Съдбата на Шута

Глава 34Задължения

Бях смъртно уморен. В главата ми нямаше нито една свързана мисъл, която да си е лично моя. Сенч и Предан щяха да отплават за дома днес следобед. Всеки кемпра от всеки клан щеше да бъде поканен за Празника на жътвата. Кетрикен щеше да се заеме с подготовката на най-грандиозното празненство, чествано някога в замъка Бъкип. Покани до херцозите и техните благородници, храната, настаняването на гостите, менестрели, жонгльори и дресьори — от всичко това главата ми се въртеше и страшно ми се искаше да легна и да заспя. Вместо това, щом стигнах в стаята си, добавих дърва в гаснещата камина, напълних кана вода от бъчвата, излях я в стария умивалник и потопих лицето си в нея. Затърках очи и се избърсах. Погледнах в малкото огледало и се зачудих кой се взира в мен от него.

Внезапно разбрах какво ми беше казал Шутът. Бях се озовал на място и във време, което не бях предсказал, място и време отвъд моята смърт. Пред мен изникваха варианти на бъдещето, за които не бях и подозирал, а аз нямах представа към кой от тях да се стремя. Бях направил крачка към заемането на трона — на практика, макар и не открито. Запитах се дали това не означава, че съм зачеркнал възможното бъдеще, в което мога да живея заедно с Моли.

Мечът на Рицарин лежеше там, където го бях оставил — над камината. Свалих го. Пасваше в ръката ми, сякаш бе изработен специално за мен. Вдигнах го високо и попитах празната стая:

— И какво ще кажеш сега за копелето си, крал Рицарин? О, забравих. Та нали и ти никога не си слагал корона. Никой никога не те е наричал крал Рицарин. — Насочих върха на меча към пода и казах на съдбата: — Никой никога няма да подгъва коляно пред мен. Но все пак смятам да оставя някакъв знак след себе си.

Странна тръпка мина през мен и ме успокои. Побързах да върна меча на мястото му и избърсах потните си длани в ризата. Чудесен крал, помислих си, крал, който бърше потта си в гвардейска униформа. Умирах за сън, но нямах време да спя. Крал Фиц, монархът копеле. Бях взел решение и нямаше го променя. Добавих бутилка хубаво бренди в кошницата, покрих я с кърпа, взех едно тежко наметало и излязох.

Пътят ми минаваше през кухнята и ми се прииска да спра и да се нахраня, но вместо това си взех едно прясно изпечено хлебче и го изядох, докато вървях. Минах през портата без проблеми — момъкът на пост само ми кимна сънено. Помислих си, че бих могъл и дори трябва да променя това, но прогоних тази мисъл. Продължих напред. Отбих от главния път към града и поех по отъпканата пътека, която се виеше през гората и продължаваше по полегатия склон на хълма. В светлината на ранното утро Камъните свидетели рязко се открояваха на синьото небе и ме очакваха. Около тях пасяха овце. Докато приближавах, те ме изгледаха с онази типична за тях липса на любопитство, която така често се бърка с глупост, и бавно се отдалечиха.

Стигнах до Камъните свидетели и бавно ги обиколих. Четири. Всеки с четири страни. Шестнайсет възможни посоки. Колко често са били използвани през годините? Огледах се от върха на хълма. Трева, дървета, а ето там, стига да се загледаш малко по-внимателно, останки от древен път. Дори някога да бе имало развалини от постройки, те отдавна бяха погълнати от земята или по-вероятно отнесени, за да станат отново част от постройка някъде другаде.

Огледах стълбовете. Реших, че руните са били заличени нарочно, преди много време. Зачудих се защо са го направили и предположих, че сигурно никога няма да разбера. И това бе почти утеха.

Кошницата започна да ми тежи, слънцето започна да пече прекалено силно. Нагласих тежкото наметало на рамото си. Там, където отивах, щеше да е студено. Пристъпих към стълба, от който се бях появил при последното ми пътуване, опрях длан в него и преминах.

Спънах се, когато се появих в стаята на Праотците. Главата ми се замая и седнах на прашните плочки, докато ми мине.

— Недоспал съм и използвах два пъти камъните за твърде кратък срок. Лошо. Глупаво — казах на глас.

Опитах се да стана, но все пак реших да си седя и да изчакам кулата да престане да се върти. И след известно време осъзнах, че подът вече не е студен. Опрях длани в него, сякаш исках да се убедя със сигурност. Не беше нито топъл, нито студен. Станах и забелязах, че дебелият скреж по прозорците е изчезнал. Стори ми се, че чувам шепот зад себе си, и рязко се обърнах. Никой. Може би някакъв заблуден летен вятър бе стигнал до острова от юг. Много странно. Нямах време обаче да се занимавам с това.

Тръгнах с кошницата през ледения лабиринт. Главата ми се пръскаше. Каква беше тази промяна в температурата? В един коридор водата бе превърнала каменния под в плитко поточе. Лекото затопляне на помещенията и коридорите намаля и накрая престана, когато стигнах разклонението, където каменните стени преминаваха в ледени. Пред очите ми танцуваха черни петънца. Спрях да почина и опрях чело в леда. Петънцата изчезнаха и лека-полека дойдох на себе си. Студът като че ли помагаше. Когато излязох от цепнатината и стъпих на тясната пътека към пещерата на Черния мъж, вече бях плътно увит в наметалото.

