Съдбата на Шута

Глава 30Едно цяло

— Сънувах, че бях теб — тихо каза той на пламъците в огнището.

— Нима?

— А ти беше мен.

— Ама че майтап.

— Престани — предупреди ме той.

— Кое? — попитах невинно.

— Да бъдеш мен.

Размърда се в постелката до мен. Нощта бе спуснала балдахина си над нас, ветрецът бе топъл. Вдигна тънките си пръсти, за да отметне падналите пред очите му златни кичури. Угасващата светлина на огъня почти скриваше избледняващите синини по лицето му, но скулите му все още изпъкваха твърде много.

Исках да му кажа, че някой трябваше да е него, тъй като той самият съвсем бе престанал да го прави. Но вместо това го попитах:

— Защо?

— Изнервя ме. — Въздъхна дълбоко. — Откога сме тук?

За трети път ме будеше. Вече бях свикнал. Не спеше добре, а и не очаквах друго. Ясно си спомням как спях само през деня и единствено ако Бърич е край мен да ме наглежда в дните, когато се възстановявах след тъмницата на Славен. Има моменти, когато е по-успокояващо да спиш, усещайки слънчевите лъчи през клепачите си. И моменти, когато тихият нощен разговор е по-добър от съня, без значение колко си уморен. Опитах се да преценя колко време е минало, откакто пренесох тялото му през Стълба. Странно, но бе трудно. Нощите сън на пресекулки и слънчевите дни на почивка сякаш нямаха брой.

— Пет дни, ако броим дните. Или четири нощи. Не се тревожи. Още си твърде слаб. Не искам да минавам през Стълба на Умението, докато не събереш повече сили.

— Изобщо не ми се минава през Стълба на Умението.

— Може — съгласих се. — Но в крайна сметка ще ни се наложи. Не мога да оставя завинаги Шишко при Черния мъж. И казах на Сенч, че ще чакаме кораба на брега. Трябва да пристигне след… пет дни, ако не се лъжа.

Бях изгубил представа за време в ледения лабиринт. Бях блокирал контакта с котерията след неуспешния опит за изцеление. На няколко пъти смътно усещах някой да драска по вратата ми, но решително не им обръщах внимание. Сигурно бяха загрижени за мен.

— Имам живот, към който да се върна — казах на глас, за да убедя сам себе си в това.

— А аз — не.

В гласа му звучеше задоволство. Това ме окуражи. През деня все още се случваше да застива неподвижен, сякаш се вслушваше в бъдеща, които вече не го подканваха. Запитах се как ли се чувства. През целия си живот се бе опитвал да насочи времето по най-добрия според него път. И го беше постигнал — живеехме в бъдеще, което бе негово дело. Мисля, че се колебаеше между задоволството от постигнатото и тревогата за собствената си роля в него — когато се замисляше за подобни неща. Понякога просто седеше с осакатените си ръце в скута и гледаше пръстта в краката си. Тогава погледът му беше отнесен и дишаше толкова бавно и плитко, че гърдите му почти не се движеха. Знаех, че в такива моменти се опитва да намери смисъл в неща, които по самата си същност са безсмислени. Не се опитвах да го отвличам; стараех се — както и сега — да съм оптимист относно бъдещето.

— Така е. Нямаш живот, към който трябва да се връщаш. Нямаш товари на раменете си, нямаш хомот за теглене. Ти умря. Виждаш ли колко приятно нещо може да е смъртта? Щом си мъртъв, никой не очаква от теб да ставаш крал. Или ясновидец.

Той се надигна на лакът.

— Говориш от собствен опит — каза тъжно, без да обръща внимание на насмешливия ми тон.

Ухилих се.

— Именно.

Той се отпусна върху наметалото до мен и се загледа в небето. Не се усмихна. Проследих погледа му. Звездите избледняваха. Претърколих се настрани и се изправих пъргаво.

— Скоро ще настане време за лов. Утрото наближава. Чувстваш ли се достатъчно силен да дойдеш с мен?

Наложи се да чакам отговора му. Накрая той поклати глава.

— Честно казано, не. Никога досега не съм се чувствал толкова уморен, слаб и разбит. Какво си направил с тялото ми?

„Никога досега не си бил измъчван до смърт“. Не ми се видя особено подходящ отговор, така че го премълчах.

— Мисля, че ще ти трябва известно време да се възстановиш, това е. Ако имаше малко повече месо по костите, можехме да използваме Умението и да те изцелим.

— Не — категорично отказа той. Не настоях.

