Съдбата на Шута

Глава 31Глава на дракон

Тръгнахме по знаците през лабиринта на Праотците и накрая излязохме през цепнатината в стената. Острият вятър изпълваше въздуха с ледени кристали, които пареха кожата. От ярката слънчева светлина очите ми се насълзиха. Шутът вървеше пред мен по стръмната пътека. Сега, на вятъра и студа, отново пролича колко е слаб и се наругах за собствената си глупост. Бях го претоварил. Когато се подхлъзна за втори път, го хванах за яката и го държах прав, докато не стигнахме вратата на Черния мъж.

— Чукай! — казах му, но когато той само ме погледна със замъглени от изтощение очи, се пресегнах през него и заблъсках с юмрук по дървото.

Вратата се отвори веднага — явно ни очакваха. Шутът замръзна и се взря в усмихващия се Черен мъж, който се изправи пред нас.

— Измръзнал е и е ужасно уморен — казах и го бутнах вътре.

Затворих вратата и с благодарност пристъпих в уютното помещение. Примигнах, за да свикна с полумрака след яркия ден. Черният мъж и Шутът се взираха един в друг сякаш не вярваха на очите си.

— Той беше мъртъв — отсече Черният мъж. — Той умря.

Очите му се бяха ококорили.

— Да. Беше — потвърдих аз. — Но аз съм Изменящият. Променям нещата.

И тогава Шишко скочи от мястото си до огъня и ме прегърна с късите си ръце. Затанцува около мен като мече.

— Върна се! Върна се! Мислех, че няма да се върнеш. Сенч каза: „Корабът идва“, а аз му казах: „Но него го няма и аз няма да се кача на кораб“. И той каза: „Така или иначе, идва“. И наистина дойде, но никой не го чакаше на брега и си замина, защото казах: „Не, няма да се връщам съвсем сам, а и изобщо няма да се качвам на кораби!“ — Спря да подскача и на лицето му се появи доволна усмивка. — Или си мъртъв, или Сенч ти е толкова ядосан, че ще ти се прииска да си умрял. Така ми каза той. Предан. А, и главата на дракона, забравих да ти кажа за главата на дракона. Копривка го направи! Прати главата на дракона в майчиния дом и всички страшно се изненадаха. Без мен. Тя ми каза, че може да го направи, може да поговори с Тинтаглия и да я накара да съжалява, ако не я послуша. И тя я послуша. И сега всичко е наред.

Последното бе казано с такава увереност, че ми бе трудно да погледна надолу към радостното му кръгло лице и да кажа:

— Май не разбрах и половината от това, което ми каза. Явно ме е нямало доста повече време, отколкото си мислех. Но се радвам, че се върнах.

Освободих се от прегръдката му. В другата половина на стаята се бе възцарила тишина. Черният мъж и Шутът се гледаха, но не враждебно, а невярващо. Сега, когато ги виждах заедно, забелязвах сходство помежду им, но то се дължеше по-скоро на древно родословие, отколкото на семейна прилика. Черният мъж заговори пръв. Съвсем тихо.

— Добре дошъл.

— Никога не съм те виждал — изумено рече Шутът. — Във всички възможни варианти на бъдещето не съм виждал нито веднъж теб.

Внезапно започна да трепери и разбрах, че е на края на силите си. Черният мъж явно също го усети, защото побутна една възглавница по-близо до огъня и забързано му направи знак да седне. Шутът по-скоро се свлече върху нея.

— Не ми е чак толкова студено — слабо каза той. — Аз съм просто… извън своето време, Фиц. Аз съм риба във въздуха или птица под водата. Намирам се отвъд живота си, вървя пипнешком всеки ден и се питам какво да правя със себе си. Трудно е. Много ми е трудно.

Гласът му ставаше все по-тих и по-тих. Погледна Черния мъж, сякаш го молеше за помощ.

Не знаех какво да му кажа. Може би негодуваше, че съм му спечелил още живот? Тази мисъл беше болезнена, но премълчах. Гледах как Черният мъж се мъчи да намери подходящите думи.

— На това мога да те науча… — Гласът му замря. На лицето му бавно като изгрев се появи усмивка. Наведе се към Шута и каза нещо на непознат език.

Шутът се отвори към него като цвете към светлина. Трепереща усмивка озари лицето му и той колебливо отговори на същия език. Черният мъж възкликна възторжено. Посочи гърдите си и бързо каза нещо, след което сякаш се сети за добрите обноски, взе котлето и една чаша, напълни я с изящно движение и я сложи пред Шута. Той му отговори с благодарствена тирада. Езикът им като че ли се нуждаеше от твърде много думи, за да изрази съвсем прости неща. Нито една негова сричка не ми се виждаше позната. Гласът на Шута започна да става все по-слаб. Накрая той пое дъх и май довърши речта си.

Почувствах се обиден като дете, на което не обръщат внимание. Шутът, изглежда, го усети и бавно се обърна към мен. Отметна косата си с треперещите си пръсти.

— Не съм чувал езика на детството ми, откакто… откакто напуснах дома си. Да го чуя отново е същински балсам.

