Тръпка

Седемнадесета глава: Сам 15°С

Елементите от някои дни се напасват подобно на цветен витраж; стотици блестящи малки парченца от цвят и настроения, които — съчетани в едно — създават цялостната картина. Последните двадесет и четири часа бяха нещо подобно. Нощта в болницата, обагрена в бледозелено. Часовете от ранната утрин в леглото на Грейс и техният мрачен пурпур. Студеното синьо, напомнило ми за моя друг живот тази сутрин. И най-накрая — блестящата слънчева яснота на целувката ни.

В късчетата от витража двамата с Грейс стояхме върху износените седалки на стар „Форд Бронко“, паркиран в далечния край на паркинга на автокъща за стари коли в покрайнините на града. Вече виждах как цялостната картина придобива очертания и фокус — блестящ портрет на нещо, което си мислех, че никога няма да имам.

Грейс прокара пръстите си по волана на бронкото със замислено изражение, след което се обърна към мен:

— Хайде да играем на двадесет въпроса.

Бях се изтегнал в съседната седалка с притворени очи и се наслаждавах на следобедното слънце, което грееше през стъклото. Беше приятно.

— Няма ли да огледаш и другите коли? Нали знаеш, че купуването на кола обикновено е свързано с… ами с покупка.

— Не съм добра в дългото избиране — усмихна се Грейс. — Обикновено просто виждам това, което искам, и го купувам.

Засмях се. Вече чувствах, че я познавам достатъчно, за да мога да отбележа колко типично за Грейс е подобно разсъждение.

Тя присви очи в престорено раздразнение и кръстоса ръце върху гърдите си:

— Така че преминаваме на въпросите. Длъжен си да отговориш на всичките.

Хвърлих едно око към паркинга, за да се убедя, че собственикът на автокъщата все още не е довлякъл останалата край пътя стара кола на Грейс. Тук в Мърси Фолс пътната помощ и търговецът на коли бяха един и същи човек.

— Добре. Надявам се, че няма да ме попиташ за нищо срамно.

Грейс се плъзна по-близо до мен и се облегна назад, имитирайки собствената ми стойка. Кракът й докосна моя, рамото й се притисна към моето, а хлабаво вързаната й обувка се отпусна върху моята — кожена и протрита. Това очевидно беше първият й въпрос. Пулсът ми се ускори и й отговори без думи.

Гласът й прозвуча спокойно и прагматично, сякаш не осъзнаваше ефекта, който оказва върху мен:

— Искам да знам какво те кара да приемеш вълча форма.

Е, този поне беше лесен.

— Когато температурите паднат, се превръщам във вълк. Започне ли да става хладно през нощта и топло през деня, вече усещам наближаването на трансформацията, докато не стане достатъчно студено, за да се преобразя във вълк. Оставам такъв до следващата пролет.

— Същото ли важи за другите?

Кимнах.

— Колкото по-дълго си вълк, толкова по-топло трябва да бъде, за да се върнеш към човешкия си облик. — Млъкнах за момент, чудейки се дали точно сега бе моментът да й го кажа. — Никой не знае колко години са ни отредени; години, в които да се преобразяваме отново в хора. Различно е за всеки вълк.

Грейс ме погледна изпитателно — същият продължителен, изучаващ поглед, с който ме бе гледала, докато лежеше в снега като дете. Не можех да разчета в очите й повече, отколкото бях успял да науча тогава. Напрегнах се в очакване на следващите й думи, но тя милостиво насочи разпита в различна посока:

— Колко сте?

Не бях съвсем сигурен, просто защото много от нас вече не се превръщаха в хора.

— Около двадесет.

— Какво ядете?

— Малки зайчета. — Тя присви очи, което ме накара да се усмихна. — Е, ядем и възрастни зайци. Ям зайци без никаква дискриминация.

Тя продължи бързо:

— Какво имаше на муцуната ти онази вечер? Когато ме остави да те докосна?

