Съдбата на Шута

Глава 26Изцеления

Знам какво е след битка. Вървял съм по окървавена земя и съм прекрачвал разсечени тела. Но дотогава не бях стъпвал на място, където така ясно да личи безсмислието на войната. Бойци превързваха рани, които сами бяха нанесли на доскорошните си противници, островитяните, които допреди малко се сражаваха с нас, сега жадно разпитваха хората на хетгурда за роднини и отдавна напуснати родни земи. Бяха като събудили се от легендарен сън, мъчеха се да уловят изгубения живот, да прекосят пропастта на годините. Очевидно бе също, че много добре си спомнят всичко, което са вършили като слуги на Бледата жена. Разпознах един от стражите, който ме бе завлякъл при нея. Човекът побърза да извърне поглед. Не му се сърдех. Пиотре вече ми беше казал единственото, което ми бе нужно.

Тръгнах през лагера, който се приготвяше за заминаване с почти неприлична бързина. Двама лошо ранени мъже от хората на Бледата жена вече бяха натоварени на шейните, сваляха се палатки. Над трима убити набързо беше струпана могила от лед. И тримата бяха от доскорошните ни противници. Айсфир беше изял Орела и за него нямаше да има гроб. Другите двама, които бяхме изгубили — Лисугера и Дефт, — бяха затрупани при срутването на ямата. Нямаше смисъл да ги изравяме, за да ги погребваме отново. Изглеждаше някак грешно да зарязваме падналите, но така трябваше. Всички искахме да се махнем, сякаш колкото по-скоро напуснем това място, толкова по-бързо Бледата жена ще се превърне в създание от миналото. Надявах се и тя да е погребана под изсипалата се ледена лавина.

Докато вървяхме с Уеб, отнякъде дойде Сенч. Ръката му беше превързана.

— Насам — каза и ме поведе към мястото, където лежеше Бърич.

Пъргав бе коленичил до баща си в снега. Не бяха опитали да местят Бърич. Имаше нещо неестествено в начина, по който лежеше тялото му. Гръбнакът не се извива по такъв начин. Коленичих до него и с изненада видях, че очите му са отворени. Ръката му зашари слабо по снега. Хванах я и я стиснах. Съвсем лекичко. Той дишаше плитко, сякаш се опитваше да се скрие от дебнещата в долната половина на тялото му болка.

— Само ти — успя да изрече.

Погледнах Уеб и Сенч. Без да кажат нито дума, те се оттеглиха. Бърич погледна към Пъргав, но момчето се заинати. Баща му пое дъх малко по-дълбоко. Кожата около устата и очите му бе странно потъмняла.

— Само за малко — каза на сина си. Пъргав сведе леко глава и се отдалечи.

— Бърич… — почнах, но едно почти рязко движение на ръката му ме накара да млъкна.

Видях го как събира остатъците от силите си. Заговори на пресекулки, на всяка фраза спираше, за да си поеме дъх.

— Прибирай се у дома — нареди ми. — Грижи се за тях… Моли… Момчетата.

Понечих да поклатя глава и да кажа, че иска от мен невъзможното, но за момент пръстите му стиснаха моите със сянка от някогашната му сила.

— Да. Ще го направиш. Трябва. Заради мен. — Още един дъх. Намръщи се, сякаш вземаше важно решение. — Малта и Руди. Когато се разгони. Не Грубиянин. Руди. — Вдигна пръст, сякаш очакваше да оспоря решението му. Пое дъх по-дълбоко. — Де да можех да видя това жребче. — Примигна бавно. — Пъргав.

— Пъргав! — извиках и момчето веднага хукна към нас.

Малко преди да дойде, Бърич заговори отново. Почти се усмихваше.

— Бях по-добрият мъж за нея — прошепна. Пое си дъх. — Но въпреки това тя щеше да избере теб. Ако се беше върнал.

Точно тогава Пъргав се хвърли на колене до Бърич и му отстъпих мястото си. Сенч и Уеб също идваха, носеха одеяло.

— Ще изгребем снега под теб и ще те отнесем с одеялото до шейната — каза Уеб. — Принцът вече пусна птицата да извика корабите, които ще ни откарат до Цайлиг.

— Няма значение — отвърна Бърич. Хвана ръката на Пъргав и затвори очи. След няколко мига видях, че ръката му се отпусна.

— Да го преместим сега — предложих. — Докато е в безсъзнание.

Помогнах им да изринем снега под Бърич и да подпъхнем одеялото. Въпреки че се опитвахме да сме колкото се може по-внимателни, той изстена при преместването и Осезанието ми за него мъничко избледня. Не казах нищо, но бях сигурен, че Пъргав също го е усетил. Натоварихме Бърич на шейната заедно с другите двама ранени. Преди да тръгнем, погледнах небето. От драконите нямаше и следа.

— Дори едно благодаря не казаха — измърморих на Уеб.

Той само сви рамене. Тръгнахме.

През останалата част от деня или крачех до шейната, или я теглех. Пъргав през цялото време крачеше до баща си, но очите на Бърич май не се отвориха отново. Увитият в одеяло Шишко се возеше в задната част и се взираше в ранените. Коси и Ертре бяха в другата шейна. Дърпаше я Пиотре, който си тананикаше нещо, а нарческата и Предан вървяха до нея. Бяха пред нас. Не чувах какво говори нарческата на майка си, но можех да се досетя. Тя вече не гледаше така враждебно Предан, но погледът й се задържаше по-дълго върху дъщеря й и в него се четеше гордост. Оцелелите представители на хетгурда вървяха отпред и проверяваха снега за пукнатини. Уеб, а после и Сенч дойдоха да повървят известно време до мен. Нямаше какво да си кажем, така че мълчахме.

Броях наум, най-вече защото мислите ми непрекъснато се въртяха около това. Принцът бе довел тук дванайсет души, без да се броят Пъргав и Шишко. Намирахме се под надзора на шестима представители на хетгурда. Общо двадесет. Добавяме Шута и Бърич. Двадесет и двама. Бледата жена бе убила Хест, Ридъл и Шута. Бърич умираше от удара на нейния дракон. Орелът бе умрял от пороя ледени парчета при експлозията на Сенч. Същото се отнасяше за Лисугера и Дефт. Шестнадесет души щяхме да се върнем в Цайлиг. При положение, че Чъри и Дръб бяха оцелели на брега. Поех дълбоко дъх. Връщахме също майката и сестрата на нарческата. Това със сигурност бе нещо. Освен тях в домовете си щяха да се върнат осем островитяни, смятани от семействата си за отдавна мъртви. Опитах се да намеря някакво удовлетворение, но не успях. Тази последна и най-кратка битка бе донесла най-много загуби за мен.