Сенч и Предан явно бяха разбрали от Шишко, че съм се върнал, защото така заблъскаха защитните ми стени, че се почувствах подложен на обсада. С неохота реших, че е време да ги пусна. Взех чашата чай, която вече ми бе налял Черният мъж, седнах до огъня и когато видях, че Шутът пак оживено говори с домакина ни, се предадох и свалих стените.

Гневът, страхът и отчаянието на Сенч превариха всички мисли и ме заблъскаха, сякаш съм някакъв некадърен паж. Май се раздразни още повече, когато се разсмях на атаката му, макар че реакцията ми развесели Предан.

Нищо лошо не може да ти се е случило, щом се смееш така! Никога не съм те виждал толкова безгрижен.

Долових радостта и изумлението на момчето. Миг по-късно Сенч го повтори.

Какво е станало с теб? Да не си пиян?

Не. Цял съм, напълно излекуван. Шутът също. Но разказът ми ще почака. Всичко при вас наред ли е? Принцът добре ли е, успя ли да спечели невястата си? Шишко ми разказа някаква щура история за глава на дракон пред огнището на майчиния дом. Вярно ли е? Кой е убил Айсфир?

Никой не го е убивал. Просто главата му беше поставена там. Да, всичко изглежда завършено и уредено — с мрачно задоволство отвърна Сенч. — И щом знаем, че си в безопасност, можем да отплаваме още утре. Разбира се, стига Предан да намери кураж да каже на невястата си, че трябва да дойде с него.

Бих предпочел да й оставя малко време, за да е сигурна, че тръгва по своя воля — твърдо отвърна Предан.

Не разбирам. Няма ли някой да започне от самото начало?

И тогава чух разказа на Сенч и Предан, с развълнуваните добавки на Шишко, как Копривка започнала да тормози Тинтаглия, мъчела я насън и наяве, вадела й душата да се отплати на жалките хора, понесли такива страдания заради освобождаването на Айсфир. Накрая, както гълъбица насочва мъжкия в гнездото си, Тинтаглия подгонила Айсфир към Цайлиг, драконите се явили на все още заседаващия хетгурд и после отлетели към остров Мейл и Уислингтън.

И там кацнали пред майчиния дом на Елиания. Доколкото разбрах, не минало без поражения, но така или иначе огромният Айсфир успял да пъхне главата си в майчиния дом и пльоснал за момент главата си върху камъните пред огнището, така че обещанието на Предан към Елиания било изпълнено.

Елиания нали каза, че е удовлетворена, че приема обещанието на Предан за изпълнено и че той се е показал достоен за нея, когато помогна за спасяването на майка й и сестра й. — Бях малко смутен защо е било нужно всичко това.

О, тия дни е наистина удовлетворена — язвително отвърна Сенч и заподозрях, че целомъдрието на Предан не е устояло на изпитанията на момичето. — Майка й се оказа трудната, което ужасно разстрои Пиотре. Още преди да стигнем Цайлиг, Ертре заяви, че не смята уговореното от мъже за дъщеря й за обвързващо. Смята за немислимо Елиания да напусне дома си, та дори и за да стане кралица на Шестте херцогства. Намери хиляди недостатъци в уговорката и каза, че щом е още жива и следователно е истинската нарческа, всичко това е станало без съгласието й. Противопоставя се на идеята Лестра да наследи титлата; смята, че момичето не е годно да управлява след нея. И се ужасява от мисълта, че децата на Елиания и Предан трябва да останат в Шестте херцогства.

С изключение на синовете — намеси се Предан.

Така е. Беше повече от склонна да позволи Предан и Елиания да… тоест да… така де… — Сенч не успя да намери деликатен начин да изкаже мисълта си.

Предан бе по-прозаичен.

Майка й е склонна да ми позволи да споделя леглото на Елиания. Изглежда възмутена от мисълта, че някой може да попречи на дъщеря й да решава с кого да легне. И значи нарческа Ертре предложи заченатите синове да бъдат пратени в Шестте херцогства. След като навършат седем години.

Замълчаха, за да ми дадат време да осмисля новината. Беше неприемливо. Никой от херцозите нямаше да приеме подобен наследник.

А сега? След като Айсфир е изпълнил дословно обещанието на Предан?

Нарческа Ертре беше наистина впечатлена. То си е трудно да не се впечатлиш, когато такова чудовище разбие къщата ти с глава и я положи пред огнището. Особено когато рамката на вратата е още на врата му. — Лесно ми бе да извиня младежкото задоволство на Предан от това отмъщение. — Мисля, че възраженията й са към края си. А и дори да си останат, имаме достатъчно свидетели от хетгурда, така че няма да издържат. Сега за тях е чест Елиания да дойде при моето огнище. Да основе нов майчин дом, както се изразяват.

Сякаш завладява Шестте херцогства, като става кралица на Предан — оплака се Сенч.

Въпреки това долових облекчението му. Ясно беше, че предстоят трудности, когато се сблъскат обичаите на двете страни. Ако родеше първо син, роднините й нямаше ли да бъдат скандализирани, че ще стане наследник преди дъщерите й? Оставих тази мисъл. Щеше да има достатъчно време да се безпокоим за това, когато се случи.

