Съдбата на Шута

Глава 11Уислингтън

Гостувахме в майчиния дом на нарческата в Уислингтън дванадесет дни. Предложеното ни гостоприемство бе странно. Сенч и принц Предан получиха места за спане на пейките на най-долния етаж на дома. Осезаващата котерия бе настанена заедно с гвардейците извън стените. Двамата с Шишко останахме в нашата къщичка, а Пъргав и Ридъл ни бяха чести посетители. Всеки ден Сенч пращаше двама гвардейци в селото за провизии. Носеха част от покупките на нас, част на гвардейците, а останалото отнасяха в майчиния дом. Макар Черната вода да бе обещал да ни храни, Сенч бе избрал умно тактиката си. Зависимостта от щедростта на майчиния дом на Нарвала щеше да се приеме като слабост и неумение да се планира.

Продължителният престой си имаше и добри страни. Шишко започна да се възстановява. Все още кашляше и се задъхваше, когато излизаше на разходка, но спеше по-спокойно, проявяваше интерес към обстановката, ядеше, пиеше и като цяло духът му се приповдигна. Все още ми се сърдеше, че съм го принудил да се качи на кораба и че в крайна сметка ще му се наложи да си тръгне по същия начин. Всеки опит за заговаряне от моя страна неизменно ни връщаше към корените на препирнята. Понякога ми изглеждаше по-лесно изобщо да не говоря с него, но тогава долавях гнева му към мен като кипящо неудоволствие. Яд ме беше, че нещата помежду ни са станали така напрегнати, след като бях положил толкова усилия, за да спечеля доверието му. Когато споделих това със Сенч по време на една от кратките ни срещи, той го подмина като необходимо зло.

— Щеше да е много по-зле, ако обвиняваше Предан, нали разбираш. Така че ще ти се наложи да опереш пешкира, Фиц.

Знаех, че е така, но думите му не ми донесоха особена утеха.

Ридъл прекарваше по няколко часа на ден с Шишко, обикновено когато Сенч искаше дискретно да държа под око Предан. Уеб и Пъргав често се отбиваха в къщичката. Пъргав, изглежда, си беше взел поука от мъмренето на Уеб и като цяло се държеше по-почтително с него и с мен. Държах го зает с ежедневните уроци и настоявах да се упражнява с лъка и меча. Шишко понякога сядаше навън и гледаше тренировките ни в кошарата. Винаги беше на страната на Пъргав и надаваше радостни викове, когато момчето успяваше да ми нанесе удар с обезопасения си меч. Признавам, че това ми причиняваше болка не по-малко и от синините. Искаше ми се да държа във форма по-скоро собствените си умения, а и уроците с момчето ми даваха възможност не само да се упражнявам, но и да демонстрирам майсторство пред островитяните. Не се събираха да ни гледат, но от време на време виждах по някое момче да наднича иззад близкия ъгъл. Реших, че щом ще ме следят, ще е най-добре докладите да не ме показват като лесна плячка. Не вярвах, че гледат от чисто любопитство.

Чувствах се под постоянно наблюдение. Където и да отидех, някой все се мотаеше наоколо. Не можех да посоча конкретно момче или старица, но въпреки това непрекъснато усещах с гърба си нечий поглед. Освен това имах чувството, че Шишко го грози опасност. Беше в начина, по който ни гледаха при всяко излизане, и в реакцията на хората, с които се сблъсквахме. Отдръпваха се, сякаш беше заразен, след което го зяпаха като двуглаво теле. Дори Шишко като че ли си даваше сметка за това. Разбирах, че несъзнателно използва Умението, за да е по-малко забележим. Не беше като онова стремително „Не ме виждаш!“, което навремето едва не ме караше да рухна на земята — а по-скоро непрекъснато оповестяваше колко е незначителен. Запазих това впечатление като нещо, което си заслужава да обсъдя със Сенч.

Почти нямах възможност да се срещам със стария си наставник, а съобщенията чрез Умението бяха кратки. Всички чувствахме, че е по-важно да запази силата си, за да може Предан да се възползва от нея. Сенч също така каза, че щом Пиотре Черната вода вече е решил, че съм телохранител на принца, няма нищо лошо да играя тази роля по-явно.

— Стига да не разбере, че си нещо повече от това — предупреди ме.

Опитах се да бъда ненатрапчив наблюдател и страж на принца. Макар Предан никога да не го каза, май се чувстваше неудобно от постоянното ми присъствие. Жителите на селището вече разглеждаха Предан и Елиания като семейна двойка. Никой не се опита да ги предизвика по какъвто и да било начин. Единствено присъствието на Пиотре ни напомняше, че човек от фамилията на нарческата следи връзката им да остане целомъдрена, докато Предан не е изпълнил своята част от уговорката. Мисля, че двамата с Пиотре се следяхме един друг точно толкова, колкото следяхме и младоженците. Така по един странен начин двамата се превърнахме в партньори?