Почуках на вратата. Никой не отговори. Почуках отново, поколебах се и натиснах дръжката. Вратата се отвори и влязох.

Огънят едва гореше. Шутът спеше дълбоко до огнището. Прилкоп не се виждаше никъде. Тихо затворих вратата, оставих кошницата на масата и свалих наметалото. Отидох на пръсти до Шута, клекнах и погледнах лицето му. Кожата му вече бе видимо потъмняла. Прииска ми се да го събудя и да го попитам как е, но се сдържах. Намерих дървена дъска за хляба и сиренето и ги извадих. Извадих и плодовете. Напълних котлето и го сложих да заври.

Мисля, че именно ароматът на чая събуди Шута. Той отвори очи и се взря в огъня. Не помръдна, докато не се обадих.

— Шуте? По-добре ли си?

Той се стресна и рязко се обърна към мен, сви се на кълбо, сякаш да се предпази. Съжалих, че го изплаших. Много добре разбирах реакцията му.

— Върнах се и донесох храна. Гладен ли си?

Той отметна одеялата и се надигна, после отново се отпусна.

— Оправям се. Чаят ухае хубаво.

— Няма кайсии, но ти донесох сливи.

— Кайсии ли?

— Помислих си, че бълнуваш, когато ме помоли да ти донеса кайсии. От треската, нали разбираш. Но ако имаше, щях да ти донеса.

— Благодаря — рече той и впери поглед в мен. — Изглеждаш различен. И не само защото си чист.

— Защото се чувствам различен. Но и чистотата помага. Жалко, че не мога да домъкна и банята на Бъкип. Не би ти се отразила зле. Но щом успееш да станеш, ще те върна у дома. Казах на Кетрикен, че ще те настаним за известно време в старата стая на Сенч, докато не се възстановиш и не решиш какъв искаш да си по-нататък.

— Какъв искам да съм… — Засмя се тихо.

Отчупих парче хляб, сложих в средата сирене и когато чаят се запари, му налях. Дадох му и една слива.

— Къде е Прилкоп? — попитах. Бях малко раздразнен, че е оставил Шута сам.

— А, обикаля някъде. Проучва крепостта на Праотците, за да види какви поражения са й нанесени. Имахме предостатъчно време да говорим, докато те нямаше. Имам предвид, когато бях буден. Разказа ми истории за стария град — те сякаш са преплетени със сънищата ми. Сигурно е там. Каза, че оглежда какво е разрушила тя и какво може да се оправи. Подозирам, че навремето се е опитал да направи града по-негостоприемен с надеждата да я прогони. Сега смята да го върне в предишното му състояние. Попитах го за кого, а той отговори, че просто иска нещата да бъдат както трябва. Живял е сам тук много години. Наистина много. Не ги е броил, но съм убеден, че е тук от много дълго. Зарадвал се на пристигането на Бледата жена, защото си помислил, че е дошла със своя Изменящ да постигне тъкмо неговите цели.

Пое дъх и отпи от чая.

— Първо яж, после разказвай — казах аз.

— Ти разказвай, докато ям. С теб се е случило нещо много важно. Личи си и по осанката, и по очите ти.

И аз му разказах всичко, което ме бе сполетяло. Той се усмихваше, но изглеждаше натъжен и кимаше на себе си, сякаш потвърждавах неща, които вече е знаел. Когато свърших, метна костилката на сливата в огъня и рече тихо:

— Хубаво е да знам, че последното ми пророческо видение се е оказало вярно.

— И какво, ще живея дълго и щастливо, както пеят менестрелите ли?

Шутът сви устни и поклати глава.

— Ще живееш сред хора, които те обичат и очакват много от теб. Това ще направи живота ти ужасно труден и те страшно ще те тормозят през половината време. А през другата половина ще те дразнят. И ще те радват. — Извърна се, взе чашата си и погледна в нея като гадателка, предсказваща по листенцата. — Съдбата изгуби срещу теб, Фицрицарин Пророк. Ти спечели. В бъдещето, което намери, е по-вероятно да доживееш до дълбока старост, отколкото да бъдеш пометен от игралната дъска при първа възможност.

Опитах се да обърна нещата на шега.

— Малко взе да ми писва да ме връщат от прага на смъртта, че и оттатък.

— Да, гадно е. Вече зная колко. Показа ми го. — На лицето му се появи подобие на някогашната му усмивка. — Да решим, че сме квит, и да спрем дотук, става ли? Един път е повече от достатъчно, нали?

Кимнах. Шутът продължи, сякаш се страхуваше, че ще го прекъсна:

— С Прилкоп говорехме за това какво предстои.

— Нов план за спасяване на света ли? Който не включва толкова чести умирания от моя страна?

— Който изобщо не те включва — тихо рече той. — Би могъл да кажеш, че един вид си отиваме у дома. Там, където сме оформени такива, каквито сме.

— Ти каза, че там никой няма да те помни. Че няма смисъл да се връщаш. — Започнах да се тревожа.

— Не става въпрос за родината ми. Сигурен съм, че там вече никой не ме помни. А на мястото, където бяхме подготвени да посрещнем съдбата си. Би могло да се каже, че е нещо като училище. Говорил съм ти за него. Дори ти казах, че избягах, когато отказаха да видят истината в онова, което им казах. Там ще ме помнят. Ще помнят и Прилкоп. Помнят всеки Бял ясновидец, учил там.