И как стана всичко това?

Питай Шишко. Той и Копривка скалъпиха всичко.

Усмивката ми изчезна. Трябваше да знам.

Копривка знае ли за смъртта на Бърич?

Да — кратко и мрачно отвърна Сенч.

Лично аз не бих искал да ми спестяват подобни новини — навъсено посочи Предан. Знаех, че оправдава постъпката си колкото пред Сенч, толкова и пред мен. — И затова направих онова, което ми се струва най-добро. Освен това майка ми също трябваше да научи, за да се погрижи за нуждите на семейството на човека, служил ни така добре и толкова дълго. И още нещо. Когато застана очи в очи с братовчедка си, нямам желание да го правя с торба мръсни тайни на гърба.

Това прозвуча рязко и усетих, че между Предан и Сенч е имало разправия. Реших, че не е времето да изразявам собственото си мнение. А и станалото вече не можеше да се промени. Затова се опитах да сменя темата.

Така значи. Вече няма да има възражения срещу сватбата.

Да. Предан настоя да останем тук, докато не получим вести от теб. Или докато не решим, че си мъртъв, и тогава да изпратим спасителен отряд за Шишко. Не че на него му харесва идеята да бъде спасяван и връщан у дома. Но щом си там, незабавно ще пратим кораб. И щом пристигнете тук, заминаваме за дома.

Никакви кораби! — твърдо рече Шишко.

Принцът не му обърна внимание, а възрази на Сенч:

Чакането на Фиц не беше загубено време. Няма да е уместно незабавно да отмъкнем нарческата от семейството й. Елиания е била твърде дълго разделена от майка си и сестра си. Радвам се да ги видя заедно. А когато погледне от сестра си към мен… Фиц, тя ме мисли за герой. Местните бардове вече съчиняват песни за нас.

При това много дълги песни — уточни Сенч. — Почти всяка вечер ни се налага да ги слушаме с учтиви усмивки.

Отдадохме се на доволно мълчание. Принцът беше спечелил невястата си. Между Шестте херцогства и Външните острови щеше да има мир. После Предан каза сериозно:

Дано през това време да си преживял загубата си. Съжалявам, Фиц.

Успя ли да намериш тялото на Шута? — тихо попита Сенч.

Настана моментът на моя триумф.

Не тялото. Него.

Мислех, че е мъртъв! — Мрачният тон на Предан моментално се смени с изумление.

Аз също — отвърнах и изведнъж реших да не се впускам в подробности. Не беше трудно да ги отвлека от допълнителни въпроси относно Шута. — Съжалявам, че пропуснахме кораба. Но не е нужно да пращате друг. С Шишко имаме по-лесен начин да стигнем до Бъкип. Такъв, при който няма да се наложи да се качваме на кораб.

Изумлението им от новината за работещ Стълб на Умението не можеше да се сравни с радостта на Шишко, че може да се прибере, без да се качва на кораб. Сграбчи ме през кръста, задърпа ме и започна да подскача около мен така диво, че не можех да се съсредоточа върху Умението. Наложи се да го стисна за раменете, за да го спра. Черният мъж ни гледаше учудено и развеселено. Шутът бе твърде уморен, за да се изненадва.

— Току-що разбра, че можем да се приберем през Стълба на Умението — обясних им. — Шишко мрази корабите. И се радва, че пътуването ни може да продължи само няколко мига, вместо цели дни.

Черният мъж ме погледна неразбиращо. Шутът каза нещо на родния си език и домакинът ни каза едно дълго „аааа“ и кимна. Обяснението като че ли му напомни някакъв друг случай, защото започна дълъг монолог, предназначен за Шута.

Шишко внезапно спря и наклони глава настрани.

— Свитъците, казва Сенч, вземи свитъците. — Спря и се намръщи, докато слушаше заръките на стария убиец. — Но не веднага! Не трябва да тръгваме веднага за дома, нека първо намери начин да обясни какво е станало. Но скоро. Копривка се уморява от всички тези съобщения.

Бях дал на Сенч много материал за размисъл и за мое облекчение той се оттегли. Предан се опита да ми обясни как Копривка е успяла да убеди Айсфир да представи главата си на нарческата, но Шишко бе твърде развълнуван, за да ни позволи да разговаряме. Усетих и нетърпението на принца — явно имаше по-добри начини да си прекара времето от това да говори с мен. Отпратих го със строгото предупреждение да внимава. Сигурен съм, че изобщо не ми обърна внимание.

Шутът кимаше уморено на Черния мъж, който надълго и нашироко му обясняваше нещо. Това бе най-непознатият език, който бях чувал — не можех да разбера нито дума. Шишко настоя да ми разкаже как е прекарал с Черния мъж — най-подробно обясни какво са яли, колко ядосан и разтревожен бил Сенч и как той си намерил чудесна пързалка съвсем наблизо. Кръглото му лице грееше от задоволство. Беше забележителен човек. Приемаше съвсем спокойно, че съм се върнал, че Шутът вече не е мъртъв и че скоро ще се приберем у дома, без да се качваме на кораби. Радостта му от пързалянето беше равна на радостта от завръщането ми. Завидях на лекотата, с която приемаше промените и бъдещето.

