Съдбата на Шута

Глава 37Оттогава

Опитах. Но не се сдържах.

Един месец след заминаването на Търпение се поддадох на импулса. Изпратих на Моли делва зимни ягоди. Помолих Ридъл да е мой посланик. Той изглеждаше изненадан, че го питам дали е зает; каза, че още преди няколко седмици му било наредено да е на мое разпореждане. Сенч бе направил някои промени в положението ми, откакто започнах да играя по-активна роля в делата на Пророците. Преструвката, че съм обикновен гвардеец на принца, избледняваше, за да се смени с приемането, че служа на кралската фамилия по по-конфиденциален начин. Официално си оставах Том Беджърлок, но рядко носех гвардейската ливрея, а карфицата от Кетрикен винаги украсяваше гърдите ми.

Ридъл изглеждаше развеселен от поръчението, но го изпълни.

— Какво каза тя? — попитах го с нетърпение, когато се върна.

Той ме изгледа неразбиращо.

— Нищо. Дадох делвата на хлапето, което отвори вратата. Казах му, че е за майка му. Нали това искаше да направя?

Поколебах се.

— Да. Точно така. Да.

На следващия месец й писах, че Копривка напредва с обучението си и започва да се чувства по-добре в двора. Писах и че Уеб е пратил пощенска птица да ни съобщи, че с Пъргав най-вероятно ще зимуват при херцога и херцогинята на Беарния. Уеб изразяваше задоволството си от момчето и си помислих, че Моли ще иска да знае, че са добре и се справят отлично. В писмото ми се говореше единствено за децата. Заедно с него изпратих две подскачащи играчки, дървен мечок и торба медени бонбони.

Този път докладът на Ридъл бе малко по-окуражаващ.

— Единият от дребосъците каза, че медените бонбони ги бива, но не колкото ментовите.

Месец по-късно писмото ми за Копривка бе съпроводено от торбичка медени и торбичка ментови бонбони, наред с орехи и стафиди. Така си спечелих кратък отговор от Моли. Радвала се на новините за Копривка, но ме молела да бъда така добър да не тъпча децата й със сладко.

Следващото ми писмо съобщаваше за Копривка и Пъргав, който бе изкарал шарка заедно с всички деца в Рипълкип в Беарния, но се беше оправил. Самата херцогиня проявила интерес към момчето и го научила на много неща за соколите. Лично се запитах колко ли точно, но не споделих подозренията си. Този път вместо сладки изпратих две кесии глинени топчета, един инструмент за сваляне на подкови в кожен калъф и два дървени меча.

Ридъл с усмивка докладва, че Пламен успял да удари с единия брат си Справедлив още преди да е слязъл от коня си и отказал да го размени с Чевръст срещу топчетата. Приех за добър знак, че Ридъл вече познава момчетата по име и че всички били излезли от къщата да го посрещнат.

Бележката от Моли не бе така окуражаваща. На Справедлив му излязла голяма цицина, вината за която била моя. Момчетата били разочаровани от липсата на бонбони. Естествено, пак аз бях виновен. Писмата били добре дошли, но искаше да престана да разстройвам семейството й с неуместни подаръци. Имаше и бележка от Рицарин, с която отсечено ми благодареше за инструмента. Питаше ме и дали зная къде може да се намери шафранено масло, тъй като една от кобилите имала упорито възпаление на копитото, а си спомнял, че баща му използвал такова мазило.

Този път не чаках цял месец. Веднага намерих шафранено масло и го пратих на Рицарин с инструкции да измие и четирите копита на кобилата с оцет, да ги намаже и да я премести в друг яхър. Освен това го посъветвах да посипе стария й яхър с пепел от огнището, да я остави за три дни, след което да я измие добре с оцет и да я остави да изсъхне, преди да настанява там други коне. И заедно с маслото и писмото дръзко изпратих ечемични сладки с молба да ги дава на братята си с мяра, за да не ги боли корем.

В отговор той ми благодари за маслото и писа, че е забравил за оцета при лечението. Питаше дали зная точната рецепта на един мехлем, който правеше Бърич, защото при него се получавал твърде рядък. И ме уверяваше, че сладките ще се раздават единствено за заслуги. Моли също прати бележка, но на нея ясно пишеше: „За Копривка“.

