Съдбата на Шута

Глава 13Аслевял

Бях в първата лодка, която докосна Аслевял, заедно с останалите гвардейци. Почти веднага след нас в пясъка заора и лодката, в която бяха Сенч и Предан, нарческата, Пиотре и Аркон Кървавия меч. Скочихме в плитката вода да я хванем и със следващата вълна я изкарахме на брега, така че пътниците да стъпят на суха земя. През цялото време усещах Шута, който стоеше на височината над брега и ни наблюдаваше. Беше неподвижен, но студеният вятър сякаш говореше вместо него. Развяваше дългата му златна коса и наметалото му, чиито краища плющяха сурово. Беше зарязал пудрата, която правеше кожата му по-светла, както и джамайлийските гримове, представящи го за чужденец. Кафявата кожа над изваяните кости на лицето му и златистата му коса го превръщаха в създание от легенда. Строгото черно и бяло на одеждите му изтриваха всякаква следа от лорд Златен. Запитах се дали някой, освен Сенч и мен е успял да го познае. Заговори едва когато принцът стъпи на брега. Поклони му се.

— Направил съм горещ чай — извика той. Гласът му се понесе през непрестанния шум на вятъра. Не каза нищо повече. Махна към шатрата си и тръгна натам.

— Познавате ли го? Кой е той? — попита Аркон Кървавия меч. Ръката му лежеше на дръжката на меча.

— Познавам го отдавна — навъсено отвърна Сенч. — Но нямам представа как се е озовал тук. Нито защо.

Принцът се мъчеше да скрие изумлението си. Обърна се към мен, но побързах да забия поглед в земята.

Това лорд Златен ли беше? — Въпросът на Предан бе съвсем искрен. Промяната във външния му вид бе достатъчна, за да го обърка.

Не. Нито пък Шутът. Но те са различни страни на един и същи човек, който и да е той.

Стига с драмите — раздразнено се намеси Сенч, после каза на глас:

— Не представлява заплаха за нас. Аз ще се оправя с него. Гвардейци, останете тук и помогнете за разтоварването на багажа. Искам всичко да се изнесе над линията на прилива и да се защити от влагата.

Така Сенч се отърва от мен. Щеше да ме държи отделно от Шута, докато не разбере какво става. Помислих си да не обърна внимание на заповедта и да го последвам до палатката. В същия момент Ридъл ме побутна.

— Май ще е по-добре да им помогнеш.

Шишко приближаваше брега заедно с Осезаващата котерия. Беше се вкопчил в борда на лодката и очите му бяха стиснати. Уеб леко бе положил ръка на рамото му, но дребният човек се бе присвил. Въздъхнах и отидох да се заема с него. От кораба спускаха още една лодка, в която се бяха настанили воините от хетгурда.

Когато целият товар бе свален от кораба и грижливо закрит с платнища, вече се смрачаваше. Успях да огледам буренцата, които Сенч бе натоварил в последния момент. Не бяха с бренди. От едното се сипеше някакъв прах. С ужас и радостно предчувствие разпознах материала, с който експериментираше Сенч. Затова ли не беше възразил така остро, когато хетгурдът ни лиши от работна ръка? Как смяташе да използва този прах?

Размишлявах върху това, докато изграждахме временното си жилище. Лонгуик бе добър командир. Малкият ни отряд, съставен от Осезаващата котерия и гвардейците, не остана нито за миг без работа. Лонгуик избра място на една височина, от която се откриваше изглед към околността. Разпънахме палатките в спретнати редици, изкопахме яма за отпадъци и претърсихме брега за плавеи. Вода си осигурявахме от един студен поток, който се спускаше от ледника и минаваше близо до лагера. Хест, най-младият от гвардейците, бе поставен на стража, а якият като мечка ветеран Дръб пое кухненските задължения. На Дефт и Чъри бе заповядано да се наспят, за да сменят по-късно Хест. Ридъл трябваше да е на разположение на принца и да го следва навсякъде. Както очаквах, аз трябваше да се грижа за човека на принца — Шишко. Членовете на Осезаващата котерия, сега под командването на Лонгуик, получиха по-дребни задачи из лагера, след което бяха пуснати да изследват брега. Сигурен съм, че това бе странно изживяване за някои от тях и особено за младия благородник Любезен. Младежът обаче се представи достойно — изпълняваше работата си с желание и отдаваше на Лонгуик уважението, което изискваше рангът му. На няколко пъти го видях да хвърля неодобрителни погледи към пъстроцветната шатра, но премълча. Сенч и принцът бяха приели поканата на Шута заедно с нарческата, Пиотре Черната вода и Аркон Кървавия меч.