Когато притъмня, Пиотре нареди да спрем. С две от палатките издигнахме около шейната импровизиран заслон, за да не се налага да местим ранените. Двамата можеха да говорят и да се хранят, но Бърич все още не помръдваше. Донесох на Пъргав храна и поседях с него, но след малко усетих, че предпочита да остане насаме с баща си. Оставих го и излязох да повървя под звездите.

По онези земи няма истински нощен мрак. Само най-ярките звезди се виждаха в небето. Нощта бе студена и вятърът не спираше да духа, навяваше сняг върху заслоните. Не можех да реша къде искам да ида и с какво да се заема. Сенч и принцът се бяха натикали в шатрата на нарческата заедно с Пиотре, майка й и сестра й. Там тържествуваха и се радваха; и двете чувства ми бяха чужди. Хората на хетгурда и дошлите на себе си островитяни сякаш се събираха след дълга разлъка. Минах покрай малкия огън, при който Бухалът най-прозаично изгаряше татуировка с дракон и змии от нечия ръка. Вятърът донесе миризмата на печено месо, мъжът изсумтя, после закрещя от болка. Осезаващата Котерия без Пъргав се беше натъпкала в една малка палатка. Докато минавах, чух плътния глас на Уеб и за миг проблесна котешко око. Несъмнено споделяха тържеството на принца. Бяха освободили дракона и Предан бе спечелил разположението на нарческата.

Лонгуик седеше самичък край малкия огън пред тъмната палатка. Запитах се къде ли е намерил брендито, което надушвах. Щях да го подмина с мълчаливо кимане, но нещо в изражението му ми каза, че мястото ми е при него. Клекнах и протегнах ръце към слабите пламъци.

— Как е, капитане — попитах.

— Капитан на какво? — кисело отвърна той. Завъртя глава, при което прешлените му изпукаха, и въздъхна. — Хест. Ридъл. Дефт. Какво добро може да се каже за командир, чиито хора са мъртви, а самият той е останал жив?

— Аз също съм жив — напомних му.

Той кимна, после посочи с брадичка към палатката.

— Твоят слабоумен спи. Стори ми се съвсем отпаднал, така че го прибрах.

— Благодаря.

За миг се почувствах виновен и се запитах трябва ли да оставя Бърич, за да се погрижа за Шишко. И си помислих, че може би най-доброто за Лонгуик е да има някой, когото да наглежда. Той ми подаде войнишката си манерка. Беше очукана и издраскана, пълна с личните му запаси бренди — дар, който трябваше да се уважи. Отпих глътка и му я върнах.

— Съжалявам за приятеля ти. За Златен.

— Благодаря.

— Явно се познавахте отдавна.

— От момчета.

— Сериозно? Наистина съжалявам.

— Благодаря.

— Надявам се оная кучка да е умряла бавно. Ридъл и Хест бяха добри момчета.

— Да.

Запитах се дали наистина е умряла, или е все още жива и може да представлява някаква заплаха за нас. Вече не разполагаше с дракона и Претопените си слуги. Имаше Умението, но не виждах как би могла да го използва срещу всички ни. Ако беше жива, бе съвсем сама, също като мене. Дори се замислих кое предпочитам — да е мъртва или да е останала жива и да страда. Накрая установих, че съм твърде уморен, за да ме е грижа.

Лонгуик попита:

— Наистина ли си онзи? Копелето на Рицарин?

— Да.

Той кимна бавно, сякаш това обясняваше нещо, и каза тихо:

— С повече животи, отколкото котка.

— Отивам да си лягам — казах.

— Лека нощ. — Разсмяхме се горчиво.

Легнах си, но не успях да заспя. Всякакви безсмислени неща се мотаеха в главата ми. Какво бе направила с Шута? Как го беше убила? Напълно Претопен ли е бил, преди да умре? Ако го е дала на каменния дракон, означаваше ли това, че е изпитал някаква последна болка, когато Тестото умря? Глупави, ужасно глупави въпроси.

Шишко се размърда тежко до мен и измърмори:

— Не мога да я намеря.

— Коя? — попитах остро. Бледата жена бе запълнила изцяло мислите ми.

— Копривка. Не мога да я намеря.

Съвестта ме загриза. Човекът, който бе отгледал собствената ми дъщеря, умираше, а аз дори не се бях сетил да се свържа с нея.

— Мисля, че я е страх да заспи — рече Шишко.

— Е, не мога да я виня.

Можех да виня единствено себе си.

— Сега прибираме ли се?

— Да.

— Не убихме дракона.

— Да. Не го убихме.

Възцари се мълчание и си помислих с надежда, че отново е заспал, но Шишко попита тихо:

— С кораб ли ще се връщаме у дома?

Въздъхнах. Детинската му тревога само ме товареше още повече. Опитах се да изпитам съчувствие към него. Трудно беше.

— Това е единственият начин да се приберем, Шишко. Знаеш го.

— Не искам.

— Не те виня.

— И аз теб. — Въздъхна и помълча. — Значи това бе приключението ни. Принцът и принцесата се оженили, заживели щастливо и си родили много деца, които да ги гледат на старини.

Сигурно хиляди пъти бе чувал тази фраза. Обикновено с нея менестрелите завършваха приказките си за герои.

— Може би — рекох предпазливо. — Може би.

— А какво ще стане с нас?

Лонгуик влезе в палатката и тихо започна да разпъва постелката си. От движенията му заподозрях, че е довършил брендито.

— Ще продължаваме нататък, Шишко. Ти ще се върнеш в Бъкип и ще служиш на принца. Когато стане крал, ще си до него. — Опитах се да намеря щастлив край за него. — И ще живееш добре, ще имаш много сладкиши с розова глазура и нови дрехи всеки път, когато ти потрябват.

— И Копривка — доволно каза той. — Копривка сега е в Бъкип. Ще ме научи как се правят хубави сънища. Поне така ми обеща. Преди дракона и всичко останало.

