Съдбата на Шута

Глава 20Коридори

Вратата бе почти невидима. Шутът я подмина, но аз я видях и го спрях с докосване по рамото. Вратата или бе от лед, или бе толкова плътно покрита от него, че той скриваше напълно материала, от който е изработена. Пантите бяха едва забележими издатини в стената, не виждах нищо, което да прилича на дръжка или ключалка. Това ме озадачи. На вратата имаше тесен прорез, горе-долу на височината на кръста. Наведох се да погледна през него и се смаях, когато видях някакъв измъчен човек в дрипи. Взираше се право към мен, безмълвен и с безизразно лице. Дръпнах се рязко.

— Какво има? — прошепна Шутът и също се наведе да погледне. На лицето му се изписа ужас. — Трябва да ги освободим!

„Ги“? Заклатих енергично глава.

— Не, Шуте. Моля те, повярвай ми. Този вътре е Претопен. Колкото и безсърдечно да изглежда да го оставим тук, ще е опасно и жестоко да го пуснем на свобода. Ще се нахвърли върху нас заради наметалото ти или просто за удоволствие. Не бива да го пускаме.

Той впери невярващ поглед в мен.

— Не ги видя, нали? — попита тихо. — Ридъл е там. И Хест.

Не исках да гледам. Но трябваше. С разтуптяно сърце отново доближих вратата и погледнах.

Килията беше слабо осветена от същото синкаво сияние като коридорите. Изчаках очите ми да се приспособят, за да мога да я огледам цялата. Помещението представляваше изсечена в ледника кухина. Подът бе покрит с отпадъци. Вътре имаше петима Претопени и нищо друго. Четирима бяха в ъглите, с гръб към стената. Отслабен от раните си, Хест лежеше в центъра на килията. Явно никой от Претопените не смееше да го атакува, тъй като така рискуваше да обърне гръб на останалите. Тримата непознати бяха островитяни, измършавели, покрити с белези и облечени в дрипи. Похитителите бяха взели топлите кожуси на Хест и Ридъл, но въпреки това положението им бе по-добро от това на останалите. Поне все още имаха ботуши на краката. Отчаяно се пресегнах към тях с Осезанието, мъчех се с всички сили да ги доловя поне мъничко. Но нямаше нищо. Бяха се свили и се дебнеха един друг с животинска враждебност, макар че не можеха да се нарекат и животни. Връзката със света и себеподобните им беше изчезнала.

Отстъпих от вратата и се отпуснах на ледения под, изпълнен с жалост и отвращение. Ужасни спомени, които смятах за отдавна забравени, отново се впиха в мен с гадните си пръсти. Не мисля, че Шутът би могъл да разбере дълбочината на ужаса ми. Той не бе в състояние да долови като мен липсата им на връзка със света.

— Нищо ли не можем да направим за тях? — попита тихо.

На лицето ми се появи пагубна усмивка. Стиснах зъби, за да спра емоциите, които заплашваха да ме овладеят. Не биваше да вземам това толкова присърце. Вече бях мислил по тази тема преди години и знаех всички отговори. Нямаше смисъл да повтарям мъчителните уроци, които вече бях научил.

— Мога да ги убия — казах. — Може би. Четирима са на крака и макар трима от тях да изглеждат изгладнели и слаби, виждал съм Претопени да се обединяват и да се бият заедно. Поне за известно време, докато има какво да грабят. Не зная дали ще мога да ги убия всичките, преди да ме повалят. Ридъл е добър боец. И е все още здрав.

— Но… Ридъл и Хест? — умоляващо попита той.

Не беше наясно.

— Шуте. Това не са Ридъл и Хест. Това там са телата им и нещата, които знаят. Но това е всичко. Вече не ги е грижа за нищо и никого. Единственото, с което ще се съобразят, са собствените им физически потребности. Мислиш ли, че Ридъл би оставил Хест да лежи така на пода, ранен и уязвим? Не. Това не е Ридъл. Вече не.

— Но… трябва да направим нещо! — с болка прошепна той.

Въздъхнах.