Шишко предпочете да се свива нещастно в палатката, която щеше да споделя с Уеб, Пъргав и мен. Недалеч гореше огън и Дръб бъркаше врящия котел с кашата за вечеря. Бях сложил по-малко котле в края, за да кипна вода за чай. Ясно беше, че на този лишен от дървета остров горивото скоро ще се превърне в проблем. Крачех нетърпеливо пред палатката в очакване водата да заври. Чувствах се като вързано куче, чиито другари се скитат свободно.

Воините на хетгурда бяха издигнали заслоните си в отделна редица и си донесоха собствени припаси. Всеки имаше отделна малка палатка. Наблюдавах ги крадешком. Всички бяха опитни ветерани. Не знаех имената им. Беше ми казано, че за тази задача има значение единствено към кой клан принадлежат, а това си личеше от татуировките им. Мечокът, едър и тъмен както подобава на името му, като че ли бе главният сред тях. Бухалът бе по-слаб и по-възрастен — техният поет и бард. Гарванът бе тъмнокос като гарван и със същите блестящи очи. Тюленът бе дребен и набит, с два липсващи пръста на лявата ръка. Най-младият от групата бе Лисугерът. Изглеждаше кисел и явно не му се искаше да е на Аслевял. Орелът бе висок и дългокрак, на средна възраст. Тази вечер той стоеше на стража, докато останалите седяха с кръстосани крака около огъня си, ядяха и тихо разговаряха. Забеляза, че ги наблюдавам, и отвърна на погледа ми с безизразна физиономия.

Не усещах враждебност от тяхна страна. Работата им бе да следят дали спазваме правилата на хетгурда. Бяха като зрители, очакващи някакво състезание. На кораба общуваха свободно с нас и поетът им бе завързал забавно съперническо приятелство с Кокъл. На брега границите бяха по-твърдо установени, но не вярвах да издържат повече от една-две вечери. Просто бяхме твърде малко, а пейзажът около нас — твърде неприветлив.

До пъстрата шатра на Шута бяха издигнати още две, малко по-големи от нея. Нарческата и Пиотре щяха да се настанят в едната, а другата бе за Сенч и принца. Почти не ги бях видял от слизането ни на сушата. Шутът ги бе поканил в шатрата си, но не знаех какво са си казали вътре. Нито Сенч, нито Предан споделиха нещо чрез Умението. Бях помагал за издигането на двете шатри, но тихият разговор от шатрата на Шута бе толкова мъчителен и неуловим, колкото и долитащият аромат на чая.

Сега, докато вечерта бавно се спускаше над острова, Шутът и Осезаващата котерия на Предан бяха на борда на кораба за прощална вечеря с Аркон Кървавия меч. Нито той, нито воините му щяха да останат с нас. Не можех да разбера логиката на това решение. Дали разграничаваше клана на Глигана от неразумното начинание на Нарвала, или просто командването минаваше към Пиотре? Намръщих се и сритах студената земя. Твърде много неща ми бяха неизвестни. Исках най-малкото да разузная района, но Шишко категорично отказа да се качи отново на кораба въпреки обещанията за разкошна вечеря и остана на острова, за да сподели с нас простите ни дажби и безсмисленото стоене на стража. Чух стъпки по замръзналата земя и се обърнах. Ридъл ни махна и приближи с широка усмивка.

— Завладяващо място. Стига да обичаш сняг, трева и пясък. — Клекна до огъня и протегна ръце да ги стопли.

— Мислех, че ще останеш на кораба с принца.

— Не. Освободи ме. Каза, че няма да има нужда от мен. А и на мен не ми се оставаше. Представата ми за забавление не се връзва с това да стоя и да гледам как другите ядат. С какво си зает тази вечер?

— С обичайното. Да правя компания на Шишко. В момента правя чай.

— Ако искаш, аз ще направя чая — предложи Ридъл. — А ти ще можеш да се разтъпчеш и да огледаш наоколо.

Приех с благодарност. Обърнах се към палатката.

— Шишко, имаш ли нещо против да се поразходя? Ридъл ще ти приготви чая.

Дребният човек се зави по-плътно с одеялото и отвърна намусено:

— Не ми пука. — Гласът му бе дрезгав от кашлянето.

— Е, добре. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Ако се пораздвижиш малко, ще се стоплиш. Не е чак толкова студено, Шишко.