Докато той бъбреше, се опитах да помисля какво крие бъдещето за мен. Щяхме да се върнем в Бъкип и имах задачата да пренеса там библиотеката на Умението. Вече се ужасявах от мисълта колко пъти ще ми се наложи да минавам през Стълбовете. Но тази задача изглеждаше съвсем проста в сравнение с онова, което щеше да последва. Трябваше да се запозная с Копривка. И да разкрия на Моли, че съм жив. Заля ме такава вълна от копнеж, че почти останах без дъх. Като бе възстановил всичките ми спомени, Шутът бе върнал сърцето ми във времето до онзи момент, когато за пръв път научих, че съм я изгубил. Мъката и любовта ми към нея бях толкова пресни и силни, колкото и тогава. Ужасявах се от мисълта за първата ни среща и за всички обяснения, които трябваше да дам. Ужасявах се, че ще се изправя пред мъката й за изгубения съпруг, но знаех, че трябва. Бърич се бе грижил за дъщеря ми, когато бях „мъртъв“. Нима можех да не отговоря със същото за малките му синове? И все пак нямаше да е лесно. Нищо нямаше да е лесно. Но пък в същото време осъзнах, че го очаквам и вярвам, че след споделената мъка от смъртта на Бърич може в края на краищата да има и нещо друго. Почувствах се повърхностен и алчен при тази мисъл, но въпреки всичко нея си я имаше. Сякаш бяха минали години, откакто за последен път бях гледал напред и бях виждал надежди и възможности. Внезапно разбрах, че искам промяна и живот и че съм готов да приема опасностите и да се опитам отново да спечеля любовта на Моли.

Шишко разтърси рамото ми и викна радостно:

— Е? Искаш ли да отидем?

— Да — отговорих неочаквано за себе си и осъзнах, че се усмихвам и кимам на описанието му на пързалката.

Радостта му беше толкова голяма, че не можех да я стъпча, а и изведнъж се оказа, че всъщност нямам какво друго да правя. Шутът щеше да си почива, пък и явно се наслаждаваше на разговора си с Черния мъж. Така че се облякохме и излязохме навън. Смятах да се пусна един-два пъти с Шишко, колкото да не го разочаровам, но пързалката се оказа дълга и лъкатушеща като пързалка на видра — и също толкова примамваща. През последните няколко дни Шишко бе успял направо да я полира. Пуснахме се по корем, после отново, но този път върху наметалото ми, и крещяхме като деца, без да ни е грижа колко ще се измокрим и ще измръзнем.

Беше игра, чиста и непосредствена. Игра, за която не помня от кога не бях имал време. Игра, която подминавах като ненужна и смятах за прекъсване на всички прагматични задачи на подредения живот. Кога бях забравил как да се наслаждавам на подобни прости радости? Забравих самия себе си в играта и със стряскане се върнах в света, понеже чух някой да ме вика. Тъкмо бях стигнал края на пързалката и когато се обърнах към Шута, Шишко се тресна в мен отзад. Полетях и се прекатурих, без да ми стане нищо, а Шишко тупна върху мен. Разплетохме се криво-ляво и видяхме, че Шутът ни гледа развеселен и с любов, от която ми се сви сърцето. Но в очите му се четеше и съжаление и печал.

— Трябва да опиташ — казах му, донякъде смутен, че съм хванат да лудувам като момче на първия сняг за годината. Станах и помогнах на Шишко да се изправи. Той се хилеше.

— Гърбът ми — тихо рече Шутът и аз кимнах, внезапно усмирен.

Знаех, че не е само заради наскоро излекувания гръб и останалите болежки и незаздравели напълно рани. Душата му бе покрита с белези и скована повече от тялото му. Запитах се колко ли време ще мине, докато отново възвърне гъвкавостта си.

— Ще се оправиш — уверих и двама ни, докато се изкачвах към него. Искаше ми се да бях по-уверен.

— Прилкоп сготви — каза той. — Дойдох да ви кажа, че храната ни чака. Викахме ви от вратата, но не ни чухте. — Помълча. — Слизането изглеждаше лесно. Но не беше. Сега не ми се мисли, че трябва да се изкачвам отново.

— Стръмно е — съгласих се и тръгнахме нагоре. Щом чу за храна, Шишко ни задмина в тръс. — Прилкоп?

— Така се казва Черният мъж. — Шутът вървеше до мен към стръмната пътека в скалата. Едва си поемаше дъх. — Трябваше му известно време, за да си го спомни. От много време не е говорил с никого, а от още повече — на родния си език.

— Май ви хареса и на двамата — отбелязах с надеждата, че не проявявам ревност.

— Да — съгласи се той. Почти се усмихна. — Толкова отдавна не е бил у дома, че когато му разказах за детството си, остана в почуда колко много неща са се променили. И двамата се чудим какво ли е сега там.