— Във всеки случай, писна ми от островитянски пътни дажби, а и не ни е останало много от тях. Малко прясна храна ще ти се отрази добре. Но тя няма да дойде сама, докато се излежаваме тук. Ако я искаш сготвена, опитай да разпалиш огъня, преди да се върна.

— Добре — тихо се съгласи той.

Ловът не вървеше. Тревогите за Шута не ми позволяваха да се съсредоточа. Едва не настъпих един заек и той успя да се измъкне, въпреки че тутакси му скочих. За щастие в потока имаше риба — едра, сребриста и лесна за хващане. Върнах се по зазоряване с четири парчета, целият вир-вода. Изядохме ги, докато слънцето се издигаше в небето, след което настоях да отидем заедно до потока, за да измием изцапаните си ръце и лица. Стомахът ми бе пълен и бях готов за сън, но Шутът си оставаше тъжен и замислен. Седеше до огъня и го ръчкаше.

— Какво има? — попитах го, когато въздъхна за трети път.

— Не мога да се върна.

— Е, можеш да останеш тук. По това време е доста приятно. Но зимите са сурови, повярвай ми.

— Пак говориш от собствен опит.

Усмихнах се.

— Беше на няколко долини оттук. Но иначе си прав, говоря от собствен опит.

— За пръв път през живота си не зная какво да правя — призна той. — Пренесе ме напред, във време след смъртта ми. Всеки път, когато се будя, съм смаян. Нямам представа какво ще се случи с мен в следващия момент. Не зная какво да правя с живота си. Чувствам се като кораб, развързан от пристанището и оставен да се носи по теченията.

— Толкова ли е страшно? Носи се по течението известно време. Почивай, набирай сили. Повечето от нас копнеят за подобна възможност.

Той отново въздъхна.

— Не зная как. Никога досега не съм се чувствал по такъв начин. Не мога да реша дали е добро, или лошо. Нямам представа какво да правя с допълнителния живот, който ми даде.

— Е, сигурно можеш да останеш тук до края на лятото, стига да се научиш поне малко как да се изхранваш. Но не можеш да се криеш постоянно от живота и приятелите си. Рано или късно ще трябва отново да се изправиш пред тях.

Той почти се усмихна.

— И това ми го казва човек, смятан повече от десетилетие за мъртъв. Може би трябва да последвам примера ти. Да си намеря тиха къщичка и да живея като отшелник десетина-двайсет години. И да се върна като някой друг.

Разсмях се.

— Значи след десет години ще дойда да те измъкна. Разбира се, тогава вече ще съм старец.

— А аз — не — тихо рече той. Гледаше ме в очите съвсем сериозно.

Тази мисъл беше обезпокоителна и нямах нищо против да я загърбя. Не исках да задълбавам прекалено в подобни неща. Имах си достатъчно грижи и сега. Смъртта на Бърич. Пъргав. Копривка. Хеп. И Моли, вдовицата на Бърич. Осиротелите й малки момчета. Усложнения, които не исках и с които нямах представа как да се справя. Много по-лесно бе да не ги мисля. Така и направих. И може би при мен това изолиране от очакващия ме свят се получи по-добре, отколкото при Шута — та нали бях натрупал опит. През следващите два дни живяхме като вълци, за момента. Имахме месо и вода, времето беше хубаво. Зайците бяха в изобилие, а в раницата ми бяха останали достатъчно сухари, така че ни най-малко не гладувахме. Шутът продължаваше да се възстановява и макар да не се смееше, понякога изглеждаше почти отпуснат. Бях свикнал с нуждата му от уединение, но сега в него имаше униние, което ме натъжаваше. Опитите ми за шеги не предизвикваха усмивката му. Не им се мръщеше, нито ги игнорираше. Преди винаги успяваше да намери нещо смешно и в най-ужасната ситуация и ето че сега това ми липсваше. Все пак набираше сили и вече се движеше по-уверено. Казах си, че се оправя и че няма какво повече да желая. Но все пак започнах да ставам неспокоен и когато една сутрин ми каза, че е достатъчно силен, не спорих с него.

Събирането на багажа не отне много време. Опитах се да сваля шатрата на Праотците, но той отчаяно заклати глава.

— Не. Остави я. Остави я.

Това ме изненада. Вярно, не беше спал в нея от онзи кошмар и предпочиташе да лежи между мен и огъня, но си мислех, че ще поиска да я задържи. Не възразих. Всъщност, когато й хвърлих последен поглед и видях как се веят драконите и змиите на лекия ветрец, веднага си помислих за одраната му кожа в леда. Потръпнах и се извърнах.