Гласът й дори не трепна, но виждах колко е нервна. Не беше напълно сигурна, че иска да научи отговора. Напрегнах се, за да си спомня онази вечер — пръстите й в козината ми, дъхът й върху лицето ми, гузното удоволствие от факта, че съм толкова близо до нея. Момчето. Онова, което беше ухапано. За това ме питаше.

— Имаш предвид кръвта по муцуната ми?

Грейс кимна.

Част от мен се натъжи, задето беше попитала, но беше логично да го стори рано или късно. Имаше достатъчно причини, за да се съмнява с мен.

— Не беше негова. На онова момче.

— Джак — отбеляза тя.

— Джак — повторих. — Не беше негова. Знаех, че са го нападнали, но не бях там. — Наложи ми се да се гмурна още по-дълбоко в спомените си, за да проследя източника на кръвта. Човешкият мозък ми предлагаше логичните отговори — заек, сърна, сгазено на пътя животно, образи далеч по-силни от реалните ми вълчи спомени. Най-накрая успях да се вкопча в истината и да я измъкна на повърхността. Не бях особено горд от нея. — Беше котка. Това беше нейната кръв, бях уловил котка.

Грейс беше затаила дъх и сега видимо облекчено го остави да напусне дробовете й.

— Не си ли разстроена заради котенцето? — попитах.

— Нали все пак трябва да се храниш. Щом не е бил Джак, не ми пука, дори да е било малко сладко кенгурче — отвърна. Но очевидно продължаваше да мисли за този Джак. Опитах се да си спомня малкото, което знаех за нападението, защото никак не ми беше приятно някой да има лошо мнение за глутницата ми.

— Той ги е провокирал — отбелязах.

— Какво е направил? Нали каза, че не си бил там?

Тръснах глава и се опитах да обясня:

— Ние не можем… имам предвид вълците… когато комуникираме един с друг, го правим чрез образи. Простички образи. Освен това не се получава на големи разстояния. Но когато сме близо един до друг, можем да споделим образа с друг вълк. А вълците, които са нападнали Джак, ми показаха своите образи.

— Взаимно можете да си четете мислите? — попита Грейс недоверчиво.

Поклатих енергично глава.

— Не. Не. На мен… трудно ми е да го обясня, когато съм чове… когато съм себе си. Това е обикновен начин на комуникация, просто мозъците ни работят по различен начин, когато сме вълци. Не можем да възприемаме абстрактни концепции. Не разбираме неща като време, имена или по-сложни емоции. Разменяме си сигнали, когато ловуваме или усетим някаква опасност.

— И какви образи видя относно Джак?

Сведох очи. Чувствах се изключително странно — да извиквам вълчи спомени в човешкия си мозък. Зарових се из неясните, размазани картини, този път способен да анализирам нещата, които виждам. Разбрах, че червените петна в козината на вълците са рани от изстрели, че това по муцуните им е кръвта на Джак.

— Някои от вълците ми показаха, че са били улучени от него. С… пушка? Да, трябва да е имал въздушна пушка. Освен това е бил облечен в червена тениска.

Вълците почти не различаваха цветовете, но виждаха ясно червеното.

— Но защо ще прави нещо подобно?

Поклатих глава:

— Не знам. Няма как да видя мотивите му в тези образи.

Грейс замълча и предположих, че все още мисли за Джак.

Стояхме близо един до друг в тишината и започнах да се чудя дали не съм я разстроил с нещо. Тогава тя внезапно проговори.

— Значи никога не си имал възможност да си отвориш коледните подаръци?

Погледнах я, без да знам какво да й отговоря. Коледата бе нещо, което се случваше в един друг живот, животът преди вълкът в мен да се пробуди.

Грейс заби поглед във волана.

— Просто си мислех как никога те нямаше през летата и аз много обичах коледите, защото знаех, че през зимата ще те виждам отново. В гората. Като вълк. Предполагам, е така заради студа, нали? Но това също така означава, че никога няма да получиш коледни подаръци.