— Ако отворим вратата, ще трябва да ги убия. Ще ме принудят, освен ако не искам да ги оставя те да убият мен.

— Значи нямаме избор?

Усмихнах се горчиво.

— Винаги може да се избира. Но понякога няма добри избори. Убивам ги или те ни убиват. Или пък се махаме оттук.

Шутът дълго мълча. После обърна гръб на вратата и бавно тръгна напред. Последвах го.

В ледените коридори имаше все повече следи от човешко присъствие. Подът бе отъпкан и мръсен, по стените се виждаха драскотини. Минахме покрай още тъмници, идентични с първата. Надничах във всяка, изпълнен с ужас, но не говорехме за хората вътре. Най-зле ми подействаха две — на една жена и едно момиче. Подовете на килиите бяха застлани със слама, в ъгъла имаше сламеници. Явно тези пленнички нямаше да умрат скоро. Това изглеждаше по-жестока участ от онази, която очакваше Ридъл, Хест и съкилийниците им. Смъртта на мъжете нямаше да е бърза, но студът ги изяждаше толкова неотклонно, колкото и гладът. Нямаше да страдат дълго. От дългата сплъстена коса и мръсните нокти на жената личеше, че е прекарала дълго време тук. Наметната с мръсна мечешка кожа, тя клечеше в ъгъла и се взираше в стената. В съседната килия едно момиче на шест-седем години чешеше струпеите по коленете си. Очите му се стрелнаха към моите, докато се взирах през цепката. Единственото, което се четеше в тях, бе предпазливост.

Накрая коридорът с тъмниците свърши. Проходът стана по-широк, бледите светлинни глобуси се срещаха по-често. Беше по-скоро изваян в леда, а не просто издълбан; в засводените стени се долавяха нотки на ледена грация и красота. Подът бе чист и посипан с пясък. Коридорът ми се струваше стар и сякаш бе предназначен да побере доста хора, но досега не бяхме видели жива душа.

Озовахме се на пресечка, която ни предлагаше три избора. Основният коридор продължаваше пред нас. Широкият проход от лявата ни страна се спускаше на ниски стъпала, които се виеха надолу и изчезваха от поглед. Отдясно имаше изсечено в леда стълбище, което се изкачваше стръмно нагоре. И двете разклонения изглеждаха по-стари и износени от пътя, който следвахме. Спряхме и се спогледахме.

Отляво до ушите ми достигаше някакъв слаб шум, подобен на плискане. Изглеждаше далечен и ритмичен. Напрегнах слух. След малко Шутът прошепна:

— Сякаш там долу диша някакво огромно същество.

Разширих ноздри и вдишах дълбоко. Миризмата ме изпълни с надежда… и в същия миг разпознах звука.

— Не. Вълни са. Този път води към някакъв бряг. Да вървим.

Лицето му просветна като на човек, внезапно получил опрощение.

— Да! — тихо възкликна той и забърза надолу по широките стъпала. Последвах го, хванах го за рамото и го бутнах към стената.

— Стой тук! Ако чуем някой да идва, ще можем да го изненадаме.

Единственото ни оръжие — неговият нож — вече беше в ръката ми.

Бяхме уморени и нямахме представа колко дълго сме се лутали в ледения лабиринт. Стъпалата бяха ниски и вбесяващо неравномерни. Освен това бяха изронени, сякаш по тях често са влачили някакви тежки неща. Колкото по-надълбоко отивахме, толкова повече се засилваше миризмата на море и въздухът ставаше по-влажен. Стъпалата станаха хлъзгави и скоро заблестяха от вода. Някой бе посипал пясък, но той бе потънал в леда и оставяше хлъзгави участъци на най-неочаквани места. Бяхме принудени да забавим темпото. Скоро стените заблестяха и от тавана започнаха да падат капки. Миризмата на вода ставаше все по-силна, но светлината си оставаше все така призрачно синкава.

Накрая стигнахме последното стъпало и видяхме колко безплодни са надеждите ни. Оттатък леда имаше склон от черен камък, който преминаваше в бряг с черен пясък. В него имаше забити няколко метални колчета — явно от време на време на това място пристигаха лодки. Вълните се разбиваха в брега и нивото на водата се покачваше. А над нас, едва видим в синьото сияние на последното от светещите глобуси, се издигаше висок таван от проблясващ лед.