По това време открих една от причините нарческата да се радва на такава почит от всички кланове, а не само от Нарвала. Това бе култура, в която жените притежаваха земята и плодовете й. Бях приел, че богатството на клана се състои в овцете му. Едва когато проследих Предан и Елиания при един от излетите им сред скалистите хълмове, открих истината. Двамата прехвърлиха един хребет, следвани на дискретно разстояние от Пиотре и от моя милост. Когато погледнах съседната долина, ахнах.

Долу имаше три езера, от две от които се издигаше пара, въпреки че летният ден бе в разгара си. Всичко около тях бе потънало в буйна зеленина, а долината бе изпълнена с грижливо засети и поддържани поля. Докато ги следвах надолу по пътеката, постоянният хладен вятър изчезна. Тук бе закътано и топло, миришеше на минерална вода. Канарите и камъните от полята бяха разчистени и разделяха нивите като каменни огради. В тази долина не само посевите растяха по-добре, но и видях растения и дървета, които смятах за твърде нежни, за да се срещат толкова далеч на север. Тук, на студените Външни острови, имаше земя, превърната от бълбукащите горещи извори в оазис на нежна топлина и изобилие. Нищо чудно, че спечелването на нарческата се разглеждаше като такава голяма награда. Съюзът с онази, която контролираше произвежданата тук храна, бе наистина нещо много ценно в този суров край.

Но в същото време забелязах, че дори в средата на лятото много от нивите са оставени на угар и работниците не са толкова многобройни, колкото би трябвало да се очаква. Отново жените и момичетата бяха по-многобройни от мъжете и момчетата, а малцина от мъжете бяха в разцвета на силите си. Това си оставаше загадка за мен. Имаше жени, богата земя, а липсваха достатъчно работници, които да я обработват. Защо нямаше повече ухажори от другите кланове, желаещи да увеличат децата на този остров на изобилието?

Една привечер Предан и Елиания яздеха две малки мършави понита, които местните жители използваха за всякаква работа. Целта им бе камениста ливада в подножието на полегат хълм, цялата в канари и дървени прегради между тях. Малките понита ме изумиха с това колко високо можеха да скачат. Овце пасяха късата трева наоколо. Небето ставаше все по-тъмносиньо и скоро щяха да се появят първите звезди. Двамата яздеха без седла и Предан вече на два пъти бе паднал от кокалестото си своенравно конче в опитите си да не изостава от безстрашната си съпруга. Момичето се наслаждаваше с цялото си сърце. Яздеше изправена, жълтата й пола се издуваше и трептеше около краката й. Те бяха голи от колената надолу, нямаше дори обувки. Бузите й се бяха зачервили, косата й се развяваше диво и тя яздеше, без да се замисля за нищо друго, освен да покаже на принца, че е по-добра от него. При първото му падане Елиания приближи до него и подигравателният й смях стигна до нас. Втория път се върна да види дали не се е наранил, а Пиотре хвана дребната гадина и я дръпна назад. Вниманието ми бе приковано предимно към Предан; почувствах се горд от това с каква насмешка се отнесе към двете падания.

Тези понита са мършави и кокалести като жребчета. Повече синини ще получиш, ако се опитваш да се задържиш на гърба им, отколкото ако паднеш.

Май Елиания се справя доста добре — подразних го. Той ме изгледа убийствено и побързах да добавя: — Не изглежда чак толкова лесно. Мисля, че й харесва упорството ти.

По-скоро харесва синините ми тая малка вещица. — Долових в думите му нотка на привързаност. Сякаш за да ме отклони от тази мисъл, принцът добави: — Погледни наляво и ми кажи дали виждаш някой зад камъните в края на храсталаците.

Завъртях очи в тази посока, без да обръщам глава. Нещо наистина се спотайваше там. Не бях сигурен дали е човек, или едро животно. Принцът отново яхна понито и се задържа на гърба му, докато то направи серия диви подскоци из ливадата. Кончето му явно бе уморено от играта, но веселият смях на Елиания награди усилията на Предан да се задържи върху него. Той премина препятствието, което досега му се опираше, и тя му отдаде чест. Радостта й от представянето му изглеждаше искрена и дори киселата физиономия на Пиотре се разведри от лека усмивка. Разсмях се с тях и ги приближих.

Тръгни натам и падни. И се постарай понито да избяга към канарите.

Той изстена отвратено чрез Умението, но се подчини. И когато понито побягна, скочих и се втурнах с все сили след него, като по-скоро го гонех, отколкото се опитвах да го хвана. Заедно подгонихме от скривалището й някаква жена, облечена цялата в тъмнозелено и кафяво. Тя веднага побягна и я познах не само по походката, но и по слабата миризма, която успях да доловя. Колкото и да ми се искаше да я подгоня, не го направих. Вместо това предадох на Сенч и Предан онова, което бях научил.

