Тръпка

Шестнадесета глава: Сам 5°С

Нещо ме стресна в съня ми и бързо отворих очи. Останах да лежа неподвижно за момент, опитвайки се да определя какъв е проблемът. Събитията от предишната нощ нахлуха в съзнанието ми и разбрах, че това, което ме беше събудило, не е звук, а усещане; чужда ръка, положена върху моята. Грейс се бе обърнала в съня си и не можех да откъсна погледа си от дланта, отпусната върху моята.

Тук, докато лежах до момичето, което ме беше спасило, простичкият факт, че съм човек, ме изпълваше с триумф.

Извърнах се към нея и за известно време просто я наблюдавах как спи, как дъхът й раздвижва кичур коса, паднал пред лицето й. Изглеждаше спокойна и сигурна в съня си, присъствието ми не я притесняваше по никакъв начин. Усещах и това като мъничка победа.

Когато чух стъпките на баща й, останах съвършено неподвижен, сърцето ми биеше бързо и тихо. Бях готов да скоча от леглото, в случай че влезе в стаята, за да я събуди за училище. Но той просто излезе за работа, придружен от аромата на афтършейв с дъх на хвойна. Майка й напусна къщата малко след това, изпускайки шумно нещо в кухнята и ругаейки с приятния си глас, докато затваряше външната врата след себе си. Не можех да повярвам, че никой от тях дори не надникна в стаята на Грейс, за да се убеди, че е добре, особено след като се бяха прибрали толкова късно през нощта. Но вратата си остана затворена.

Чувствах се глупаво в болничната си униформа, която така или иначе не ми вършеше никаква работа в това отвратително, балансиращо на ръба между сезоните време. Измъкнах се, оставяйки Грейс да спи. Тя дори не помръдна. Излязох на задната веранда, загледан в посребрената от скрежа трева. Въпреки че бях обул някакви ботуши на баща й, усещах как утринният студ забива хладните си зъби в голите ми глезени под гумата. Почти можех да усетя в стомаха си лекото гадене, свързано с началото на трансформацията.

Сам, казах си, опитвайки се да накарам тялото си да ме слуша. Ти си Сам. Трябваше да се стопля. Върнах се вътре, за да потърся палто. Проклето време. Какво се беше случило с лятото? В претъпкания гардероб, който миришеше на спомени и нафталин, открих пухкаво яркосиньо яке, в което най-вероятно приличах на особено зле оцветен цепелин. Излязох отново на терасата, този път — по-уверено. Бащата на Грейс имаше ходила, големи като на Йети, така че пристъпих към гората с целия финес на полярна мечка в къщичка за кукли.

Въпреки студения въздух, превръщащ всеки мой дъх в облаче пара, горите бяха красиви по това време на годината. Цветовете бяха наситени и ярки — сухи листа, обагрени в поразителни нюанси на червеното и жълтото, ясно синьо небе. Все неща, които никога не бях забелязвал като вълк. Въпреки това, докато крачех към мястото, където криех дрехите си, пропусках всички онези неща, които хората не можеха да забележат. Макар че сетивата ми бяха изострени, нямаше как да подуша следите на малките животинки, промъквали се под храстите, или влажното обещание на природата за затопляне на времето по-късно през деня. Обикновено можех да чуя индустриалната симфония на колите и камионите от далечната магистрала и дори да определя размерите и скоростта на всяко превозно средство. Сега усещах единствено ароматите на есента — сухите листа и умиращите дървета — а шумът от пътя бе едва доловимо тихо жужене, идващо от голямо разстояние.

Като вълк, щях да подуша приближаването на Шелби много преди да я зърна. Но не и сега. Тя вече беше почти върху ми, когато усетих, че край мен има нещо: косъмчетата на врата ми настръхнаха и бях обзет от тревожното чувство, че някой диша заедно с мен. Обърнах се и я видях — доста голяма за женска, с бяла козина, леко жълтеникава на дневната светлина. Изглежда бе преживяла лова без драскотина. Ушите на вълчицата бяха присвити и тя наблюдаваше смехотворните ми одеяния с наклонена на една страна глава.

— Шшш — прошепнах и протегнах ръка с дланта нагоре, оставяйки я да подуши миризмата ми. — Аз съм.

Сбърчи муцуна и отстъпи бавно назад. Предполагам бе разпознала аромата на Грейс по мен. Знаех, че аз го усещам дори и сега — лекото ухание на сапуна й, задържало се в косите ми, докато лежах в нейното легло, и върху ръката, която беше държала.