— Но Стабилен ми каза, че ментовите бонбони им харесвали повече — каза Ридъл, докато ми връчваше писмото от Рицарин. — Той явно е тихият. Нали знаеш, доброто момче, което често остава на заден план сред по-палавите. — И добави с усмивката на лъжец: — Аз бях такъв като малък.

— Да бе — скептично се съгласих аз.

— Ще отговориш ли? — попита ме той и му казах, че ще трябва да си помисля.

Нужни ми бяха няколко дни експериментиране, докато уцеля вярната рецепта за мехлема. Това ме накара да осъзная колко много неща съм забравил. Приготвих няколко буркана и ги запечатах добре. Сенч направи една от редките си визити в старата работна стая, която споделяхме навремето. Подуши подозрително въздуха и попита какво забърквам.

— Подкупи — признах си най-честно.

— Аха.

Не попита нищо повече и разбрах, че Ридъл продължава да работи за него.

— Виждам, че си направил някои промени — добави той, докато оглеждаше стаята.

— Предимно с метлата и парцала. Страшно бих се радвал да имам и прозорец.

Той ме изгледа странно.

— Съседната стая е винаги празна. Навремето беше на лейди Мащерка. Чувам, че още се носели слухове, че призракът й живее там. Нали се сещаш, странни миризми и звуци нощем. — Ухили се. — Беше полезна дърта вещица. Преди сума време зазидах свързващата врата. Беше зад ей онзи гоблен. Можеш да разбиеш стената, стига да го направиш по-тихо.

— Да разбивам тихо стена?

— Е, може и да е малко трудно.

— Да бе, малко. Може и да опитам. Ще те уведомя.

— Или можеш да преместиш Копривка от старата си стая долу и да използваш нея.

Поклатих глава.

— Все още се надявам, че може да дойде време, когато ще поиска да използва прохода и да идва вечер да побъбрим.

— Но засега без особен напредък.

— Боя се, че си прав.

— Твърдоглава е като теб. И внимавай, ако я видиш да стои до камината с нож за плодове.

Погледнах към ножа, който все още си стърчеше дълбоко забит в гредата. Беше стар израз на момчешкия ми гняв.

— Няма да го забравя.

— Не забравяй също, че ми прости. След време.

Опитах се да пратя мехлема по Ридъл с торба ментови бонбони, ароматен чай и малък куклен елен.

— Няма да стане — рече той. — Поне да са повече, за да има за всичките.

Така и направих. Ридъл с невинен вид предложи да добавя и свирки, но възразих, че се опитвам да ги спечеля, а не да провокирам Моли да ме убие. Той се ухили, кимна и препусна. Забави се с два дни заради разразилата се виелица.

Върна се с писма, едно за мен и едно за Копривка. Каза ми, че се е хранил със семейството и нощувал в конюшнята след няколко игри на камъни със Стабилен.

— Говорих добре за теб, когато Рицарин започна да ме разпитва. Казах, че по нощите работиш със свитъците и си на път да се превърнеш в писар, ако не внимаваш. И тогава Пламен попита: „Значи е дебел?“ Явно техният писар е доста охранен. Отговорих не, тъкмо обратното. Казах, че в последно време ми се струваш отслабнал и унил. И че прекарваш сам повече време, отколкото е здравословно за един мъж.

Наклоних глава настрани.

— По-голям нещастник не успя ли да ме изкараш?

Той имитира накланянето.

— Че да не би да съм излъгал?

Писмото бе от Рицарин, който ми благодареше за мехлема и рецептата.

Не зная какво е писала Моли на Копривка. На следващата сутрин тя се задържа след урока. Предан я попита дали ще тръгва, защото с Елиания, Любезен и Сидел смятали да пояздят. Тя му каза да тръгват, бързо щяла да ги настигне, тъй като не й се налагало да си конти прическата цяла вечност.

Обърна се и видя, че се усмихвам.

— Говоря му официално, когато сме сред хора. Само тук си позволявам такова отношение.

— На него му харесва. Беше страшно радостен, когато откри, че има братовчедка. Каза, че било хубаво да познава момиче, което говори открито с него.

Тя замръзна и съжалих за думите си — помислих си, че няма да каже онова, което се канеше. Но Копривка ме погледна в очите, вирна брадичка и опря юмруци на кръста си.

— Така значи. А аз мога ли да говоря открито с теб?

