Съдбата на Шута

Глава 5Заминаване

Вечерта казах на Сенч, че Пъргав го е обхванала непреодолима носталгия и, че съм го пратил в дома му с надеждата да оправи отношенията си с Бърич. Старецът кимна разсеяно — момчето беше най-малката му грижа.

Разказах му също за разговора ми с Уеб.

— Знае кой съм. Мисля, че откакто дойде тук.

Този път реакцията бе по-съпричастна.

— Проклятие! Защо трябва да започнат да те разкриват точно сега, когато имам толкова други неща за вършене?

— Не мисля, че ме разкриват — отвърнах категорично. — По-скоро смятам, че някой го е знаел през цялото време и сега си показва зъбите. Какво предлагаш да правя?

— Да правиш? Какво можеш да направиш? — сопна се той. — Известно е, момче. Остава единствено да се надяваме, че Уеб наистина е толкова добронамерен към нас, колкото се представя. И че това знание не е широко разпространено сред Осезаващите. — Тупна кожения тубус, за да намести свитъците в него, и започна да го завързва. — Холи, казваш? — попита след малко. — Мислиш ли, че тя е разказала на Уеб?

— Стори ми се, че това намекваше.

— А кога я видя за последен път?

— Преди години, когато живеех сред Осезаващите. Беше жена на Ролф.

— Знам! Още не съм изкукуригал чак толкова. — Замислено нави поредния свитък. — Няма време — заяви накрая. — Ако имаше, щях да те пратя при тази Холи да видиш на колко още хора е разказала. Но просто няма време. Така че мисли с мен, Фиц. Как ще използват това?

— Не съм сигурен, че Уеб изобщо има намерение да го използва. Каза го така, сякаш искаше да ми помогне. Не усетих заплаха от него. Дори не ми се стори, че е готов да използва тайната ми. По-скоро ме увещаваше да съм честен с Пъргав като най-добрия начин да се сближа с него.

— Хм — замислено отвърна старецът, докато завързваше последния тубус. — Бутни чайника насам. Уеб е загадка, нали? — попита, докато наливаше. — Знае страшно много, при това не само онези приказки, дето ги разказва. Не бих го нарекъл образован, но пък, както сам се изразява, успява да намери начин да научава всичко, за което реши, че трябва да знае.

Докато говореше, погледът му стана отнесен. Явно беше мислил доста за Уеб.

— Не ми харесва предложението на Любезен Предан да има Осезаваща котерия, щом няма Умела. Не е имало публично споменаване за подобно нещо. Но въпреки всичко сякаш се появи. Любезен Бресинга и котката му, онзи менестрел Кокъл и Уеб. Всички смятат да дойдат с нас на пътешествието. И имам чувството, макар принцът да не е склонен да говори за това, че са един вид „котерия“. Помежду им съществува близост, която ме изключва, когато се съберат в едно помещение. Уеб определено е центърът на групата. И е по-скоро свещеник, отколкото лидер; искам да кажа, че не нарежда, а ги напътства и често говори за служба на „духа на света“ или за „божественото“. Не се притеснява, че подобни думи могат да го накарат да изглежда глупаво. Ако имаше амбиции, щеше да е опасен. Със знанията си може да ни събори като едното нищо. Няколкото пъти, когато разговаряше с мен, все го правеше някак уклончиво. Имам чувството, че ни подтиква да действаме, но не казва какво точно се надява, че ще направим. Хм.

— Така. — Започнах да броя вероятностите на пръсти. — Може би Уеб просто е искал да съм честен с Пъргав. След като момчето го няма, въпросът вече не стои. Но може пък да иска да разкрия на всички кой съм в действителност. Или пък иска Пророците да признаят, че принцът е Осезаващ. Или, ако двете неща се разкрият едновременно, това ще означава, че Осезанието тече и в кръвта на Пророците.

И изведнъж езикът ми замръзна. Осезанието наистина ли течеше в кръвта на Пророците? Последният, който определено го имаше, е бил Петнистият принц, но той не е оставил наследници. Короната минала към различен клон на Пророците. В такъв случай може би бях получил Осезанието по планинската линия на майка ми. И го бях предал, когато Искрен узурпира тялото ми, за да зачене Предан. Това беше частица от загадката, която така и не бях дал на Сенч, а и не смятах да го правя. Бях твърдо убеден, че Предан е син на духа на Искрен. Но въпреки това се запитах с тревога дали чрез използването на тялото ми Искрен не е предал и част от моята опетнена магия.