На тръгване вдигнах от земята Петльовата корона. Отново беше станала дървена, сякаш случилото се бе само плод на въображението ми. Сребристосивите пера стърчаха неподвижни и твърди. Но сякаш все още шепнеше и бръмчеше в ръката ми. Подадох му я.

— А това? Кръг от клоуни. Още ли я искаш? Или да я оставим на върха на стълба, за да напомня за онази, която някога я е носила?

Той ме изгледа странно.

— Казах ти — рече тихо. — Не я исках за себе си. Тя е част от сделка, която сключих преди много време. — Погледна ме внимателно и кимна. — И мисля, че е време да я изпълня.

И ето че не се върнахме направо при стълба, а отново минахме по губещия се под балдахина на дърветата път, който вървеше покрай потока и водеше до Каменната градина. Преходът ми се стори доста дълъг, а когато влязохме в сянката, ни нападнаха комари. Над нас прехвърчаха птици и сенките им пресичаха пътя ни. Гората бе пълна с живот.

Спомних си как реагирах, когато за пръв път видях каменните дракони, скрити в съня си под дърветата. Бях ужасен и изпълнен с благоговение. Макар оттогава на няколко пъти да бях минавал между тях и дори да ги видях съживени и летящи да се сражават с Алените кораби на наша страна, те продължаваха да ме поразяват със същата сила. Насочих напред Осезанието си и ги открих — тъмнозелени езерца очакващ живот под сянката на дърветата.

Тук почиваха всички каменни дракони, които се бяха надигнали да защитят Шестте херцогства от Алените кораби. Тук ги бяхме намерили, тук ги събудихме с кръв, Осезание и Умение, тук се върнаха, след като годината на битките отмина. По стар навик ги наричах и продължавам да ги наричам дракони, но не всички бяха с тази форма. Някои изразяваха други хрумвания или хералдически зверове от легендите. По огромните фигури се виеха лози, а крилатият глиган си имаше шапка от миналогодишни листа. Бяха камък за окото ми и живи за Осезанието ми, блестящи цветове и подробности. Можех да усетя изобилието от живот дълбоко в тях, но не и да го събудя.

Сега вървях сред тях и знаех много повече, отколкото когато ги открихме. Дори ми се струваше, че мога да определя кои са дело на Праотците и кои — на котериите от Шестте херцогства. Крилатият елен беше на Шестте херцогства, място за съмнение в това нямаше. Подозирах, че повече приличащите на дракони са направени от Праотците. Естествено, най-напред отидох при Искрен. Този път не се измъчвах с опити да го събудя от каменния му сън, а свалих ризата си и почистих прахта и боклуците от люспестото чело, мускулестия гръб и прибраните криле. Синьото на Бък заблестя под лъчите на слънцето, когато излъсках каменната обвивка на онзи, който бе мой крал. След всичко изживяно напоследък спящото създание ми изглеждаше в покой. Надявах се наистина да е така.

Разбира се, Шутът бе отишъл при Момичето върху дракона. Стоеше неподвижно пред нея с короната в ръка. Другата му ръка бе положена върху рамото на дракона и забелязах, че Умелите му пръсти докосват създанието. Взираше се със застинало лице във фигурата на яхналото го момиче. Беше завладяващо прекрасна. Косата й бе по-златна и от тази на Шута, падаше върху раменете й и ги галеше с къдрите си. Кожата й бе като сметана. Носеше жакет в ловджийско зелено, но беше боса. Драконът й бе още по-грациозен, люспите му блестяха като тъмни изумруди. Притежаваше небрежната грация на спяща ловна котка. Когато я видях за последен път, тя бе полегнала и спеше върху дракона, обгърнала гъвкавата му шия. Сега седеше изправена. Очите й бяха затворени, но бе вдигнала лице, сякаш се наслаждаваше на слънчевите лъчи, докосващи бузите й през короните на дърветата. На устните й имаше едва доловима усмивка. Смазаните растения под спящия дракон показваха, че е летяла съвсем неотдавна. Явно тя бе отнесла Шута на Аслевял и се бе върнала тук, за да се присъедини към другарите си в съня.

Мислех си, че крача безшумно, но Шутът все пак извъртя глава към мен.

— Помниш ли как се опитвахме да я освободим онази нощ?

Сведох глава. Все още се чувствах малко засрамен, че съм бил толкова млад и нетърпелив.

— Оттогава все се разкайвам.

Бях я докоснал с Умението, като си мислех, че това може да се окаже достатъчно, за да се освободи. Но вместо това я накарах да страда.

Той бавно кимна.

— А втория път, когато я докосна? Помниш ли?