— Е, мисля, че вече може да се върне у дома, ако иска. Искам да кажа, тук вече не го задържа нищо. Нали?

— Не.

Повървяхме малко в мълчание, после Шутът каза тихо:

— Фиц, домът е хора. А не място. Ако се върнеш там, след като хората са си отишли, ще видиш там само онова, което вече го няма. — Постави ръка на рамото ми и спрях. — Чакай да си поема дъх — замоли се, но продължи да говори. — Ти си онзи, който трябва да се върне у дома — каза ми сериозно. — Докато все още можеш. Докато има хора, които ще те познаят и ще се радват на завръщането ти. Нямам предвид само Бъкип. А Моли. И Търпение.

— Знам. И смятам да го направя. — Погледнах го объркано. Изненадах се, че си мисли, че мога и да не постъпя така.

Сега бе негов ред да се изненада.

— Наистина ли? Ще го направиш?

— Разбира се.

— Сериозно говориш, нали? — Погледна ме изпитателно. За миг ми се стори, че виждам в очите му сянка на разочарование. Но после той сграбчи ръката ми. — Много се радвам за теб, Фиц. Наистина се радвам. Каза, че ще го направиш, но ми се стори, че не си съвсем сигурен. Реших, че може и да размислиш.

— Че какво друго ми остава?

Той се поколеба за момент, сякаш се канеше да каже нещо, но после сякаш се отказа и изсумтя.

— Да си намериш някоя пещера и да живееш сам още десетина години, че и повече.

— Защо? Защо да се оттегля от живота, без възможност да променя нищо към по-добро… О!

И бях награден със старата му усмивка, която бавно плъзна по лицето му.

— Помогни ми да се кача — каза той и с радост му помогнах.

Той се облягаше на мен по-тежко, отколкото очаквах. Когато стигнахме пещерата на Прилкоп, го накарах да седне.

— Алкохол? Бренди? — попитах Прилкоп и когато Шутът със слаб глас преведе, Черният мъж поклати глава. Приближи се до Шута, наведе се и се вгледа в лицето му. Пипна го по челото и отново поклати глава.

— Ще направя чай. Чаят ще му помогне.

Ядохме и си разказвахме истории. Шутът и Прилкоп като че ли бяха поутолили жаждата си да разговарят на родния си език. Приготвих постелка за Шута и настоях да легне край огъня. Опитах се да разкажа на Прилкоп цялата история за пристигането ни на Аслевял. Той слушаше внимателно, кимаше и мръщеше чело. От време на време Шутът накратко му обясняваше някоя подробност, която той не успяваше да разбере, но предимно лежеше неподвижно и слушаше със затворени очи. Когато се намесваше, ми бе чудно да чуя как излага нещата — направи го да изглежда така, сякаш целта ни винаги е била да събудим Айсфир и да върнем истинските дракони в света. Предполагам, че за него си беше точно така. Но за мен бе странно да погледна на собствения си живот в подобна светлина.

Стана късно и Шишко вече бе задрямал. Прилкоп ни пожела лека нощ. Почувствах се малко неловко, когато постлах одеялата си отделно от Шута. Място за спане имаше много, не бе нужно да споделяме постелките си. Но бях спал до него толкова нощи подред, че се зачудих дали няма да се чувства по-спокойно, ако съм до него и го пазя от нощните му ужаси. Не можех обаче да намеря начин да го попитам. Затова просто подложих ръка под главата си и го гледах как спи. Лицето му бе отпуснато, но болката продължаваше да го мъчи. Знаех, че след всичко преживяно ще му е нужно да прекара известно време без мен, да остане сам със себе си, за да открие отново кой е всъщност. Но в същото време най-егоистично не ми се искаше отново да се отделя от мен. Подновила се бе не само любовта ми към Моли, но и момчешката ми привързаност към Шута. Да сме отново най-добрите приятели, да не обръщаме внимание на различията помежду ни, да се наслаждаваме на всеки ден и да посрещаме оптимистично трудностите; той ми бе дал всичко това и се заклех, че няма да позволя отново да го загубя така нехайно. Че той и Моли ще направят живота ми такъв, какъвто трябва да бъде. И Търпение, помислих си учудено. Щях да си върна и нея, каквото и да ми струва.

Може би защото Шишко беше до мен, а може би защото за първи път от влизането ми във владенията на Бледата жена се чувствах по-спокойно, спах достатъчно дълбоко, за да сънувам свои собствени сънища. Както и да е, Копривка ме намери. Или може би аз намерих нея. Беше привечер. Намирах се на място, което почти си спомнях, но в същото време бе толкова променено, че не бях сигурен къде точно съм. В сумрака блестяха цветни лехи. Някъде приглушено шуртеше фонтан. Вечерният ветрец смесваше благоуханията на разтворените цветчета.

Копривка седеше сама на каменна пейка. Беше облегнала глава на стената зад себе си и се взираше към небето. Трепнах, когато я видях. Прекрасната й коса беше остригана до кожа. Това е най-старият знак на траур в Шестте херцогства и жените рядко прибягват до него. Клекнах на камъните пред нея във вълчия си образ. Тя се размърда и ме погледна.