Това беше Хеня! Прислужницата на нарческата от Бъкип. Тук е и ни шпионира.

Отговорът бе две вълни от ужас.

Нарочно се направих на тромав при опитите си да уловя понито. Накрая Пиотре дойде да ми помогне.

— Ама че изплашихме онази старица! — отбелязах.

Той хвана непокорното дребно животно за гривата и вдигна глава към небето. Така и не ме погледна в очите.

— Стъмва се. Имаме късмет, че принцът не падна по-лошо и не се нарани. — Обърна се към подопечните ни. — Трябва да се връщаме. Понитата са уморени от скачането, а и нощта наближава.

Запитах се дали не се опитва да ме предупреди, че принца го грози нещо по-опасно от падане от пони. Отново го върнах на темата.

— Мислите ли, че горката старица е добре? Може би трябва да я потърсим? Изглеждаше много уплашена. Какво ли търсеше сред онези канари?

— Сигурно е събирала подпалки. Или билки и корени. Няма защо да се безпокоим за нея — с безизразно лице отвърна той и надигна глас. — Елиания! Времето за веселби изтече. Трябва да се върнем в майчиния дом.

Видях лицето на Елиания, когато подплаши Хеня. Нарческата беше стресната. А сега е уплашена.

Отсеченото й кимане към Пиотре потвърждаваше мнението на принца. Тя скочи от понито си, свали му юздата и го пусна по склона. Пиотре направи същото с кончето на принца и изведнъж се оказах крачещ редом с него към майчиния дом. Елиания и Предан водеха и мълчанието помежду им тъжно контрастираше на доскорошната им радост. Мъчно ми беше за принца. Научаваше се да обича това момиче от Външните острови, но всеки път, когато се приближаваха един до друг, проклетата политика на трона и властта се вклиняваше помежду им. Изпитах внезапен пристъп на гняв и заговорих рязко.

— Беше Хеня, нали? Жената, която се криеше в храстите. Беше прислужница на нарческата в замъка Бъкип, ако си спомням правилно.

Оцених по достойнство самообладанието на Пиотре. Гласът му бе спокоен.

— Не мисля. Тя напусна, преди да заминем от Бъкип. И двамата смятахме, че ще е по-щастлива в Шестте херцогства, така че нямахме нищо против да я освободим.

— Може и сама да се е върнала в Уислингтън. Може да е изпитала носталгия по дома.

— Нейният дом не е тук. Тя не е от нашия майчин дом — твърдо заяви Пиотре.

— Странно. — Бях твърдо решен да не отстъпвам. Като прост гвардеец от мен не се очакваше тактичност, а само любопитство. — Мислех си, че в тази страна най-важна е фамилията на майката. И че всеки, който служи на нарческата, би трябвало да е от рода й.

— Обикновено е така. — Гласът на Пиотре ставаше все по-напрегнат. — Но по време на пътуването всички жени от фамилията бяха заети. Затова наехме нея.

— Разбирам. — Свих рамене. — Питах се защо майката и сестрите на Елиания не се грижат за нея? Мъртви ли са?

Той трепна, сякаш го бях улучил със стрела.

— Не. Не са. — В гласа му се долавяше горчивина. — Двамата й по-големи братя са мъртви. Загинаха във войната на Кебал Тестото. Майка й и по-малката й сестра са живи, но са… задържани другаде по важен въпрос. Щяха да са тук, ако имаха тази възможност.

— О, не се и съмнявам — съгласих се. Бях убеден, че всяка негова дума е истина, но не цялата.

По-късно, докато Шишко спеше дълбоко, споделих това със Сенч. Опитвах се да насочвам мислите си само към него и да ги отделя от връзката си с принца. Усещах неспокойния му сън. Безсилието и нетърпеливостта на момчето изостряха нервите ми. Опитах се да загърбя емоциите му, докато съобщавах на Сенч всичко, което си бяхме казали с Пиотре. Старият убиец бе раздразнен от просташкото ми поведение, но в същото време и живо заинтересуван от отговорите на Черната вода.

Тук има умисъл в умисъла, също като топките-главоблъсканици на Шута. Убеден съм, че Пиотре и нарческата си имат свои планове и че не всички в майчиния дом знаят за тях. Някои са в течение. Алмата например. На прабабата на нарческата също е било казано, но не ми се вярва, че може да задържи подобни важни неща в ума си. Лестра и майка й са интересни. Лестра ще стане нарческа, след като Елиания замине за Бъкип да се омъжи за Предан. Но в същото време като че ли си съперничи с нея за вниманието на принца и подозирам, че го прави с подкрепата на майка си. Дали не схваща, че да стане в крайна сметка кралица на Шестте херцогства може да се окаже по-висока амбиция от това да отмъкне титлата нарческа от Елиания? Не ми се вярва Лестра и майка й да придават голямо значение на искането на Елиания за главата на дракона. Струва ми се, че амбициите на Лестра би трябвало да разтревожат Елиания и Пиотре, а ето че те си остават невъзмутими и мислите им сякаш са някъде другаде. Елиания просто пропъжда Лестра, когато предизвикателствата й станат твърде нагли, за да се оставят без внимание.