Въздъхнах тежко. Вторият път бе в нощта, когато скитах чрез Умението и видях как Моли взема Бърич за съпруг. По-късно същата вечер носих тялото на Искрен, който бе взел моето, за да си направи син. Именно тогава кралица Кетрикен зачена Предан. Не знаех, че това е намерението му. Бродех из кариерата за паметен камък. Бродих, докато с Нощни очи не се натъкнахме на занимаващия се със забранена работа Шут. Сечеше камъка при краката на дракона и се опитваше да завърши статуята и да я освободи. Дожаля ми за него, толкова силно бе съпричастието му към създанието. Знаех също какво наистина е нужно за съживяване на дракон — трябваше не само да работиш камъка с ръцете си, но и да му дадеш живота си и спомените си, любовта, болките и радостите. И така допрях посребрените от Умението пръсти на Искрен в каменната плът на Момичето върху дракона и излях в нея цялата мъка и болка на краткия си живот, за да ги вземе и да оживее с тях. Дадох на дракона спомена за изоставилите ме родители, които ме бяха дали на грижите на непознати, както и всичко, което бях понесъл от ръцете на Гален и в тъмницата на Славен. Дадох спомените си, за да ги запази, да ги задържи и да оформи себе си с тях. Дадох самотата си като дете и всяка пронизваща мъка от онази нощ. Правех го доброволно и усетих как болката ми намалява, макар че светът около мен стана някак притъпен и любовта ми малко намаля. Щях да дам много повече, ако вълкът не ме бе спрял. Нощни очи ме наруга и каза, че няма желанието да бъде обвързан с Претопен. Тогава не схванах какво има предвид. Сега, след срещата ми с воините на Бледата жена, думите му ми бяха ясни.

Помислих си, че разбирам и какво е намислил Шутът и защо е дошъл тук.

— Не го прави! — замолих го и когато той ме погледна изненадано, добавих: — Знам, че искаш да дадеш спомените си за мъченията на камъка. Момичето върху дракона може да ги вземе от теб и да ги запази затворени завинаги, така че да не могат да те измъчват повече. Ще подейства. Знам го. Но това си има цена, Шуте. Когато притъпиш болката и я скриеш от себе си…

Не довърших. Не исках да прозвучи като самосъжаление.

— Притъпяваш и радостите си.

Каза го съвсем просто. Извърна се за известно време от мен със стиснати устни. Запитах се дали не претегля едното и другото. Дали щеше да реши да се отърве от нощните ужаси с цената да се лиши от радостта от новото утро?

— Видях го в теб, след това — каза той. — Почувствах се виновен. Ако не бях работил върху Момичето, никога не би го направил. Искаше ми се да върна нещата назад. Години по-късно, когато дойдох да те видя в къщичката ти, си помислих: „Със сигурност вече се е излекувал. Няма начин да не се е възстановил“. — Погледна ме в очите. — Но грешах. Ти беше просто… спрял. В известен смисъл. Да, сигурно си станал по-стар и по-мъдър. Но сам не беше направил нито един опит да се върнеш към живот. Мисля обаче, че за вълка ти е било още по-лошо. Живееше като мишка в стената благодарение на трохите внимание, които ти подхвърляше Славея. И колкото и да е дебелокожа, дори самата тя го виждаше. Тя ти даде Хеп и ти го прие. Но ако не го бе стоварила пред прага ти, щеше ли да потърсиш някого, с когото да споделиш живота си? — Наведе се към мен. — Дори след като се върна в Бъкип и в някогашния си свят, ти странеше от него. Независимо какво правех и предлагах. Моя черна. Не можеше да се сближиш дори с кон.

Застинах. Думите му жилеха, но бяха самата истина.

— Стореното — сторено — казах накрая. — А сега мога да кажа само едно — ако си дошъл за това, не го прави. Не си заслужава.

Той въздъхна.

— Признавам, че тази мисъл ме изкушаваше. Признавам, че копнеех за подобно нещо. Дори ще ти кажа, че не за пръв път посещавам Момичето върху дракона, откакто сме тук. Мислех си да й предложа спомените си. Зная, че ще ги вземе, както взе и твоите. Но… в известен смисъл… макар и да не видях това бъдеще, струва ми се, че би трябвало да е точно такова, Фиц. Какво си спомняш от историята й?

Поех дъх.

— Искрен ми каза, че била член на котерията, създала дракона. Спомням си името й. Сол. Научих го в онази нощ, когато й дадох спомените си. Но Сол не могла доброволно да се даде на дракона. Искала да остане част от котерията, но в същото време и отделна, да е само Момичето от Момичето върху дракона. И така ги обрекла. Защото задържала твърде много и те нямали достатъчно живот, за да полетят като дракон. Почти го оживили, но после потънали в камъка. Докато ти не ги освободи.