— Ами хубаво, нека да те помнят. Доколкото помня аз обаче не са се отнасяли добре с теб. Защо да се връщате?

— За да се погрижим подобно нещо никога да не се повтаря с друго дете. За да направим онова, което не е правено никога — да се върнем и да им разтълкуваме старите пророчества в светлината на онова, което вече знаем. Да прочистим от библиотеките им всички лъжи, които е оставила Бледата жена, или поне да ги покажем от друг ъгъл. Да ги запознаем с опита си от света.

Помълчах. После попитах:

— И как ще стигнете там?

— Прилкоп твърди, че можем да използваме Стълбовете. Можем да стигнем доста на юг, след което да намерим друг начин. Но ще стигнем. Рано или късно.

— Прилкоп може да използва Стълбовете? — Бях поразен. — Но тогава защо е останал тук през всички тези години, в студ и самота?

Шутът ме изгледа, сякаш питам очевидни неща.

— Може да ги използва, но се ужасява от тях. Дори в нашия език има понятия за Праотците, които му е трудно да ми обясни. Магията на Стълбовете отнема по нещо от теб всеки път, когато минаваш през тях. Дори Праотците са ги използвали предпазливо. Куриер на важни вести можел да използва един или дори два Стълба, но след това го замествал друг. Но не това е причината да остане. Бил е тук, за да пази дракона. И да дочака идването на Белия ясновидец и Изменящия, който може би биха завършили задачата му. В края на краищата това бил смисълът на живота му, нали разбираш.

— Не. Не мога да си представя подобна всеотдайност.

— Нима? Мисля, че можеш.

Вратата изскърца и Прилкоп влезе. Изненада се да ме види и каза нещо на Шута. Той преведе.

— Изумен е, че си се върнал толкова бързо, и пита каква належаща работа те е принудила отново да рискуваш със Стълбовете.

Махнах пренебрежително с ръка.

— Исках да ви донеса храна. Ето, има хляб и сирене, както искаше, а също вино и сливи. Надявах се да сте готови да идем до Бъкип, но Шутът все още е слаб.

— Да идем до Бъкип? — повтори той.

Кимнах с усмивка.

Прилкоп се обърна към Шута и тихо му заговори на техния език. Отговорът на Шута бе по-кратък. После се обърна към мен и рече неохотно:

— Фиц. Приятелю. Моля те. Ела и седни до мен. Трябва да поговорим.

Изправи се сковано, наметна се с одеяло и се премести на натъпканата с трева възглавница до огнището. Настаних се до него. Прилкоп се зае да изучава храната. Отчупи парченце сирене, лапна го и примигна от удоволствие. Кимна ми с благодарност. Кимнах му и аз, доволен, че съм успял да го зарадвам. Обърнах се към Шута. Той си пое дълбоко дъх и каза:

— Прилкоп няма да дойде с теб в Бъкип. Аз също.

— Но защо? Задачата му тук е изпълнена, твоята също. Защо да оставате на такова сурово място? Студено е, макар че още е лято! Животът тук е труден и пълен с лишения. Когато дойде зимата… Дори не мога да си представя какви са тукашните зими. Няма абсолютно никаква причина да оставате тук и има хиляди причини да дойдете в Бъкип. Защо ви е да оставате? Знам, че искате да се върнете във вашето „училище“, но определено първо можете да се отбиете в Бъкип. Да починете и да се възстановите, а после да продължите с кораб.

— С Прилкоп обсъдихме подробно това. И двамата не знаем много неща за тази ситуация, за този живот след времето ни като Бели ясновидци. Той е живял в това състояние много по-дълго от мен. Останал е тук, тъй като това е последното място, където е имал видение за себе си. Останал е с надеждата, че пророчеството му за друг ясновидец и Изменящ е вярно. Така и се оказа. Последното му видение се сбъдна. — Загледа се в огъня. — Аз също имах последно видение. За това какво ще се случи след смъртта ми.

Чаках.

— Видях теб, Фиц. Видях те такъв, в какъвто се превръщаш в момента. Не ми се стори, че винаги ще си щастлив, но изглеждаш някак… по-завършен.

— Това пък какво общо има?

— Има общо. С онова, което не видях. Аз, разбира се, трябваше да съм мъртъв. Съвсем ясно видях, че смъртта ми е част от твоето бъдеще. Знам, това звучи жестоко, сякаш смъртта ми е замислена от теб. По-правилно е да се каже, че смъртта ми е решителен момент в твоето пътуване. Ти я преживя и продължи към своя живот.

— Наистина преживях смъртта ти. Но — нали ти самият ми го повтаряше непрекъснато — аз съм Изменящ. И те върнах обратно.

— Да. Върна ме. Никога не бях предвиждал подобно нещо. Нито, пък Прилкоп. И нищо от онова, което сме чели и запомняли по време на обучението си, не загатва за подобно нещо. — Шутът се усмихна унило. — Трябваше да се сетя, че единствено ти си способен на промяна, която да ни отнесе извън всяко бъдеще, видяно някога от Бял ясновидец.

— Но… — започнах, но той вдигна дългия си показалец и ме накара да млъкна.

— С Прилкоп обсъдихме това. И двамата сме на мнение, че за мен ще е рисковано да се навъртам прекалено много около теб. Мога да направя някоя сериозна грешка. Много по-сигурно ще е, ако не се върна с теб.