Не бях сигурен.

— Може да пробваш.

— Майка ми пише, че е добре и че децата много се радват на посещенията на Ридъл. Чуди се дали не се страхуваш от братята ми, че не отиваш сам.

Отпуснах се в стола и забих поглед в масата.

— По-скоро се страхувам от нея. Навремето беше доста темпераментна.

— Хм. Доколкото знам, навремето си бил майстор в разгарянето на този темперамент.

— Права си. Е, мислиш ли, че няма да има нищо против да я посетя?

Копривка мълча дълго време, след което попита:

— И от моя темперамент ли те е страх?

— Малко — признах. — Защо питаш?

Тя отиде до прозореца на Искрен и се загледа в морето, както правеше той навремето. В тази поза приличаше не по-малко от мен на Пророк. Прокара разсеяно пръсти през косата си. Определено можеше да обръща малко повече внимание на „контенето“. Късата й коса стърчеше като козината на настръхнала котка.

— Отначало си мислех, че ще станем приятели. После открих, че си ми баща. От този момент дори не си се опитвал да говориш с мен.

— Мислех, че ти не искаш да говориш с мен.

— Може пък да съм искала да видя колко се опитваш. — Обърна се и ме погледна обвинително. — А ти изобщо не се опита.

Замълчах. Тя тръгна към вратата.

Станах.

— Знаеш ли, Копривке, бях отгледан от мъж сред мъже. Понякога си мисля, че това е най-големият недостатък за един мъж, когато стане дума за отношенията му с жени.

Тя спря и ме погледна. Заговорих от цялото си сърце.

— Не зная какво да направя. Искам поне да ме познаваш като човек. Бърич бе твоят баща, при това добър баща. Може би е твърде късно за мен да имам място в живота ти. Нито пък бих могъл да намеря място в живота на майка ти. Все още я обичам толкова, колкото когато се разделихме. Тогава си мислех, че след като приключа с всичките си задачи, ще я открия и някак ще бъдем щастливи заедно. И ето ни сега, шестнайсет години по-късно, а аз още не съм успял да намеря пътя до нея.

Копривка постоя смутено с ръка върху дръжката на вратата.

— Може би казваш това не на подходящата жена — каза и тихо се измъкна.

След няколко дни Ридъл ме намери да закусвам в столовата на стражите и се настани на пейката срещу мен.

— Копривка ми даде писмо до майка си и братята си. Каза да го отнеса следващия път, когато ме пратиш при тях. — Пресегна се и взе парче хляб от чинията ми. — Кога ще е това?

Замислих се.

— Утре сутринта.

— Така и предполагах.

Яхнах Моя черна и слязох до пазара в града, като през целия път се препирах с нея. Половин година за нея се бе грижило конярче, чиято идея за упражнения бе да я пуска и да я оставя да тича колкото си иска. Беше станала своенравна и груба, хапеше юздечката и не обръщаше внимание на юздите. Засрамих се, че не й бях отделял внимание. Отидох на пазара и купих захаросан джинджифил и червени дантели. Сложих ги в кошницата заедно с една открадната бутилка вино от глухарчета. Цяла нощ седях и писах и успях да скалъпя три изречения. „Помня те с червена пола. Катереше се по скалите на плажа пред мен и видях голите ти, покрити с пясък прасци. Помислих си, че сърцето ми ще изскочи“. Запитах се дали изобщо ще си спомни онзи далечен пикник, когато дори не посмях да я целуна. Запечатах писмото с восък. Четири пъти чупих печата с надеждата да намеря по-добри думи. Накрая го дадох на Ридъл, както си беше, и през следващите четири дни ми се искаше да не го бях правил.

На четвъртата вечер дръпнах резето, което затваряше вратата към спалнята на Копривка. Не влязох да я повикам, както навремето правеше Сенч. Вместо това се спуснах до средата на стръмното стълбище и оставих запалена свещ. После се прибрах и зачаках.

Чакането продължи цяла вечност. Не зная какво точно я беше събудило — светлината или течението, но накрая чух как колебливо се изкачва по стъпалата. Бях разпалил камината.

Тя открехна тайната врата, видя ме, но въпреки това влезе предпазливо като котка. Бавно мина покрай работната маса с омазаните свитъци и още по-бавно покрай камината. Беше по нощница, с наметнат през раменете плетен шал. Трепереше.