— Така ли? Това е хубаво.

Скоро дишането му стана по-бавно и ритмично и той заспа. Затворих очи и се запитах дали Копривка не може да научи и мен как да правя хубави сънища. И дали изобщо ще намеря смелост да я срещна. Не исках да мисля за нея тъкмо сега. Това означаваше, че трябва да мисля как да й кажа за Бърич.

— А ти какво ще правиш, лорд Фицрицарин? — В тъмното въпросът на Лонгуик сякаш идваше от небето.

— Това не съм аз — отвърнах тихо. — Ще се върна в Шестте херцогства и ще си остана Том Беджърлок.

— Май вече доста хора знаят тайната ти.

— Мисля, че знаят и как да си държат езика зад зъбите. И ще го направят, заради принц Предан.

Той се размърда под одеялото си.

— Някои биха го направили и заради лорд Фицрицарин.

Разсмях се, макар изобщо да не ми беше смешно.

— Лорд Фицрицарин високо ще оцени това.

— Добре тогава. Но мисля, че е жалко. Заслужаваш повече. Ами славата? Ами хората, които знаят какво си направил и кой си, и ти отдават заслужената почит за успеха ти? Не искаш ли да бъдеш запомнен със стореното?

Не ми се налагаше да мисля дълго. Кой не е играл тази игра късно нощем, докато се взира във въглените? Толкова често бях вървял по този път, че познавах всичките му кръстопътища и капани.

— Бих предпочел да забравят нещата, които мислят, че съм направил. И бих дал всичко, за да забравя нещата, в които се провалих.

С това разговорът приключи.

Явно съм заспал, защото когато отворих очи, навън сивееше утрото. Изпълзях тихо от завивките, за да не събудя Шишко, и незабавно отидох при Бърич. Пъргав спеше свит до него и държеше ръката му. Осезанието ми каза, че Бърич ни напуска. Скоро щеше да умре.

Отидох при Сенч и Предан и ги събудих.

— Искам нещо от вас.

Предан ме погледна сънено. Сенч се надигна бавно. От тона ми беше усетил, че въпросът е сериозен.

— Какво?

— Искам котерията да се опита да излекува Бърич. — Когато не казаха нищо, добавих: — Още сега. Преди да се е отдалечил още повече.

— Другите ще разберат, че ти и Шишко не сте онова, което изглеждате — посочи Сенч. — Точно затова оставих раната си. Не че може да се сравнява с положението на Бърич.

— Така или иначе всичките ми тайни излязоха наяве на този остров. Щом ще трябва да живея с последиците, бих искал да направя нещо, което си заслужава. Заради всичко, което изгубих тук. Искам Пъргав да се върне при Моли заедно с баща си.

— Искаш да кажеш с мъжа й — тихо каза Сенч.

— Да не мислиш, че не го знам и че не виждам всички възможни последици?

— Иди да събудиш Шишко — каза Предан, докато отмяташе завивките. — Знам, че искаш да побързаме, но те съветвам да му осигуриш добра закуска, преди да опитаме това. Не може да се съсредоточи върху нищичко, когато е гладен. И сутрините не са любимото му време. Така че поне да го нахраним.

— Не е ли по-добре да обмислим това, преди… — започна Сенч, но Предан го прекъсна.

— Това е единственото, което Фиц е искал от мен. И ще го получи, лорд Сенч. Още сега. Е, веднага след като Шишко закуси.

Започна да се облича. Сенч отметна със стон завивките си.

— Държите се така, сякаш не съм мислил по въпроса. Мислил съм, и то много. Рицарин е изолирал Бърич за Умението. Някой друг, освен мен да си спомня това?

— Нищо не пречи да опитаме — упорито отвърна Предан.

Така че опитахме. Сякаш мина цяла вечност, докато приготвя закуска за Шишко, а докато я поглъщаше по своя бавен и внимателен начин, се помъчих да обясня на Пъргав какво искам. Страхувах се да му вдъхвам прекалено много надежди и в същото време исках да разбере рисковете от онова, което се канехме да направим. Възможно бе опитът ни да излекуваме Бърич да не успее и той да умре. Не исках момчето да остане с впечатлението, че сме го убили ние.

Мислех си, че ще ми е трудно да му обясня. Опитах се да го повикам настрана и да говоря с него, защото Мечокът бе наблизо, грижеше се за ранените островитяни. Пъргав обаче отказа да се отдели и за миг от баща си, така че накрая ми се наложи да говоря на място. Още щом споменах, че принц Предан би могъл да използва магията на Пророците, за да излекува баща му, Пъргав така се развълнува, че със сигурност всичките ми предупреждения и уговорки минаха покрай ушите му. Попита само:

— Кога ще започнете?

— Веднага щом дойдат останалите — казах и почти в същия момент Сенч вдигна покривалото и влезе.

Предан и Шишко се вмъкнаха след него. В грубия заслон около шейната стана толкова тясно, че палатката всеки момент можеше да се срути. Предан махна нетърпеливо с ръка.

— Дайте да махнем това нещо. Повече ще ни разсейва, отколкото да ни пази.

И докато Пъргав дъвчеше нетърпеливо устни, двамата с Лонгуик свалихме платнището и го навихме. Когато приключихме, слухът за това какво ще правим вече бе плъзнал и всички се събраха да гледат. Не бях особено очарован от перспективата да работя пред хора, нито пък ми се искаше да разкривам в какви близки отношения съм с принца. Но нищо не можеше да се направи.

Събрахме се около Бърич. Оказа се трудно да убедя Пъргав да отстъпи и да ми позволи да положа ръце върху баща му, но Уеб най-сетне го дръпна настрани. Застана зад него и го прегърна, сякаш беше съвсем мъничък. Прегърна го и с ръце, и с Осезание. Погледнах го с благодарност. Той кимна в отговор и ме прикани с поглед да започваме.

Сенч, Предан и Шишко се хванаха за ръце, сякаш искаха да играят някаква детска игра. Потръпнах от ужас от това какво се каним да направим и се опитах да не обръщам внимание на любопитните зрители. Менестрелът Кокъл се беше напрегнал, за да не пропусне нещо. Представителите на хетгурда и спасените островитяни ни гледаха подозрително. Пиотре стоеше малко настрана с Елиания, майка й и сестра й. Лицето му бе сериозно и съсредоточено.