— Ако имахме лодка и ако беше отлив, щях да рискувам — казах.

— Акото мирише и цапа гащи — каза Шутът и захихика.

Погледнах го потресен. Изглеждаше ужасно, и то не само заради синята светлина. Взе раницата си от мен и се отпусна с нея на мокрите стъпала. За момент седеше и я прегръщаше като дете, прегръщащо любимата си кукла. После я отвори и затършува в нея. Измъкна манерката с бренди и ми предложи да пия пръв.

Взех я, претеглих я на ръка и изпих около четвърт от съдържанието. Беше същото кайсиево бренди, което бе донесъл в малката къща, в която живеехме с Хеп. Глътнах топлината на летен ден и издишах през уста, наслаждавах се на вкуса на кайсии и приятелство. Подадох му манерката и в замяна той ми даде парче черен хляб. Беше колкото половината ми длан. Седнах до него и задъвках бавно. В хляба имаше стафиди и орехи. Беше плътен, сладък и малък и си дадох сметка за глада, на който досега не бях обръщал внимание. Нахранихме се бавно и мълчаливо. Накрая близнах последната трохичка в дланта си и го погледнах.

— Нагоре?

— Няма да ни изведе на повърхността — тихо каза той. — Помисли си къде сме и какво знаем от легендите на островитяните. Точно тук минават под леда, за да видят дракона. Онази виеща се стълба там би трябвало да води до Айсфир.

— Може пък да излиза на повърхността. Няма как да разберем, освен ако не проверим. Може би до дракона води някакъв друг, по-широк път. Би било по-логично.

Шутът поклати глава.

— Не. Драконът трябва да е над нас, щом някога можел да се вижда от повърхността. Стълбата води до него. А не навън. — Беше непреклонен. Облегна глава на ледената стена. — Няма да изляза от това място. И винаги съм го знаел.

Изправих се тежко. Задникът ми беше мокър. Голяма работа.

— Ставай — казах твърдо.

— Безсмислено е.

— Ставай! — повторих и когато той не помръдна, го хванах за яката и го дръпнах да стане.

Той не оказа съпротива, само ме погледна печално.

— Много далеч стигнахме заедно през всичките тези години и по толкова много пътища и пътеки. И ако ни е писано да умрем тук, под леда на Аслевял, то искам да видя проклетия дракон, който ни накара да дойдем тук. Ти също.

Има ли нещо по-уморително от ниски стъпала? Може би хлъзгави ниски стъпала. Въпреки това ги изкачихме, като отново се ослушвахме дали някой не идва към нас. Шумът на морето и падащите капки постепенно отслабна. Накрая стигнахме пресечката с основния коридор. Спряхме и се заслушахме, но не чухме нищо.

Бях ужасно уморен. Със сигурност нощта бе отдавна настъпила. Главата ми сякаш бе пълна с памук и бръмчащи мухи. Шутът изглеждаше по-зле и от мен.

— Допий брендито — казах му. — Ще те стопли и може би ще ти вдъхне малко кураж. Във всеки случай от него ще има повече полза ако е в стомаха ти, вместо в манерката.

— Мога ли да седна? — попита той.

— Не. Може да не успееш да станеш и да продължиш — отвърнах безсърдечно, но той вече се бе свлякъл на стъпалото. Извади манерката и ми я предложи. Нямаше смисъл да спорим. Намокрих устните си и му я върнах. — Допий го.

И той го направи с една-единствена глътка. Сякаш му трябваше цяла вечност да запуши празната манерка и да я прибере.

— Трудно е — каза, но сякаш не на мен. — Твърде близо съм до края. Мяркал съм го, но образите никога не са били ясни. И сега знам, че трябва да продължа и че всяка крачка ме приближава все повече и повече към смъртта ми. — Погледна ме в очите и каза, без да се срамува: — Ужасно ме е страх.

Усмихнах се.