— Сядай — поканих я и тя бавно се отпусна на един стол. — Тук работя — обясних й. Котлето тъкмо започваше да ври. — Искаш ли чай?

— Посред нощ?

— Доста често работя посред нощ.

— Повечето хора спят по това време.

— Аз не съм като повечето хора.

— Определено.

Стана и заразглежда нещата върху лавицата на камината. Там бе резбата на вълка, направена от Шута, а до нея и паметният камък, обърнат с Нощни очи отгоре. Докосна дръжката на ножа за плодове и ме погледна объркано. После се пресегна нагоре и постави длан върху дръжката на меча на Рицарин.

— Можеш да го вземеш при теб, ако искаш. Бил е на дядо ти. Само внимавай. Тежък е.

Тя отдръпна ръка.

— Разкажи ми за него.

— Не мога.

— Поредната тайна ли?

— Не. Не мога, защото изобщо не го познавам. Дал ме е на Бърич, когато съм бил на пет или шест. Никога не съм го виждал, или поне не си спомням. Мисля, че ме е наблюдавал от време на време чрез Умението, през очите на Искрен. Но и за това не съм сигурен.

— Като нас с теб — замислено рече тя.

— Да — признах. — С тази разлика, че сега имам шанс да те познавам. Ако сме достатъчно смели да се възползваме от този шанс.

— Аз съм тук — каза тя и се настани по-удобно в стола. После замълча, а аз не знаех какво да кажа. Накрая Копривка посочи резбата на Шута.

— Това твоят вълк ли е? Нощни очи?

— Да.

Тя се усмихна.

— Изглежда точно както си го представях. Разкажи ми за него.

И аз й разказах.

Ридъл се върна след три дни, оплакваше се от лошите пътища и студа. След него дойде виелицата. Едва му обърнах внимание. Взех малкия свитък от обелена кора и внимателно го отнесох в леговището си, преди да го отворя. На пръв поглед ми заприлича на карта. Под нея имаше само няколко думи. „Копривка пише, че си имал проблем с намирането на пътя до мен. Може би това ще ти помогне“.

Навън валеше мокър сняг. Облаците пълзяха ниско над замъка и не очаквах времето да се оправи скоро. Отидох в работната си стая да си събера дрехи. Свързах се със Сенч.

Няма да ме има известно време.

Добре. Можем да приключим с преводите на ръкописите довечера.

Не ме разбра. Ще отсъствам поне няколко дни. Отивам при Моли.

Той се поколеба и усетих колко много му се иска да възрази. Имах твърде много работа, за да заминавам. Преводите, усъвършенстването на гърмящия прах, организирането на Призива. В свитъците се посочваше, че жителите на кралството трябва да са подготвени за Призива. В противен случай родители и приятели могат да помислят за луди онези, които изведнъж започнат да чуват гласове. В същото време обаче се предупреждаваше точната дата на Призива да не се обявява, за да не се появят шарлатани, които само да изгубят времето на обучаващите.

Раздразнено прогоних тези мисли и зачаках.

Върви тогава. И късмет. Каза ли на Копривка?

Сега бе мой ред да се поколебая.

Само на теб. Мислиш ли, че трябва да й кажа?

Ама че глупости ме питаш! Никога не задаваш въпросите, които се надявам да чуя, а само онези, които… няма значение. Да. Кажи й. Дори само защото иначе може да си помисли, че я мамиш.

Свързах се с дъщеря си.

Копривке. Получих бележка от Моли. Отивам да я видя. — И тогава ми хрумна очевидното. — Искаш ли да дойдеш?

Буря е, а и май се усилва, доколкото мога да преценя. Кога тръгваш?

Сега.

Не е разумно.

Никога не съм бил разумен. — Думите отекнаха странно в съзнанието ми и се усмихнах.

Върви тогава. Облечи се по-топло.

Ще се облека. Довиждане.

Моя черна не беше особено радостна, че я извеждам от топлата суха конюшня в бурята. Пътуването беше студено, мокро и досадно. Странноприемницата, в която се отбих, беше пълна със застигнати от лошото време пътници и се наложи да спя на пода край камината, увит в наметалото си. На следващия ден един фермер ми позволи да пренощувам в плевнята му. Бурята не спираше и пътуването стана още по-неприятно, но продължих упорито напред.