— Не разбирам. Грешка? Каква грешка? Още си трескав и говориш безсмислици.

Бях разтревожен и едновременно с това раздразнен. Размърдах се ядосано и той докосна ръката ми. Допирът бе почти хладен. Все още бе слаб от периода на промяната, но определено не бълнуваше. Гласът му бе суров, сякаш бе старец, а аз — вироглав младок.

— Напротив. Разбираш. Не искаш да го приемеш, но го знаеш. Ти си все още Изменящ. Доказал си го дори през краткия си престой в Бъкип. Промяната кипи около теб като водовъртеж. Вече си възстановен и не бягаш от нея, а сякаш я привличаш. А сега аз съм сляп и не мога да предвидя какви огромни промени може да предизвика влиянието ми върху теб. — Замълча. — Няма да дойда с теб. Не, чакай, не говори. Нека този път аз да говоря.

Но вместо да продължи, отново замълча. Седях, гледах го и си мислех колко се е променил. Момчето с лице като бледа луна, гъвкавият и слаб юноша вече се бе превърнал в мъж. Неотдавнашните изпитания бяха изострили чертите му, синините около очите му все още личаха ясно. Но това бе само тялото. Погледът бе станал по-строг и сериозността му не изглеждаше временно настроение, а ново състояние на духа. Изчаках го да подбере думите си, без да бърза. Виждах, че се мъчи да вземе решение и че макар да твърди, че е направил избора си, сърцето му все още се колебае.

— Фиц, срещнах се със смъртта си, може би не чак толкова храбро, но решително. Защото бях видял какво може да стане след това и прецених, че цената си заслужава. Реших да дойда на този остров и да задвижа събитията, които ще завършат със събуждането на дракона. Знаех, че ме чака ужасна смърт, с болка и студ. Но освен това видях шанс за света да познае отново драконите, шанс да се появят същества, арогантни и прелестни като хората, така че едните да уравновесяват другите. Мечтаех за свят, в който хората няма да господстват над цялата природа и да й налагат своя ред. В този свят няма да цари мир и е възможно някои да ме проклинат заради ролята ми. Това ще е свят, в който хората и драконите ще са толкова заети едни с други, че няма да могат да покварят всичко. Именно това видях в по-широк план.

— Чудесно! — Беше ми дошло до гуша от тези приказки за дракони и все още се тревожех що за сила сме отприщили на бял свят. — Значи вече ще има дракони. При това много дракони, ако се съди по онова, което видях в небето. Но защо не можеш да се върнеш в…

— Престани! — сурово ме прекъсна той. — Да не мислиш, че ми е лесно? Да не мислиш, че тази благородна причина е единствената? Да не мислиш, че ми е лесно да те оставя? Не. В раздялата ни има по-лична причина. Видях те след смъртта ми, как се радваш на неща и хора, от които толкова дълго си се лишавал. Видях как след смъртта ми живееш живота, който е трябвало да живееш. Ти ми даде още живот. Нима трябва да го използвам, за да ограбя твоя? — Помълча и добави: — Мога да те обичам, Фиц, но не бива да позволявам на тази любов да унищожи теб и твоята същност.

Разтърка лице и възкликна раздразнено, като погледна олющилата се под пръстите му кожа. Изтръска я, отново разтърка енергично цялото си лице, после отпусна ръце в скута си и се загледа в огъня. Чаках, объркан и намръщен.

Зад нас Прилкоп се движеше тихо из помещението. Чух някакво тракане и се обърнах. Беше отворил торбичката си и изваждаше от нея малки кубчета от камък. Паметен камък, изсечен в еднакви кубчета като онези, които бях видял в стаята на Праотците. Вдигна едно от тях до слепоочието си, усмихна се и го остави, взе второ, после трето. Бързо забелязах, че ги реди в различни купчинки. Усети, че с Шута го наблюдаваме, усмихна се и вдигна едно кубче.

— Музика. — Друго кубче. — Малко поезия. История. Пак музика.

Протегна едно към мен, но аз не го взех. Шутът обаче го докосна със сребристия от Умението връх на пръста си. Отдръпна се, сякаш се беше опарил, после ми се усмихна.

— Наистина музика. Като бурен поток. Трябва да опиташ, Фиц.

— Разговаряхме — напомних му тихо. — За връщането ти в Бъкип с мен.

— Не. Разговаряхме, че няма да се върна. — Опита се да се усмихне, но не се получи.

Продължих да го гледам мълчаливо. Той каза нещо на Прилкоп. В същия момент с мен се свърза Сенч.

Трябва да говоря с кралицата.

В момента не мога. Пробвай с Шишко.

Много добре знаеш защо няма да ми свърши работа. Моля те, Фиц. Няма да отнеме много време.

Така каза и миналия път. Освен това не съм при кралицата. Минах през Стълба. При Шута съм.

Какво? Без да ни предупредиш? Без да се посъветваш с нас?

Доколкото знам, моят живот си е мой.

Не — отсече Сенч. — Не е, сир. Снощи ти тегли граница и усетих, че го направи с одобрението на кралицата. Не можеш в един момент да поемаш тази отговорност, а в следващия да я захвърляш. Короните не се свалят така лесно.

Не съм истински крал и ти много добре го знаеш.