— Фиц — каза Сенч и ме стресна, тъй като мислите ми ме бяха отнесли надалеч. — Не се безпокой толкова. Ако Уеб искаше да ни навреди, не би му било изгодно да разкрива картите си. Заминава с нас, така че ще можем да го държим под око. И да разговаряме с него. Особено ти. Престори се, че искаш да научиш повече за Осезанието. Така ще го спечелиш.

Въздъхнах тихо. Беше ми дошло до гуша от измами. Споделих го със Сенч. Той изсумтя коравосърдечно.

— Ти си, роден за измами, Фиц. Роден. Също като мен, също като всички копелета. Ние сме криещи опасности неща — синове, но не и наследници, с кралска кръв, но не и принцове. Мислех си, че вече си го приел.

Премълчах.

— Ще се опитам да опозная по-добре Уеб по време на пътуването и да разбера какво е намислил.

Сенч кимна велемъдро.

— Корабът е чудесно място за подобни неща. По време на път човек няма какво друго да прави, освен да говори. И ако се окаже, че е заплаха за нас… ясно.

Не беше нужно да казва, че по време на път с човек могат да се случат всякакви бели. Искаше ми се да не бе казвал нищо. Но той не млъкваше.

— Ти ли пусна мухата на Славея да дойде с нас? Защото помоли. Изнесе пред кралицата витиевата реч за това как трябвало да замине и менестрел, за да донесе ясна история за приключението на принца.

— Не съм аз. Кралицата разреши ли?

— Аз отказах под предлог, че всички места на кораба на принца са вече заети и че менестрелът Кокъл ще идва с нас. Защо? Мислиш, че ще ни е от полза ли?

— Не. Боя се, че може да се окаже като последната ми мисия — колкото по-малко истина се върне с нас, толкова по-добре. — Изпитвах облекчение, че Сенч е отказал на Славея, но въпреки това някъде дълбоко в себе си бях малко разочарован. Чувството ме засрамваше твърде много, за да го разуча по-подробно.

На следващия ден успях да се видя с Хеп. Посещението бе съвсем кратко. Разговаряхме, докато работеше. Един от калфите изпълняваше проект с инкрустации и бе поръчал на Хеп да изчисти с шкурка съединените части. Работата ми се стори отегчителна до смърт, но Хеп изглеждаше погълнат от нея. Усмихна се уморено на поздрава ми и сериозно прие малките подаръци и спомени, които му бях приготвил. Когато го попитах как е, не се престори, че не ме е разбрал.

— Със Сваня сме все така заедно, родителите й все така не знаят, а аз все така съчетавам някак това със задълженията ми на чирак. Но мисля, че се справям. Надявам се, че ако се старая повече тук, по-бързо ще стана калфа. И тогава вече може би ще мога да се представя на бащата на Сваня като перспективен кандидат за дъщеря му. — Въздъхна. — Страшно се уморих от тази криеница, Том. Мисля, че на Сваня й харесва… че това прави всичко по-вълнуващо за нея. Но за мен… предпочитам нещата да са уредени и точни. Стана ли калфа, ще мога да правя всичко както би трябвало да е.

Успях навреме да си затворя устата и да не казвам, че чиракуването продължава години, а не месеци. И двамата го знаехме. Важното бе, че Хеп не занемаряваше обучението си, а му се бе посветил с надеждата да осъществи мечтите си. Какво повече бих могъл да искам от него? Така че прегърнах сина си и му казах, че ще мисля за него. Той също ме прегърна.

— Няма да те посрамя, Том. Обещавам, че няма да те посрамя.

Заедно с останалите гвардейци натоварих сандъка си в една каруца и я последвах до пристанището. Градът бе украсен за Пролетния празник. По первазите имаше гирлянди от цветя, вееха се знамена. Вратите на кръчмите бяха отворени и от тях се носеха песни и аромат на празнични ястия. Някои войници мърмореха, че пропускат забавата, но пък първият ден на пролетта бе благоприятен за начало на пътешествие.