Бях една-две години по-голям от Пъргав, когато по предложение на Бърич се опитах да почерпя от него сила по начина, по който го бил правил баща ми. Бях се провалил, но не само защото не знаех какво точно правя. Баща ми бе използвал Бърич като кралски човек, като източник на сила за своето Умение. Но всеки използван по този начин се превръща също и в проводник към Умелия, поради което Рицарин бе изолирал Бърич за останалите Умели, така че никой да не може да го шпионира или атакува чрез него. Днес трябваше да премеря силата си и силата на котерията на Предан срещу старата преграда на баща ми и да видя дали мога да я пробия и да вляза в душата на Бърич.

Протегнах ръка към котерията и Шишко я хвана. Другата си ръка поставих на гърдите на Бърич. Осезанието ми показа, че не му се иска да се задържа в тялото си. Животното, в което обитаваше Бърич, бе безнадеждно ранено. Ако тялото му беше кон, Бърич вече щеше да е сложил край на страданията му. Пропъдих тази обезпокоителната мисъл, опитах се да загърбя Осезанието и да наточа Умението си като бръснач. Престанах да мисля за всичко останало и затърсих някакво място, през което да проникна в него.

Не намерих. Усещах останалите от котерията, безпокойството и готовността им, но не можех да открия накъде да насоча желанието им за действие. Долавях Бърич, но възприятието ми се плъзгаше по повърхността, без да е в състояние да проникне вътре. Не знаех как го е изолирал баща ми и нямах представа как мога да премахна бариерата. Не знам колко дълго съм се опитвал да преодолея защитните му стени. Знам само, че по някое време Шишко пусна ръката ми, за да избърше изпотената си длан в дрехата си.

— Този е много труден. — После каза: — Дайте да оправим онзи, по-лесния.

Не поиска разрешение от никого, а направо се наведе през Бърич и сложи ръка на рамото на един от ранените. Дори не държах Шишко, но веднага почувствах островитянина. Сам не знаеше от колко години е бил роб на Бледата жена. Питаше се как ли се представя синът му в майчиния му дом, чудеше се какво ли става с тримата синове на сестра му. Преди много години им бе обещал да ги научи да въртят меча. Питаше се дали някой друг се е заел да изпълни дълга му вместо него.

Тези мисли го измъчваха също толкова, колкото и раната, нанесена му от Мечока. Ударът на меча бе разсякъл дълбоко гърдите и рамото му. Беше изгубил много кръв. Но ако намереше сили да живее, тялото му щеше да се излекува.

И изведнъж плътта му започна да се възстановява. Мъжът изрева и понечи да притисне ръка върху раната, която се затваряше сама, все едно невидими ръце зашиваха скъсана дреха. Онова, което бе мъртво или не можеше да се възстанови, беше изхвърлено. Почти с ужас гледах как част от плътта по лицето му се стопява. За наше щастие островитянинът беше як мъж и притежаваше резервите, които тялото му сега изгаряше.

А после той седна на сламеника, скъса пропитите със засъхнала кръв бинтове и ги хвърли настрани. Присъстващите ахнаха. Излекуваната кожа блестеше, но не с мъртвия блясък на белега, а със здравето на детско тяло. Бледа гладка ивица по мургавото му тяло. Мъжът впери поглед в тялото си, изсмя се невярващо и потупа с юмрук гърдите си, сякаш да се увери, че са здрави. След това скочи от шейната и заподскача бос в снега. Сграбчи Шишко, вдигна го във въздуха и го завъртя, после го пусна да стъпи в снега. Започна да му благодари на родния си език, наричаше го Ръцете на Еда — местна фраза, която не разбирах. Тя обаче явно означаваше нещо за Мечока, защото той моментално отиде при другия ранен на шейната, отметна завивките му и направи знак на Шишко да се приближи до него.

Шишко дори не ни погледна, но не ми беше до него. Погледът ми не се откъсваше от Пъргав, който се взираше в мен с пусти, изгубили надежда очи.

— Съжалявам — казах, докато около нас се раздаваха изумените и радостни възгласи от второто изцеление. — Запечатан е. Баща ми го е изолирал за другите Умели. Не мога да достигна до него и да му помогна.

Той се извърна. Разочарованието му бе толкова дълбоко, че граничеше с ненавист — не задължително към мен, а към момента, към другите, които се надигаха излекувани, и към онези, които ликуваха заедно с тях. Уеб се бе отдръпнал от Пъргав, за да му даде възможност да остане заедно с гнева си. Не виждах смисъл да се опитвам да казвам нещо.

Шишко явно овладя трика на изцеляване чрез Умението и под скромния надзор на Предан се зае да излекува двамата, чиито татуировки бяха изгорени снощи. Сълзящата покрита с мехури плът се смени с гладка бледа кожа. От обект на презрение Шишко изведнъж се превърна в принц в очите им и в живо въплъщение на Ръцете на Еда. Досега не бяха знаели, че притежава дара на Еда, но вече разбираха защо Предан го цени толкова много и защо е трябвало да го вземе със себе си. Заболя ме, че Шишко неочаквано се къпеше във възхищението на островитяните точно както се бе свивал пред презрението им. Почувствах се някак предаден, че може толкова бързо да забрави доскорошното им отношение. Въпреки това се радвах, че може да го направи. Почти ми се прииска да бях прост като него и да приема, че хората наистина изпитват онова, което е изписано на лицата им.

Сенч застана зад мен и постави ръка на рамото ми. Обърнах се с въздишка, очаквах да ме натовари с някаква задача. Но вместо това старецът ме прегърна и заговори тихо в ухото ми:

— Съжалявам, момче. Опитахме. Съжалявам също и за смъртта на Шута. Случвало се е двамата с него да се разминаваме. Но онова, което направи за Умен, не можеше да направи никой друг. За Кетрикен също. Макар да се оказахме противници на острова, бъди сигурен, че никога не съм забравял делата му. А и се получи така, че той излезе победител. — Сенч вдигна очи към небето, сякаш очакваше да види драконите. — Победи и ни остави да се оправяме с онова, което спечели. Не се съмнявам, че ще е непредсказуемо като самия него. А също и че това би му харесало.