Твърде късно е за подобна позиция, Фиц! — ядосано отвърна Сенч. — Твърде късно. Кралицата ти предложи властта и ти я прие.

Не се предадох. А и не можех да реша дали съм съгласен с него, или не.

Дай ми малко време. Вече би трябвало да сте в открито море. Какво толкова важно може да има, след като сте отплавали?

Ще се наложи да почака, така е. Но не бива да изчезваш, без да ни предупредиш.

Да не би да съм слуга, който да не разполага с време за себе си?

По-лошо. Ти си крал. И Жертва. За всички.

Прекъсна връзката, преди да успея да отговоря. Примигнах и осъзнах, че току-що съм чул вратата да се затваря. Прилкоп беше излязъл. Шутът ме гледаше — беше разбрал, че използвам Умението, и чакаше отново да насоча вниманието си към него.

— Извинявай. Беше Сенч. Бърза както винаги. Искаше да говори с кралицата. Твърди, че щом ме е признала за Жертва, макар и само временно, имам всички задължения и отговорности на крал. Това е нелепо.

— Нима?

— Много добре знаеш, че е нелепо!

Защитната ми реакция отприщи порой думи. Сякаш се бяха събирали като вода зад бент, докато ме бе чакал.

— Фиц. Върни се към живота, който трябва да живееш. И го обичай без никакви резерви. Точно това видях да правиш. — Засмя се, но в смеха му имаше истерична нотка. — Това дори ми помагаше, докато умирах. Да знам, че ще живееш така след смъртта ми. Когато болката ставаше непоносима, съсредоточавах мислите си върху това как те видях и я оставях да мине през мен.

— Но… тя каза, че си ме викал. Докато те е измъчвала.

Веднага съжалих за думите си. Шутът изведнъж стана… стар и болен.

— Може и да съм те викал — въздъхна той. — Никога не съм твърдял, че съм храбрец. Но фактът, че е успяла да изтръгне това от мен, не променя нищо, приятелю. Нищо. — Загледа се в огъня, сякаш е изгубил нещо в него. Засрамих се, че съм му припомнил за мъченията. На никого не бива да се напомня, че е пищял пред хора, които са получавали удоволствие от това. — Може би това би трябвало да ме научи, че в много отношения не съм толкова силен, колкото би ми се искало. И че не бива да се поставям в положение, в което слабостта ми да навреди и на двама ни.

Внезапно сграбчи ръката ми. Стреснах се и вдигнах очи. Погледите ни се срещнаха.

— Фиц. Моля те. Не ме изкушавай да те последвам и да се намеся в бъдещето, което видях за теб. Не ме изкушавай да излизам от времето си и да се опитам да взема нещо, което никога не е било предназначено за мен.

Потръпна, сякаш беше задухал мразовит вятър. Пусна ме и протегна ръце към огъня. Ноктите му вече започваха да растат. Потри ръце и кожата му се олющи като бяла пепел. Новата отдолу ми заприлича на полирано дърво.

— Би ли ти харесало да живееш с Нощни очи сред вълци? — попита ме съвсем тихо.

— Не бих имал нищо против да опитам — отвърнах упорито.

— Дори ако женската му не те приеме напълно?

— Можеш ли поне веднъж да кажеш простичко онова, което искаш да кажеш?

Той ме погледна, сякаш наистина го обмисляше. После се усмихна тъжно.

— Не. Не мога. Не и без да разбия нещо безценно за мен. — И сякаш изобщо не бяхме сменяли темата, попита: — Ще кажеш ли някога на Предан, че твоето тяло е заченало неговото?

Не ми хареса да го чуя изречено, въпреки че бяхме само двамата. Поради силната ни връзка чрез Умението Предан сякаш изглеждаше винаги близо до мен.

— Не — отвърнах. — Ще започне да гледа по различен начин на твърде много неща. Ще го нарани, без от това да излезе нищо добро. Ще разруши представата му за баща му, чувствата към майка му, дори към мен. Каква полза от това?

— Именно. Значи винаги ще го обичаш като син, но ще се отнасяш към него като към принц. На една крачка от мястото, за което копнееш. Може би дори ако му кажеш, никога не би могъл да си негов баща.

Отново започнах да се ядосвам.

— Ти не си мой баща.

— Не съм. — Загледа се в огъня. — Нито пък твой любовник.

Внезапно се почувствах уморен и вкиснат.

— Това ли било? Заради леглото? Няма да се върнеш в Бъкип, защото няма да спя с теб, така ли?

— Не! — Не изкрещя, но нещо в тона му ме накара да млъкна. Гласът му бе нисък, почти дрезгав. — Винаги задълбаваш в тази посока, сякаш това е единствената възможна кулминация на една любов.

Въздъхна и ме погледна преценяващо.

— Кажи ми, обичаше ли Нощни очи?

— Разбира се.

— Безрезервно.

— Да.

— Значи — по твоята логика — си искал да се чифтосаш с него, така ли?

— Да се… Глупости!

— Тъй ли? Но може би само защото и той е мъжкар? И не е имало нищо общо с другите ви различия?

Облещих се. Той успя да задържи сериозно-въпросителната си физиономия още НЯКОЛКО мига. После се разсмя искрено, както не го бях чувал да се смее от дълго време. Исках да съм обиден, но бе такова облекчение да го чуя да се смее, пък и било то на мен, че не можех.

Накрая успя да си поеме дъх.