— Знаеш ли, че баща ми е мъртъв?

— Да. Съжалявам.

Пръстите й се заиграха с гънките на тъмната й пола.

— Беше ли там?

— Когато си отиде — не. Но бях, когато получи нараняването, което го уби.

Настъпи кратко мълчание.

— Защо се чувствам толкова неловко да питам, сякаш е непристойно да се интересувам? Знам, че принцът мисли, че е по-добре да заобикаля тази тема, и казва само, че баща ми е герой и е паднал като герой. Но това не ми е достатъчно. Искам да знам как е умрял… как е бил ранен. Искам… трябва да науча всичко, до най-малката подробност. Защото се хвърлили тялото му в морето и никога няма да го видя отново, нито жив, нито мъртъв. Знаеш ли какво е? Да ти кажат, че баща ти е мъртъв — и толкова?

— Много добре зная какво е — отвърнах. — Същото стана и с мен.

— Но накрая са ти разказали, нали?

— Разказаха ми лъжата, която разказваха на всички. Не. Така и не научих как е умрял в действителност.

— Съжалявам — съвсем искрено рече тя и ме изгледа с любопитство. — Променил си се, Сенковълк. Ти… звъниш. Все едно… като камбана, когато я ударят. Каква е думата?

— Отеквам? — предположих и тя кимна.

— Усещам те по-ясно. Все едно че си истински.

— Аз съм си истински.

— Имам предвид тук.

Искаше ми се да е така.

— Колко искаш да знаеш? — попитах я.

Тя повдигна брадичка.

— Всичко. Абсолютно всичко. Той ми беше баща.

— Беше — принудих се да се съглася. Събрах кураж. Време беше. И тогава ми дойде друга мисъл. — Къде си в момента? Когато си будна?

Копривка въздъхна безнадеждно.

— И сам виждаш. В Градината на кралицата, в замъка Бъкип. Кралицата ми позволи да се върна у дома за три дни. Извини се на мен и на майка ми, но каза, че може да ми даде повече време за оплакване. Откакто се научих да сънувам истински, дори нощите не ми принадлежат. Винаги съм на разположение на трона на Пророците и се очаква да му посветя целия си живот.

— В това отношение си съвсем като баща си — казах. Подбирах думите си внимателно.

Тя внезапно пламна и цялата градина се озари от гнева й.

— Той даде живота си за тях! И какво получи в замяна? Нищо. Да, някакво имение след смъртта му, в някакъв си Върбов лес, за който не съм и чувала. Какво ме интересува земята и титлата? Сега ме наричат лейди Копривка, сякаш съм дъщеря на благородник. А зад гърба ми ме наричат лейди Драка, защото винаги казвам онова, което мисля. Изобщо не ми пука какво им е мнението за мен. При първа възможност ще се махна оттук и ще се върна у дома. В истинския си дом, в къщата, която е построил баща ми, при неговите плевни и пасища. Да си вземат Върбов лес и да го разрушат камък по камък, не ме интересува. Искам да си върна баща си.

— И аз. Но въпреки всичко имаш повече права върху Върбов лес от всеки друг. Баща ти е служил на принц Рицарин и онова имение е било от любимите му. Това, че го получаваш, те прави наследница на Рицарин.

И бях сигурен, че намерението на Търпение е било точно такова. Спокойно бе могла да преброи годините и месеците и да разбере, че детето на Моли е от мен. И явно беше направила всичко по силите си, за да види как част от земите на дядо й преминават у Копривка. Сърцето ми се стопляше, че е направила така. Внезапно разбрах защо Търпение е чакала Бърич да умре, за да предаде земята на Копривка. Защото е уважавала претенциите му за бащинство и не би направила нищо, което да ги постави под въпрос. Сега излизаше, че Бърич е спечелил правото на земята за семейството си, а не че имението се предава в наследство на внучка й. Финесът на ексцентричната ми мащеха винаги ме е изумявал и възхищавал.

— И въпреки това бих предпочела баща си. — Подсмръкна и се извърна настрани. Заговори на мрака: — Няма ли да ми разкажеш какво точно стана?

— Ще ти разкажа. Но се чудя откъде да започна.

Претеглих предпазливост и кураж, а после внезапно осъзнах, че решението ми в никакъв случай не бива да се основава на моите чувства. Колко може да понесе една самотна и скърбяща девойка? Сега не бе време да променям представата й за самата себе си. И без това промените й бяха предостатъчно. Нека мъката й да остане свободна от въпросите, които биха предизвикали моите откровения.

— Баща ти загина в служба на трона на Пророците, това е истина. Но когато само със силата на волята си накара цял дракон да рухне на колене, не го направи заради своя принц. А защото каменният дракон заплашваше любимия му син.

— Пъргав? — изумено попита тя.

— Естествено. Той дойде тук именно заради Пъргав. За да вземе сина си и да го прибере у дома. Не беше и помислял, че ще му се наложи да се изправи срещу истински дракон.