— Не ща — отговори той и се извърна.

Ридъл ми кимна съчувствено и ми даде знак да се махам. Докато се отдалечавах, го чух да казва:

— Хайде, Шишко, поразмърдай се. Посвири малко със свирката си. Това ще задържи тъмнината.

За моя изненада Шишко се съгласи. Чуха се колебливите звуци на майчината му песен. Буквално почувствах как вниманието му се съсредоточава върху мелодията и усетих отпускане във враждебността, която насочваше към мен чрез Умението. Беше като да се освободиш от тежък товар. Макар че музиката често прекъсваше, когато Шишко спираше да си поеме дъх, се надявах, че интересът към свиренето е знак, че състоянието му се подобрява. Искаше ми се да можех да смекча по подобен начин и безпокойството, което усещах между Шута и мен. Не бяхме разменили нито дума, дори не бяхме заставали достатъчно близко един до друг, но въпреки това усещах обидата му като леден вятър по кожата си. Искаше ми се да беше останал в шатрата си тази вечер; моментът бе подходящ да поговоря с него. Но той бе на прощалната вечеря на кораба. Запитах се кой го е поканил — дали принцът, защото е заинтригуван, или Сенч, защото иска да държи смуглия човек под око.

Вървях по брега в сгъстяващия се здрач и открих същото, за което бе докладвал съгледвачът на Сенч. Отливът оголваше широка ивица пясък. Покрити с раковини колове стърчаха от водата под странни ъгли — някога на това място бе имало кей. Покрай брега се бяха издигали и каменни постройки, които сега лежаха в руини. Стените се бяха запазили на височина до коляното и приличаха на гнезда за зъби в гол череп. Останалите камъни бяха пръснати наоколо и вътре в сградите. Намръщих се. Разрухата бе пълна. Дали малкото селище не бе атакувано от враг, който не само е избил обитателите, но и го е направил неизползваемо? Изглеждаше така, сякаш някой се е опитал напълно да го заличи.

Изкачих ниския склон над брега. Посрещна ме скалиста ливада с туфи трева, по земята пълзяха дълги сенки. Нямаше дървета, само жилави храсти. Макар да бе лято, от приклекналия над нас ледник през цялата година се носеше дъх на зима. Нагазих във високата трева и тя зашумоля под краката ми. Изведнъж се озовах на ръба на каменна кариера. Ако беше малко по-тъмно, сигурно нямаше да я видя и щях да се пребия. Спрях и погледнах надолу. На няколко стъпки под мен чимовете отстъпваха на черен камък с тънки сребристи жилки. Побиха ме тръпки. Тук се бе добивал паметен камък, също като в огромната кариера в планините, където бе изваян драконът на Искрен. Събралата се на дъното вода бе като второ, беззвездно нощно небе под мен. Два големи камъка, чиито ръбове показваха, че са оформени от човешка ръка, се подаваха от водата като острови.

Внимателно отстъпих от ръба и тръгнах обратно към лагера. Исках да говоря със Сенч и принца, но още по-голямо бе желанието ми да обсъдя видяното с Шута. Спрях и се загледах към хвърлилия котва „Зъбат“, който леко се полюшваше на слабото вълнение в залива. Утре корабът щеше да отплава заедно с Аркон Кървавия меч към Цайлиг. Ние щяхме да останем тук и да започнем издирването на замръзналия под ледника дракон. Монотонно плискащите се вълни би трябвало да ми действат успокояващо, но вместо това морето ми се струваше непреклонно, сякаш искаше да погълне сушата. Никога не го бях възприемал по такъв начин.

Някакво едро животно се мярна за миг край брега. Замръзнах, мъчех се да определя какво е. То изчезна под следващата вълна и отново се показа, когато тя се оттегли. През няколкото мига, в които бе на показ, то остана напълно неподвижно. Присвих очи, но то бе черна форма на черен фон и не можех да различа нищо друго, освен че е с размерите на малък кит. Не би трябвало да се намира толкова близо до брега, освен ако не беше мъртво и изхвърлено от прилива. Осезанието ми подсказваше, че в него все още се спотайва смътна искрица живот. Но в същото време не долавях поражението или примирението на умиращо същество.

Стоях на брега и гледах как отстъпващите вълни постепенно разкриват не само аморфната маса на голямото животно, но и няколко грамадни блока от черен камък, които лъщяха на лунната светлина. Забравих за всичко останало. Създанието ми се струваше познато по някакъв странен, зловещ начин. Видиш ли веднъж полегнал дракон, никога няма да го забравиш. Сърцето ми заби по-бързо. Възможно ли бе това да е отговорът на загадката ни?