— Той ми каза, че ще умре тук. Така и не му повярвах напълно. Много неща не успях да му кажа.

Въздъхнах. Внезапно си дадох сметка, че е безполезно да мисля за всичко, което съм искал да направя и не съм направил. Затърсих някаква разумна мисъл или чувство в себе си, но не намерих нищо, за което да мисля или да говоря.

Продължихме. Бърич вече бе сам в шейната, все така неподвижен и мълчалив, чезнеше все повече и повече. Пъргав вървеше от едната му страна, аз — от другата, но не разменихме нито дума. По време на почивките капвах по малко вода в устата на Бърич. Преглъщаше я. Въпреки това знаех, че умира и не скрих това от Пъргав.

Вечерта, когато спряхме, на Шишко вече не му липсваха приятели, готови да се погрижат за него, и той определено се наслаждаваше на вниманието към себе си. Опитах се да не се чувствам изоставен. От толкова време ми се искаше да не ми се налага да се грижа за него, а ето че сега това занимание ми липсваше. Дойде Уеб. Носеше храна за Пъргав и ми кимна да ида да си почина.

Седнах при огъня на Лонгуик и той сподели научените новини. Някои от освободените островитяни били при Бледата жена още от Войната на Алените кораби. Навремето били много повече, но тя безмилостно хранила с тях драконите. Отначало основното селище било на брега недалеч от кариерата, но след войната тя започнала да се бои, че островитяните ще се обърнат срещу нея. А и от самото начало била твърдо решена да убие Айсфир. Според легендата залите и тунелите под ледника съществували от поколения. Тя изчакала най-ниския годишен отлив, за да намери прочутия вход към тях. След като се озовала вътре, накарала хората си да разбият тавана и да направят таен вход, който да може да се използва при почти всеки отлив. Унищожила селището на брега и заповядала на слугите си да преместят по-големия от двата каменни дракона в голямата зала и да го сглобят там. Задачата била много тежка, но не я било грижа нито колко хора ще загинат, нито колко време ще отнеме.

След войната живеела на острова, като вземала данък от клановете, които все още се страхували от нея или се надявали да си получат заложниците. Сключвала жестоки сделки — за цял товар храна можела да върне труп. Или да обещае, че заложникът никога няма да бъде пуснат, за да посрами фамилията си. Когато го попитах дали според него на Външните острови са знаели къде точно живее Бледата жена, Лонгуик поклати глава.

— Останах с впечатлението, че темата е срамна. Никой от плащащите не би говорил за това.

Кимнах. Едва ли мнозина в клана на Нарвала знаеха какво точно се е случило с Ертре и Коси — вероятно знаеха само, че са изчезнали. От друга страна, наистина големите тайни са обикновено загадъчни.

Та значи Бледата жена изградила кралството си с труда на наполовина Претопените воини. Когато някой получавал тежка рана, остарявал или проявявал неподчинение, го давали на дракона. Животът на мнозина отишъл в камъка в безплодните й опити да го оживи. Бяхме пристигнали, когато властта й вече залязваше. Вместо стотиците й служеха десетки. Драконът и тежката работа бяха погълнали останалите.

Бледата жена се опитала да убие Айсфир сама, но не постигнала нищо повече от това да го измъчва. Страхувала се да махне леда около него, а и не успяла да открие оръжие, което да може да пробие застъпващите се люспи и дебелата му кожа. Робите разказвали легенди за омразата и страха й от Айсфир.

— Още не разбирам — казах тихо, докато се взирахме в пламъчетата на гаснещия огън. — Защо са й служили? Как е успяла да накара Претопените да й се подчиняват? Онези, които видях в Бък, не изпитваха вярност към никого.

— Не знам. Участвах във Войната на Алените кораби и знам за какво говориш. Онези, с които разговарях, казаха, че спомените им за службата при нея са замъглени. Спомнят си само болка. Знаят само, че са изпълнявали заповедите й, защото така им е било по-лесно. Непокорните ги давали на дракона. Мисля, че става въпрос за по-сложно Претопяване от онова в Шестте херцогства. Един ми каза, че след като му отнела цялата вярност и любовта към дома и семейството му, имал чувството, че тя е единственото същество, на което може да служи. И служил, въпреки че сега спомените за стореното от него го карат да се срамува.

Когато оставих Лонгуик и тръгнах към Бърич, забелязах между палатките Предан и нарческата. Държаха се за ръце, склонили глави един към друг. Запитах се как ли ще приеме майка й предстоящия брак. Със сигурност неочакваният съюз със старите врагове й се виждаше странен. Дали щеше да го подкрепи, щом той означаваше, че дъщеря й трябва да напусне майчиния дом, за да стане кралица в далечна земя? Запитах се какво ли изпитва самата Елиания. Съвсем наскоро си бе върнала майка си и сестра си; дали щеше да е склонна да ги напусне и да замине за Шестте херцогства?

Уеб седеше с Пъргав при Бърич. Мъката бе превърнала момчето почти в мъж. Седнах тихо до тях на края на шейната. Отново бяха издигнали импровизираната палатка, за да я пази от нощните ветрове. Осветяваше я самотна свещ. Въпреки одеялата ръцете на Бърич бяха студени.

— Не можете ли да опитате пак? — тихо попита Пъргав. — Другите… толкова бързо се излекуваха. И сега седят и се смеят с другарите си около огъня. Защо не можете да излекувате баща ми?

Казах му. По-скоро повторих.

— Защото преди години Рицарин го е изолирал за Умението. Знаеше ли, че баща ти е служил на принц Рицарин? Че е бил негов кралски човек, източник на сила, когато кралят реши да използва магията си?

Пъргав поклати глава. В очите му имаше съжаление.

— Малко неща знам за баща си, освен че ми е баща. Никога не ни е разказвал за детството си. Майка разказва истории за Бъкип и за баща си. Татко ме научи как да се грижа за конете, но това беше преди да… — Млъкна, после се насили да продължи. — Преди да разбере, че съм Осезаващ. Като него. След това се опита да ме държи настрана от конюшнята, колкото се може по-далече. А това означаваше, че прекарвах малко време с него. Не ми каза много и за Осезанието, освен че ми забранява да докосвам с ума си каквото и да било животно.