— Чакай, много неща не разбирам. Каза „каменен дракон“. Какво е това?

Заслужаваше да знае. И й разказах героична легенда, пълна с тъмната магия на Бледата жена и за мъжа, който дойде полусляп и сам, за да се изправи срещу дракон заради блудния си син. Разказах й също как Пъргав застана срещу атакуващия дракон и прати стрелата, която го уби. След това говорих за верността на момчето към умиращия й баща. Дори обясних за обицата, която Пъргав щеше да носи, когато се върне при тях. Тя плачеше, докато разказвах, черните й сълзи изчезваха, когато падаха. Градината й избледня, около нас задуха пронизващият вятър на ледника и осъзнах, че силата на разказа ми е такава, че тя вижда всичко станало през очите ми. Едва когато свърших, градината отново се появи около нас. Ароматите бяха по-остри, сякаш освежени от наскоро паднал дъжд. Край нас запърха пеперуда.

— А Пъргав кога ще се прибере? — тревожно попита тя. — На майка й е достатъчно тежко, че татко е мъртъв. Не бива да се тревожи и за Пъргав, дали ще се прибере жив и здрав. Защо се бавят толкова много, след като задачата им е изпълнена?

— Пъргав служи на принца. Ще се върне, когато се върне и Предан — уверих я. — Все още уговарят брака, който ще ознаменува мира между страните ни. А тези неща отнемат доста време.

— Какво му е на онова момиче? — гневно попита Копривка. — Да не е полудяла? Или няма и капка чест? Би трябвало да спази думата си. Получи главата на дракона пред огнището. Лично се погрижих!

— Чух нещо такова — отбелязах иронично.

— Много му бях ядосана — доверително сподели тя. — И това бе единственото, за което се сетих.

— Била си ядосана на Айсфир?

— Не! На принц Предан. Все трепери, все се чуди. Харесва ли ме, обича ли ме, няма да я принуждавам да спазва дума, дадена под принуда, аз съм толкова, толкова благороден… Не може ли просто да каже на тая капризна островитянка: „Платих цената и ще мина по моста“. Аз лично бих направила точно така!

Възмущението й внезапно отшумя. — Нали не мислиш, че е предателство да говоря така за него? Не искам да прозвучи неуважително. Аз съм толкова вярна поданичка на прославения ни принц, колкото и всеки друг. Просто когато говориш с някого с ума си, трудно можеш да помниш през цялото време, че е принц и стои много по-високо. Понякога ми се струва дръвник като някой от братята ми и ми иде да го одрусам! — Въпреки твърденията й за вярност към трона го каза като момиче, на което му е дошло до гуша от момчешки глупости.

— Е, и какво направи?

— Ами, онези островитяни бяха вдигнали голям шум, че не бил сложил главата на дракона пред огнището на майчиния й дом. Сякаш спасяването на майка й и сестра й не струват колкото някаква воняща кървава глава пред камината! — Усетих колко усилия са й нужни да се сдържи. — Виж сега, знам за тези неща само защото трябва да ги предам на кралицата. Аз съм онази, която трябва да застава всяка сутрин пред нея и да й предава новините такива, каквито ги съобщават чрез мен. Да не си мисли, че ми е приятно? И значи една сутрин, след като оставих кралицата разтревожена, че бракът може и да не се състои, си помислих, че може би аз мога да направя нещо. Познавам добре Тинтаглия, въпреки фукането и заплахите й. А може би именно заради тях. И както тя ми досаждаше, така и аз започнах да я тормозя. Защото при всичките й посещения в сънищата ми беше оставила нещо като пътека, по която можех да стигна до нея. Ако ме разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам. Но съм изумен и възхитен, че някой е в състояние да „тормози“ подобно създание.

— О, в света на сънищата всички сме равни, както може би си спомняш. Не ми се вярва да долети чак дотук само за да стъпче някакъв си човек. А за разлика от мен, тя предпочита да спи дълбоко, след като се е наяла или чифтосала. И затова реших да й досаждам точно тогава.

— И си я помолила да накара Айсфир да отиде на Мейл и да положи главата си пред огнището на нарческата?

— Помолила ли? Не. Заповядах й. И когато ми отговори, че няма да го направи, казах, че е срамота след всичко, което хората направиха, за да спасят Айсфир, и че той е абсолютен неблагодарник. И тя също. И че не смее да го накара, защото, макар и да твърди, че е кралица, го е оставила да надделее над нея и да я управлява. Казах, че чифтосването й е размътило мозъка. Това направо я разпени, вярвай ми.

— Но откъде си знаела, че ще стане така?

— Не знаех. Просто й се ядосах и казах първото, което ми дойде наум. — Въздъхна. — Имам един недостатък, който не ме прави особено популярна в този двор. Доста ми е остър езикът. Но си мисля, че това е най-добрият начин да разговаряш с дракон. Казах й, че щом не може да накара Айсфир да направи каквото трябва, не бива да се фука, че е едва ли не всемогъща. Мразя, когато хората ми се дуят, а на мен ми е пределно ясно, че с нищо не са по-добри от мен. — Замълча за момент. — Или пък дракони. Във всички легенди те са или мъдри, или невероятно могъщи, или…

— Те са невероятно могъщи — прекъснах я. — Повярвай ми!