Мисля, че открих твоя дракон, Предан. Намери повод да излезеш на палубата и погледни към брега. Разкрива се при отлив. В зоната на отлива има каменен дракон.

Мисълта ми не бе ограничена единствено до Предан, Сенч също я чу. След миг принцът и останалите участници във вечерята излязоха на палубата. Загледаха се към брега, но се съмнявам, че можеха да различат създанието ясно като мен — корабният фенер очертаваше по-ясно силуета му. Благодарение на допълнителната светлина и с отстъпването на водите видях грешката си. Онова, което ми бе заприличало на дракон, всъщност бе куп огромни каменни блокове, подредени близко един до друг, но без да се допират. Видях главата върху предните лапи, шията и раменете, три сегмента от гърба и задните му крака, както и стесняващите се части от опашката. Ако всичко това се събереше в едно цяло, щеше да се получи дракон. Но всъщност приличаше на детска игра върху мокрия пясък.

Това ли е нашият дракон? Да не би да е искала да отнесеш в дома й каменната глава? — попитах.

Чрез връзката ми с Предан видях как той посочва и задава подобен въпрос на Пиотре. Аркон Кървавия меч се разсмя и поклати глава. Чух отговора му толкова ясно, сякаш се намирах на палубата до тях.

— Не, това е една от щуротиите на Бледата жена. Карала робите си да добиват камък тук. Настоявала, че единствено черният камък от този остров можел да послужи за баласт на белите й кораби. Явно на някои от робите им е било заповядано да извайват камъка. Но с каква цел може би никога няма…

— Късно е — рязко го прекъсна Пиотре. — А ти отплаваш със сутрешния отлив, братко. Да прекараме още една добра нощ в легла, преди да посрещнем суровите условия на острова. Съветвам те и ти да си легнеш, принц Предан. Утре трябва да тръгнем рано по пътеката, за която казват, че водела до истинския дракон. Чака ни тежък преход. Най-добре е всички да отпочинем.

— Мъдро предложение от мъдра глава. Е, в такъв случай, късмет и лека нощ — побърза да се съгласи Аркон.

Е, това беше добре изиграно — отбеляза Сенч, докато останалите напускаха палубата. — Аркон явно се усети, че разказва истории, които Пиотре не иска да научаваме. Виж какво можеш да откриеш, Фиц.

Как реагира Шутът? — попитах рязко.

Не обърнах внимание — безцеремонно отвърна Сенч.

А как е пристигнал? Защо е тук? Защо не ми даваш възможност да говоря с него? — Не можех повече да сдържам въпроса, нито да скрия напълно раздразнението си, че все още не са споделили отговорите с мен.

О, я стига си се цупил — пренебрежително отговори Сенч. — Каза ни съвсем малко. Знаеш го какъв е. Изчакай до утре, Фиц. След като се върнем на сушата, можеш да го разпитваш колкото си искаш. Несъмнено ще е по-открит с теб, отколкото с нас. Колкото до това защо го държим близо до нас, причината е, че искам да е по-далеч от воините на хетгурда, не от теб. Вече каза, че ще направи всичко по силите си, за да ни убеди да не убиваме дракона. И беше достатъчно объркващ, чаровен и загадъчен, за да заинтригува Пиотре и Кървавия меч, но си мисля, че нарческата продължава да се страхува от него. Не смее да го погледне в очите.

Принцът също се включи.

Отначало хората на хетгурда помислиха, че това е някаква измама от наша страна, че сме домъкнали тук някакъв таен съюзник. Когато възразихме, че не е имало как да знаем какви условия ще наложи хетгурдът, признаха, че това е малко вероятно.

Нарческата и Пиотре как реагираха на твърдението му, че ще помогне на дракона? — попитах.

Сенч явно вече бе мислил по този въпрос.

Реагираха странно. Очаквах, че ще негодуват, но Пиотре изглежда облекчен, почти радостен, че го вижда тук. Колкото до мен, благодарен съм, че не каза нищо повече. Моля те да водиш дискусиите си с Шута по-далеч от ушите на Пиотре и нарческата. Ако открият, че сте стари приятели, може да решат, че и ти си против мисията.

В мисълта на Сенч се долавяше предупреждение, сякаш изпитваше лоялността ми. Не му обърнах внимание.

Ще изчакам удобен момент и ще говоря с него насаме.

Именно. — Отговорът му бе нещо средно между потвърждение и заповед.