Утре сутринта щяхме тържествено да ескортираме принца до кораба. Днес се качихме на „Девичи шанс“ и дружески се сражавахме за място на отредената ни долна палуба. Нашата част бе тъмна, задушна и пропита от вонята на скупчени натясно мъже и вода в трюма под нас. На два пъти ударих главата си в ниските греди и накрая се принудих да ходя приведен. Очертаваше се да пътуваме натъпкани като в бъчва, без много възможности за уединение и тишина. Потъмнелите от пушек греди изпускаха задушаващи зловония. Водата плискаше шумно от другата страна на корпуса, сякаш за да ми напомни, че от студеното и мокро море ме делят само дъски.

Оставих нещата си бързо — вече изгарях от нетърпение да изляза навън. Не ме беше особено грижа какво място ми се е паднало — бях решил да стоя на въздух колкото се може повече. Около половината стражници имаха опит в подобни пътувания. Бяха много доволни, че са отделно от моряците, които презираха като пияници, крадци и кавгаджии. Лично аз подозирах, че моряците мислят същото за войниците.

Настаних се бързо и се качих палубата. Не можех да се мотая там, защото беше претъпкана с моряци и пътници, чиято единствена цел като че ли бе да ме блъскат. Над главата ми преминаваха разни сандъци и щайги, вдигани от кея и спускани през отворите в трюма. Моряците, които не си крещяха един на друг, ругаеха гръмко изпречилите се на пътя им земни плъхове.

Слязох на пристанището и въздъхнах с облекчение. Много скоро щях да съм затворен на този кораб без никаква възможност да се измъкна. Но докато се спусках по трапа, облекчението ми се изпари. На кея стоеше лорд Златен, пламнал от ярост. Зад него имаше кортеж слуги с кутии, сандъци и всевъзможен багаж. Пътят му се препречваше от изтормозен писар със свитък в ръка. Клатеше глава и почти беше затворил очи от гръмогласната тирада на лорд Златен.

— Съвсем ясно е, че има грешка! И явно ти убягва, че тя не е моя. Още преди месеци беше решено, че ще замина с принца! Кой може да го съветва по-добре от човек като мен, пътешествал толкова много и запознат с най-различни култури? Така че се махай от пътя ми! Лично ще си избера подходяща каюта, щом твърдиш, че нямам запазена, и ще се настаня най-удобно, докато тичаш да разбереш кой е виновен за това безобразие.

Писарят така и не беше престанал да клати глава. Когато заговори, бях сигурен, че изрича думи, които вече е казал.

— Лорд Златен, най-смирено съжалявам за грешката. Списъкът ми бе предаден лично от лорд Сенч и заповедите му са изрични. На кораба на принца се допускат само онези, чиито имена са записани тук. Нямам право да напускам поста си и да тичам да проверявам дали е направена грешка. Заповедите ми са съвсем ясни. — И сякаш с надежда, че ще се отърве от лорд Златен, добави: — Може би са ви зачислили към някой от другите кораби.

Лорд Златен въздъхна, изгубил търпение. Докато се обръщаше към слугата си, очите му сякаш се плъзнаха за миг през мен.

— Остави това! — заповяда той и слугата остави с облекчение кутията на земята. Лорд Златен седна на нея, кръстоса обутите си в зелени панталони, крака и махна заповеднически на останалите си хора. — Всички вие! Оставете багажа тук.

— Но… вие препречвате… Моля ви, лорд Златен…

Лорд Златен не обърна внимание на терзанията на писаря.

— Ще остана тук, докато въпросът не бъде решен. — Скръсти ръце на гърдите си, вдигна брадичка и се загледа в морето, сякаш нищо друго на този свят не го интересуваше.

Писарят хвърли поглед зад гърба му. Слугите и багажът на лорд Златен доста успешно блокираха кея. Отзад вече започнаха да се събират други пътници и докери с колички и бъчви с продоволствия. Писарят пое дъх и се помъчи да придаде авторитет на гласа си.

— Господине, трябва да освободите пътя, докато въпросът не се разреши.

— Няма да го освободя. Предлагам ти да пратиш бързо някой до лорд Сенч и той да се разпореди да бъда допуснат на борда. Нищо друго не ще ме удовлетвори.