Прочетох предпазливост в светлите очи на Шелби. Нещата между мен и нея винаги бяха стояли по този начин и не можех да си спомня някога да сме били на едно мнение за каквото и да било. Аз се бях вкопчил в човешкото — и в привързаността си към Грейс — подобно на борещ се за живота си удавник, докато Шелби винаги бе приветствала забравата, която идваше заедно с вълчата й кожа. Разбира се, тя имаше достатъчно добри причини да желае тази забрава.

Сега, в септемврийската гора, двамата стояхме и се гледахме. Ушите й потрепваха, долавяйки десетки звуци, които не можех да чуя, ноздрите й работеха, подсказвайки й къде съм бил. Осъзнах, че си спомням усещането от сухите листа под лапите ми и острата, богата и спокойна миризма на есенните дървета от времето ми като вълк.

Шелби ме гледаше в очите. Напълно човешки жест — предвид позицията ми в йерархията на глутницата никой, различен от Пол или Бек, не можеше да ме предизвиква по подобен начин — и аз си представих човешкия й глас, произнасящ думите, които ми бе казвала толкова много пъти:

— Не ти ли липсва?

Затворих очи, прекратявайки досега си с тези живи очи, със спомените за вълчето ми тяло. Помислих си за останалата в къщата Грейс. Нищо в моя живот като вълк не би могло да се сравни дори бегло с усещането от ръката й върху моята. Завъртях тази мисъл в главата си, опитвайки се да я превърна в стих, а после да си представя китарния риф, който би я съпровождал: Ти си моята нова плът, /моята топлина/ Ти си моят път/ и моята тъга. Когато отворих отново очи, Шелби беше изчезнала сред дърветата тихо като полъх.

Безшумният начин, по който бе дошла и си беше отишла, ми напомни колко беззащитен съм в момента, така че забързах към колибата, където бях оставил дрехите си. Преди години двамата с Бек бяхме построили тази колиба дълбоко в гората, довличайки материали от двора му. Вътре имаше печка, включена към акумулатор от лодка, и няколко пластмасови коша с изписани върху тях имена. Отворих този, върху който бе моето, и извадих натъпканата вътре раница. В другите кошове имаше храна, одеяла и резервни акумулатори — необходимата екипировка, за да може някой от нас да остане в колибата, докато чака останалите да се трансформират. Моят обаче съдържаше нещата, които щяха да ми потрябват за бягство. Всичко, което щеше да ми помогне да се върна към човешкия свят възможно най-бързо. Шелби не можеше да ми прости за това.

Преоблякох се в нормалните си дрехи — няколко блузи с дълъг ръкав, които облякох една върху друга и джинси. Замених огромните ботуши на бащата на Грейс с вълнени чорапи и протритите си кожени обувки. Прибрах портфейла с парите от лятната ми работа в джоба си и натъпках всичко останало в раницата. Докато затварях вратата, долових движение с крайчеца на окото си.

— Пол! — извиках, но черният вълк, водачът на нашата глутница, бе изчезнал. Съмнявах се, че може изобщо да ме познае в момента. За него бях просто поредното човешко същество в тези гори въпреки смътно познатата миризма. Осъзнаването на този факт ме натъжи. Миналата година Пол си беше върнал човешкия облик едва в края на август. Тази година може би изобщо нямаше да се трансформира.

Знаех, че на мен също ми остават ограничен брой трансформации. Миналата година се бях променил през юни, доста сериозен скок спрямо промяната ми от по-миналата — в началото на пролетта, докато по земята още имаше сняг. А тази година? Кога ли щях да получа отново тялото си, ако Том Кълпепър не ме беше прострелял? Всъщност изобщо не можех да разбера как този изстрел бе предизвикал промяната в толкова студено време. Измръзвах, когато Грейс коленичи над мен, притискайки кърпата към врата ми. Не бях усещал лятната топлина от извънредно много време.

Красивите есенни цветове навсякъде край мен бяха зловещото доказателство, че една година е отминала, без да разбера. Изведнъж осъзнах с кристална, неумолима яснота, че това е моята последна година.

Да срещна Грейс точно сега беше безкрайно жестоко от страна на съдбата.

Не исках да мисля за това. Затичах се обратно към къщата, спирайки в края на гората, за да се убедя, че колите на родителите на Грейс все още ги няма. Влязох, задържах за момент поглед върху открехнатата врата на банята и след това се отправих към кухнята, където започнах да преглеждам съдържанието на шкафовете, въпреки че в действителност не бях наистина гладен.