Хората на кораба вече се разотиваха по леглата си. Хвърлих поглед към лагера. Сякаш всички вече си бяха легнали. Огънят догаряше. Не бях изял вечерната си дажба. Горещата каша сигурно щеше да изглежда като пищно угощение към края на мисията, но засега не ме привличаше особено.

Морето се бе оттеглило достатъчно, за да мога да обиколя целия дракон, без да се мокря по-нагоре от глезените. Знаех, че на сутринта ще съжалявам за подгизналите ботуши, но сега бе най-добрата ми възможност. Създанието бе изваяно не от Умела котерия, а от слугите на Бледата жена. Мислех си, че зная защо. Отдавна подозирах, че Славен и майстор Гален са продали част от библиотеката. Дали Кебал Тестото, военачалникът на островитяните по време на Войната на Алените кораби, не се бе сдобил със свитъците? Дали заедно с Бледата жена не бяха опитали да създадат свои дракони, за да ги използват срещу Шестте херцогства? Бях почти сигурен, че е така.

Приближих блестящия мокър камък и забелязах, че по него няма полепнали водорасли и раковини. Беше толкова чист и черен, колкото и в деня, когато са го оформили. Предпазливо го докоснах. Беше студен, мокър и твърд — и Осезанието бръмчеше в него. Също като спящите каменни дракони навремето. И в същото време някак различно. Не можех да определя как, докато не докоснах съседния блок. В него също се таеше живот. Но двата камъка бяха различни. Предпазливо, опасявайки се от някакъв магически капан, насочих към тях Умението си. Нямаше нищо. Прокарах длан по гладката мокра повърхност. И изведнъж чух объркани развълнувани гласове, които след миг замлъкнаха.

Бавно завъртях глава и едва тогава си дадох сметка колко глупава е постъпката ми. Умелата глъчка, която усетих, не бе някакъв заглушен от разстояние или преграда разговор. Внимателно, сякаш докосвах горещ въглен, прокарах пръсти по камъка пред мен. Отново долових множество объркани гласове, говорещи едновременно някъде много далеч. Избърсах несъзнателно длан в ризата си и отстъпих назад. С безпокойство обмислих споходилата ме идея.

Това бе паметен камък. Макар и добит на този остров, той несъмнено бе от същия вид като камъка, който бе използвал Искрен, за да създаде своя дракон. Всички дракони в Каменната градина в Планинското кралство бяха изваяни от същия материал. Някои бяха дело на котерии, искащи да запазят завинаги спомените и съществуването си. Други вероятно бяха изработени от Праотците. Драконите, които бях виждал, бяха резултат колкото на инструментите на ваятелите, толкова и на спомените и мислите. В крайна сметка те бяха погълнали напълно хората, които ги бяха създали. Самият аз бях видял как Искрен премина в дракона си. Беше нужна цялата памет и жизнена сила на Искрен и Кетъл, за да се насити камъкът и да се събуди за живот. Старицата се бе жертвала със същата готовност, с която и Искрен. Тя бе последната от неговата котерия, самотна жена, която бе надживяла своето време и монарх, но въпреки това се бе върнала да служи на Пророците. Дългите години на Кетъл и страстите на Искрен едва достигнаха за събуждането на дракона. Знаех го много добре. Искрен бе взел частица от мен за своя дракон, а после аз прибързано бях захранил с други спомени Момичето върху дракон. Бях почувствал колко лаком е камъкът. Лесно можех да оставя Момичето да ме погълне напълно; в известен смисъл това щеше да е избавление.

Или може би затвор. Какво се случва с каменен дракон, който няма достатъчно спомени, за да оживее и да полети? Бях видял какво се бе случило с Момичето. Беше останала в кариерата, вградена в недооформения камък. Мисля, че в нейния случай не ставаше въпрос за недостиг на спомени — просто създателят й не е искал да подчини индивидуалността си на цялото. Лидерът на котерията, която я е създала, се бе опитал да задържи нещо за себе си и да изолира спомените си във фигурата на Момичето, вместо да ги освободи в цялата скулптура. Поне така ми каза Кетъл, когато я попитах защо статуята не е оживяла и отлетяла. Мисля, че с разказа си искаше да ме накара да стоя по-далеч от дракона на Искрен; да ми помогне да разбера, че драконът няма да се задоволи с нещо по-малко от целия мен.