— Беше абсолютно същият и с мен, когато бях момче — казах. Почесах се по врата. Изведнъж се почувствах уморен и несигурен. Какво от миналото принадлежеше на мен? И какво — на Бърич? — Когато пораснах, започна да ми говори повече и ми обясни някои неща. Мисля, че след време и на теб щеше да разкаже повече за себе си.

Поех дълбоко дъх. Държах ръката на Бърич. Запитах се дали би ми простил онова, което щях да направя, дали би ми благодарил.

— Спомням си първия път, когато видях баща ти. Бях някъде петгодишен. Един от хората на принц Искрен ме поведе по коридора към столовата на старата казарма в Лунно око. Принц Рицарин го нямаше, но баща ти беше останал, тъй като още се възстановяваше от рана в коляното. Същата, от която куца. Пострадал, защото скочил между един глиган и баща ми, за да не позволи на звяра да го изкорми с бивните си. Така. И значи, седи Бърич в пълната със стражи кухня, млад мъж в разцвета на силите си, чернокос, див и с твърд поглед. И изведнъж ме тропосват в ръцете му, без никой да го предупреди. Можеш ли да си го представиш? И досега се чудя какво ли е минало през ума му, когато стражът ме изправи пред него и съобщи на всеослушание, че съм малкото копеле на Рицарин и че оттук нататък Бърич ще трябва да се грижи за мен.

На лицето на Пъргав заигра неволна усмивка. Така продължи вечерта — разказвах му истории за грубоватия млад мъж, който ме беше отгледал. Известно време Уеб седя при нас; така и не разбрах кога се е измъкнал. След като свещта догоря, легнахме от двете страни на Бърич, за да го топлим, и продължихме да разговаряме тихо в тъмното, докато Пъргав не заспа. Стори ми се, че през тези часове присъствието на Бърич в Осезанието ми се засили, но може би беше, защото си припомнях всичко онова, което беше той за мен. Спомнях си как ме окуражаваше и обучаваше, как с право ме наказваше и хвалеше. Вече разбирах по-ясно как един млад неженен мъж загърбва живота си заради някакво си момче. И със смирение осъзнах, че зависимостта ми от него сигурно е оформила неговия живот толкова, колкото бе повлияла и на моя.

На следващата сутрин клепачите на Бърич потрепнаха, докато му давах вода. Погледна ме за миг. В очите му имаше нещастие и безизходност.

— Благодаря — прошепна, но не мисля, че го каза за водата.

— Тате? — развълнувано се обади Пъргав, но Бърич вече отново бе изгубил съзнание.

Този ден напредвахме добре и привечер решихме да продължим и да опитаме да излезем от ледника, преди да спрем за нощувка. На всички ни бе омръзнало да спим на леда, но разстоянието, което трябваше да изминем, се оказа по-голямо от предполагаемото. Продължавахме да крачим напред и напред, без да обръщаме внимание на умората, и упорито отказвахме да признаем грешката си.

Беше късна нощ, когато приближихме брега. С благодарност видяхме стражевите огньове и преди умореният ми ум да съобрази, че един огън би трябвало да е достатъчен за двама души, чухме предизвикателния вик на Чъри. Предан отговори и чухме радостните викове на няколко души. Никой не очакваше да чуе гласа на Ридъл. Когато си спомних как го бях видял за последно, настръхнах. За един безумен миг изпитах надеждата, че Шутът също е тук. Но после си спомних думите на Пиотре и мъката ме заля.

Посрещнаха ни Ридъл и седемнайсет оцелели островитяни от двореца на Бледата жена, дошли на себе си вероятно в момента, в който бе издъхнал драконът. Ридъл и другите пленници били освободени от тъмницата от един от стражите. Всички с общи усилия намерили изход и Ридъл успял да ги отведе до брега. Всички бяха много объркани и не знаеха каква е причината за възстановяването и освобождаването им. Е, обяснихме им какво се е случило.

На следващия ден Сенч ме извика в шатрата на принца, за да чуя пълния доклад на Ридъл. Изслушах разказа му как войниците на Бледата жена се нахвърлили върху него и Хест и ги заловили, защото ги били видели как излизат от таен вход в царството й. Ридъл не бе в състояние да опише смислено как точно е бил Претопен. Било свързано по някакъв начин с дракона, но всеки път, когато се опитваше да говори за това, се разтреперваше и не бе в състояние да продължи. Накрая, а и за мое облекчение, Сенч се отказа от опитите си. Честно казано, май е по-добре това знание да си остане изгубено.

Ридъл беше изумен, когато научи, че двамата с Шута сме го видели в тъмницата. Каза, че не ме вини, че съм го оставил; ако сме били разбили вратата, със сигурност щял да ме нападне заради топлите ми дрехи. В очите му обаче се четеше толкова дълбок срам, че някой го е видял в подобно състояние, че се усъмних, че завързалото се помежду ни приятелство ще оцелее. А и на мен не ми се струваше вероятно да се чувствам удобно, като гледам човека, когото бях оставил да умре.

Зачудих се дали Ридъл отново ще стане онзи весел млад мъж, когото бях познавал. Беше погледнал в тъмно ъгълче на душата си и щеше да носи тези спомени до края на дните си. Призна пред всички ни, че всъщност именно той убил Хест. Взел му ризата и си увил ръцете, за да се стопи, докато другите Претопени в тъмницата спели. Каза също, че Бледата жена им казала, че това било един вид изпитание — че оцелелите през първите две седмици щели да бъдат пуснати, за да й служат, и щели да получават редовно храна. Ухили се безумно, докато го казваше. Зъбите му бяха стиснати, сякаш се мъчеше да задържи гаденето, че точно тогава не е можел да си представи по-добра участ от тази да й служи и да му дават да яде.

Двама от върналите се с Ридъл островитяни бяха от клана на Нарвала: били изчезнали отдавна и ги смятали за мъртви. Пиотре ги посрещна с радост. Бледата жена бе изтребвала клана им повече от десетилетие и накрая ги бе хвърлила в пълно отчаяние, като бе отвлякла управляващата нарческа и по-малката й дъщеря. Връщането на тези воини в клана само направи принца още по-голям герой в очите им.

Когато Сенч приключи с въпросите, зададох онези, които изгаряха мен. Отговорите бяха разочароващи. Ридъл изобщо не бе виждал Шута нито по време на плена си, нито при бягството си. Не бил видял и Бледата жена, след като бил освободен от тъмницата.