Като сбиването в нощта на сватбата ли?

На годежа, Фиц. На годежа. Не признаваме тази церемония за истинска сватба. Принцът трябва да се ожени у дома, в Бъкип, и бракът трябва да бъде консумиран. Не, нямам предвид само този сблъсък. Лестра направи няколко опита с него след това, когато нарческата не беше наблизо.

Елиания знае ли?

Как би могла?

Може и да й е казал — предположих. — Чудя се какво ли ще стане, ако разбере?

Нямам желание да научавам. И без това ситуацията е достатъчно заплетена. Иска ми се да знаех ролята на Хеня във всичко това. Дали е просто някаква изкуфяла старица? Или нещо повече? Сигурен ли си, че беше тя?

Абсолютно. — Потвърждаваха го не само очите ми, но нямаше да кажа на Сенч, че съм я надушил и че у мен е останало достатъчно от вълка, за да съм сигурен в усета си.

Разговорът ни изтощи Сенч и го оставих да си почива. Проверих дали вратата е заключена и със съжаление затворих капаците на прозореца. Не обичам да спя на затворено, но след днешната среща с Хеня не исках да давам възможност на никого да се добере лесно до мен.

Такава беше нагласата ми, когато си легнах, а на следващата сутрин се опитах да я използвам, за да обясня кошмарите си. Не беше честно да наричам сънищата си по този начин. В тях нямаше ужас, а само безпокойство и яркост, която не бе свързана с Умението, а с нещо друго. Сънувах Шута какъвто бе навремето — не лорд Златен, а бледо крехко момче с безцветни очи. В този си вид яхна каменния дракон зад Момичето и се издигна с нея в синьото небе. А после изведнъж се превърна в лорд Златен, яздещ зад изваяното момиче без душа, момиче, което бе част от събудената за живот скулптура, а зад него се развяваше черно-бяло наметало. Косата му бе прибрана назад и завързана в опашка като на воин. Изражението му бе толкова сурово, че изглеждаше бездушен като Момичето, за чийто тънък кръст се държеше. С изненада открих, че ръцете му са голи — отдавна не го бях виждал без ръкавици. Издигаха се все по-високо и по-високо в небето, след което той внезапно посочи с ръка и Момичето насочи с колене дракона в посоката, която показваше тънкият му пръст. После облаците ги погълнаха, сякаш навлязоха в мъгла. Събудих се и открих, че пръстите ми докосват бледите отпечатъци върху китката ми, които бе оставил навремето. Обърнах се в постелята си, но така и не успях да се разсъня. Придърпах одеялото и отново се унесох.

И тогава наистина пътешествах с Умението и попаднах на крайно обезпокоителна сцена. Копривка седеше и бъбреше с Тинтаглия на един тревист склон. Знаех, че сънят е дело на Копривка — в моите сънища цветята не бяха толкова ярки, нито така равномерно пръснати между тревата. Приличаше ми на грижливо изпипан гоблен. Драконът бе с размерите на кон и се бе присвил по доста заплашителен начин. Пристъпих в съня. Копривка седеше с абсолютно изправен гръб и гласът й бе нервен, когато остро попита дракона:

— И какво общо има това с мен?

Защо се забави? — обърна се беззвучно към мен. — Не усети ли, че те викам?

— Чувам те, да знаеш — спокойно рече Тинтаглия. — А той не е чул призива ти, защото аз не исках. Така че нали разбираш, съвсем сама си, ако реша. — Драконът рязко обърна студения си поглед към мен. Красотата от гущерските й очи бе изчезнала и сега те бяха като въртящи се скъпоценни камъни от ярост. — Сигурна съм, че този факт не убягва и на теб.

— Какво искаш? — попитах я.

— Знаеш какво искам. Искам да знам какво знаеш за черния дракон. Истински ли е? Вярно ли е, че в света все още съществува и друг дракон, напълно зрял и невредим?

— Не зная — отговорих честно.

Усетих как умът й рови в моя, опитва се да мине покрай думите, които изрекох, за да види дали не крия нещо. Усещането беше като от студени крачета на плъх, бягащи по теб в затворническа килия. Тя сграбчи този спомен и се опита да го използва срещу мен. Рязко вдигнах стените си, но за съжаление това означаваше, че и Копривка остана извън тях. Сега двете приличаха на неясни сенки, хвърлени върху движеща се завеса.