— Добре дошъл сред хората. Хайде. Да видим този дракон, за чието спасение измина толкова път.

— Защо? За да му кажа, че съм се провалил ли?

— Защо не? Все някой трябва да му каже, че поне сме се опитали.

Бе ред на Шута да се усмихне.

— Няма да го е грижа. Драконите не се интересуват от добри намерения и провалили се опити. Само ще ни презре. Ако изобщо ни забележи.

— Ха! Ама че ново изживяване и за двама ни.

Той се разсмя, аз също — не гръмко, а по начина, по който се смеят мъжете, когато знаят, че това може да е последната им възможност да се пошегуват с приятел. Не бяхме пияни, поне не от брендито. Ако Шутът беше прав, сигурно се опивахме от последните капки на живота си. Мисля, че когато осъзнае това, човек се опитва да намери всяко зрънце удоволствие от него.

Тръгнахме нагоре. Виещата се стълба бе съвсем тясна и се зачудих кой ли побъркан я е прокопал. Дали бе имало някакво естествено образувание и някой го беше превърнал в стълба, или всичко бе плод на ледената фантазия на скулптора? Продължихме да се изкачваме. Стените, някога украсени с барелефи, сега бяха обезобразени, най-вероятно нарочно. Бяха се запазили само части от крака или свита в юмрук ръка, а на едно място видях женски устни и брадичка. Ужасно ми досаждаше неравната ми походка — единият ми крак бе в ботуш, а другият — само с покрит с ледена кора чорап. Когато спряхме да починем, оставих Шута да седне. Той се облегна на стената и отначало си помислих, че е задрямал. Но като видях по бузите му да се стичат сълзи, го сръгах.

— Няма смисъл от сълзи. Ставай. Тръгваме.

Гласът ми бе по-мил от думите. Той кимна и се изправи. Виещите се стъпала продължаваха нагоре като в някакъв безкраен кошмар. Бледите глобуси не можеха да осветят цялото стълбище. Можеше да се види всеки възможен оттенък на синьото и бялото. Минавахме през студена и уморителна красота. Забавихме крачка, отново направихме почивка и продължихме. Имах чувството, че в крайна сметка ще се озовем горе, че стълбата не може да продължава още много.

И тогава стигнахме до хоризонтална галерия, изсечена в леда. И до дракона.

Разделяше ни дебел слой лед. Виждахме го разкривено и размазано, но и така спираше дъха. Бавно тръгнахме по галерията, която вървеше покрай Айсфир. Беше по-голям от кораб. От два кораба. Крилете му бяха свити от двете му страни, опашката бе увита около тялото му. Главата в края на дългата му шия бе извърната от нас. Гледахме го с благоговение. В очите на Шута се четеше болка. Огромното присъствие на дракона изпълваше Осезанието ми. Никога не се бях приближавал до същество с подобни размери. Изведнъж стигнахме до грубо прокопан в леда тунел, който водеше към гърдите на дракона. Наведох се и надникнах в него. Краят му беше черен. Поех си дъх и помолих Шута:

— Дай ми фенера на Праотците.

— Ще влезеш ли?

Кимнах бавно, неспособен да кажа защо трябва да го направя.

— Ще дойда с теб.

— Няма място. Стой тук и си почивай. Ще ти кажа какво съм открил.

Шутът се разкъсваше между изтощението и любопитството. Накрая свали раницата си и я отвори.

— Имам още две парчета хляб — каза ми, докато ми подаваше кутийката. — Да ги изядем?

— Яж. Аз ще изям моето, когато се върна.

Само споменаването на храна беше достатъчно, та устата ми да се напълни със слюнка. Изведнъж се сетих за Шишко. Дали се бе свързал със Сенч и Предан, или продължаваше да ни чака? Дали бе останал да седи на шейната, или и тя беше пропаднала в снега? Прогоних тези безполезни мисли. Отворих малката кутийка и зелената светлина заблестя отново.

— Не се бави — предупреди ме Шутът, докато влизах в прохода. — Искам да знам какво си намерил.