Сърцето ми се сви. Знаех, че думите на лорд Златен са по-скоро за мен, отколкото за писаря. Беше ме видял. Очакваше да побързам да се върна в замъка и да подшушна на Сенч, за да се намери по-бързо решение на ситуацията. Все още не подозираше, че това е мое дело, и макар вече да съжалявах, Сенч щеше да остане непоколебим. Докато се извръщах от представлението, което устройваше Шутът, го видях да ми смигва. Несъмнено си мислеше, че грандиозното заминаване на лорд Златен от Бъкип ще се превърне в една от градските легенди.

Повече не исках да гледам. Докато бъхтех по стръмния път към замъка, си казах, че няма причина да се измъчвам. Лорд Златен щеше да си остане там, докато не го махнат. Нищо повече. И когато утре отплавахме без него, щеше да остане в безопасност в Бъкип. Нищо повече.

Денят сякаш се влачеше безкрайно. След лудницата през изминалите дни последните часове се оказаха абсолютно празни. Нямаше какво повече да се прави. Мястото ми в казармата беше опразнено, с изключение на униформата и оръжието, които щях да нося утре. Гвардията на принца щеше да е представителна. Панталоните, ризата и горната туника бяха от бъкипско синьо. На гърдите се мъдреше еленът на Пророците. Новите ми ботуши ми бяха по мярка и не убиваха. Вече ги бях намазал добре, за да не пропускат. Макар да бе пролет, наметалата бяха от дебела вълна, за да ни предпазят от очакваните студове на Външните острови. Подареният ми от Шута меч върху дрехите изглеждаше като упрек. Оставих го там — в казармата, където честта е почти всичко, което притежава човек на този свят, той бе в пълна безопасност.

В работната ми стая в кулата бе същото. Дори и да бе забелязал меча на Рицарин, който сега бе окачен над камината, Сенч бе предпочел да се въздържи от коментари. Помотах се безцелно, прибирах пръснатите неща, останали след приготовленията. Картите на Външните острови и всички текстове, които Сенч бе сметнал за необходими, вече бяха прибрани. Нямаше какво друго да правя, така че легнах на леглото и се заиграх с порчето. Но скоро дори на Гили му омръзна и излезе на лов за плъхове. Отидох до банята, изтърках се хубаво и се обръснах два пъти. След това се върнах в казармата и легнах на койката си. Дългото помещение бе тихо и почти празно. Само неколцина от по-старите бяха предпочели да си легнат рано. Останалите бяха излезли до града и се прощаваха с кръчмите и уличниците. Придърпах одеялото и се загледах в тавана.

Запитах се колко ли упорито ще се опита да ни последва Шутът. Сенч ме бе уверил, че няма да му бъде позволено да напусне града по море. Щеше да му се наложи да отиде до друго пристанище и да плати много, за да убеди някой капитан да тръгне след нас. А лорд Златен вече не разполагаше със средства. След последните му изпълнения едва ли щеше да набери склонни да му отпуснат заем приятели. Иначе казано, беше заседнал.

И несъмнено страшно ядосан. На мен. Имаше остър ум. Скоро щеше да разбере кой стои зад изоставянето му. Щеше да разбере, че съм избрал живота му пред онова, което възприемаше като своя съдба. Нямаше да ми е благодарен. Неговият Изменящ трябваше да му помогне да промени пътя на света, а не да го спъва.

Затворих очи и въздъхнах. Трябваха ми няколко опита, за да се успокоя. Когато най-сетне се зареях точно под повърхността на съня, потърсих Копривка. Този път седеше на един дъб и носеше рокля от пеперуди. Погледнах нагоре към нея от една могилка под дървото. Отново бях наполовина човек, наполовина вълк, както винаги изглеждах в сънищата й.

— Толкова много мъртви пеперуди — казах тъжно и поклатих глава.

— Глупости. Това е само сън.

Изправи се на клона и скочи. Вдигнах се на задните си лапи и понечих да я хвана, но пеперудите от роклята й изведнъж размахаха криле и тя се понесе във въздуха като перце и кацна до мен. В косата й имаше голяма жълта пеперуда, като панделка. Цветът на дрехата й се менеше на вълни от ленивите движения на насекомите.

— Уф. Всичките тези малки крачета не гъделичкат ли?

— Не. Това е сън, забрави ли? Не е нужно да търпиш неприятните неща.

— И никога нямаш кошмари, така ли? — попитах с възхищение.

— Мисля, че имах, когато бях съвсем малка. Но вече не. Защо да оставаш в сън, който не ти харесва?