Признай го пред себе си. Беше те страх да се върнеш тук. Исках да я зърна отново толкова силно, този мой красив призрак, който ме бе преследвал през всичките ми години в горите. Но да, наистина ме беше страх. Страхувах се, че когато се видим лице в лице, дневната светлина може да промени нещата. Или още по-лошо — да не ги промени. Снощи бях ранен и кървящ на верандата й. Всеки би могъл да ме спаси. Но днес исках нещо повече от спасение. Какво щеше да стане, ако в очите й бях просто един изрод.

Ти си сатанинска гавра с божието творение. Ти си прокълнат. Ти си дявол. Къде е синът ми? Какво си сторил с него? Затворих очи, чудейки се защо, след като бях изгубил толкова много неща, спомените за родителите ми не бяха едно от тях.

— Сам?

Трепнах, чувайки името си. Грейс ме повика отново от спалнята си, чудейки се къде съм. Не звучеше уплашена.

Бутнах вратата и погледнах в стаята. Сега, на ярката дневна светлина, можех да видя, че това е стая на възрастен. Тук нямаше пухкави розови неща или плюшени животинки, ако изобщо някога ги бе имало. Снимки на дървета по стените, всичките в еднакви черни рамки без излишни украшения по тях. Рамки, съчетаващи се чудесно с черните мебели, всичките — изчистени и функционални на вид. Хавлията и кърпите й бяха надлежно сгънати върху гардероба, до който забелязах часовник, издържан в черно и бяло, и библиотека — ако съдех по заглавията, основно научна литература и криминални романи. Най-вероятно бяха подредени по азбучен ред или по дебелина.

Внезапно осъзнах колко сме различни. Ако Грейс и аз бяхме предмети, тя щеше да бъде сложен дигитален часовник, синхронизиран до секундата със световния в Лондон и работещ безотказно, докато аз щях да съм една от онези стъклени топки, която при разклащане щеше да се изпълва със снежинките на разбити спомени.

Опитвах се да измисля какво да кажа, за да не прозвучат думите ми като поздрав за човек от промъкнал се в спалнята му див звяр. „Добро утро“ ми се стори най-правилното възможно решение.

Грейс седна в леглото си. Косата й бе разрошена от едната страна и сплескана от другата, на която беше лежала върху възглавницата, а черните й очи блестяха от радост.

— Ти още си тук! Охо. И си имаш дрехи. Имам предвид — различни от болничните.

— Отидох да си ги взема, докато спеше.

— Колко е часът? Оооох… Сериозно съм закъсняла за училище, нали?

— Единадесет.

Грейс простена, после сви рамене.

— Знаеш ли какво? Майната му. Не съм пропуснала нито един час, откакто съм в гимназията. Дори получих награда за това миналата година. Плюс безплатна пица или нещо от сорта.

Тя отметна завивката и стана. На дневна светлина можех да видя колко непоносимо секси бе в прилепналата си тениска. Извърнах очи.

— Знаеш ли, не е нужно да си чак толкова целомъдрен. Не е като да съм гола. — Спря се пред гардероба си и ме погледна с хитро изражение. — Не си ме виждал гола, нали?

— Не — изстрелях бързо.

Тя се ухили на лъжата ми и измъкна чифт джинси:

— Е, освен ако не искаш да ме видиш гола сега, ще е най-добре да се обърнеш.

Легнах на леглото, заравяйки лице в хладните възглавници, които ухаеха на нея. Слушах шумоленето на дрехите й, докато се обличаше, а сърцето ми препускаше с милион мили в час. Въздъхнах, неспособен да понеса тежестта на лъжата.

— Не съм го правил нарочно.

Матракът проскърца, когато тя скочи до мен, полагайки глава на същата възглавница.

— Винаги ли се оправдаваш толкова активно?

Гласът ми прозвуча приглушено от възглавницата.

— Опитвам се да създам у теб впечатлението, че съм свестен тип. Да ти обяснявам как съм те виждал гола, докато съм бил различно същество, не помага много за каузата ми.

Тя се разсмя:

— Ще те приемем за невинен, защото аз съм тази, която не си е дръпнала завесите.

Настана продължителна тишина, изпълнена с неизказани послания. Можех да подуша лекия аромат на нервността й, можех да чуя ускорения й пулс, вибриращ в матрака под ухото ми. Би било толкова лесно за устните ми да изминат няколкото инча, които ги деляха от нейните. Помислих си, че мога да доловя надеждата, туптяща ведно със сърцето й: целуни ме целуни ме целуни ме. Обикновено съм много добър в разчитането на хорските емоции и чувства, но при Грейс всичко, което си мислех, че знам, бе замъглено от силата на собствените ми желания.