— Докато ние не ги освободихме.

Дълго мълча, след което рече:

— За мен е като ехо от сън. Сол била водачът на котерията и затова я наричали Солната котерия. Но когато се стигнало до извайването, онзи, който бил готов да даде сърце на дракона, бил Реалдър. И когато всички вярвали, че драконът може да бъде оживен, го обявили като Дракона на Реалдър. — Гледаше ме спокойно. — Ти я видя. С Петльовата корона. Рядка чест, още по-рядка за чужденка. Но тя изминала дълъг път, за да търси своя Изменящ. И подобно на мен, избрала ролята на изпълнител. На шут, менестрел, клоун. — Поклати глава. — Имах само онзи момент да съм нея. Само онзи кратък сън, когато стоях върху стълба. Бях, какъвто съм, Бял ясновидец, застанах високо над тълпата и обявих полета на Дракона на Реалдър на жителите на това градче на Праотците. Но не без съжаление. Защото знаех, че моят Изменящ ще направи онова, което му е било писано от самото начало. Да влезе в дракона, за да може години по-късно да извърши промяна.

Млъкна и на лицето му се появи горчива усмивка — първата от много дни.

— Как ли се е натъжила, когато е видяла как Драконът на Реалдър потъва и се проваля заради колебанието на Сол. Сигурно си е помислила, че и тя се е провалила. Но ако Реалдър не беше направил дракона и ако този дракон не бе провален, и ако не ги бяхме намерили все още тук, в кариерата… тогава какво, Фицрицарин Пророк? През онзи ден гледаше в далечното минало, за да видиш Бял ясновидец, правещ се на клоун върху Стълб на Умението. Видя ли всичко това?

Примигнах бавно. Беше като събуждане от сън, или може би връщане в сън. Думите му сякаш събуждаха спомени, които не можех да имам.

— Ще дам Петльовата корона на Дракона на Реалдър. Това бе цената, която ми определи първия път, когато летях с него. Каза, че желае да носи завинаги короната, носена от Белия ясновидец в деня, когато любимата му се сбогувала с него точно преди да влезе в дракона си.

— Цената на какво? — попитах го, но той не отговори.

Вместо това сложи короната около китката си и предпазливо се закатери по дракона. Дожаля ми, като гледах бавните му сковани движения. Почти чувствах как новата му кожа се опъва на гърба му. Но не му предложих помощта си — мисля, че това само би влошило положението и за двама ни. Накрая успя да застане зад нея. Хвана короната с две ръце и я сложи на главата й. За момент тя остана каквато си беше — сребристо дърво. А след това цветовете от дракона потекоха в нея. Короната заблестя в златно, перата грейнаха в червено и скъпоценните камъни в очите заискриха. Самите пера станаха лъскави като истински и от сковаността им не остана нищо — накланяха се точно като перата на петел.

По бузите на Момичето се появи по-плътна руменина. Сякаш пое дъх. Замрях от изумление. И тогава очите й се отвориха — зелени като люспите на дракона. Изобщо не ме погледна, а се обърна назад към Шута. Протегна ръка и докосна лицето му. Очите им се срещнаха. Шутът се наведе към нея, сякаш пленен от погледа й. Ръката й легна на тила му и Момичето го придърпа към себе. Устните им се сляха.

Целуна го дълбоко. Станах свидетел на страстта, която споделяха. Но това не приличаше на благодарност, целувката се проточи и ми се стори, че Шутът би я прекъснал, стига да можеше. Беше се напрегнал, мускулите на врата му се стегнаха. Не я прегърна, а прибра широко разперените си ръце и притисна юмруци в гърдите си. А тя продължаваше да го целува и се уплаших, че той или ще се разтопи в нея, или ще се превърне в камък в прегръдката й. Уплаших се какво дава, още повече се уплаших какво тя взема от него. Нима не бе чул нито дума от онова, което му говорех? Защо бе пренебрегнал предупреждението ми?

И тогава, толкова внезапно, колкото се бе съживила, тя го пусна. И сякаш изгубила интерес към него, се извърна и отново повдигна лице към слънчевите лъчи. Стори ми се, че въздъхна дълбоко още веднъж, след което отново затвори очи. Застина неподвижна. Сияещата Петльова корона се бе превърнала в част от Момичето върху дракона.

А Шутът, освободен от нежеланата близост, изведнъж се отпусна и започна да се свлича. Почти изгубил съзнание, падна от гърба на дракона и едва успях да го уловя и да не позволя наскоро заздравелите му рани да се отворят. Въпреки това той изкрещя, когато се озова в обятията ми. Усещах го как трепери като болен от треска.