За късмет спря да вали и небето се разчисти малко преди да стигна до имението на Бърич. Яздех Моя черна по затрупания път и имах чувството, че съм попаднал в приказка. Снегът се бе натрупал по покривите на къщата и конюшнята. От комина се издигаше дим. Между къщата и обора вече имаше отъпкана пътека. Спрях Моя черна и се загледах. Рицарин отвори вратата на обора и избута тарга мръсен сняг. Свирнах, за да го предупредя, че има посетител, след което подкарах Моя черна надолу по склона. Момчето стоеше неподвижно и ме гледаше. В двора пред къщата дръпнах юздите и се помъчих да измисля някакъв поздрав. Моя черна захапа два пъти юздечката и раздразнено тръсна глава.

— Тази кобила се нуждае от обучение — неодобрително отбеляза Рицарин.

— Да. — Ред бе на трудната част. — Мога ли да вляза? — Макар и само на петнайсет, сега той бе стопанинът тук.

— Разбира се. — Но отговорът не бе съпроводен с усмивка. — Ще се погрижа за кобилата.

— Предпочитам да го направя сам, ако нямаш нищо против. Занемарил съм я в последно време и си личи. Ще трябва доста да се позанимавам с нея, за да я върна във форма.

— Както желаеш. Насам.

Слязох от седлото и хвърлих поглед към къщата, но дори и някой в нея да знаеше, че съм тук, не го показа с нищо. Поведох Моя черна след Рицарин към добре подредената конюшня. Чевръст и Справедлив изриваха тора. Дойде Стабилен с две кофи вода. Изведнъж се почувствах неловко и в съзнанието ми се появи призрачен спомен. Нощни очи, стоящ край събралата се глутница. Иска, страшно много иска да се присъедини към вълците, но знае, че ако приближи по неправилния начин, ще го прогонят.

— Навсякъде виждам ръцете на баща ви — казах.

Истина беше. Веднага познах, че Бърич е построил конюшнята според собствените си изисквания. Яхърите бяха по-големи от тези в Бъкип. Ако капаците на прозорците бяха вдигнати, постройката щеше да е много светла и проветрена. Видях Бърич в начина, по който бяха подредени четките и сбруите. Почти чувствах присъствието му. Примигнах и се върнах в реалността — изведнъж усетих, че Рицарин ме наблюдава.

Момчетата продължиха работата си, докато се грижех за Моя черна. Напоих я, дадох й зоб, изчетках я и я избърсах. Рицарин дойде да гледа и се запитах дали е останал доволен от това как съм се справил.

— Хубава е. — Това бяха единствените му думи.

— Да. Подарък от един приятел. Същият, който прати Малта на баща ти, когато разбра, че вече няма да му е нужна.

— Това се казва кобила! — възкликна Рицарин и го последвах да я видя. Видях Грубиянин, четиригодишния жребец от Руди, от който Рицарин мислеше да я заплоди. Отидох и при Руди. Мисля, че старият жребец почти си спомни кой съм. Обърна се и постави за малко глава на рамото ми. Наистина беше много остарял.

— Това сигурно ще е последното му жребче — рекох тихо. — Мисля, че затова Бърич искаше да използва именно него. Последен шанс за кръстосване на двете родословия. Беше чудесен жребец навремето.

— Спомням си, когато го доведоха. Съвсем смътно. Някаква жена слезе от хълма с два коня и просто ги даде на баща ми. Тогава нямахме дори обор, за конюшня да не говорим. Татко изкара всички дърва от навеса, та конете да не нощуват на открито.

— Обзалагам се, че Руди се е зарадвал да го види.

Рицарин ме погледна объркано.

— Много преди това Руди бе кон на баща ти. Искрен му предложи да избира между двегодишни кончета. И той избра Руди. Познаваше го, откакто се появи на бял свят. В нощта, когато кралицата трябваше да избяга от Бъкип, за да спаси живота си, Бърич я качи на този кон. Той я отнесе чак до планините. Благополучно.

Рицарин бе впечатлен.

— Не знаех. Татко не говореше много за живота си в Бъкип.

