ме доста болезнено и Сам спря, за да ми помогне:

— Пътят напред е доста по-удобен — обеща ми той притеснено. Начинът, по който ме гледаше, сякаш всеки момент ще се откажа, ще тропна ядосано с крак и ще се върна при колата, беше много сладък. Усещах ледените му пръсти, които внимателно почистваха косата ми. Ледени пръсти, които ме караха да се сгорещявам, сякаш бе лято.

— Гъсталакът не ме притеснява — успокоих го аз. — Просто си мисля, че едва ли изобщо ще разберем дали наоколо има някого. Тази гора ми изглежда безкрайна.

Сам прокара пръсти през косата ми, все едно търсеше още трънливи клонки, макар да бях пределно наясно, че такива не са останали. Най-вероятно и той също. Усмихна ми се, след това си пое дълбоко въздух:

— Не мисля, че сме сами.

Погледна ме и разбрах, че очаква от мен да потвърдя. Да си призная, че ако се опитам, мога да усетя миризмата на следите от глутницата край нас. Вместо да сторя това, отново хванах ръката му.

— Води ни, хрътко моя.

Сам сякаш се натъжи, но отново тръгна напред, превеждайки ме през ниските храсти, нагоре по някакъв лек наклон. Точно както ми бе обещал, пътят стана по-добър. Храстите бяха по-малко, а дърветата — по-дебели и раздалечени едно от друго. Клоните им вече се простираха на около метър над главите ни, кората блестеше под косите лъчи на слънцето, а листата висяха край нас като фини златни украшения.

Спрях и се обърнах към Сам, чиито очи носеха същия златист оттенък. Намирахме се в гората. В моята златна гора. Гората, която бях виждала във фантазиите си. Той пусна ръката ми и се извърна към мен.

— У дома — промълви. Може би очакваше да кажа нещо. А може би да остана безмълвна. Предполагам, че всичко бе изписано на лицето ми. Наистина нямах думи, с които да изразя чувствата си — просто се оглеждах наоколо, заобиколена от златистата омара, от вековните стволове, от нежните жълти листа.

— Хей! — Сам отново ме хвана за ръката, оглеждайки лицето ми, сякаш очакваше да види сълзи по страните ми. — Изглеждаш тъжна.

Завъртях се бавно. Въздухът искреше край мен, трептящ и ярък.

— Представях си как идвам тук, когато бях малка. Просто не мога да разбера къде съм виждала това място — произнесох тихо. Осъзнавах, че говоря пълни безсмислици, но продължих в опит да стигна до някакъв отговор сама за себе си. — Гората зад къщата ни не изглежда така. Дърветата не са такива. Листата не са такива. Не знам защо познавам това място.

— Може би някой ти е разказал за него.

— Все си мисля, че щях да си спомням, ако някой ми беше описал тази част на гората до последния възможен детайл, включително и цвета на въздуха. Дори не мога да си представя как някой би могъл да намери думите, за да го опише.

Сам се усмихна:

— Аз ти разказах за това място. Ние вълците имаме странни начини за комуникация, нали помниш? Показваме си образи, когато сме близо един до друг.

Обърнах се към него — тъмен силует на фона на ярката светлина — и го изгледах сърдито:

— Явно нямаш намерение да спреш с това.

Очите му не се отклоняваха от мен, пронизващият вълчи взор, който познавах толкова добре, тъжен и напрегнат.

— Защо продължаваш да повдигаш тази тема? — настоях.

— Беше ухапана. — Той тръгна в кръг около мен, подритвайки листата в краката си, и ме гледаше изпод гъстите си вежди.

— Е и?

— Трябва да признаеш пред себе си коя си. Да признаеш пред себе си, че си една от нас. Нямаше да познаеш това място, ако не беше вълк, Грейс. Само един от нас би могъл да види това, което ти показах тогава. — Гласът му бе сериозен, в погледа му се долавяше напрежение. — Не бих могъл… не бих могъл дори да разговарям с теб в момента, ако не беше една от нас. Ние не трябва да говорим за това какво представляваме в действителност с нормалните хора. В нашия живот няма много правила, но Бек ми каза, че това е единственото, което не бива да нарушавам никога.

Не виждах никакъв смисъл в това.

— И защо не?

Сам не каза нищо, но пръстите докоснаха врата му на мястото, където беше прострелян; докато го правеше, видях блестящите белези на китката му. Струваше ми се крайно несправедливо някой толкова благороден и нежен като Сам да бъде белязан завинаги с доказателство за човешката жестокост. Потръпнах, може би заради все по-хладния следобеден бриз.

Гласът на Сам беше мек:

— Бек ми е разказвал истории. Хората са ни убивали по всякакви отвратителни начини. Умираме в лаборатории, застрелват ни, отравят ни. Може би има научно обяснение за това, което се случва с нас, Грейс, но всичко, което виждат хората, е магия. И аз вярвам на Бек. Не можем да се доверим на онези, които не са като нас.

— Аз не се трансформирам, Сам. Не съм като теб. — Разочарованието бе заседнало в гърлото ми като буца, която не можех да преглътна.