— В това е въпросът. Всичко е съвсем просто, Фиц. Казах ти, че не поставям граници на любовта си към теб. И не го правя. Но никога не съм очаквал от теб да ми предложиш тялото си. Исках сърцето ти, цялото, само за мен. Макар че никога не съм имал право на него. Защото ти ми го даде още преди да си ме видял. — Поклати глава. — Преди много време ми каза, че Моли никога не би могла да търпи връзката ти с вълка. Че щяла да те принуди да решаваш между нея и него. Още ли МИСЛИШ така?

— Ами… да всъщност.

— А как мислиш, че би реагирала на мен? — Замълча за момент. — Кого би избрал? И какво би изгубил при този принудителен избор, независимо какъв е той? Именно върху тези въпроси трябваше да мисля. И ако се върна с теб и направя този избор част от бъдещето ти, какво друго ще промени моят Изменящ при вземането на решението си? Ако напуснеш Шестте херцогства с мен, какво неизвестно бъдеще ще предначертаем?

Поклатих глава и отместих поглед. Но потокът думи не спираше и ушите ми ги чуваха.

— Нощни очи е избрал. Избрал е между глутницата, която би го приела, и връзката си с теб. Не зная дали изобщо сте обсъждали какво му е струвало това решение. Съмнявам се. От малкото, което знам за него, най-вероятно е избрал и е бил верен на избора си. Не искам да те засрамвам. Но не е ли вярно, че Нощни очи е платил по-високата цена за връзката ви, за любовта помежду ви? Какво му е коствало обвързването му с теб? Отговори ми честно.

Трябваше да се извърна, защото наистина бях засрамен.

— Костваше му живота в глутницата и възможността да бъде изцяло вълк. Да има женска и малки. Точно както ни каза Ролф. Защото не поставяхме граници на връзката ни.

— Ти си познал радостната възбуда от споделянето на вълчата му същност. От това да станеш дотолкова вълк, доколкото е способен един човек. И в същото време… прости ми… но не мисля, че той някога е търсил човека в себе си с такава страст.

— Така е.

Шутът отново хвана ръката ми. Обърна я и погледна отпечатъците от пръстите си, които носех от толкова години.

— Фиц. Дълго мислих за това. Няма да ти отнема женската и малките. Моят живот ще е дълъг — в сравнение с него на теб не ти остава чак толкова. Няма да отнема на теб и на Моли годините, които са пред вас. Защото съм сигурен, че отново ще сте заедно. Знаеш какво съм аз. Бил си в това тяло, както и аз в твоето. И почувствах — богове, помогнете ми да издържа този спомен! — почувствах какво е да си човек, изцяло човек, в миговете, когато държах в себе си твоята любов, болка и загуба. Ти ми позволи да съм толкова човек, колкото е възможно за мен. Възстанови десетократно онова, което ми отнеха учителите ми. Бях дете с теб. Възмъжах с теб. С теб… Точно както Нощни очи ти позволи да си вълкът.

Гласът му замря. Останахме да седим мълчаливо, сякаш думите му бяха свършили. Не пусна ръката ми. Докосването засили усещането ми за съществуващата помежду ни връзка чрез Умението. Предан се опита да привлече вниманието ми. Игнорирах го. Това бе по-важно. Опитах се да схвана от какво точно се бои Шутът.

— Мислиш, че ще пострадам, ако се върнеш с мен в Бъкип. Че това ще ми попречи да живея живота, който си видял.

— Да.

— Страхуваш се, че ще остарея и ще умра. А ти — не.

— Да.

— Ами ако ми е все тая? Ако не ме интересува цената?

— На мен няма да ми е все тая.

Зададох следващия си въпрос със свито от болка сърце, обхванат от ужас от евентуалния отговор.

— Ами ако кажа, че ще те последвам? Ако реша да зарежа другия си живот и да тръгна с теб?

Думите ми като че ли го зашеметиха. Прошепна:

— Не бих го позволил. Не мога да го позволя.

Последва дълго мълчание. Огънят догаряше. И тогава зададох последния, най-ужасния въпрос.

— А след като те оставя тук, ще те видя ли отново?

— Може би не. Ще е неразумно.

Вдигна ръката ми, нежно целуна дланта ми и продължи да я държи. Това бе сбогуване. Знаех го и знаех, че по никакъв начин не мога да го спра. Чувствах се все по-кух и студен, сякаш Нощни очи умираше отново. Губех го. Той напускаше живота ми и имах чувството, че кръвта ми изтича, а заедно с нея и животът ми. Изведнъж осъзнах колко близко до истината е това.

— Престани! — извиках, но вече бе късно. Той пусна ръката ми, преди да успея да я дръпна. Китката ми бе чиста. Отпечатъците от пръстите му бяха изчезнали. Някак бе успял да си ги вземе и сега свързващата ни нишка беше разкъсана.

— Трябва да те пусна да си отидеш — задавено прошепна той. — Докато мога. Остави ми това, Фиц. Нека аз прекъсна връзката. Нека да не вземам онова, което не е мое.

Затърсих го пипнешком. Виждах го, но не можех да го почувствам. Нито с Осезание, нито с Умение, нито с обоняние. Шута го нямаше. Другарят от детството ми, приятелят от младостта ми беше изчезнал. Беше извърнал от мен тази страна на личността си. Някакъв мъж със смугла кожа и лешникови очи ме гледаше съчувствено.