— Може би. Но Тинтаглия донякъде е като… мен. Жегни гордостта й и веднага ще тръгне да доказва, че може да направи онова, което твърдиш, че не може. Отвратителна досада е, когато си мисли, че може да се отърве ей така. И само защото живее толкова дълго и е родена да помни толкова много, се държи с нас така, сякаш сме някакви мравки или мушици и не заслужаваме уважението й.

— Май сте имали повече от един разговор на тази тема.

Копривка помълча малко, после каза:

— Тинтаглия е интересно създание. Едва ли ще се осмеля някога да я нарека приятел. Самата тя смята точно така. Или по-точно май смята, че съм длъжна да съм й вярна и да я почитам просто защото е дракон. Но е трудно да наричаш някого приятел, когато знаеш, че смъртта ти ще означава за него точно толкова, колкото означава за мен изгорялата в пламъка на свещта пеперуда. Ах, умря. Колко жалко. Сякаш съм някакво животно! — Рязко отскубна едно цвете от саксията до пейката, сякаш искаше да го накъса на парченца.

Трепнах. Тя го усети.

— Не, имах предвид буболечка или риба. А не вълк. — И добави, сякаш току-що й е хрумнало: — Ти не си такъв, какъвто те виждам. Сега го знам. Ти не си вълк. Искам да кажа, не мисля за теб просто като животно. Да не би да те засегнах? — И забързано възстанови цветето.

Засегна ме, но не можех да го обясня дори на себе си, още по-малко на нея.

— Няма нищо. Знам какво имаше предвид.

— И когато се върнеш с останалите, най-сетне ще мога да те видя такъв, какъвто си, така ли?

— Най-вероятно ще се срещнем, когато се върна.

— Но как ще те позная?

— Ще ти кажа, че съм аз.

— Добре. — И добави колебливо: — Липсваше ми, докато те нямаше. Исках да говоря с теб, когато ми казаха, че баща ми е мъртъв. Но не можех да те намеря. Къде беше отишъл?

— Един много важен за мен човек беше в беда. Отидох да му помогна. Но сега всичко е наред и скоро ще се приберем.

— Някой важен за теб? Ще го видя ли?

— Разбира се. Мисля, че ще го харесаш.

— Кой си ти?

Не очаквах този въпрос. Свари ме неподготвен. Не исках да й разкривам, че съм Фицрицарин или Том Беджърлок. И най-ненадейно се чух да казвам:

— Аз съм някой, който познаваше майка ти, преди тя да срещне Бърич и да се омъжи за него.

Реакцията й не бе такава, каквато очаквах.

— Толкова ли си дърт? — Беше потресена.

— Лично аз си мислех, че просто съм пораснал — отвърнах със смях.

Но тя не се разсмя. Отговорът й бе сух.

— Значи когато се върнеш, май ще бъдеш приятел по-скоро на майка ми, отколкото на мен.

И през ум не ми бе минавало, че може да се стигне до подобно усложнение. Ревността й бе повече от очевидна. Опитах се да я успокоя.

— Копривке, отдавна ме е грижа и за двете ви. И винаги ще е така.

— Да не би да се опиташ да заемеш мястото на баща ми? — още по-студено попита тя.

Почувствах се като пълен глупак. Затърсих отговор и накрая се принудих да се изправя пред истината, която се мъчех да избегна.

— Копривке. Те бяха заедно колко, шестнайсет години ли? Имат седем деца. Мислиш ли, че някой би могъл да заеме мястото му?

— Важното е ти да го разбираш — отвърна тя, донякъде успокоена. И после ме отпрати. — А сега трябва да те изчистя от сънищата си, ако принцът поиска да ме намери. Почти всяка нощ той или лорд Сенч имат някакво съобщение за кралицата. Вече ми остава малко време за собствени сънища. Лека нощ, Сенковълк.

Благоуханната градина и нежният сумрак избледняха и останах в тъмнина. Отне ми малко време да осъзная, че изобщо не спя, а просто лежа на пода в пещерата на Черния мъж и се взирам в смътните сенки, хвърляни от тлеещите въглени в огнището. Отново премислих какво бях казал на Копривка и реших, че е глупаво да й разкривам, че някога съм обичал Моли. Как така не бях предвидил, че децата й, в това число и Копривка, могат да ме приемат като чужд човек, намърдал се в семейството им? Страшно се обезсърчих и се замислих дали съвсем да не избягам от всичко това.

Но открих в себе си желязна решителност. Не. Нямаше да избягам от хаоса, в който бях превърнал живота си. Все още обичах Моли, а може би и тя изпитваше някакви чувства към мен. Дори и да не беше така, бях обещал на Бърич, че ще се погрижа за по-малките му деца. Нужен бях там, та дори и да не ме посрещнат добре отначало. Можеше и да се проваля; възможно бе Моли да ме изгони. Но нямаше да се предам, преди да съм опитал.

Да, прибирах се у дома.