Тинтаглия заговори и гласът й стигна до мен като шепот на ориста.

— Приеми, че твоят вид ще служи на моя. Това е естественият ред на нещата. Служи ми сега и ще се погрижа ти и близките ти да живеете добре. Опълчи се срещу мен и ще ви помета. — Внезапно драконът започна да расте и да се извисява над Копривка. — Или ще ви погълна — добави многозначително.

Обхвана ме ужас. На някакво фундаментално ниво Тинтаглия ме бе свързала с Копривка. Дали бе просто защото винаги достигаше до мен чрез дъщеря ми, или усещаше родството ни? А и имаше ли значение? Дъщеря ми бе в опасност и вината за това бе моя. Отново. А аз нямах представа как да я предпазя.

Нямаше значение. Допреди малко покритата с цветя поляна ми приличаше на гоблен. Сега Копривка внезапно стана, наведе се, хвана съня си и го тръсна, сякаш изтупваше прах от килимче. Присъствието на дракона бе изтръскано от съня и Тинтаглия полетя в нищото, ставаше все по-малка. Копривка нави съня си на руло и го прибра в джоба на престилката си. Вече не знаех къде или какво съм в съня й, но тя се обърна към мен.

Трябва да се научиш да се изправяш срещу нея и да я прогонваш, а не просто да се свиваш на кълбо и да се криеш. Не забравяй, Сенковълк, че си именно вълк. А не мишка.

Започна да избледнява.

Чакай! — Гласът на принца бе изпълнен с отчаяна решителност. Не разбрах как, но успя да я хване и да я задържи. — Коя си ти?

Смайването на Копривка мина през мен като вълна. Тя се опита да се отскубне, но когато не успя, рязко отвърна:

Коя съм аз ли? А кой си ти, че си позволяваш така грубо да нахълтваш тук? Пусни ме.

Кой съм аз ли? Аз съм принцът на Шестте херцогства. И ходя, където си поискам.

Последва слисано мълчание.

Ти? Принцът? — Неверието й бе толкова ясно, колкото и присмехът.

Да, принцът. Престани да ми губиш времето и ми кажи ти коя си!

Трепнах от заповедническия му тон. Навсякъде около мен се простираше мълчалива бездна. Копривка реагира точно така, както очаквах.

О, щом питаш така мило, ще ти кажа. Принц Невъзпитан, аз съм кралица Не-ме-е-еня. Може да ходиш, където си поискаш, но когато това „къде“ е мое, аз казвам, че няма да припариш до него. Изменящ, трябва да си подбираш по-симпатични приятели.

Видях какво беше направила. По време на паузата бе видяла как точно се е намъкнал тук. И сега се отърси съвсем лесно от него. И изчезна.

Рязко се събудих, сподирян от презрението й, което жилеше като хвърлени в лицето камъчета. Опитах се да дойда на себе си, разкъсван между благоговението пред дъщеря ми и ужаса от дракона. Трябваше да помисля какво да правя. Но точно тогава Сенч се намърда в мислите ми.

Трябва да поговорим. Насаме. — Умението му трептеше от възбуда.

Насаме? Сигурен ли си, че знаеш какво означава тази дума? — Защо трябваше да ме шпионира точно тази нощ?

Не насаме. — намеси се Предан. Беше бесен. — Коя е тя? Откога продължава това? Настоявам да знам. Как смееш да обучаваш друга Умела и да криеш съществуването й от мен!

Заспивайте! — Мрачното Умение на Шишко бе нещо между стон и заповед. — Заспивайте и престанете да крещите. Беше само Копривка и драконът й. Лягайте да спите.

Значи всички знаят, а само аз не? Това вече е прекалено. — В Умението на Предан звучеше ярост, обида и онова ужасно чувство за предателство, когато човек открие, че са го държали настрана от някаква тайна. — Настоявам да знам коя е тя. Веднага.

Вдигнах стените и се замолих, макар да знаех, че това няма да ми помогне.

Сенч?

Не зная, милорд — изящно и безочливо излъга старецът. Едновременно го проклех и му се възхитих.

Фицрицарин.

Има сила и власт в това да наречеш някого с истинското му име. Разтърсих се от удара и бързо се замолих:

Не ме наричай с това име. Не тук и не сега, защото драконът може да подслушва.

Не се страхувах от дракона, а от дъщеря си. Твърде много частици от тайните ми попадаха в ръцете й.

Кажи ми, Том.

Не по този начин. Ако трябва да говорим за това, нека да бъде от уста на ухо.

До мен в тъмното Шишко се зави презглава и изстена.

Да се срещнем веднага. — Гласът на принца бе сърдит.

Неразумно е — обади се Сенч. — Да изчакаме до сутринта, принце. Не е нужно да караме хората да почнат да си задават въпроси, като викаме някакъв войник посред нощ.