Той не отвърна нищо. Дълго стояхме заедно насред златната гора, преди да си поеме дъх и да проговори отново:

— След като беше ухапана, знаех какво ще се случи. Чаках те да се трансформираш всяка нощ, за да мога да те отведа и да те предпазя. — Хладен повей на вятъра развя косата му и изсипа ярък дъжд от проблясващи златни листа край него. Той разпери ръце и обърна нагоре длани. Приличаше на тъмен ангел, възправил се насред горите на вечната есен. — Знаеш ли, че ще получиш по един щастлив ден за всяко, което уловиш?

Нямах представа за какво говори, дори и след като разтвори длани, за да ми покаже смачканите листа.

— По един щастлив ден за всяко падащо листо, което уловиш — допълни тихо.

Гледах как листата в ръцете му бавно се разгъват и леко потрепват, докоснати от вятъра.

— Колко дълго ме чака?

Щеше да бъде непоносимо романтично, ако бе събрал смелостта да ме погледне в очите, наместо да сведе глава и да зарови обувката си в листата — безброй възможности за щастливи дни.

— Не съм спирал.

Най-вероятно и аз трябваше да отвърна нещо романтично, но също не събрах смелостта. Наместо това, докато го гледах как срамежливо дъвче горната си устна и продължава да гледа в краката си, промърморих:

— Трябва да ти е било доста скучно.

Сам се разсмя. Весел, самоироничен смях.

— Четеш доста. И прекарваш прекалено много време зад прозореца на кухнята, където не можех да те видя достатъчно добре.

— Но не прекарвам достатъчно време гола зад прозореца на спалнята ми, нали? — подразних го.

Сам се изчерви:

— Това не е темата на разговора ни.

Наистина беше много сладък, когато се притеснеше. Отново тръгнах напред, подритвайки златистите листа. Чух го как се затътри зад мен:

— А каква беше темата на разговора ни? Би ли ми припомнил?

— Ох, забрави! — промърмори Сам. — Кажи, харесва ли ти това място или не?

Спрях и се извърнах към него, внезапно осъзнала нещо:

— Изобщо не си смятал, че Джак би могъл да бъде тук, нали?

Той повдигна тъмните си вежди.

— Имаше ли изобщо намерение да го търсим наистина?

Той вдигна ръце, все едно се предава:

— Какво очакваш да кажа?

— Искал си да видиш дали ще разпозная това място, нали? — пристъпих напред, скъсявайки дистанцията между нас. Можех да усетя топлината на тялото му в хладния следобед, без дори да го докосвам — Ти си ми казал за тази гора по някакъв начин. Как успя да ми я покажеш?

— Опитвам се да ти обясня. Но ти не искаш да ме слушаш. Защото си упорита. Ние разговаряме така — това са нашите думи. Просто образи. Елементарни, базови образи. Променила си се, Грейс. Въпреки че си запазила човешката си кожа. Иска ми се да повярваш. — Ръцете му все още бяха вдигнати, но по устните му в спускащия се сумрак заигра усмивка.

— Значи си ме довел тук, за да видя това. — Направих още една крачка към него. Той отстъпи.

— Харесва ли ти?

— При това ме измами, че идваме за друго. — Още една крачка напред, още една назад. Но усмивката му се разшири.

— Е, харесва ли ти?

— И си бил пределно наясно, че няма да срещнем никого тук.

Усмивката му се разшири още. Белите му зъби проблеснаха.

— Харесва ли ти?

Ударих го лекичко с юмруци в гърдите.

— Знаеш, че съм запленена от това място. Знаел си, че ще бъда запленена.

Посегнах да го ударя отново, но той хвана китките ми. За момент останахме така — той, леко приведен над мен, с усмивка, която почти беше разполовила лицето му, а аз — вдигнала очи към неговите: Натюрморт с момче и момиче. Това бе съвършеният момент, в който да ме целуне, но той не го стори. Просто ме гледаше и докато осъзная, че самата аз мога съвсем лесно да го целуна, видях как усмивката му угасва.

Бавно сведе ръцете ми и ги пусна.

— Радвам се — произнесе много тихо.

Ръцете ми все още висяха край тялото ми, където Сам ги бе оставил. Нацупих му се:

— Трябваше да ме целунеш.

— Мислех по въпроса.

Продължавах да гледам тъжната извивка на устните му; тъга, която ясно се долавяше и в гласа му. Осъзнавах, че го зяпам, но просто не можех да спра да мисля за това колко много копнея за целувката му и колко глупаво бе от моя страна да я желая толкова неистово:

— И защо не го направи?

Той се приведе към мен и ме целуна съвсем лекичко. Устните му бяха студени и сухи, а самият жест беше вбесяващо галантен и лишен от страст.

— Скоро ще трябва да вляза вътре — прошепна. — Става студено.

Май чак сега обърнах по-сериозно внимание на ледения вятър, който ме пронизваше дори през блузата с дълги ръкави. Един по-силен порив завъртя сухите листа във въздуха и за миг си помислих, че надушвам вълк.

Сам потрепери.

Докато гледах лицето му на все по-слабата светлина, осъзнах, че виждам страх в очите му.