— Това е прекалено — простена жално. — Ти си прекалено много човек, Фиц. Не съм направен за подобно нещо. Вземи го от мен, вземи го или ще умра.

— Какво да взема? — попитах рязко.

— Болката — изпъшка той. — Живота си.

Застинах. Не разбирах какво има предвид. А той приближи устни до моите.

Може би искаше да е нежен. Но въпреки това приличаше повече на ухапване на змия, отколкото на нежна целувка, когато устните му докоснаха моите и потече отровата на болката. Мисля, че ако със страданието не бе смесена и любовта му, сигурно щях да умра. Беше изгаряща, изпепеляваща целувка, поток от спомени, който не можех да откажа, след като потече. Никой човек на зрели години не бива да изпитва наново цялата страст, на която е способен един младеж. С възрастта сърцата ни стават чупливи. Моето едва не се пръсна от този порой.

Беше буря от емоции. Не бях забравил майка си. Само я бях прогонил в една част от сърцето ми и отказвах да отварям вратичката към нея, но тя винаги си бе там с дългата си златна коса, ухаеща на невен. Спомних си и баба си, също от Планинското кралство, а дядо ми бе прост страж, отдавна служещ в Лунно око и приел планинските обичаи. Разбрах всичко това за един ослепителен миг и си спомних как майка ми ме викаше от пасищата, където трябваше да паса овцете, макар да бях едва петгодишен. „Кепет, Кепет!“ — звънеше ясният й глас и аз тичах към нея бос по тревата.

И Моли… как бих могъл да прогоня миризмата и вкуса й, сладки като мед и билки, начина, по който смехът й пееше като звънчета, когато я гонех по брега, червената й пола, мятаща се около голите й прасци, или усещането за косата й в ръцете ми, тежките кичури, преплитащи се в грубите ми длани? Очите й бяха тъмни, но блестяха със светлината на свещите, когато ги поглеждах, докато се любехме в слугинската й стая в замъка Бъкип. Тогава си мислех, че тази светлина ще принадлежи единствено на мен.

И Бърич. Той бе истински баща за мен, а после приятел, когато станах достатъчно висок, за да стоя до него. Част от мен разбираше как се е влюбил в Моли, след като е решил, че съм мъртъв, но друга част бе вбесена и наранена въпреки здравия разум, задето бе взел за съпруга майката на дъщеря ми. В незнанието и страстта си той ми бе откраднал жената и детето.

Удар след удар се стоварваше върху мен. Бях нажежено желязо върху наковалнята на паметта. Отново линеех в тъмницата на Славен. Усетих миризмата на гнила слама, чувствах студения допир на камъка върху разбитата си уста и буза, докато лежах и се опитвах да умра, за да не може да ме наранява повече. Като болезнено ехо се върна споменът за побоя на Гален години преди това, на върха на каменната кула, която наричахме Градината на кралицата. Беше ме нападнал физически и с Умението, а накрая бе осакатил магията и бе внедрил в ума ми, че съм некадърник и е по-добре да сложа край на живота си, отколкото да живея и да срамя фамилията си. Беше ми дал завинаги спомена за това какво е да си на крачка от самоубийството.

Всичко това бе ново, всичко се случваше едновременно, одираше душата ми и ме оставяше да съхна изкормен на соления вятър.

Върнах се в лятото и отслабващите слънчеви лъчи. Сенките под дърветата бяха станали по-тъмни. Проснах се на земята, скрил лице в ръце, неспособен дори да плача. Шутът седна до мен на окапалите листа, потупваше ме по гърба като малко дете и ми пееше някаква нежна глупава песничка на древния си език.

— Вече всичко е наред, Фиц — каза ми тихо. — Отново си едно цяло. Този път, когато се върнем, ще изминеш целия път до стария си живот. Целия.

След известно време открих, че отново мога да дишам дълбоко. Изправих се бавно. Движех се толкова трудно, че Шутът ме хвана да ме поддържа. Но не слабостта, а учудването забавяше крачките ми. Бях като слепец, който е прогледнал отново. Очертанията на всяко листо изпъкваха ярко, когато го погледнех, виждах жилките му като тънка дантела, виждах накацалите по него насекоми. Птици се надпяваха над нас и ги долавях с Осезанието си толкова силно, че не можех да се съсредоточа върху тихите въпроси, които ми задаваше Шутът. Светлината се спускаше на потоци през балдахина от листа и озаряваше гората със златни колони. Тук-там проблясваше реещ се във въздуха прашец. Стигнахме до потока и коленичих да пия от студената сладка вода. Но когато се наведох, движението на водата върху камъните внезапно ме заплени и привлече вниманието ми към чистия възтъмен свят на дъното. Тинята се наслагваше на шарки върху огладените камъчета, водните растения нежно се люлееха в течението. Сребърна рибка се мярна между тях и се скри под потънало кафяво листо. Докоснах го с пръст и се разсмях на глас, когато рибката се хвърли да се спасява. Вдигнах очи към Шута, за да видя дали и той я е забелязал. Той ме гледаше нежно, но сериозно. Постави ръка на главата ми като баща, благославящ детето си.