— Но не мисля, че трябва да се тревожим заради нея. Ревке, който дойде и ме освободи, видял края й. Нещо внезапно я накарало да полудее. Започнала да крещи, че всички са я предали, всички, че й бил останал единствено драконът и че той нямало да я предаде. Заповядала да домъкнат поне двайсет души. Били насила долепени до дракона и заклани там. Ревке каза, че камъкът попивал кръвта им. Но дори това не я задоволило. Била съвсем побесняла и закрещяла, че трябвало да влязат напълно в дракона, че той нямало да се събуди, докато някой целият не влезе в него.

Погледна объркано смаяните ни лица.

— Не говоря добре езика на Външните острови. Знам, че звучи невероятно да е искала някой да влезе в камък. Но ми се стори, че Ревке каза точно това. Може и да греша.

— Не. Мисля, че си го разбрал съвсем правилно. Продължавай — казах.

— Накрая заповядала да дадат на дракона Кебал Тестото. Обаче, когато стражите свалили оковите му и го повлекли към дракона, той внезапно се хвърлил в обратната посока, към Бледата жена. Сграбчил я за китките, почнал да се смее и да крещи, че ще влязат заедно в дракона и ще го съживят, та Външните острови да възтържествуват. Само така можели да победят. И я помъкнал към дракона, а тя пищяла и ритала. А после… — Ридъл млъкна. — Само предавам каквото ми разказа Ревке. Изглежда безсмислено, но…

— Продължавай! — нареди Сенч.

— Тестото вървял с гръб към дракона. Като че ли се разтворил в него, но държал здраво Бледата жена и я завлякъл след себе си.

— Значи е влязла в дракона? — възкликнах.

— Не. Не цялата. Тестото изчезнал в камъка и я дърпал след себе си, така че ръцете й се озовали вътре до китките. Тя пищяла на стражите да й помогнат и накрая двама се осмелили да я хванат и да я издърпат назад. Но… но ръцете й се стопили. Изчезнали в дракона.

Принцът вдигна ръка пред устата си. Аз целият треперех.

— Това ли е всичко? — попита Сенч. Зачудих се откъде ли намира това спокойствие.

— В общи линии. Онова, което останало от ръцете й, било като изгорено. Не кървяло, просто било изгорено, така каза Ревке. И тя стояла и гледала чуканчетата си. Драконът междувременно оживявал. Когато започнал да се движи, вдигнал главата си прекалено високо и от тавана започнали да падат големи парчета лед. Ревке каза, че всички побягнали и от рушащия се таван, и от дракона. — Ридъл млъкна, после продължи с мъка: — Не мога да ви опиша какво е. Бях в килията, с гръб към стената, и се опитвах да остана буден, защото ако заспях, другите щяха да ме убият. Погледнах надолу и видях мъртвия Хест на пода. И изведнъж се ужасих, че е мъртъв, нали беше мой приятел. — Поклати глава и гласът му премина в шепот. — А после си спомних как го убих.

— Не си виновен — тихо рече принцът.

— Но аз го направих. Аз бях, аз…

Прекъснах го, преди мисълта за стореното съвсем да го е подлудила:

— И как успяхте да се измъкнете?

Ридъл посрещна въпроса ми почти с благодарност.

— Ревке ни отключи и ни поведе през двореца. Прилича на огромен лабиринт под леда. Излязохме през отвор, който приличаше на цепнатина в леда. Никой не знаеше какво да правим. Аз обаче видях морето и им казах, че ако стигнем до него и продължим по брега, рано или късно ще стигнем до лагера, та дори да се наложи да обиколим целия остров. Изкарахме късмет. Избрахме по-късия път и пристигнахме тук преди вас.

Имаше един последен въпрос, но той му отговори, преди да съм го задал.

— Знаеш какъв е вятърът нощем, Том. Снегът сигурно вече е засипал всички следи. Дори и да искам, едва ли бих могъл да намеря обратния път. — Пое дълбоко дъх и добави неохотно: — Може би някой от островитяните ще се съгласи да опита. Но не и аз. В никакъв случай. Не искам дори да доближавам до онова място.

— Никой не те кара да го правиш — увери го Сенч и имаше право.

Оставих нещата така.

Когато се върнах при Бърич, утрото наближаваше. Пъргав спеше до баща си. Забелязах, че Бърич се е движил през нощта — едната му ръка беше отвита. Докато я завивах с одеялото, видях, че е стиснал дървена обица. Познах я. Беше дело на Шута и знаех, че вътре в нея се намира робската обица на свободата, спечелена с толкова трудности от баба му. Фактът, че бе намерил сила да я свали, показваше колко важен е накитът за него. Помислих си, че знам какво е смятал да направи с нея.

Предан бе пуснал пощенския гълъб, който щеше да отлети до Цайлиг и да извести хетгурда, че мисията ни е приключила. Въпреки това щяха да минат няколко дни, преди корабите да стигнат до нас. Дотогава се налагаше да съкратим дажбите, за да изхраним увеличилия се отряд. Не се очертаваше особено приятна перспектива, но предполагам, че повечето просто не й обърнаха внимание след всичко, през което бяха минали.

Успях да остана насаме с Пъргав до гаснещия Бърич. Разказах му историята на обицата, докато се мъчех да я извадя от дървения обков. Дърворезбата на Шута се оказа твърде сложна за мен, така че се наложи да я счупя, за да я отворя. Обицата сияеше в синьо и сребърно точно както в деня, когато ми я подари Търпение. Също като нея пробих ухото на Пъргав, за да може да я носи. Бях малко по-нежен с него, отколкото тя с мен — преди пробиването сложихме сняг на ухото, за да стане по-безчувствено.

— Винаги я носи — казах на момчето. — И помни баща си.

— Ще го помня — тихо отвърна Пъргав.

Докосна предпазливо обицата. Много добре си спомнях тежестта й и как се люлееше на току-що пробитото ми ухо. Той избърса кръвта от пръстите в панталона си и каза:

— Съжалявам, че я използвах. Ако беше още у мен, щях да ти я дам.

— Кое?

— Стрелата, която ми даде лорд Златен. Стори ми се грозна, но я взех от вежливост. После, когато всички останали отскочиха от дракона, сивата се заби. Никога не бях виждал подобно нещо.