— Не можеш да направиш това — викнах.

— Направено е — отвърна той. — Свърши се.

С тези думи силите му сякаш го напуснаха. Извърна глава, сякаш можеше да скрие, че се е разплакал.

— Просто съм уморен — каза с тих треперещ глас. — Много уморен. Трябва да си легна.

Шишко без никакви усилия проникна в ума ми.

Фиц. Кралицата те търси.

След малко. В момента съм при Шута.

Свързано е със Старата кръв. Казва, моля, побързай.

Ще побързам — отвърнах сърдито.

И щом Шишко напусна ума ми, Сенч вече ме тупаше по рамото.

Щом така или иначе си там, вземи поне част от свитъците, които си намерил. Мисля, че ще ни потрябват.

Ще взема. Моля те, искам малко време за себе си. Моля те.

Добре — кисело се съгласи той, но после омекна. — Какъв е проблемът? Още ли е толкова болен?

Всъщност вече е по-добре. Но ми трябва време да помисля.

Добре.

Обърнах се отново към Шута, но той или беше заспал, или се преструваше толкова убедително, че не можех да намеря в себе си сили да го събудя. Наистина ми трябваше време да помисля. Реших, че все трябва да има някакъв начин да го накарам да размисли, стига само да разбера как.

— Ще се върна — казах му и излязох.

Реших, че няма да е зле да обиколя лабиринта на Праотците и да събера малко свитъци. Така все щях да съм зает с нещо. Изкачих се по стръмната пътека и видях, че не ми се налага да се промушвам през цепнатината. Може би честото ми минаване през нея я бе разширило. Но не бях изминал много път под изкуствената светлина на глобусите, когато забелязах някой да върви към мен. За миг се сепнах, но после видях, че е Черният мъж. Носеше пушен бут на рамо. Внимателно го свали на пода и каза:

— Крадях от запасите й. Много пъти. Но не чак така. Мъничко тук, мъничко там. А сега вземам каквото ми хареса. — Наклони глава настрани. — А ти?

— Горе-долу същото. Преди години от моя крал бяха откраднати свитъци, важни писания. Тук са в една стая до спалнята й. Смятам да ги върна у дома.

— А, онези ли? Видях ги преди доста време.

— Да, точно те.

— Ще ти помогна.

Не ми трябваше помощ, но бе неучтиво да му отказвам. Тръгнахме заедно по коридорите. Прилкоп клатеше глава при вида на осквернените изображения и празните ниши, в които някога бе имало произведения на изкуството. Разказваше ми за онези, които живели тук по негово време. Шишко бе прав — в миналото каменните коридори били затопляни. Праотците идвали тук да се насладят на леда и снега, който никога не стигал до по-топлите им земи. Опитах се да си представя що ли за удоволствие може ти донесе толкова студено място, но подобна идея се оказа напълно чужда за мен.

Прилкоп бе успял по някакъв начин да освободи затоплящата камъка магия. Беше се опитал също така да лиши Бледата жена от светлина, но безуспешно. Дори след като топлината изчезнала, Бледата жена останала тук. Принудила го да се крие и показала презрението си към него и свързаните с драконите Праотци, като унищожавала изкуството им.

— Но е оставила стаята с картата — казах.

— Може би не е знаела за нея. Или не я е интересувало, тъй като е нямала представа как да я използва. Аз минах веднъж, само веднъж, за да избягам от нея. — Поклати глава. — Бях толкова слаб, толкова премалял, толкова… Не знаех как да се върна. А когато се върнах, тя вече ми беше отнела града. Но сега си го връщам.

Познаваше добре лабиринта. Поведе ме по различен път, през по-тесни коридори, които вероятно бяха за слуги, и бързо се озовахме в коридора, който минаваше покрай спалнята й. Надникнах вътре. Някой бе влизал след последното ми идване. Спрях, за да огледам по-добре. Всичко в стаята беше разместено. Ковчеже за скъпоценности бе изляло поток от перли, сребърни верижки и блестящи бели камъни по пода. Някои лежаха в бавно топящия се сняг. Прилкоп спокойно влезе в стаята и каза:

— Това ще свърши работа.

И дръпна копринената завивка от леглото й.

Завърза краищата и направи голям чувал. Схванах какво прави и направих същото с друга завивка. Преметнахме импровизираните торби през рамо и продължихме към стаята със свитъците.

Изобщо не бях готов за онова, което видях. Рафтовете бяха бутнати към средата на стаята и съдържанието им беше изсипано. До свитъците се търкаляше счупена кана, от която бе протекло масло. Бледата жена лежеше на пода. Мъртва. Почернелите чукани на ръцете й приличаха на краката на буболечка. От студа и смъртта лицето й бе потъмняло. Беше умряла с отворена уста, приличаше на съскаща котка. До пропитите с масло ръкописи лежеше светлинен глобус на Праотците, изтръгнат от гнездото си, очукан, сякаш е бил ритан и блъскан.

— Опитала се е да запали огън, за да се стопли — казах, макар да не го вярвах — със свитъците.

— Не. Искала е да ги унищожи. Винаги е желаела единствено това. Да унищожи драконите. Да унищожи другите ясновидци. Красотата. Познанието. — Побутна един от свитъците до трупа й. — Унищожава онова, което не може да контролира или да притежава. — Погледна ме. — Не успя обаче да контролира твоя Шут.