— Ако си мисля за всичко случило се с мен като за свързана верига, която в крайна сметка ме довежда до това място, да те видя как си коленичил до водата, жив и едно цяло, то… то цената не е била твърде висока. Като те гледам така, това ме лекува.

Прав беше. Отново бях едно цяло.

Не напуснахме площада тази вечер. Запалих огън и прекарах по-голямата част от нощта загледан в него. Сякаш подреждах свитъци или билки за Сенч — така преминах през всичките години, откакто бях дал половината си живот, и пренаредих опита си за тях. Полустрасти. Връзки, в които не давах нищо и нищо не получавах. Отстъпления и лавирания. Оттегляне. Шутът лежеше между огъня и мен и се преструваше, че спи. Знаех, че будува с мен.

— Зло ли ти причиних? — попита ме той, когато утрото вече наближаваше.

— Не — отвърнах тихо. — Аз сам съм си причинил зло преди много години. А ти ме върна на правия път, за да го поправя.

Не знаех как ще го направя, но знаех, че ще го направя.

На сутринта угасих тлеещите въглени. Оставихме шатрата на Праотците да се издува на вятъра и избягахме от приближаващата лятна буря. Разделихме си зимното ми облекло, след което той докосна с пръсти китката ми и влязохме в Стълба, свързани чрез Умението.

Озовахме се в стаята в ледения дворец на Бледата жена. След две олюляващи се крачки Шутът изпъшка и се свлече на колене. На мен пътуването през Стълба не ми се отрази толкова зле, макар за момент да усетих световъртеж. Студът ме сграбчи почти моментално. Помогнах на Шута да стане. Той се огледа учудено, трепереше. Дадох му малко време да се съвземе и да разгледа покритите със скреж стъкла, виелицата навън и Стълба на Умението.

— Хайде — казах му тихо.

Слязохме по стълбите и спряхме в стаята с картата. Шутът погледна изрисувания на нея свят. Дългите му пръсти се плъзнаха по вълнуващото се море и се върнаха към Бък. Посочи четирите скъпоценни камъни край Бъкип, без да ги докосва.

— Тези камъни… Стълбове на Умението ли означават?

— Мисля, че да — отвърнах. — Би трябвало да са Камъните свидетели.

Той погали тъжно и умислено крайбрежието далеч на югоизток от Бъкип. Там не блестеше нито един камък. Поклати глава.

— Там вече не живее никой, който да ме познава. Глупаво е дори да си го помислям.

— Никога не е глупаво да си помислиш за завръщане у дома — уверих го. — Ако помоля Кетрикен…

— Не, не, не — тихо рече той. — Това беше просто мимолетна фантазия, Фиц. Не мога да се върна там.

Когато приключи с разглеждането на картата, слязохме долу, дълбоко в синкавата светлина на лабиринта. Имах чувството, че се спускаме в стар кошмар. Докато вървяхме, видях как безпокойството му се засилва. Стана по-блед, но не само заради студа. Изчезващите синини по лицето му изпъкнаха като сенки на властта на Бледата жена над нас. Докато обикаляхме помещение след помещение, прелестта на това място ме докосна, макар и да се тревожех за Шута, който все повече се уморяваше и не казваше нито дума. Може би не бяхме преценили добре и още не бяхме готови да се върнем на мястото, където бе преживял такива мъчения.

Много от покоите в каменното ниво изглеждаха недокоснати от вандализма и деградацията, които бях видял в ледената крепост. Каменните греди бяха покрити с изящни изображения на гори, листа, риби и птици, мотивите се повтаряха по фризовете. Изглеждаха екзотични и чужди, цветовете бяха или твърде пастелни, или твърде замъглени за вкуса на Шестте херцогства. Човешките фигури бяха издължени, с изрисувани очи и странни знаци по лицата. Напомняха ми за Селден, бинградския търговец с неестествените люспи по лицето. Споделих го с Шута и той кимна. По-късно, докато вървяхме по поредния каменен коридор, ме попита:

— Виждал ли си бяла роза, която е расла години наред до червена?