— Не всеки може да контролира съня си като теб, дете. Трябва да го приемеш като благословия.

— Ти сънуваш ли кошмари?

— Понякога. Не помниш ли къде ме намери миналия път, как прекосявах онзи сипей?

— О. Да, помня. Но реших, че ти харесва. Някои мъже обичат опасните неща, нали знаеш.

— Може би. Но някои от тях сме се наситили на тях и бихме избягвали кошмарите, стига да можехме.

Тя кимна бавно.

— Мама понякога има ужасни кошмари. Обаче дори когато влизам в тях и й казвам да излезе, не го прави. Или не иска, или не може да ме види. А татко… знам, че също има кошмари, защото понякога вика насън. Но изобщо не мога да попадна в неговите сънища. — Млъкна за момент и се замисли. — Май затова започна отново да пие. Когато е пиян, не толкова заспива, колкото изпада в безсъзнание. Мислиш ли, че може би така се крие от кошмарите си?

— Не зная — казах и ми се прииска да не ми беше казвала тези неща. — Имам обаче новина, която може да облекчи и двамата. Пъргав се връща вкъщи.

Тя плесна с ръце.

— О, благодаря ти, Сенковълк. Знаех си, че ще ми помогнеш.

Опитах се да бъда строг.

— Нямаше да се налага да ти помагам, ако беше мислила. Пъргав е твърде млад, за да е самостоятелен. Не биваше да му помагаш да бяга.

— Сега вече го знам. Но не и тогава. Защо животът не може да е като сънищата? Насън ако нещо тръгне на зле, можеш просто да го промениш. — Вдигна ръце към раменете си и приглади роклята си. Изведнъж се оказа облечена в макови листенца. — Виждаш ли? Вече няма гъделичкащи крачета. Просто казваш на неприятните неща да се махат.

— Както изгони дракона ли?

— Какъв дракон?

— Знаеш кого имам предвид. Тинтаглия. Отначало изглежда малка, като гущер или пчела, а после става голяма, докато не я пропъдиш.

— А. Тя значи. — Копривка сбърчи чело. — Идва само когато и ти си тук. Помислих си, че е част от твоя сън.

— Не. Тя не е част от ничий сън. Толкова е истинска, колкото ти и аз.

Изведнъж се разтревожих, че Копривка не е разбрала това. Дали разговорите ни насън не я излагаха на по-голяма опасност, отколкото си мислех?

— Тогава коя е тя, когато е будна?

— Казах ти. Дракон.

— Дракони няма — заяви тя със смях.

— Не вярваш ли в дракони? Тогава кой спаси Шестте херцогства от нашествениците от Алените кораби?

— Предполагам, че най-вече войниците и моряците. Всъщност има ли изобщо значение? Било е толкова отдавна.

— За някои от нас има, и то много — промърморих. — Особено за онези, които са били там.

— Сигурна съм, че е така. Но съм забелязала, че почти никой не може да каже какво точно се е случило и кой е спасил Шестте херцогства. Само видели дракони в далечината и после Алените кораби потъвали или ставали на парчета. А драконите били толкова далеч, че почти не се виждали.

— Драконите действат странно на спомените на хората — обясних й. — Те… те сякаш ги поглъщат, когато прелитат над главите им. Все едно забърсваш с парцал разлята бира.

Тя се ухили.

— Ако това е вярно, тогава защо Тинтаглия не ни действа по същия начин? Как така си спомняме, че е била в сънищата ни?

Вдигнах предупредително ръка.

— Да не споменаваме повече името й. Нямам желание отново да я срещам. Колкото до това защо я помним, ами, може би защото идва като създание от сън, а не като истинска. Или пък не ни отнема спомените, защото е създание от плът и кръв, а не от…

Спомних си с кого разговарям и млъкнах. Бях се разприказвал прекалено много. Ако не си мерех приказките, скоро щях да разказвам за Умело извайване на дракони от паметен камък и как тези създания са Праотците от легендите и песните.

— Продължавай — насърчи ме тя. — Ако Тинтаглия не е от плът и кръв, тогава от какво би могла да е? И защо винаги ни пита за някакъв черен дракон? Или ще ми кажеш, че и той е истински?

— Не зная — отвърнах предпазливо. — Нямам представа дори дали изобщо съществува. Нека да не говорим за това.

