Тръпка

Двадесет и седма глава: Сал 3°С

Родителите на Грейс си бяха у тях.

— Ама те никога не са си вкъщи! — възмути се искрено тя.

Само дето този път си бяха. Или най-малкото колите им бяха паркирани отпред — сребристият „Таурус“ на баща й, блестящ под лунната светлина, и мъничкият „Фолксваген Рабит“ на майка й.

— Изобщо не си и помисляй да произнесеш думите: „Казах ти, че така ще стане“ — вдигна пръст пред лицето ми Грейс. — Ще вляза вътре, ще видя къде са и ще се върна, за да рапортуваш.

— Искаш да кажеш, че ти ще ми рапортуваш — поправих я и напрегнах мускулите си, за да не затреперя. Не знам дали просто бях нервен, или тялото ми още пазеше спомена за студа.

— Да — отвърна Грейс и изгаси фаровете. — Точно това имах предвид. Ей сега се връщам.

Гледах я как бързо крачи към къщата — мъничка фигурка, губеща се в огромното си палто — и се смъкнах надолу в седалката. Направо не можех да повярвам, че се крия в кола през ужасно студена нощ и чакам едно момиче да се върне при мен, за да ме информира дали теренът е чист, за да отида да спя в леглото му. Всъщност не просто някакво момиче. Момичето. Грейс.

Сега вече потреперих.

Тя се появи пред вратата и направи някакъв сложен жест с ръце. Трябваше ми известно време, за да разбера, че от мен се иска да изключа двигателя на бронкото и да вляза в къщата. Така и направих. Измъкнах се от колата колкото се може по-бързо и хукнах безшумно по алеята. Студът впиваше ледените си нокти във всяка оголена част от тялото ми. Без да ме остави да се спра, Грейс ме бутна по коридора и ме насочи към стаята си, след което затвори входната врата и се отправи към кухнята.

— Забравих си раницата — чух я да обявява на висок глас.

Използвах прикритието на шумния разговор, който поде, за да се промъкна в спалнята й и тихичко да затворя вратата след мен. Температурата тук беше поне с петнадесет градуса по-висока — факт, за който бях изключително благодарен. Още чувствах треперенето на мускулите си след краткото време, прекарано навън. Мразех това усещане, когато се намирах между двете форми.

Студът ме беше изтощил, а и не знаех колко време Грейс ще се забави при родителите си, така че се изтегнах на леглото, без да паля лампата. Лежах в сумрака, разтривах вкочанените пръсти на краката си и слушах далечния й глас, който идваше някъде от другия край на къщата. Двете с майка й водеха весел разговор за романтичната комедия, която бяха давали допреди малко по телевизията. Вече бях забелязал, че Грейс и родителите й нямат никакви проблеми да говорят за незначителни неща. Те сякаш бяха заредени с неизчерпаеми количества смях, веселие и празни приказки, но така и не ги чух да подемат разговор за нещо важно.

Това ми се струваше странно в сравнение със собствения ми живот с глутницата. Откакто Бек ме бе взел под крилото си, бях станал част от задружно семейство, което на моменти дори ме задушаваше с грижите си. Но истината беше, че винаги можех да разчитам на Бек да ми обърне внимание, ако имах нужда. Бях възприел всичко това за даденост, но сега разбирах, че просто съм имал късмет.

Все още бях върху леглото, когато видях как топката на вратата се завърта. Замръзнах и затаих дъх, но бързо се успокоих, когато разпознах дишането на Грейс. Тя затвори вратата зад себе си и се обърна към прозореца. Видях как зъбите й проблясват в тъмнината.

— Тук ли си? — прошепна.

— Къде са родителите ти? Има ли опасност да дойдат и да ме застрелят?

Грейс млъкна, а без гласа й, който да ме насочва, тя бе невидима за мен в сенките. Канех се да кажа нещо, за да разсея странно появилото се напрежение, когато тя отново проговори.

— Не, на горния етаж са. Мама кара татко да й позира, докато го рисува. Така че ако си бърз, ще имаш време да си измиеш зъбите и да минеш през банята. Просто си пей нещо с малко по-писклив глас, за да си помислят, че съм аз. — Тонът й се промени, когато произнесе думата татко, въпреки че не можах да разбера защо.

— Искаш да кажеш „пей нещо извънредно фалшиво“ — поправих я.

Грейс мина покрай мен на път за гардероба си и ме шляпна силно по задника:

— Просто отивай.