— Сигурно — отвърнах, мислех си за градините в Бъкип. — Защо?

Ъгълчето на устата му се повдигна леко.

— Сигурно си ги виждал, без да ги забелязваш. След години подобна близост се стига до размяна. Най-ясно личи при белите рози, които могат да порозовеят или по чисто белите им преди листенца да се появят червени жилки. Става така, защото разменят самата си същност.

Погледнах го объркано, зачуден накъде ли се е зареял умът му и трябва ли да се тревожа. Той поклати глава.

— Търпение. Нека обясня. Драконите и хората могат да живеят заедно. Но когато го правят твърде дълго, започват да си влияят едни на други. Праотците са били в близост до драконите поколения наред. — Поклати глава малко тъжно. — Трансформацията никак не е изящна. Понякога излагането е твърде голямо и децата не оцеляват много след раждането си или пък животът им е кратък. За малцина той може да бъде продължен, но за сметка на плодовитостта. Праотците са били дълголетна раса, но не били плодовити. Децата се раждали рядко и били голямо съкровище.

— И дали сме постъпили разумно, като върнахме драконите в света, за да наложат отново върху нас тази промяна?

— Да. Разумно постъпихме. — Изглеждаше напълно спокоен. — Човечеството ще научи цената да живее в близост до дракон. Някои ще я платят с радост. Праотците ще се върнат.

Известно време вървехме мълчаливо. После ми хрумна друг въпрос.

— Ами самите дракони? Те не се ли влияят от нас?

Този път помълча по-дълго.

— Предполагам, че се влияят. Но го смятат за позорно и прогонват такива същества. Бил си на острова на Другите.

Обърках се. Не знаех какво да кажа. Отново стигнахме до кръстовище. Единият коридор бе леден, другите два — каменни. Избрах напосоки един от каменните. Докато вървяхме, се помъчих да примиря идеята на Шута за Праотците с моите впечатления от тях.

— Мислех, че Праотците са били едва ли не богове — казах накрая. — Далеч надвишаващи хората както духом, така и с ума си. Такива ми се сториха, когато ги срещнах, Шуте.

Той ме погледна объркано.

— В потока на Умението. Безтелесни същества с огромна сила на ума.

Внезапно той вдигна глава и се заковах до него, ослушах се. Шутът се обърна към мен. Очите му бяха станали огромни. Ръката ми посегна към меча. Не чувах нищо.

— Не се плаши — казах му. — Просто отнякъде става течение. Сякаш някой шепне в далечината.

Той кимна, но му трябваха няколко минути, докато дишането му се успокои.

— Подозирам, че Умението е останало от по-старо време — каза после. — То е остатък от таланта, развил се между дракони и хора, начин да общуват помежду си. Не разбирам какво имаш предвид, като говориш за поток на Умението, но може би тази способност позволява на човек да се освободи от необходимостта от материално тяло. Вече ми показа, че е много по-могъща магия, отколкото предполагах. Може би е резултат от дълъг живот редом с дракони и се е запазила. И дори след като драконите са изчезнали, потомците на Праотците са запазили тази способност и са я предавали на децата си. У някои се проявява съвсем слабо. У други — той ме изгледа косо — кръвта на Праотците е по-силна.

Не казах нищо и след известно време той попита едва ли не насмешливо:

— Не можеш да го признаеш на глас, нали? Дори на мен.

— Мисля, че грешиш. Нямаше ли да знам тези неща, ако са истина, нямаше ли да ги почувствам? Нима казваш, че съм по някакъв начин потомък на Праотците? И какво означава това — че в мен има нещо от дракон ли?

Той се разсмя. Много се зарадвах да го чуя да се смее, пък било и на мен.

— Само ти можеш да го кажеш по такъв начин, Фиц. Не. Не искам да кажа, че в теб има нещо от дракон, а че в един момент същността на драконите е проникнала в рода ти. Някой твой предшественик може да е „вдишал диханието на дракона“, както се говори в старите легенди. И това се е предало до теб.

Продължихме да тътрим крака по камъка. Стъпките ни отекваха странно в коридорите и на няколко пъти Шутът се озърна през рамо.

— Като дългоопашато коте, родено от дълъг род котки с къси опашки ли? — попитах.

— Предполагам, че може да се каже и така.

Кимнах замислено.

— Това може да обясни защо Умението се появява на най-неочаквани места. Дори и на Външните острови, както изглежда.

— Какво е това?

Зрението му винаги е било по-остро от моето. Дългите му пръсти докоснаха някакъв издраскан на стената знак. Пристъпих напред и не повярвах на очите си. Беше мой.

— Пътят към дома — казах му.