Не. Веднага. Неразумното е да ме мамите относно тази Копривка. Искам веднага да науча какво става зад гърба ми и защо.

Почти имах чувството, че се намирам в майчиния дом до пейките-легла. Усещах как гневът му прогонва студа от голите му гърди, когато отметна завивката, как яростно нахлузи обувките си.

Добре тогава, изчакай да се облека — отстъпи уморено Сенч.

Не. Оставаш тук, съветник Сенч. Каза, че не знаеш нищо, нали? Значи няма смисъл да си правиш труда да идваш. Ще се срещна с Фиц… с Том на четири очи.

Гневът му ревеше като бушуващ пожар, но въпреки това се бе въздържал да ме нарече по име. Част от съзнанието ми се възхити на самообладанието му. Но по-голямата част бе заета с възникналата дилема. Моят принц ми беше ядосан, при това напълно оправдано от негова гледна точка. Как да реагирам на въпросите му? Кой бях за него сега? Приятел, наставник, чичо или поданик? Усетих, че Шишко се надига в леглото и ме гледа как се обличам.

— Ще изляза съвсем за малко. Нищо няма да ти се случи — уверих го, докато се питах дали наистина е така.

Не искам да оставям Шишко сам — обърнах се към принца с надеждата това извинение да ме спаси.

Тогава доведи и него — кратко заповяда той.

— Искаш ли да дойдеш?

— Чух го — с досада отвърна Шишко и въздъхна тежко. — Все ме караш да ходя на места, на които не искам — оплака се, докато се мъчеше да си намери дрехите в тъмното.

Сякаш мина година, докато се облече. Намусено отказа предложенията ми да му помогна. Най-сетне излязохме от къщичката и тръгнахме през селото. Непривичният здрач, който минава за нощ в тази част на света, правеше всичко да изглежда сивкаво. Странно, но ми действаше успокоително и накрая разбрах на какво се дължи това. Приглушените цветове ми напомняха как Нощни очи възприемаше света привечер и сутрин, когато ловувахме заедно. Светлината бе мека, необременена с цветове и окото можеше да долови и най-малкото движение на плячката. Вървях леко като вятър, но Шишко се тътреше безутешно до мен. От време на време кашляше. Напомних си, че все още не се е оправил напълно, и се опитах да не се дразня от бавната му крачка.

Във въздуха се носеха прилепи. Един плъх-разбойник скочи от бъчва за дъждовна вода и се промъкна крадешком към нечий праг. Запитах се дали е същият, с когото се бе опитал да се сприятели Пъргав, но после изхвърлих това от ума си.

Приближавахме майчиния дом. Дворът бе празен. Нямаше стража, макар че държаха под око брега и пристанището. Явно не се страхуваха от нападение от собствените си хора. Пак се запитах дали Пиотре ми е казал всичко, което знаеше за Хеня. Със сигурност той и нарческата изпитваха опасения от нея, а той бе казал, че не принадлежи към клана. Тогава защо не беше поставил стража и тук?

Поведох Шишко настрани от главния вход. Приближихме майчиния дом отзад, покрай каменните стени и оградите на кошарите. Принцът чакаше зад ъгъла на един навес, до храстите при нужниците. Пристъпваше неспокойно от крак на крак и ни гледаше как приближаваме. Усетих нетърпението му. Дадох му мълчаливо знак да дойде при нас зад оградата.

Не приближавайте. Стойте на място. Не, скрийте се. Или се махнете.

Замръзнах, объркан от неочакваната заповед на принца. И тогава видях каква е причината. Елиания, с наметало над нощницата си, надничаше от вратата. В последния момент успях да спра Шишко и да го дръпна зад оградата. Той ядосано плесна ръката ми.

— Чух го — оплака се, докато напразно се мъчех да го накарам да замълчи.

Трябва да сме много тихи, Шишко. Принцът не иска Елиания да научава, че сме тук.

Защо?

Защото не иска, и толкова. Трябва да се скрием тук и да не издаваме нито звук.

Приклекнах зад оградата и потупах земята, за да приканя и Шишко да клекне. Той се намръщи към мен в сивотата. Много ми се искаше просто да го отведа обратно, но бях сигурен, че Елиания ще чуе тътренето на краката му, ако опитаме да се махнем. По-добре бе да изчакаме. Едва ли щеше да се забави много. Може би просто искаше да се облекчи. Надникнах през храсталака.

Ела при нас, преди да те е видяла — предложих на принца.

Не. Вече ме видя. Вървете си. Ще говорим по-късно.

И не повярвах, когато изведнъж издигна стените си срещу мен. Беше станал по-силен. Усещах го с Осезанието, наежен и треперещ под спокойния й поглед, докато тя се приближаваше към него в здрача — слънцето пълзеше под хоризонта и отказваше да залезе.