Чувствах се изнервен, откакто споменах името. Сякаш трептеше издайнически във въздуха, подобно на дим от огнище.

Но ако в старата магия за призоваване по име имаше някаква истина, тази нощ бяхме пощадени. Сбогувах се. И когато напуснах съня на Копривка, отново се върнах в стария си кошмар. Камъчетата се плъзгаха изпод краката ми по стръмния сипей. Падах, падах към неминуемата си смърт. Чух Копривка да вика: „Превърни го в летене, Сенковълк! Сънувай, че летиш!“, но не знаех как да го направя. Вместо това се събудих стреснат на тясната си койка в казармата.

Наближаваше утрото и вече повечето легла бяха пълни. Все още оставаше малко време за сън. Опитах се, но не успях да заспя и станах по-рано от обичайното. Никой от другарите ми не се размърда. Облякох новата си униформа и известно време се мъчих да убедя косата си да се махне от лицето ми. Бях я отрязал в знак на траур след смъртта на Нощни очи и още не бе пораснала достатъчно, за да мога да я връзвам на опашка. Стегнах я в нелепо кукуригу, но знаех, че скоро отново ще се освободи и ще падне върху челото ми.

Отидох в столовата и излапах обилната закуска, която ни бяха приготвили от кухнята. Знаех, че за известно време се сбогувам с обикновената храна, и се натъпках с топло месо, прясно изпечен хляб и каша с мед и сметана. Храната на кораба щеше да зависи от времето и щеше да е предимно солена, сушена и сготвена набързо. Ако се вдигнеше вълнение и готвачът решеше, че е твърде рисковано да пали огън, щеше да ни се наложи да ядем студена храна и сух хляб. Тази перспектива не ме радваше особено.

Върнах се в казармата. Другарите ми вече се събуждаха. Гледах ги как обличат сините си туники и се оплакват, че трябва да носят тежките вълнени наметала в такъв топъл пролетен ден. Сенч не го бе признал, но в ротата имаше поне шестима души, които бяха колкото гвардейци, толкова и шпиони. Бяха мълчаливи и наблюдателни и това ме накара да си помисля, че виждат повече, отколкото изглежда.

Ридъл, младок на около двайсетина години, определено не беше като тях. Беше колкото развълнуван, толкова и притеснен. Безброй пъти се консултира с огледалото си, като обръщаше особено внимание на наскоро поникналите си мустаци. Именно той настоя да ми даде помада за косата — не можел да допусне в такъв важен ден да приличам на някакъв рошав селяк. Седеше в парадната си униформа на койката си, потропваше нетърпеливо с крак и не млъкваше дори за миг. Отначало ме дразнеше заради богато украсената дръжка на меча ми, а после започна да разпитва дали наистина можело да се убие дракон със стрела в окото. Отприщената му енергия беше дразнеща като мотаещо се в краката ти куче. Изпитах облекчение, когато новоназначеният ни капитан Лонгуик стегнато ни заповяда да се строим отвън.

Не че заповедта означаваше незабавно тръгване. А само, че е време да се построим и да чакаме. Гвардейците прекарват повече време в чакане, отколкото в тренировки и бой. Тази сутрин не бе изключение. Преди да ни заповядат да тръгнем, бях изслушал много подробния разказ за трите любовни похождения на Хест предишната нощ, като Ридъл непрекъснато задаваше допълнителни въпроси. Когато все пак тръгнахме, беше само до двора пред главните порти. Там се построихме около коня на принца и отново зачакахме. Не след дълго към нас се присъединиха слугите и лакеите, които трябваше да подчертаят колко важен е господарят им. Някои държаха конете, някои водеха кучета, а други, подобно на нас, просто стояха въоръжени и нагиздени — и чакаха.

Най-сетне принцът и антуражът му се появиха. Шишко го следваше по петите заедно със Сада, жената, която се грижеше за него в подобни случаи. Предан не ме удостои с поглед — трябваше да съм безлик като останалите. Кралицата и гвардейците й бяха пред нас, а съветник Сенч и кортежът му — директно зад нас. Забелязах Любезен с котката му да си приказва с Уеб, докато заемаха местата си в процесията. Въпреки възраженията на Сенч кралицата бе обявила, че някои от нейните „приятели от Старата кръв“ ще заминат с принца. Реакцията на двора бе смесена. Някои казваха, че скоро ще видим дали магията на Старата кръв става за нещо, а други мърмореха, че поне Бъкип се е отървал от зверските магьосници.