Тунелът се оказа нисък и не можех да се изправя. Запромъквах се, държах кутийката пред себе си. Синята светлина на галерията отслабна и скоро остана единствено бледозеленото сияние на фенера, което се отразяваше странно от огледалната повърхност на леда. Вонята на дракона бавно се засилваше и имах чувството, че не само я подушвам, но и усещам вкуса й. Силно ми напомняше миризмата на неотровните змии, които ловях като любопитно момче. Тунелът се стесняваше, сякаш създателите му толкова много бяха искали да стигнат до дракона, че не си бяха направили труда да го разширяват.

Свършваше при самия дракон, който беше като стена, покрита с блестящи черни люспи, най-малката колкото моята педя. На ледения под имаше парче кожа, върху което бяха подредени инструменти — най-различни остриета, чукове, свредели и длета. Две от оръдията бяха захвърлени — работните им части бяха счупени или изтъпени. Приближих светлината на Праотците към дракона и стомахът ми се преобърна, когато подозренията ми се потвърдила. Някой бе издълбал този тунел до създанието, след което се бе опитал да стигне до сърцето му.

Изглежда, бронята бе издържала атаките. На някои места беше надраскана, но като че ли нито един от металните инструменти не бе успял да проникне в плътта под тях. Някакъв клин все още стърчеше забит под припокриващите се люспи, за да ги повдигне и да намери уязвимо място. Приближих светлината. Под черните люспи се виждаше втори пласт, кремави, вървяха перпендикулярно на външните. Под една от тях бе пъхнато нещо като ледокоп. Острието беше забито в кожата отдолу, но не се виждаше кръв или други течности. Все едно инструментът бе забит в конско копито. Въпреки това коварната жестокост на това нападение ме отврати.

Драконът бе жив. Някой беше прокопал тунел до него като червей и се бе опитал да прониже сърцето му, докато създанието не можеше да помръдне.

Оцених плътността на естествената му броня — трябваше да напрегна всичките си сили, за да измъкна острието. Наложи се да го избия с чук. Веднага щом инструментът се освободи, люспите се затвориха над кожата. За миг усетих мощното присъствие в Осезанието, но то изчезна също тъй внезапно. Живата стена пред мен изглеждаше като направена от метал. Поколебах се, след което дръзко прокарах длан по люспите. Прилепваха толкова плътно една до друга, че не можех да пъхна дори нокътя си под тях. И бяха студени, студени като леда, който сковаваше дракона.

Навих зловещите инструменти в кожата и ги взех. Наложи се да пълзя заднешком — нямаше място да се обърна. Когато стигнах галерията, бях плувнал в пот, а от вонята на влечуго ми призляваше.

Шутът беше заспал дълбоко в края на галерията, близо до извърнатата глава на дракона. Беше седнал със свити до гърдите колене и опрял златната си глава върху тях. Разпиляната коса забулваше лицето му. Изтощението бе надвило любопитството му. Седнах до него и облегнах гърба си в ледената стена. В съня си той промърмори нещо, размърда се и се облегна на мен. Нямах нищо против. Запитах се защо нападателят не е предпочел да прокара тунела си тук, по-близо до главата на създанието. Може би се беше страхувал, че драконът ще намери начин да се защити, дори и да е скован в леда?

Погледнах към тавана. Беше тъмносин, сякаш се взирах в дълбоки води. Някъде горе копаеше принц Предан заедно с Осезаващата котерия. Запитах се колко ли лед ни разделя. Колко ли дълго трябваше да останем тук с Шута, докато чуем и видим лопатите им? Сигурно цяло столетие. Не чувах нито гласове, нито шум от инструменти, нито забелязвах някакво движение. Със същия успех можеха да се намират и на другия край на света.

Преместих се по-близо до Шута. Тялото му отнемаше топлината ми. Бях ужасно уморен и гладен. С помощта на едно от новите си оръжия откъртих от стената парче лед и го засмуках. Прибрах светлинната кутийка на Праотците в раницата на Шута. Намерих парчето хляб, което ми беше оставил, и го изядох. Беше много вкусно и много малко. После облегнах глава върху главата на Шута и затворих за малко очи. И май заспахме.