Оставих обувките си в стаята и тихо се промъкнах до банята. Имаше само душ, а и Грейс беше дръпнала завеската край него, за да не ми се налага да го гледам, заради което й бях искрено благодарен.

Измих си зъбите. След това загледах отражението си в огледалото — дългурест тийнейджър, облечен в прекалено голяма за него зелена тениска, която Грейс беше отмъкнала от баща си, с рошава коса и жълти очи. Какво правиш, Сам?

Затворих очи, сякаш прикриването на тази моя вълча черта, която носех дори и в човешката си форма, щеше да промени нещо. Отоплението жужеше и изпращаше топли вълни към босите ми крака, припомняйки ми, че това всъщност е единственото нещо, което все още ме задържаше във въпросната човешка форма. В началото на октомври вечерите бяха достатъчно студени, за да предизвикат трансформацията, а съвсем скоро, до не повече от месец, такива щяха да бъдат и дните. Какво щях да правя — да прекарам цялата зима, като се крия в къщата на Грейс и се ослушвам стреснато при всеки шум?

Отворих очи, взирайки се в жълтия им цвят, докато той отново започна да ми изглежда като нещо обичайно. Чудех се какво толкова е видяла Грейс в мен, за да я впечатля по този начин. Какво бях аз без вълчата си кожа? Момче, толкова преизпълнено с думи, че те се изливаха от мен в стихотворна форма. А точно в момента всичко, което витаеше из съзнанието ми, се римуваше с една-единствена дума: любов.

Трябваше да кажа на Грейс, че това е последната ми година. Надникнах в коридора, огледах се за родителите й и се върнах в спалнята. Грейс вече си бе легнала — дълга, нежна издутина под одеялата. За миг оставих фантазиите си да се завъртят около въпроса с какво ли е облечена. Имах мътен вълчи спомен за една пролетна утрин, когато се бе измъкнала от леглото, носейки само размъкната, прекалено голяма тениска, оставяща на показ дългите й крака. Беше толкова секси, че чак болеше. Веднага се почувствах засрамен от мислите си. Наложи ми да постоя известно време до леглото, мислейки си за студени душове, китарни акорди и всякакви други неща, които не бяха Грейс.

— Хей — промърмори тя сънливо. — Какво правиш?

— Шшш — казах и се изчервих. — Съжалявам, че те събудих. Просто размишлявах.

Отговорът й беше прекъснат от прозявка:

— Ами спирай с размишленията в такъв случай.

Легнах си на самия ръб на матрака. Нещо тази вечер ме бе променило — нещо, свързано с факта, че Грейс ме беше видяла във възможно най-лошото ми състояние, парализиран от ужас във ваната, готов да се предам. Тази вечер леглото ми се струваше прекалено малко, за да избягам от уханието й, от нежния й глас, от топлината на тялото й. Внимателно натъпках одеяло между нас и положих глава на възглавницата, надявайки се, че ураганът от мисли в главата ми ще утихне и ще ме остави да заспя.

Грейс се протегна и прокара пръсти през косата ми. Затворих очи и я оставих да ме подлуди. Ти даряваш ме с искрата,/ която дива страст разгаря./Лежа в постелята ти буден,/ нощта студена паст разтваря.

— Харесвам косата ти — промълви.

Не казах нищо. Мислех за мелодия, която би паснала на стиха.

— Съжалявам за тази вечер — продължи тя. — Не исках да събуждам демоните ти.

Въздъхнах, докато пръстите й се плъзгаха край ушите и по врата ми.

— Всичко се случва твърде бързо. Просто искам да… — млъкнах за секунда, преди да произнеса да ме обичаш, защото ми се стори, че това се подразбира — … да бъдеш с мен. Винаги съм го искал. Но никога не съм вярвал, че в действителност ще се случи. — Прозвуча твърде сериозно, затова добавих: — Пък и в крайна сметка аз съм митологично същество. Технически погледнато, не би трябвало да съществувам.

Грейс се разсмя тихичко, красив смях, предназначен само за мен:

— Глупаво момче. За мен си съвсем истински.

— Ти също — прошепнах.

Известно време мълчахме.

— Иска ми се да се бях трансформирала — каза тя накрая толкова тихо, че едва я чух. Отворих очи, защото просто трябваше да видя лицето й, докато произнася тези думи. И там прочетох най-ясното изражение, което бях виждал, откакто я познавах — дълбока, непреодолима тъга.

Погалих я по бузата.