Зад тях бяха предпочетените благородници, които съпровождаха принца, за да му се подмажат и същевременно да разузнаят търговските перспективи на Външните острови. Последни вървяха онези, които щяха да се сбогуват с нас и после да се отдадат на Пролетния празник. Но колкото и да проточвах врат, не успях да видя лорд Златен в процесията. Когато Предан възседна коня и тръгнахме към портата, сякаш целият замък ни следваше. Бях благодарен, че съм в началото на колоната — докато минат всички, пътят щеше да се превърне в непроходимо тресавище от кал и фъшкии.

Стигнахме корабите, но не можехме просто да се качим и да отплаваме. Имаше речи, поднасяне на цветя и подаръци в последния момент. Почти очаквах да открия лорд Златен с багажа и слугите си на кея, но от тях нямаше и следа. Тревожно се запитах какво ли е станало. Той беше находчив човек. Дали не бе намерил начин да се промъкне на кораба?

Едва изтърпях всичките формалности. Накрая се качихме на кораба заедно с принца, който отиде в каютата си и щеше да приеме прощални посещения от благородниците, които щяха да останат тук, докато останалите пътници се настанят. Някои от гвардейците бяха разположени пред каютата на Предан, но останалите, в това число и моя милост, бяхме пратени долу, за да не се пречкаме.

Прекарах по-голямата част от мизерния следобед в седене върху сандъка си. Над мен се чуваше непрекъснат тропот на крака. Някакво куче лаеше като полудяло. Беше като да седиш в ковчег и някой да блъска по него. Полутъмен и миризлив ковчег, поправих се, с надигаща се воня от водата в трюма и претъпкан с мъже, които смятаха, че трябва да крещят, за да ги чуят. Опитах се да се разсея с мисли какво е станало с Шута, но това само засили чувството ми, че ще се задуша. Опрях брадичка в гърдите си и се помъчих да се усамотя.

Не се получи.

Ридъл се настани на сандъка до мен.

— Циците на Еда, как вони само! Мислиш ли, че ще стане още по-гадно, когато потеглим и водата в трюма се разбуни?

— Сигурно. — Не ми се мислеше за това, преди да се случи. Бях плавал и преди, но тогава спях на палубата или поне имах свободен достъп до нея. Сега, както бях затворен в полумрака, дори ритмичното поклащане на кораба беше достатъчно, за да ме заболи главата.

— Аха. — Той тупна с пети по сандъка ми и вибрацията мина по гръбнака и ме удари чак в черепа. — Никога досега не съм излизал в морето. А ти?

— Един-два пъти. На малки корабчета, където имаше светлина и въздух. Не като тук.

— О. А до Външните острови пътувал ли си?

— Не.

— Добре ли си, Том?

— Не особено. Снощи прекалих с чашката и не спах добре.

Лъжа беше, но свърши работа. Той се ухили, бутна ме приятелски, от което се озъбих, и ме остави на мира. Суматохата и шумът ме притискаха от всички страни. Чувствах се окаян, уплашен и ми се искаше да не бях ял толкова сладкиши на закуска. Никой не ми обръщаше внимание. Яката ме стягаше, а Сада вече беше напуснала кораба, така че нямаше кой да я отпусне.

— Шишко — прошепнах, разпознал източника на несгодите си.

Поизправих се, вдишах дълбоко зловонния въздух и се опитах да не повърна. Обърнах се към него.

Хей, приятел. Добре ли си?

Не.

Къде си?

В една малка стая. Има кръгъл прозорец и подът се люшка.

По-добре си от мен. Тук няма никакви прозорци.

Ама подът се люшка.

Знам. Но ще се оправим. Скоро повечето хора ще слязат от кораба, моряците ще развържат въжетата и ще отплаваме към приключението. Ще е забавно, нали?

Не. Искам си вкъщи.

Ще видиш, ще стане по-добре, когато потеглим.

Няма да стане. Подът се люшка. А Сада каза, че ще ме хване морска болест.

Прииска ми се някой да беше заръчал на Сада да говори положително за предстоящото пътуване.

Значи Сада идва с нас? На кораба ли е?