И накрая стана така, че останах да чистя тор и да храня конете, преди да отида да видя Моли. Разказвах за конете, които познавах, а Рицарин с разбираема гордост ме разведе из яхъра. Поддържаше го много добре и му го казах. Показа ми кобилата с възпаленото копито, което вече бе излекувано, след което минах през навеса да видя кравата и кокошките.

Когато тръгнахме към къщата, вече се бях запознал добре с всички.

— Мамо, имаш гост — викна Рицарин, докато отваряше.

Знаеше, че съм дошъл. Бузите й бяха зачервени, подрязаната коса — сресана назад. Видя, че я гледам, и машинално прокара пръсти през нея. В този момент и двамата си спомнихме каква е причината и сянката на Бърич застана между нас.

— Е, свърших си работата и отивам при Стафман — каза Рицарин, преди да успея да я поздравя.

— И аз искам! Искам да видя Кип и да си поиграя с кутретата — викна Пламен.

— Не можеш всеки път да ходиш с Рицарин, когато отива да види приятелката си — сгълча го Моли.

— Днес може — неочаквано каза Рицарин. Погледна ме крадешком, сякаш искаше да се увери, че съм разбрал каква огромна услуга ми прави. — Ще го сложа зад мен. Понито му няма да се справи с тоя сняг. Хайде, обличай се по-бързо.

— Искаш ли чай, Фиц? Сигурно си измръзнал.

— Всъщност след дълъг път нищо не може да стопли човек по-добре от работа в конюшнята. Но иначе да, с удоволствие.

— Момчетата са те накарали да работиш в конюшнята? Ох, Риц, та той е гост!

— Знае как да върти лопатата — каза Рицарин и това явно бе комплимент. — Побързай, Пламен. Няма да те чакам цял ден.

Последва шумен хаос, очевидно необходим за подготовката на шестгодишно хлапе за излизане, тъй като аз бях единственият изумен. В сравнение с тукашната суматоха столовата на стражите изглеждаше тихо кътче. Когато двамата излязоха, Стабилен вече се бе оттеглил на тавана, а Справедлив и Чевръст седяха на масата. Чевръст се преструваше, че почиства ноктите си, а Справедлив ме зяпаше.

— Фиц, седни. Чев, дръпни стола си, направи място. Справедлив, донеси дърва.

— Само мен пращаш!

— Ами кого? Хайде тръгвай. Чев, помогни му. Почистете дървата от снега и ги пренесете под навеса да изсъхнат.

Момчетата излязоха, но не особено тихо. Когато вратата зад тях се затръшна, Моли пое дълбоко дъх. Свали котлето от огъня, сипа вряла вода върху ароматния чай и го сложи на масата. Извади чаши и бурканче мед. Седна срещу мен.

— Здравей — казах й.

Тя се усмихна.

— Здравей.

— Попитах Копривка дали иска да дойде с мен, но не й се яздеше в такава буря.

— Не мога да я виня. А и понякога си мисля, че й е трудно да идва. Тук е доста по-скромно, отколкото в замъка.

— Можеш да се преместиш във Върбов лес. Знаеш, че вече е твой.

— Знам. — По лицето й мина сянка и съжалих, че съм го казал. — Но това означава твърде много промени за твърде кратко време. Момчетата още свикват с мисълта, че баща им го няма. А и Рицарин си има приятелка.

— Струва ми се малко млад за това — осмелих се да отбележа.

— Млад мъж, но с голямо имение. Още една жена в къщата може доста да ни помогне. Защо да чака, ако е намерил момиче, което го обича? — Нямаше какво да отговоря и тя добави: — Ако се оженят, не ми се вярва Трифт да иска да се премести далеч от дома на родителите си. Много е привързана към сестра си.

— Разбирам.

И това бе истина. Внезапно разбрах, че Моли вече не е нечия дъщеря, която бих могъл да отмъкна от дома на баща й. Тук тя бе центърът на света, с дълбоко пуснати корени и връзки.

— Сложно нещо е животът, нали? — каза тя, когато продължих да мълча.

Погледнах я. Ръцете й вече не бяха гладки и тънки. По лицето й имаше бръчки, които не съществуваха по времето, когато бе моя. Тялото й бе омекнало и закръглено от годините. Вече не бе момичето с червената пола, което тичаше по брега пред мен.

— Винаги през живота си съм желал най-силно теб.