— О, не. Повярвай ми, Грейс, не искаш това.

Тя поклати глава върху възглавницата.

— Чувствам се толкова отчаяна, когато слушам воя. Чувствам се толкова сама, когато изчезнеш през лятото.

— О, ангел мой, бих те взимал със себе си, ако можех — казах, едновременно изненадан от думите „ангел мой“, които бях произнесъл, и от това колко естествено бяха прозвучали те. Прокарах пръсти през косата й. — Но ти не искаш това. Губя все повече и повече от себе си всяка година.

Гласът й прозвуча странно:

— Кажи ми какво става накрая.

Трябваше ми известно време, за да осъзная какво има предвид.

— Накрая… — Имаше хиляди начини да й го кажа, хиляди начини да го оцветя. Но Грейс не би се хванала на оптимистично розовата версия, която Бек ми бе разказал в началото, така че просто реших да съм честен. — Аз ставам себе си — ставам човек — все по-късно с всяка следваща пролет. Докато една година… предполагам… просто няма да се трансформирам. Виждал съм го при по-старите вълци. Някоя година те просто не се превръщат отново в хора и си остават… вълци. Живеят малко по-дълго от обикновените вълци. Но въпреки това… петнадесетина години, не повече.

— Как можеш да говориш за смъртта по този начин?

Гледах я. Очите й блестяха, уловили промъкнал се през прозореца лунен лъч.

— А как трябва да говоря за нея?

— Не съжаляваш ли за това, което те очаква?

— Всеки ден.

Грейс замълча, но можех да почувствам как обработва получената информация, прагматично подреждайки всичко на правилното място в главата си.

— Ти беше вълк, когато те простреляха.

Исках да притисна пръсти към устните й, да върна оформящите се думи обратно в устата й. Беше прекалено скоро. Все още не исках да го казвам.

Но Грейс продължи:

— Пропуснал си най-топлите месеци през годината. Не беше чак толкова студено, когато те простреляха. Беше хладно, но това определено не беше зимен студ. И въпреки това ти беше вълк. Кога си бил човек през тази година?

— Не помня — прошепнах.

— Ами ако не те бяха простреляли? Кога щеше отново да станеш себе си?

Затворих очи:

— Не знам, Грейс. — Това беше идеалният момент да й го кажа. Това е моята последна година. Но не можех. Все още не. Исках още една минута, още един час, още една нощ, в която да се преструваме, че това не е краят.

Грейс си пое дъх, дълбоко и треперливо, и нещо в начина, по който го стори, ме накара да осъзная, че някъде дълбоко в себе си тя е знаела. Знаела е през цялото време.

Не плачеше, но моите сълзи бяха на път да рукнат.

Грейс върна пръстите си в косата ми, аз прокарах своите по нейната, така че голите ни ръце се докоснаха; хладна кожа, под която кипяха огнени емоции. Всяка секунда, в която усещах този магически допир, изпращаше към мен лек повей от аромата й, възбуждащо съчетание от сапун с миризма на цветя, леко ухание на пот и страст. Тя ме искаше.

Чудех се дали осъзнава колко лесно я издава миризмата й, как ми казва всичко, дори и за чувствата, които не изразяваше гласно.

Разбира се, бях я виждал да души въздуха не по-рядко от мен. Трябваше да разбира как ме подлудява в момента, как всеки досег с кожата й изпраща огнените вълни на възбудата в тялото ми.

Как всеки допир изтласква реалността и настъпващата в нея зима някъде далеч.

Сякаш за да докаже правотата ми, Грейс се плъзна по-близо до мен, изритвайки одеялото, което бях натъпкал между двамата, и притисна устните си към моите. След миг се отдръпнах мъничко, поемайки си въздух, за да вкуся дъха й. Леко простена, когато обвих ръце около кръста й. Всяко от сетивата ми нашепваше да се притисна по-плътно до нея, по-плътно, толкова плътно, че двете ни тела да станат едно цяло. Тя промуши голия си крак между моите и се целувахме отново, докато останахме без дъх… и докато воят на вълците нейде отвън ме върна в реалността.

Грейс тихичко измрънка, когато отпуснах краката си и се завъртях по гръб. Пръстите ми все още си играеха с косата й. Слушахме как вълците зад прозореца вият, тези, които не се бяха трансформирали. Или които никога нямаше да се трансформират отново. После пак се притиснахме един в друг, за да не чуваме нищо друго, освен забързаните удари на сърцата си.