Тя се изкикоти тихичко — невероятно сладък звук, абсолютно нетипичен за нея, поне според мнението, което си бях изградил.

— Умирам от глад — каза най-накрая. — Хайде да си намерим нещо за закуска. Или по-скоро за ранен обяд предвид часа.

Изтърколих се от леглото и тя се изтърколи след мен. Бутна ме лекичко през вратата и двамата пристъпихме в кухнята. Слънчевата светлина струеше през стъклената врата на верандата, отразяваше се в белия плот, покриваше и двама ни с меко сияние. Понеже вече знаех кое къде се намира, пристъпих напред и започнах да изваждам продукти.

Грейс ме следваше неотстъпно, докато се движех из кухнята, и търсеше уж случаен досег с мен. Пръстите й докосваха лакътя ми, дланта й се плъзваше по гърба ми, а с крайчица на окото си я виждах как се спира, за да ме зяпа без никакво смущение, когато си мислеше, че не я гледам. Чувствах се така сякаш изобщо не се бях трансформирал, сякаш все още я наблюдавам от гората, а тя е на люлката си и ме гледа с възхищение. Всичко друго се жени,/ но очите ми остават./ Любовта ми победи/дългата зимна забрава…

— За какво си мислиш? — попитах и чукнах яйце в края на тигана. После го изсипах в чаша с портокалов сок, използвайки прескъпите ми в момента човешки пръсти.

Грейс се засмя:

— За това, че ми правиш закуска.

Беше простичък отговор и не можех да бъда сигурен, че това е цялата истина. Не и докато в същото време хиляди мисли се бореха за надмощие в собствената ми глава.

— И за какво друго?

— Че е много мило от твоя страна. И че искрено се надявам да знаеш как да приготвиш яйцата. — Погледът й се премести от тигана към устните ми само за миг, но ми беше пределно ясно, че не мисли само за яйцата. Тя бързо се завъртя на пети и отиде да спусне щорите, което моментално промени атмосферата в кухнята. — Мисля си също така, че тук е прекалено светло.

Слънчевите лъчи очертаха ярки хоризонтални линии по лицето й.

Обърнах се към бърканите яйца и ги изсипах в чиния точно когато една от препечените филийки изскочи от тостера. Пресегнах се за нея. В същия момент и Грейс стори същото. Така настъпи един от онези прекрасни филмови моменти, в които ръцете на героите се докосват и всеки знае, че им предстои да се целунат. Само дето в реалния живот ръката ми някак се завъртя над нейната, докато се пресягах за филийката, и без да искам, притиснах тялото й към плота, привеждайки се напред. Засрамен от непохватността си, първоначално така и не осъзнах, че моментът всъщност е станал още по-съвършен, докато не видях лицето на Грейс съвсем близо до моето, с вдигнати нагоре очи, чакащи да срещнат погледа ми.

Целунах я. Просто леко докоснах устните й с моите, нищо животинско. Дори и насред това прекрасно единение обаче не успях да се отдам на момента: в главата ми се заблъскаха мисли за нейната реакция и ме накараха да се напрегна в миговете между докосването на устните ни и отварянето на очите й.

Грейс ми се усмихна. Думите й бяха подигравателни, но гласът й — много нежен:

— Само толкова ли можеш?

Отново притиснах устните си към нейните, но това вече бе една много по-различна целувка. Целувка, която си заслужаваше всичките шест години чакане. Устните й оживяха под моите, докато вкусвах портокалов сок и страст. Пръстите й се плъзнаха по бузата ми и се заровиха в косата ми, преди да се спуснат отзад по врата, хладни и треперещи върху топлата ми кожа. Аз бях див и опитомен, разкъсан на парчета и изпълнен с огненото усещане за цялост и завършеност. За първи път в човешкия ми живот мислите ми не се опитаха да подредят емоциите в текст за песен или поне да ги складират за по-нататъшна лирическа употреба.

За първи път в живота си

бях тук

и никъде другаде.

Тогава отворих очи и видях, че в целия свят сме останали само Грейс и аз — нищо и никой, освен нас двамата. Тя, стиснала здраво устни, сякаш за да задържи целувката ми вътре в себе си, докато аз се опитвах да съхраня този непокорен момент, който заплашваше да отлети подобно на птичка, задържана в шепата ми.