— Фиц! — възкликна тя и погледна към тавана. Внезапно осъзнах, че съм изрекъл мислите си на глас. Бузите й пламнаха и тя закри уста с ръка.

— Извинявай. Зная, че е твърде рано. Каза ми го. И ще чакам. Ще чакам колкото сметнеш за нужно. Просто искам да съм сигурен, че го знаеш.

Видях я как преглъща.

— Не знам колко време ще отнеме.

— Няма значение. — Сложих ръката си с дланта нагоре върху масата. Тя се поколеба, после сложи своята в нея. Останахме да седим мълчаливо така, докато момчетата не се върнаха с мокрите дърва. Майка им ги нахока, че не са си избърсали краката.

Пихме чай, разказах за Копривка в двора и стари истории за Бърич. После оседлах Моя черна и се сбогувах с тях, преди Рицарин и Пламен да се върнат. Моли излезе да ме изпрати и ме целуна. По бузата. Три дни пътувах към Бъкип.

Ридъл продължи да разнася писма между дома й и замъка. Всички дойдоха за Пролетния празник и успях един път да танцувам с Моли. Това бе първият път, когато танцувах с нея, както и първият ми танц от години. След това танцувах и с Копривка, която ме посъветва никога вече да не правя подобни опити. С усмивка.

Видях Хеп в началото на пролетта. Двамата със Сотонг минаха през Бък в началото на лятната си обиколка. Хеп беше станал по-висок и по-строен и изглеждаше доволен. Видял голяма част от Беарния и сега пътуваха към Рипон, след което щяха да посетят Шоукс. Беше съчинил две свои хумористични песни, които бяха приети добре, когато ги изпя при една от камините. Уеб и Пъргав се върнаха по-късно същия месец. Пъргав бе станал по-широкоплещест и разсъдлив. Уеб остана в Бъкип, а момчето отиде да прекара една седмица при семейството си. Върна се вестта, че Рицарин ще се жени след три месеца.

Отидох на сватбата. Завидях му, докато го гледах как застава пред Трифт и изрича клетвата си, докато тя се червеше и усмихваше, без да смее да го погледне. За тях всичко бе толкова просто. Срещали се, влюбили се, женеха се. Сигурно щяха да имат дете в люлката преди годината да е изтекла. А аз не можех да доближа Моли повече от едно докосване по ръката и целувка по бузата.

Лятото бе добро и горещо. Елиания бе бременна и всички в Шестте херцогства говореха за това. Посевите сякаш растяха пред очите ми. Моя черна научи пътя до къщата на Моли и обратно. Помагах на Рицарин с издигането на гредите за новите стаи, които строеше, след което гледах как Моли и Трифт готвят заедно. Гледах я как се занимава с домакинството, как се смее, как бърка супата и отмята вече малко по-дългите кичури от челото си. От петнайсетгодишен не се бях изпълвал с толкова желание. Нощем не можех да заспя, а когато успявах, трябваше да внимавам в сънищата си. Можех да се виждам с Моли и да разговарям с нея, но това ставаше винаги в дома на Бърич или в присъствието на синовете му. Сякаш в нейния свят нямаше място за мен и това започна да ме прави раздразнителен.

Посетих Търпение и Лейси, както бях обещал. Предприех дългото пътуване в жегата и прахта в разгара на лятото. Сенч се кълнеше, че съм станал толкова нервен, че е страшно доволен да се отърве от мен. Не можех да го виня. Лейси бе станала по-болнава и Търпение бе наела две жени, които да й помагат да се грижи за старата си прислужница. Разхождах се из градините под ръка с нея, видях как е превърнала кървавата земя на Кралския кръг на Славен в райска градина, в която цареше прелест и спокойствие, и това ми донесе мир за пръв път от години. Търпение ми даде някои вещи на баща ми — прост колан за меча, който предпочитал, писма от Бърич, в които се говореше за мен, и пръстен с нефрит. Пасна ми идеално. Не го свалих.

Копривка остана след първия урок след завръщането ми. Сенч също се помота, но го изгледах многозначително и той ме остави насаме с дъщеря ми.

— Дълго време те нямаше. Цели седмици — рече тя.

— Отдавна не бях виждал Търпение. А тя остарява.

Копривка кимна и каза:

— Трифт е бременна.

— Чудесна новина.

— Да. Всички сме много развълнувани. Но майка казва, че това я кара да се чувства стара. Скоро ще става баба.