Тръснах глава. Вече се трансформирах толкова рано, че дори не успявах да видя коледната украса в магазините.

Грейс се намръщи, все още загледана във волана.

— Мислиш ли си за мен, когато си вълк?

Във вълчата си форма бях просто сянката на едно момче, което се бори отчаяно, за да задържи губещи смисъл думи в завладяното си от кристално ясни инстинкти съзнание. Не исках да й казвам истината: че не можех да си спомня дори името й.

— Мисля си за начина, по който ухаеш — споделих откровено. Пресегнах се и поднесох кичур от косата й към носа си. Мирисът на шампоана ми напомни за аромата на кожата й. Преглътнах и оставих кичура да падне обратно на рамото й.

Очите на Грейс проследиха ръката ми, докато я връщах обратно в скута си, и видях, че тя също преглътна. Закономерният въпрос — кога ще се трансформирам отново — падна като сянка между нас, но нито един от двама ни не се реши да му придаде реална форма, като го изрече гласно. Все още не бях готов да й кажа. Гърдите ми се стегнаха болезнено при мисълта, че ще трябва да изоставя всичко това.

— Е — произнесе тя след малко, поставяйки длани върху волана, — знаеш ли как да шофираш?

Извадих портфейла си от джоба на джинсите и го разтворих пред нея:

— Щатът Минесота явно е на мнение, че мога.

Тя измъкна шофьорската ми книжка от съответното отделение, опря я на волана и започна да чете на глас:

— Самюъл К. Рот. — Примигна и добави изненадано — Ама това си е съвсем реален документ. Означава, че наистина си истински.

Разсмях се:

— Още ли имаш съмнения?

Наместо да отговори, Грейс ми върна портфейла и попита:

— Това истинското ти име ли е? Не трябва ли да те водят мъртъв като Джак.

Не бях сигурен, че искам да разговаряме за това, но все пак отвърнах:

— Не беше същото. Не бях ухапан толкова лошо и някакви непознати хора ме спасиха, преди вълците да завлекат тялото ми в гората. Никой не ме е обявявал за мъртъв, какъвто е случаят с Джак. Така че да — това е истинското ми име.

Грейс ме погледна изпитателно и аз се зачудих какво ли си мисли. След това над лицето й внезапно падна сянка:

— Значи родителите ти знаят какво си, така ли? Това е причината, заради която те са…

Млъкна и притвори очи. Видях я как преглъща отново.

— Поболява те седмици по-късно — спасих я аз от завършването на изречението. — Имам предвид вълчия токсин. Бавно те променя. Не можех да спра да се трансформирам в звяр и обратно в човек, независимо дали ми беше топло или студено. — Направих пауза, докато спомените проблясваха в съзнанието ми като снимки от нечий чужд фотоапарат. — Мислеха си, че съм обладан от демон. След това времето се затопли и състоянието ми се подобри. Имам предвид, че се стабилизирах, и те решиха, че съм излекуван. Или по-скоро спасен, благодарение на Господнята сила. Докато не дойде зимата. Цели две години разчитаха, че от църквата ще успеят да направят нещо за мен. След това обаче решиха да вземат нещата в свои ръце. В момента и двамата излежават доживотни присъди. Така и не осъзнаха, че сме по-трудни за убиване от обикновените хора.

Лицето на Грейс беше пребледняло, а кокалчетата на ръцете й — побелели от стискане на волана:

— Нека поговорим за нещо друго, става ли?

— Съжалявам — промълвих. И наистина беше така. — Да си поговорим за коли. Тази ли ще бъде твоето ново подопечно возило? Имам предвид — ако всичко с двигателя й е наред? Всъщност нищичко не разбирам от коли, но мога да се преструвам за пред продавача. „Добре върви“ ми звучи като фраза, която някой разбирач би използвал, нали?

Тя се вкопчи в новата тема и погали нежно волана.

— Харесва ми.