Смаях се, когато я видях как бързо преодоля разстоянието и колко близко се доближава до него. Определено не за пръв път се срещаха тайно. Исках да извърна поглед, но въпреки това продължавах да се взирам през храстите. Думите й едва достигаха до мен.

— Чух вратата да се отваря и затваря, погледнах през прозореца и те видях да чакаш тук.

— Не можех да заспя. — По-скоро усетих, отколкото видях острия му поглед в моя посока.

Върви си. Ще говоря с теб утре. — Мисълта бе съвсем тиха, насочена само към мен. Не вярвам дори Шишко да я усети. В тона му се чуваше кралска заповед. Очакваше да му се подчиня.

Не мога. Знаеш, че е опасно. Кажи й да се връща в стаята си, Предан.

Не усетих мисълта ми да е достигнала до него. Беше се затворил, за да се съсредоточи единствено върху момичето. До мен Шишко се изправи, прозя се и каза сънено:

— Връщам се.

Шшт. Не. Трябва да стоим тук и да сме тихи. Не говори на глас. — Погледнах разтревожено младата двойка, но дори и да беше чула Шишко, Елиания не го показа с нищо. Запитах се с безпокойство къде ли е Пиотре и какво ли ще направи на Предан, ако ги открие заедно.

Шишко въздъхна тежко, клекна, после направо седна на земята.

Това е тъпо. Искам да си легна в леглото.

Елиания наклони глава на една страна и погледна Предан в очите.

— Така значи. Кого чакаш? — Очите й се присвиха. — Лестра ли? Тя ли те покани на среща?

На лицето на Предан се появи много странна усмивка. Може би беше доволен, че е събудил ревността й? Говореше по-тихо от нея, но разчитах думите по движението на устните му.

— Лестра ли? Защо ми е да чакам Лестра под луната?

— Тази нощ няма луна — остро посочи Елиания. — А колкото до това защо Лестра — че как, защото с готовност би ти отдала тялото си, за да правиш с него каквото пожелаеш. Повече за да ме унизи, отколкото защото те намира за хубав.

Той скръсти ръце на гърдите си. Запитах се дали го направи, за да скрие задоволството си, или за да не посегне да я прегърне. Тя бе стройна като върбичка, сплетената й за през нощта коса падаше до бедрата й. Почти усещах топлината й, която достигаше до него.

— Виж ти. Мислиш ли, че ме намира за хубав?

— Кой знае? Пада си по странни неща. Има си котка с крива опашка и твърде много пръсти на лапите. Смята я за хубава. — Елиания сви рамене. — И ще ти каже, че и ти си хубав, само за да те спечели.

— Така ли? Но може пък да не искам Лестра да ме спечелва. Хубавка е, но може пък изобщо да не я искам.

Самата нощ затаи дъх, когато Елиания го погледна. Видях как гърдите й се надигнаха, докато поемаше дъх и събираше кураж.

— Тогава какво искаш? — попита тихо като ветрец.

Предан не се опита да я прегърне. Мисля, че тя би се съпротивила. Вместо това протегна ръка и повдигна брадичката й с върха на пръстите си. Наведе се напред, за да си открадне целувката. Да открадне ли? Но тя не се дръпна. Вместо това се надигна на пръсти и устните им се докоснаха в мекия здрач.

Почувствах се като похотлив дъртак, проснал се в тъмното зад оградата и надничащ към младата двойка. Знаех, че Предан се излага на опасност, че и двамата поемат глупави рискове, но сърцето ми подскочи при мисълта, че моето момче би могло да познава не само уговорения брак, но и любовта. Когато устните им най-сетне се разделиха, се надявах да й каже да се връща в спалнята си. Исках да изживее този момент, но освен това знаех, че ще се наложи да се намеся, ако решат експериментът им да не се ограничи единствено с целувка. Потрепнах от тази мисъл, но тя бе задължителна.

С ужас чух задъхания й въпрос.

— Целувка. Само това ли искаше?

— Само това ще взема сега — отвърна той. Гърдите му се повдигаха и спускаха, сякаш бе тичал на състезание. — Ще изчакам, докато не заслужа повече.

На лицето й се появи несигурна усмивка.

— Не е нужно да го заслужаваш, ако реша да ти се отдам.

— Но… ти каза, че няма да бъдеш моя съпруга, докато не ти донеса главата на дракона.

— В моята страна жената се отдава, когато пожелае. Това е различно от брака. Или от това да е съпруга, както го наричате. Щом момичето стане жена, може да приеме в леглото си, който си поиска мъж. Това не означава, че е омъжена за всички тях. — Огледа се и добави предпазливо: — Ти ще си ми първият. Някои смятат, че това е по-важно и от вричането един на друг. Но не би ме направило твоя съпруга, разбира се. Няма да бъда съпруга и няма да се омъжа, докато не донесеш главата на дракона тук, в майчиния ми дом.