Сложихме непокътнатите свитъци в единия чувал, като гледахме да сме възможно най-внимателни, тъй като някои бяха много стари и лесно можеха да се разпаднат. Пропитите с масло събрахме отделно. И двамата се стараехме да стоим по-далеч от Бледата жена. Когато ми се наложи, да преместя трупа й, за да измъкна свитъците под него, Прилкоп отстъпи назад и се извърна. Когато свършихме, погледнах тялото й и попитах:

— Какво да направя с нея?

Той ме погледна, сякаш не ме беше разбрал. После бавно кимна.

Увих я в една от меките кожи от леглото й и я повлякох по коридора. Прилкоп ми показа една малка врата, която иначе нямаше да забележа. Зад нея имаше улей и далече долу се чуваше прибоят. Посочи ми да я пусна по улея.

Върнахме се в библиотеката. Свитъците се оказаха изненадващо тежки. Трепвах всеки път, когато се удряха по стъпалата. Представях си как би ме гълчал Сенч, ако види как се отнасям с тези безценни ръкописи. Е, така или иначе него го нямаше.

За годините си Прилкоп изглеждаше пъргав като младеж. За пръв път се замислих колко ли дълго може да живее Шутът. После си зададох още по-странния въпрос в кой етап от живота си се намира. Дали все още беше младеж? Дали това изобщо имаше някакво значение за него? Веднъж ми бе казал, че е по-стар, отколкото аз и Нощни очи заедно… Пропъдих тази мисъл. Не исках да се задълбочавам върху това колко сме различни. Приятелството беше заличило тази граница и ни бе направило едно цяло.

Точно както връзката ми с Нощни очи ни беше направила едно цяло. И все пак… Въздъхнах, докато вървях след Черния мъж към стаята с картата. И все пак не бяхме еднакви. Аз си оставах човек, с човешки поглед към света, и не можех да живея напълно в настоящето като Нощни очи, нито пък да продължа живота му повече, отколкото му е отредено.

Дали и Шутът гледаше на мен по такъв начин?

Изсумтях. Прилкоп ме погледна през рамо, но не каза нищо. Когато спряхме при картата, вдигна вежда и я посочи.

Докоснах четирите камъка край Бъкип.

— Бъкип — казах. — Моят дом.

Той кимна. После докосна земята далеч на юг, както бе направил Шутът.

— Дом. — Посочи един дълбок залив. — Клерес.

— Вашето училище — сетих се. — Мястото, където искате да се върнете.

— Да. Нашето училище. — Погледна ме тъжно. — Където трябва да се върнем. За да се запише онова, което научихме. За другите, които ще дойдат. Това е много важно.

— Разбирам.

— Не. Не разбираш. — И заговори сякаш на себе си: — Раздялата е трудна. Но трябва да го направите. И двамата. Да се разделите. Ако ли не, това ще доведе до още промени. Слепи промени. Ако промените, които извършиш, са заради него, тогава какво ще излезе от тях? Никой не знае. Дори и най-малката промяна. Носиш му хляб. Той го изяжда. Ако не му го занесеш, ще го изяде някой друг. Ето, има промяна. Малка промяна. Даваш му времето си, думите си, приятелството си. Тогава кой няма да получи твоето време? А? Това е голяма промяна, поне така мисля. Остави го, Изменящ. Времето ви заедно приключи. Свърши.

Това не бе негов проблем и едва се сдържах да не му го кажа. Но той ме гледаше така мило и съчувствено, че гневът ми утихна почти мигновено.

— Да се връщаме — каза той.

Понечих да кимна, но Шишко отново нахлу в мислите ми.

Фиц? Свърши ли? Кралицата чака.

Въздъхнах уморено.

Свърших. Ще донеса свитъците. Чакай ме при Камъните свидетели, за да ми помогнеш.

Не! Ям малинов пай! Със сметана.

Значи изяж го и ела.

Прилкоп ме гледаше.

— Ще трябва да ида у дома — казах му. — Моля те, кажи на Шута, че ще се върна при първа възможност. И ще донеса още храна. Плодове и хляб.

Прилкоп се разтревожи.

— През камъните портали? Толкова скоро? Това е неразумно. Даже глупаво. Изчакай поне два дни.

— Не мога. Трябва да тръгна веднага.

— Можеш ли да го направиш? Правил ли си го преди?

— Да. Няколко пъти.

— Не бива да се прави толкова често. Не бързай да се връщаш. Почини си.

— Вече съм го правил — настоях аз. Спомних си как влизах и излизах от Стълбовете на Умението с Предан през онзи ден, когато бягахме от брега на Другите. — Не се бой за мен.

Въпреки храбрите си думи се запитах дали не е глупаво от моя страна отново да минавам през камъните. Всеки път, когато се връщам към този момент, се питам какво ме бе обсебило. Болката, че Шутът е прекъснал връзката помежду ни? Честно казано, едва ли. Вероятно причината бе в това, че съм недоспал и изтощен.

Тръгнах нагоре към стаята със Стълба. Черният мъж ме следваше неспокойно.

— Сигурен ли си? Напълно ли си сигурен?

— Няма страшно — казах. — Кажи на Шута, че ще се върна.

Хванах чувалите с едната си ръка. Другата притиснах в стълба. И прекрачих в звездната нощ.