Не. Сам съм. Защото на Сада й става ужасно лошо на кораби. Много съжалява, че трябва да замина. Каза, че един ден на кораб й се струвал като цяла година. И че няма какво да се прави, освен да се боледува и да се повръща, повръща и повръща.

За жалост бе прав. Беше късен следобед, когато изпращачите най-после слязоха от кораба. Успях да се кача на палубата, но съвсем за кратко, защото капитанът наруга всички гвардейци и заповяда да слизаме долу, за да може екипажът да си върши работата. Хвърлих бърз поглед към тълпата на кея, но не видях Шута. Ужасявах се, че ще видя обвинителния му поглед, но още повече се разтревожих, че го няма. После бях принуден да сляза отново с останалите и затвориха люковете, с което ни лишиха и от малкото светлина и въздух, които имахме. Отново се настаних на сандъка си. Противната миризма на насмолените дъски се засили. Горе капитанът крещеше неразбираеми команди и чувах шляпането на босите крака на моряците.

Корабът сякаш се гмурна, след което ритъмът на люшкането се промени. Реших, че платната са уловили вятъра. Точно така. Най-сетне пътувахме. Някой горе се смили и открехна малко люка, но това само ме раздразни още повече. Вперих поглед към тънката ивица светлина.

— Вече ми омръзна — призна Ридъл. Стоеше до мен и човъркаше с ножа дебелите дъски на корпуса.

Изсумтях. Той продължи да човърка.

Е, Том Беджърлок, потеглихме. Как я караш долу?

Тонът на принца бе приповдигнат, но какво може да се очаква от петнайсетгодишно момче, тръгнало да убие дракон и да спечели ръката на нарческа? Усещах Сенч на заден план и си го представих на масата до Предан, как леко докосва ръката му. Въздъхнах. Все още имахме много работа, за да създадем работеща котерия.

Вече ми омръзна. И Шишко изглежда разстроен.

Аха. Надявам се, че задачата ще ти хареса. Ще пратя човек до капитана. Шишко е на кърмата и малко компания няма да му навреди. Ще бъдеш с него.

Това несъмнено бе Сенч, говореше чрез принца.

Прилоша ли му вече?

Още не. Но е убеден, че ще му прилошее.

„Поне ще изляза на въздух“, помислих си кисело.

След малко капитан Лонгуик извика името ми. Явих му се и той ми съобщи, че трябва да се грижа за слугата на принца Шишко, който бил неразположен на кърмата. Онези, които чуха, започнаха да ми се подиграват, че ще трябва да се занимавам със слабоумен. Ухилих се и отвърнах, че да си на открито със слабоумен е по-добре, отколкото да седиш нагъчкан тук долу. Качих се по стълбата и вдишах свежия морски въздух.

Намерих Шишко на кърмата. Държеше се за релинга и скръбно гледаше към отдалечаващия се Бъкип. Черният замък върху стръмните скали се смаляваше зад нас. Любезен стоеше до дребния човек. Ловната му котка беше в краката му. Нито той, нито котката изглеждаха очаровани да са тук и когато Шишко се наведе да повърне, котката сви уши.

— Ето го Том Беджърлок, Шишко. Сега е по-добре, нали?

Любезен ми кимна небрежно, като благородник на гвардеец. И както винаги впери изпитателен поглед в мен. Знаеше, че не съм това, за което се представям. Бях спасил живота му от Петнистите в града. Несъмнено се чудеше как така внезапно съм се появил и съм му се притекъл на помощ. Щеше да му се наложи да продължи да се чуди, както и аз трябваше да се питам какво му е казал Лодвайн за лорд Златен и за мен. Не бяхме говорили за това, а и нямах намерение да го правя, поне в момента. Погледнах го непроницаемо и се поклоних.

— Тук съм да поема задълженията си, господине. — Тонът ми бе неутрално уважителен.

— Много се радвам да те видя. Е, довиждане, Шишко. Вече си в добри ръце. Връщам се в каютата. Сигурен съм, че скоро ще се оправиш.

— Ще умра — нещастно отвърна Шишко. — Ще си изповръщам червата и ще умра.

Любезен ме погледна съчувствено. Престорих се, че не забелязвам, и застанах до Шишко. Той отново се провеси през релинга и от гърлото му се изтръгнаха задавени звуци. Държах го за дрехата. Прелестите на морското пътешествие започваха.