— Не вярвам някой да е виждал — отвърнах.

— Може би той е виждал. Каза, че е грозно парче дърво, но че може да ми свърши работа в труден момент. Освен това каза, че бил ясновидец. Мислиш ли, че е знаел, че сивата стрела ще убие дракона?

Успях да се усмихна.

— Дори докато беше жив, така и не бях сигурен дали наистина знае какво ще се случи, или просто подбира думите си хитроумно, за да изглежда, че знае. В този случай обаче ми се струва, че е бил прав.

— Да. А видя ли баща ми? Видя ли какво направи? Събори дракона на колене. Уеб каза, че никога не бил виждал подобна сила на отблъскване. — Погледна ме, сякаш ме предизвикваше да му забраня да говори на тази тема. — Каза, че подобна сила понякога се срещала у Старата кръв. И че може би ще я наследя, ако използвам магията си разумно и след обучение.

Потупах го по бузата и усетих студения допир на обицата в дланта си.

— Да се надяваме, че ще стане така. Светът се нуждае от сила като тази.

Лонгуик надникна в заслона и каза:

— Принц Предан те вика, Том.

— Идвам — казах и се обърнах към Пъргав. — Нещо против?

— Върви. И без това нищо не можем да направим, освен да гледаме.

— Ще се върна — обещах и последвах Лонгуик през лагера.

Шатрата на принца бе пълна с народ. Предан, Сенч и Шишко бяха вътре заедно с Пиотре, Ертре, Коси и нарческата. Долната устна на Шишко беше издадена и усетих, че е смутен. Нарческата седеше на пода с гръб към мен, наметната с одеяло. Поздравих всички и зачаках.

— Има проблем с татуировките на Елиания — каза принцът. — Иска да ги махнем, но Шишко не успя да се справи с тях. Сенч си помисли, че щом се справи със собствените си белези, може би ще успееш да помогнеш.

— Белегът е нещо доста по-различно от татуировката — отвърнах. — Но съм готов да опитам.

Принцът се обърна към нарческата.

— Елиания? Може ли да ги види?

Тя не отговори. Гърбът й бе изпънат, а на лицето на майка й ясно се четеше неодобрение. После, без да каже нито дума, Елиания бавно наведе глава и остави одеялото да се свлече по гърба й. Коленичих, за да виждам по-ясно. Стиснах зъби и веднага разбрах защо са си помислили за мен.

Сияещата красота на змиите и драконите бе изчезнала. Татуировките бяха хлътнали в гърба й, кожата се беше опънала, сякаш изображенията бяха жигосани. Предположих, че това е последното отмъщение на Бледата жена.

— Продължават да я болят — тихо рече принцът.

— То е от спомена — казах. — Може би Шишко не може да я излекува, защото нараняването е старо. Друго е да помогнеш на тялото да завърши онова, което и без това се опитва да направи. Но тези рани са стари и тялото й е свикнало с тях.

— Но твоите белези изчезнаха, когато те излекувахме — каза принцът.

— Те не са нейни — начумерено рече Шишко. — Не искам да ги докосвам.

Не обърнах внимание на неясната му забележка.

— Мисля, че Шутът ме възстанови във вида, в който ме е виждал винаги. Без белези.

Не ми се говореше повече по темата, но мисля, че всички ме разбраха.

— Тогава ги изгорете и после ги излекувайте — каза Елиания. Гласът й трепереше. — Не ме е грижа какво ще ми струва, просто искам да се махнат. Няма да нося белезите й върху тялото си!

— Не! — възкликна ужасен принцът.

— Чакайте. Моля ви. Нека опитам. — Вдигнах ръка, но се сетих, че е редно да попитам. — Мога ли да те докосна?

Тя сведе глава още повече и видях как всеки мускул на гърба й се напряга. После кимна рязко. Пиотре се извиси над нас със скръстени на гърдите ръце. Погледнах го и очите ни се срещнаха. После седнах зад нарческата и внимателно положих длани върху гърба й. Наложи се да ги задържа там с усилие на волята. Дланите ми усещаха топлия гръб на младото момиче, но Умението долавяше как драконите и змиите се гърчат под пръстите ми.

— Не само мастило има под кожата й — казах. Но не знаех какво точно има.

— Направи мастилата от собствената си кръв — изпъшка Елиания. — За да й принадлежат завинаги и да й се подчиняват.

— Лоша е — сърдито рече Шишко.

Елиания ни бе съобщила онова, което трябваше да знаем. Но въпреки това работата се оказа дълга и изтощителна. Не познавах добре Елиания, а Шишко не искаше да се докосва до нея. Даде ни силата си, но се наложи всяка сложна фигура да бъде премахвана отделно. Майка й и сестра й седяха и гледаха мълчаливо. Пиотре остана известно време, после излезе навън, върна се и отново излезе. Не можех да го виня. Искаше ми се и аз да не съм тук. Вонящото мастило с мъка се процеждаше от порите на гърба на нарческата. По-лошото бе, че й причиняваше болка. Елиания стисна зъби и заблъска мълчаливо земята. Дългата й черна коса, която беше отметната напред, за да не ми пречи, натежа от пот. Предан седеше срещу нея с ръце на раменете й, докато аз старателно проследявах всяка рисунка с върха на пръстите си и призовавах кожата й да изхвърли мръсотията на Бледата жена. Докато работех, отново видях гърба на Шута, татуиран също така пищно и жестоко, и благодарих на боговете, че рисунките са били създадени преди Бледата жена да усвои и изврати Умението. Не можех да разбера защо татуировките се съпротивляват толкова упорито. Когато и последната ноктеста лапа бе премахната от кожата на Елиания, бях останал без сили, но гърбът й бе гладък и чист.

— Готово — рекох уморено и вдигнах одеялото да я завия. Тя си пое дъх или по-скоро изхлипа, а Предан я прегърна.

— Благодаря — каза ми тихо и се обърна към нея. — Всичко е свършено. Тя вече никога няма да те нарани.

За миг се запитах с безпокойство дали наистина е така. Но преди да успея да споделя съмненията си, отвън се чу радостен вик.

— Кораб! Два кораба! Единият е със знака на Глигана, а другият — на Мечката!