— Доста е грозна — казах великодушно. — Но пък ми изглежда като машина, която само би се изсмяла на преспите, преди да ги прегази. А ако блъснеш сърна, колата просто ще подскочи лекичко и ще продължи по пътя си.

Грейс добави:

— Освен това има доста удобни предни седалки. Бих могла просто да… — Тя се извъртя, плъзна се към мен и нежно постави едната си ръка върху коляното ми. Лицето й беше само на сантиметър-два от моето, можех да почувствам топлината на дъха й върху устните си. Достатъчно близо, за да усетя копнежа, и аз също да се приведа леко към нея.

В съзнанието ми изскочи образът на Грейс в задния й двор с протегната към мен ръка, умоляваща ме да се приближа. Но тогава не можех да го направя. Бях в друг свят, чиито закони изискваха от мен да спазвам дистанция. Сега се замислих дали все още живеех в този свят, дали се подчинявах на правилата му. Моята човешка кожа само ми се подиграваше, мамеше ме с обещания за щастие, което щеше да изчезне в миг, разпръснато от първия по-хладен бриз.

Отдръпнах се от нея и бързо извърнах поглед, за да не видя разочарованието й. Тишината натежа над нас.

— Кажи ми какво се случи, след като беше ухапана — попитах, просто за да кажа нещо. — Разболя ли се?

Тя се отпусна обратно в седалката си и въздъхна. Зачудих се колко ли пъти съм я разочаровал преди.

— Не знам. Беше страшно отдавна. Мисля, че… може би да. Спомням си, че лепнах някакъв грип точно след това.

След като аз бях ухапан, също се чувствах така, сякаш съм болен от грип. Отпадналост, температура, треска, гадене, изгарящо гърлото ми, болки в костите, които променяха формата си.

Грейс сви рамене:

— Освен това през същата година се оказах и заключена в колата. Случи се месец или два след нападението. Беше пролет, но температурите бяха страшно високи. Татко ме взе с него, защото имаше да свърши някаква работа, а аз явно съм била твърде малка, за да ме остави сама вкъщи. — Погледна ме, за да провери дали я слушам. Слушах я. — Както и да е, бях болна от грип и сънлива заради температурата. Така че на път за вкъщи съм заспала на задната седалка… и следващото нещо, което си спомням, е как се събуждам в болницата. Предполагам, че татко е пристигнал вкъщи, разтоварил е покупките и просто е забравил за мен. Оставил ме е заключена в колата. Казаха, че съм се опитвала да изляза, но това наистина не си го спомням. Не си спомням нищо преди болницата, където сестрата каза, че това е бил най-горещият май в историята на Мърси Фолс. Лекарят обясни на татко, че жегата в колата е можела да ме убие, но аз съм момиче — чудо. Имам си най-загрижените и отговорни родители на света, нали?

Поклатих глава невярващо. Тишината отново се спусна между нас и ми даде достатъчно време да забележа мрачното й изражение, което ми напомни, че искрено съжалявам задето преди минута бях отказал да я целуна. Помислих си, че може би трябва да кажа нещо от сорта на покажи ми какво имаше предвид одеве, когато сподели колко харесваш тези седалки, но дори не успях да си представя как устните ми оформят тези думи, така че просто я хванах за ръката и проследих с пръст линиите на дланта й, оставяйки кожата ми да запомни това усещане.

Грейс тихичко простена и затвори очи, докато показалецът ми рисуваше кръгчета по кожата й. Това беше дори по-добро от целуването.

И двамата подскочихме, когато някой почука по стъклото. Местното съчетание между пътна помощ и търговец на коли стоеше изправено до бронкото и надничаше вътре. Гласът му прозвуча приглушено заради вдигнатия прозорец:

— Намерихте ли това, което търсехте?

Грейс се пресегна и свали стъклото. Говореше на него, но гледаше мен, а очите й бяха изпълнени с топлина, когато каза:

— Абсолютно.