Искаше ми се Кетъл да беше тук сега и да ми разкаже историята на този дракон. Но предполагах, че я знам. Камъкът не бе оформен като едно цяло, а обработван на блокове. Ваятелите не бяха вложили в него собствените си спомени. Подозирах, че се намирам пред мрачен паметник на Войната на Алените кораби. Какво се бе случило със спомените и чувствата на Претопените? Разпръснатите улики се събираха в едно в това създание на части. Блоковете паметен камък са били баласт в трюмовете на Белите кораби. Дали Бледата жена и Кебал Тестото не бяха научили магията за събуждане на камъка от някой откраднат и продаден свитък на Умението? Какво тогава им бе попречило да създадат свой дракон, който да опустоши крайбрежието на Шестте херцогства? Може би не бяха желали да се пожертват, за да вдъхнат живот в творението си? Или бяха смятали, че могат да създадат дракон от спомените, откраднати от жителите на Шестте херцогства?

Пред мен бе свидетелството за неуспеха им да разберат основната причина, поради която една котерия е била готова да отиде до Джаампе и по-нататък, за да създаде дракон. Успели бяха да откраднат спомените на сънародниците ми и да ги затворят завинаги в камъка. Но не бяха успели да ги Претопят в едно цяло, в един устрем, който да вдъхне живот на дракона. Дори не всички котерии, отправили се към Планините, бяха постигнали целта си. Някои бяха взели местни жени за съпруги и бяха прекарали остатъка от живота си, посветени на любовта. Други се бяха провалили. Задачата не беше лесна дори за единна Умела котерия. Дракон, изпълнен със спомените на различни хора, насила вкарани в камъка, дракон, роден от ужас, гняв и безпомощност, би бил напълно безумно създание, ако изобщо успеят да го събудят.

Това ли е била целта на Кебал Тестото и Бледата жена?

Имаше време, когато желанието да се потопя в каменен дракон много ме изкушаваше. Все още си спомням болката, когато Искрен ме изключи от създаването на своя. Сега, от гледната точка на възрастен, разбирах защо го направи. Понякога, когато Нощни очи бе все още жив, си играех с тази идея. Какъв ли дракон щеше да се получи от нас двамата? А сега, искам или не, отново бях част от котерия. Но в същото време никога не си бях помислял, че Предан, Шишко, Сенч и аз ще пожелаем да се превърнем в дракон. Нашата котерия бе родена по-скоро от случайността, отколкото от осъзнато намерение. Не можех да си представя, че ще намерим страст и желание да изваем дракон, още по-малко волята едновременно да сложим край на живота си като хора и да обединим спомени в него.

Обърнах се и бавно се отдалечих от оформения камък. Опитах се да не мисля за пленените в него спомени на Претопените. Даваха ли си сметка, че са затворени в скалата? Ако ли не, то какво беше това?

Отново се обърнах към Предан и Сенч.

Мисля, че открих част от спомените и чувствата на Претопените от Шестте херцогства по време на войната.

Какво? — втрещено попита Сенч.

След като обясних, настъпи дълго, изпълнено с ужас мълчание. Накрая Предан попита колебливо:

Можем ли да ги освободим?

С каква цел? Повечето от хората, на които са принадлежали, отдавна са мъртви. Възможно е някои да са загинали от моята ръка. Освен това нямам представа дали може да се направи, още по-малко как. — Колкото повече мислех за това, толкова по-разтревожен ставах.

Мисълта на Сенч бе изпълнена със спокойно примирение.

Засега трябва да оставим нещата така. Може би, след като се справим с дракона, Пиотре ще е по-склонен да сподели каквото знае. Можем също да уредим наш кораб да дойде тихомълком тук и да прибере онова, което ни принадлежи. — Почувствах как мислено сви рамене. — Каквото и да е то.

От огъня край палатката бе останало само червено око в нощта. Поразрових го, бутнах последните краища на дървата и събудих едно-две пламъчета. В котлето бе останал малко хладък чай и една-две лъжици каша на дъното на тенджерата. Ридъл го нямаше — или бе на стража, или си бе легнал. Пропълзях през ниския вход на палатката и опипом намерих сандъка си. Шишко лежеше, увит в одеялата. Помъчих се да не го събудя, докато ровех за чашата си. Стреснах се, когато заговори в мрака.

— Това е лошо място. Не искам да съм тук.

Мислено се съгласих с него.

— На мен ми се вижда диво и голо, но съм бил и на много по-лоши места. Никой от нас не е дошъл тук по свое желание. Но ще направим всичко по силите си и ще извършим каквото трябва.

Шишко се разкашля.