Събудих се от собственото си треперене. Имах чувството, че костите ми се мъчат да излязат от ставите си. Всяко движение предизвикваше болка. Шутът бавно се свлече на леда, докато плясках с ръце и тропах с крака, за да ги съживя. Коленичих до него и го разтърсих с вдървените си ръце. Въздъхнах с облекчение, когато чух тихия му стон.

— Ставай — казах му. Говорех тихо, като проклинах глупостта ни да заспим на такова място. Ако някой се бе качил по стълбите, щеше да ни свари неподготвени и заклещени в ъгъла. — Хайде. Трябва да вървим. Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук.

— Моля те — едва чуто отвърна той. — Спокойна смърт. Просто ще се плъзна в нея.

— Не. Ставай.

Той отвори очи. Нещо в изражението ми явно му показа, че няма да го оставя на мира. Разгъна се, скован точно като дървените кукли, които изработваше навремето. Вдигна ръце пред себе си и ги изгледа глупаво.

— Не ги чувствам.

— Ставай и се размърдай. Ще се съживят.

Той въздъхна.

— Сънувах толкова хубав сън. Че и двамата сме умрели тук и всичко е свършило. Не можехме да направим нищо повече и всички бяха съгласни, че сме се опитали и вината не е наша. Говореха мило за нас. — Отвори по-широко очи. — Как успя да станеш?

— Не знам. Просто стани и ти. — Търпението ми се изчерпваше.

— Опитвам се.

Докато се мъчеше да се изправи, разказах за откритието си в края на тунела. Показах му инструментите и той потръпна. С всяка моя дума идваше все повече на себе си. Накрая успя да стане и направи няколко несигурни крачки. И двамата се тресяхме от студ, но чувствителността в ръцете ми се възвърна. Разтърках грубо неговите, въпреки протестите му от болката. Когато бе в състояние отново да ги движи, му подадох ножа. Той го стисна несръчно, но кимна, когато му казах да го държи в готовност.

— Щом слезем по стълбите — казах, без да обяснявам колко ще е трудно, — ще тръгнем по главния коридор. Той е единствената ни надежда.

— Фиц — започна той, но ме погледна и млъкна. Знаех, че иска да ми каже колко безнадеждно е положението ни. Хвърлих прощален поглед към дракона. Той отново беше заспал отвъд границите на моето Осезание. Защо? — попитах го безмълвно. — Защо си тук и защо Елиания трябва да получи главата ти? После му обърнах гръб и тръгнах. Шутът ме последва по дългия път надолу.

Слизането се оказа по-ужасно и от изкачването. Бяхме още по-уморени, гладни и премръзнали. Не зная колко пъти се подхлъзвах и падах. Шутът се препъваше до мен, от обичайната му грациозност не бе останало нищо. Все очаквах да се сблъскаме с някой, който е тръгнал нагоре да мъчи дракона, но стълбището си оставаше синьо, студено, безмълвно и напълно безразлично към страданията ни. Когато ожаднявахме, къртехме парчета лед от стените и ги смучехме. Това бе единственото утешение, което можехме да си предложим.

Накрая стигнахме последното стъпало и внезапно се озовахме пред очакващия ни коридор. Със затаен дъх се промъкнахме да надникнем зад ъгъла. Не долавях никого, но присъствието на Претопени в тъмниците ми напомняше, че има и опасности, които Осезанието не е в състояние да открие. Коридорът обаче бе все така широк, пуст и притихнал.

— Да вървим — прошепнах.

— Няма да ни изведе навън — рече Шутът. Златистата му кожа бе станала болезнено мургава, сякаш животът вече го напускаше. Гласът му също бе някак мъртвешки. — Този коридор води към нея. Няма как да е иначе. Ако тръгнем по него, ще вървим към смъртта си. Не че имаме избор. Както сам каза, понякога всичките ни избори са лоши.

Въздъхнах.

— Тогава какво предлагаш? Да слезем при водата и да се надяваме, че някой ще дойде с лодка и ще успеем да го убием, преди той да е убил нас? Да се върнем при Претопените и да се оставим на тях? Или да се върнем при цепнатините и тъмното?