— Аз също бих искал ти да си ми първата — внимателно рече Предан. И добави с мъка, сякаш се мъчеше да издърпа от земята дърво с корените: — Но не сега. Не и докато не направя онова, което съм обещал.

Тя бе смаяна, но не от това, че ще изпълни обещанието си.

— Първа? Наистина ли? Още ли не си познавал жена?

Нужно му бе дълго време, за да го признае.

— Такъв е обичаят в моята страна, макар че не всички го следват. Да се чака до сватбата. — Говореше напрегнато, сякаш се боеше, че ще му се подиграе заради целомъдрието му.

— Бих искала да съм ти първата — призна тя. Пристъпи към него и този път той я прегърна. Тя долепи тяло до неговото и устните им отново се намериха.

Усетих Пиотре с Осезанието си преди тях. А и те бяха така погълнати един от друг, че сигурно нямаше да забележат и стадо овце, ако минаваше около тях. Изправих се, когато видях стария воин да се появява иззад ъгъла на майчиния дом. Мечът бе на бедрото му, а в очите му се четеше заплаха.

— Елиания.

Тя отскочи от Предан. Ръката й виновно изтри устните й, сякаш за да избърше целувката. Отдадох дължимото на Предан, който не помръдна. Само гледаше спокойно Пиотре. В позата му нямаше и следа от разкаяние или момчешки срам. Гледаше като мъж, когото са прекъснали, докато целува жена си. Затаих дъх и се запитах дали ще подобря или влоша ситуацията, ако се покажа.

Мълчанието бе напрегнато и бдително като самата нощ. Пиотре и Предан не откъсваха очи един от друг. Беше по-скоро преценка, не предизвикателство. Когато Пиотре заговори, думите му бяха насочени към Елиания.

— По-добре да се върнеш в спалнята си.

Тя се обърна и побягна, босите й крака безшумно докосваха прахта в двора. Дори след като изчезна, Предан и Пиотре продължиха да се гледат. Накрая Пиотре заговори отново:

— Главата на дракона. Обеща. Даде думата си като мъж.

Предан кимна сериозно.

— Дадох дума. Обещах като мъж.

Пиотре понечи да си тръгне. Предан заговори отново:

— Предложеното от Елиания бе предложение на жена, а не на нарческа. Свободна ли е да го прави според вашите обичаи?

Пиотре се вцепени. Обърна се бавно и отговори с неохота:

— Кой друг би могъл да ти предложи подобно нещо, ако не жена? Тялото й принадлежи само на нея. Може да го сподели с теб. Но няма да ти е наистина съпруга, докато не й донесеш главата на Айсфир.

— Хм.

Пиотре отново понечи да си тръгне и гласът на Предан отново го спря.

— В такъв случай тя е по-свободна от мен. Моето тяло и семето ми принадлежат на Шестте херцогства. Аз не съм свободен да го споделям както пожелая, а единствено със съпругата си. Това е нашият обичай. — Почти го чух как преглъща. — Бих искал да знае това. Че според нашите обичаи не мога да приема каквото ми предлага, освен ако не изгубя честта си. — Гласът му стана по-тих и следващите му думи бяха молба. — Бих искал да не ме изкушава и да ме дразни с нещо, което не мога да взема. Аз съм мъж, но съм… мъж. — Обяснението му бе едновременно несръчно и честно.

Също като отговора на Пиотре. В гласа му се долавяше неохотно уважение.

— Ще се погрижа да го научи.

— Няма ли… няма ли да падна в очите й? Няма ли да си помисли, че не съм мъж?

— Аз не го мисля. И ще се погрижа да разбере какво струва на един мъж да се въздържи от подобно предложение. — Погледна Предан, сякаш го виждаше за пръв път. Когато заговори, в гласа му имаше голяма тъга. — Ти си мъж. Би могъл да бъдеш добър партньор на дъщерята на сестра ми. Внучките на майка ти биха обогатили рода ми.

Каза го по-скоро като пословица, отколкото като човек, който наистина се надява да стане така. После се обърна и си тръгна.

Видях как Предан пое дълбоко дъх и издиша. Страхувах се да не се обърне към мен чрез Умението, но той не го направи. Вместо това закрачи с наведена глава към майчиния дом на Елиания.

Шишко беше заспал седнал и бе отпуснал тежко глава на гърдите си. Изстена тихо, когато го побутнах да се събуди и му помогнах да стане.

— Искам вкъщи — промърмори, докато креташе покрай мен по пътя.

— И аз — отвърнах.

Но в ума ми не бе Бъкип, а поляна с изгрев към морето и момиче с яркочервена пола, което ме приканва да приближа. Време, а не място. И вече нямаше път, който да ме отведе там.