— Това е най-лошото място, на което съм бил. И ти ме доведе тук. — Закашля се отново и усетих колко е изтощен.

— Достатъчно топло ли ти е? — попитах виновно. — Искаш ли едно от моите одеяла?

— Студено ми е. Студено ми е отвътре и отвън, също като това място. Студът ме изяжда. Студът ще изяде всички ни до кокалите.

— Ще стопля чая. Искаш ли?

— Малко. Има ли мед?

— Не. — После се поддадох на изкушението. — Може и да се намери. Вземи одеялото ми. Докато чаят се топли, ще потърся дали някой няма мед.

— Сигурно има — рече той.

Завих го с одеялото. От дни не бяхме толкова близки.

— Не ми харесва, когато си ми сърдит, Шишко. Не съм искал да идвам тук, нито да те водя на това място. Просто трябваше да го направим. Да помогнем на нашия принц.

Той не отговори и не усетих студената му враждебност да отслабва, но поне не ме атакува. Знаех кой може би има мед. Излязох от палатката и тръгнах нагоре към по-големите шатри на нарческата и принца. Между тях и малко по-нависоко се намираше пъстроцветното жилище на Шута, което леко се издуваше от вятъра. Сякаш светеше отвътре в сгъстяващия се мрак.

Поколебах се, преди да вляза. Платнището на входа бе завързано. Навремето се бях промъкнал неканен в покоите на Шута. И после съжалявах за това, не само защото нахлуването ми постави повече загадки, отколкото разреши, но и защото бе създало малка пукнатина в доверието помежду ни. Без да каже нито дума, Шутът ме бе научил добре на правилата, на които се подчиняваха приятелските отношения с него. Отговаряше само на онези въпроси за себе си, на които искаше, и разглеждаше моето шпиониране като нарушение на личната му неприкосновеност. Затова спрях насред духащия от ледения връх вятър и се запитах дали наистина искам да се възползвам от тази възможност. Нямаше ли вече твърде много пукнатини в изстрадалото ни приятелство?

После развързах платнището и се вмъкнах вътре.

Шатрата бе изработена от непозната материя, може би някакъв вид коприна, но бе толкова добре изтъкана, че въздухът вътре не помръдваше. Сиянието идваше от малък мангал в плитка яма в пода. Копринените стени задържаха много добре топлината и тъканта сякаш отразяваше и подсилваше светлината. Въпреки това тя не светеше ярко, а бе по-скоро топла и уютна. Останалата част на пода бе покрита с тънък килим, в единия ъгъл имаше проста постелка за спане. С вълчето си обоняние долових от нея парфюмите на Шута. В друг ъгъл имаше малка торба с дрехи и някои важни вещи. Видях, че е донесъл Петльовата си корона без пера. Това не ме изненада. Перата от Външните острови, които мислех, че й подхождат, се намираха в моя сандък. Някои неща са твърде важни, за да се оставят без надзор.

Имаше съвсем незначителен запас от храна и едно-единствено котле за готвене: Шутът явно разчиташе на пристигането ни за по-дългосрочното си оцеляване. Не видях никакви оръжия; единствените ножове ставаха само за готвене. Запитах се как ли е намерил кораб, който да го остави тук, и защо не се е запасил по-добре. Сред продоволствията му намерих малко гърне с мед. Взех го.

Нямаше хартия, за да му оставя бележка. Исках само да му кажа, че не съм искал да идва тук да умре и че именно затова съм се опитал му попреча. Накрая преместих Петльовата корона в средата на постелката му. Завъртях простото дървено украшение в ръце и окото от скъпоценен камък проблесна за миг. Шутът щеше да разбере, че аз съм я оставил там, и защо съм го направил. Не исках дори за миг да си помисли, че съм се опитал да прикрия посещението си. Когато излязох, завързах платнището с различни възли.

Шишко бе почти задрямал, но когато сипах чай и добавих мед, стана да вземе чашата. Не бях спестил меда. Изгълта наведнъж половината и въздъхна тежко.

— Така е по-добре.

— Искаш ли още? — За мен почти не оставаше, но не исках да изпускам възможността да спечеля благоволението му.

— Мъничко. Моля.

Усетих как сваля стените си.

— Дай тогава чашата. — Докато наливах и подслаждах чая, добавих: — Знаеш ли, Шишко, липсва ми, че вече не сме приятели. Не искам да ми се сърдиш.

— И аз — призна той, докато вземаше чашата. — И е по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде.

— Така ли? Тогава защо го правиш?

— За да помогна на Копривка да ти се сърди.