— Мисля… — започна несигурно той и ахна.

Обърнах се натам, накъдето сочеше.

— Черният мъж! — изпъшка Шутът.

Наистина беше той, същият човек, когото бяхме зърнали с Шишко. Стоеше на завоя в широкия коридор пред нас със скръстени на гърдите ръце, сякаш чакаше да го забележим. Беше облечен от глава до пети в черно — черна туника, черни панталони и черни ботуши. Дългата му коса бе черна като очите и кожата му. Както и миналия път, не оставяше никакъв отпечатък в Осезанието ми. Няколко мига се взира в нас, след което се обърна и закрачи бързо.

— Чакай! — извика Шутът и се втурна след него. Не знам откъде намери енергия да тича. Знаех само, че се мъкна след него и че ме пронизва болка всеки път, когато безчувствените ми крака докосват ледения под. Черният мъж хвърли поглед през рамо към нас и побягна. Сякаш тичаше с лекота, но въпреки това не се отдалечаваше. Краката му не издаваха нито звук.

Шутът бързаше, а аз се мъчех да не изоставам. Накрая и последните сили го напуснаха и той рязко забави ход. Черният мъж продължаваше да не се отдалечава. Бе все така пред нас като дразнещ ни призрак — виждахме го, но не можехме да го достигнем. Въпреки че вдишвах дълбоко, докато се олюлявах покрай Шута, не долавях миризмата му.

— Не е истински! Това е някакъв трик, фокус! — изпъшках. Искаше ми се да мога да повярвам на думите си.

— Не. Той е важен. — Шутът се задъхваше. Вече по-скоро се препъваше, отколкото тичаше. Хвана ме за ръкава и се опря за миг на мен, после се насили да продължи. — Никога не съм чувствал, че някой е толкова важен. Моля те, Фиц. Помогни ми. Трябва да го следваме. Той иска да го следваме. Не виждаш ли?

Не виждах нищо, освен това, че не можем да го настигнем. Помъкнахме се задъхани след него, без да го приближаваме, но и без да го губим от поглед. Коридорите, по които ни водеше, ставаха все по-широки и пищни. Пълзящи лози и цветя украсяваха ледените сводове на входовете. Черният мъж не поглеждаше настрани и не ни даваше време да се огледаме. Минахме покрай леден фонтан със застинала струя. Вървяхме по просторните коридори на великолепен леден дворец, но не видяхме жива душа, нито почувствахме топлина.

Накрая преминахме в ходене, като пробягвахме само по няколко крачки, за да не го изпускаме от очи, когато завиваше зад някой ъгъл. Нямахме дъх да задаваме въпроси. Шутът сякаш не мислеше за нищо друго, освен как да го настигне. Нямаше смисъл да го питам защо. Дори и да успеех да го направя, Шутът нямаше да ми отговори. Устата ми бе пресъхнала, сърцето туптеше в ушите ми, но въпреки това продължавахме да го преследваме. Черният мъж изглеждаше съвсем уверен, докато избираше пътя си през плетеницата коридори. Запитах се къде ли отиваме и защо.

И тогава той ни вкара в капана.

Така ми се стори. Отново беше завил и когато с Шута ускорихме крачка, за да не го изгубим, след ъгъла се натъкнахме на шестима въоръжени мъже. Зърнах за последен път Черния мъж в дъното на коридора. Той спря, а когато мъжете извикаха от изненада и се хвърлиха към нас, изчезна.

Изобщо не можехме да се защитаваме. Бяхме тичали твърде дълго и от дълго време бяхме лишени от храна, вода и сън. Сигурно нямаше да мога да се снася и от разгневен заек. Когато сграбчиха Шута, сякаш и последните му жизнени сили си отидоха. Ножът се изплъзна от безчувствената му ръка. Устата му се отвори, но той дори не успя да извика. Забих острието си във вълчата дреха на първия, който ми скочи. То се заби, но мъжът ме повали.

Главата ми отскочи от ледения под и пред очите ми избухна бяла светлина.