— Така значи. — Не си позволих да се задържам на темата и само отбелязах: — Сигурно го е изкарала като много добра идея.

— Да — рече той тъжно.

Кимнах бавно.

— Но тя е добре, нали? Не е наранена и не се намира в опасност.

— Ядосана е. Защото е трябвало да напусне дома си. Заради дракона. Това ме уплаши и й казах, че може да дойде тук, защото се каним да отсечем главата на дракона. Но тя ми каза: не се безпокой, татко ще убие дракона. Така че е в безопасност.

Зави ми се свят. Нямаше съмнения. Птицата бе стигнала Бъкип и кралицата незабавно бе приютила Копривка. И някой, Кетрикен или Бърич, й бе казал, че е моя дъщеря. Изведнъж стана без значение защо го бяха направили точно сега и с какви точно думи. Копривка знаеше. И ми беше ядосана, но въпреки това бе намерила начин да ми прати съобщение чрез Шишко, за да ми покаже, че знае кой съм и че съм постъпил така, защото съм смятал, че по този начин я защитавам. Изпълващите ме емоции сякаш бяха в раздор една с друга. Запитах се дали знае всичко за мен, или само са й казали, че друг мъж е истинският й баща и че именно заради него е изложена на опасност. Дали някой й е обяснил какво е Умението? Знаеше ли, че съм Осезаващ? Исках аз лично да й кажа, че съм нейният баща, ако някога реша, че трябва да го знае. Дали така щеше да е по-лесно да го приеме? Или по-трудно? Не знаех. Страшно много неща не знаех, както и тя не знаеше много неща за мен.

И тогава ме споходи друга мисъл, която ме заля като вълна. Ако Копривка се намираше в Бъкип и ако решеше да отвори съзнанието си за нашето Умение, можехме да се свържем с кралицата и да й разкажем за всичко ставащо тук. Странна възбуда пробяга през мен. Принц Предан вече имаше работеща котерия.

Излязох от унеса си, когато Шишко ми подаде чашата си. Беше празна.

— Постопли ли се? — попитах.

— Малко — призна той.

— И аз — казах му, но това нямаше нищо общо с топлия чай и огъня.

Има моменти, в които сърцето на човек бие с такава сила и свобода, че никакъв студ не може да го докосне. Чувствах се жив и завършен, оправдан за всичко, което бях сторил. Шишко се сгуши в постелката си, все така завит с одеялото ми. Нямаше значение. Заговорих предпазливо:

— Ако Копривка дойде през нощта в сънищата ти, кажи й… — Че я обичам. Не. Бе твърде рано за подобно обяснение, а и трябваше да го чуе най-напред от самия мен. Така щяха да са празни думи на мъгляв баща, когото никога не е виждала. Не. — Ще й кажеш ли да предаде на кралицата, че всички сме добре и сме пристигнали невредими на острова?

Нарочно подбрах думите така, че посланието да е възможно най-общо. Нямаше гаранция, че Тинтаглия няма да подслушва какво си казват Шишко и Копривка.

— Тя не харесва кралицата. Много е мила, дава на Копривка какви ли не пъстри поли, хубави миризми и лъскави дрънкулки. Но не е нейната майка! А въпреки това иска да стои близо до нея и я пуска само със стража. Копривка мрази това. И й е дошло до гуша от уроци, много благодаря!

Въпреки тревогите си се усмихнах. Не ми харесваше, че Копривка и Кетрикен не се погаждат, но сега виждах, че е неизбежно. Усмихнах се, защото чух думите на дъщеря си, изречени с гласа на Шишко. И изпитвах облекчение, че в момента най-голямата заплаха за Копривка са многото поли и уроците. Чувствах се идиотски щастлив въпреки всички начини, по които това щеше да усложни живота ми.

Шишко заспиваше, но аз исках да помисля още малко. Отидох до угасващия огън и спуснах покривалото на палатката зад себе си. Изгребах остатъка каша и я изядох. Като последния хранил се трябваше да почистя тенджерата за утре. Изтърках я на брега и нито за миг не усетих ледената вода и грубия пясък. Мислите ми бяха съвсем другаде. Дали Кетрикен я бе настанила в старата ми стая? Дали дъщеря ми носеше накити и одежди на принцеса? Налях си остатъка чай и изтръсках утайката от котлето. Но когато понечих да подсладя напитката, не успях да намеря гърнето с меда. Изпих го, както си беше — гъст, горчив и превъзходен от промяната, която бе настъпила в живота ми тази вечер.