Замълчах.

— Каза ми: „Времето минава по-бързо, когато си по-стар, Копривке“. Не ти ли се струва странно?

— Знам го от доста време.

— Така ли? Аз пък си мисля, че жените може би го разбират по-добре.

Погледнах я и не казах нищо.

— Може пък да греша — рече тя и си тръгна.

След четири дни отново оседлах Моя черна и потеглих към Моли. Сенч строго ме предупреди, че трябва да се върна навреме за Призива, и обещах да го направя. Денят бе великолепен, Моя черна се държеше прилично и бе в добра форма. Летните вечери бяха дълги и изминах пътя за два дни вместо за три. Оказа се, че съм добре дошъл — Рицарин тъкмо подновяваше оградата на заграденото място до конюшнята. Пъргав и Стабилен помагаха за измъкването на изгнилите колове, а Справедлив и Пламен разширяваха дупките. Двамата с Рицарин набихме новите колове. Каза ми, че ще става баща, и сподели колко се вълнува, докато не осъзна, че мълчанието ми се проточва все повече и повече. Тогава заяви, че ще заведе момчетата до потока да поплуват, защото му било писнало от работа в тая жега. Попита дали искам да дойда и аз. Поклатих глава.

Тъкмо изливах върху главата си кофа студена вода от кладенеца, когато се появи Моли с кошница в ръка.

— Трифт легна да дремне. Жегата не й се отразява добре. Нормално е, когато носиш дете. Помислих си, че е по-добре да не шумим вътре, а и може да видим дали къпините не са узрели.

Изкачихме полегатия склон зад къщата. Радостните викове на момчетата в потока постепенно заглъхнаха. Минахме покрай спретнато подредените кошери, пчелите тихо бръмчаха в топлия ден. Къпините бяха над тях и Моли ме поведе към южния им край с обяснението, че там винаги узрявали най-напред. Пчелите също работеха усърдно — някои по последните цветчета, други събираха сладкия сок на презрелите плодове. Брахме къпини, докато кошницата не се напълни наполовина. Една пчела се оплете в косата ми, ядоса се и се вмъкна под яката ми. Замахнах и изругах, когато ме ужили. Запрепъвах се назад от храста и замахах да прогоня две други пчели, които забръмчаха заплашително около главата ми.

— Махай се по-бързо — предупреди ме Моли, хвана ме за ръка и ме поведе надолу.

Друга пчела ме ужили зад ухото, преди да се откажат да ни преследват.

— Забравихме кошницата. Да ида ли да я взема?

— Не. Изчакай да се успокоят. Стига, не го търкай, жилото сигурно е още вътре. Дай да видя.

Седнах в сянката на една елша и Моли се наведе да види ужиленото място зад ухото ми.

— Вече се подува. Стой мирен да извадя жилото. — Опита се да го извади, аз трепнах и тя се засмя. — Стой мирен де. Не мога да го извадя с нокти. — Наведе се и допря уста до ужиленото. Усетих как напипа жилото с език и после го сграбчи със зъби и го извади. Махна го от устните си. — Видя ли? Цялото си го напъхал. Къде е другото?

— На гърба.

Гласът ми трепереше, въпреки че се мъчех да го овладея. Моли спря и ме погледна. Завъртя глава и ме погледна отново, сякаш не ме е виждала от дълго време. После ми нареди с дрезгав глас:

— Сваляй ризата. Ще видя дали мога да го извадя.

Замаях се, когато устните й отново ме докоснаха. Показа ми второто жило. После пръстите й докоснаха белега от стрелата.

— От какво е това?

— От стрела. Преди много време.

— А това?

— Това е по-отскоро. Меч.

— Горкият ми Фиц. — Докосна белега между рамото и врата ми. — Помня кога получи този. Дойде в леглото ми все още с превръзка.

— Да.

Обърнах се към нея — знаех, че ме очаква. Въпреки това бе нужна цялата ми смелост. Целунах я, много внимателно. Целунах бузите й, шията, най-накрая устата. Имаше вкус на къпини. Целувах я отново и отново, бавно, колкото можех, сякаш се опитвах да изтрия с целувките всички пропуснати години. Развързах блузата и я съблякох през главата й, оставих я гола под синьото лятно небе. Гърдите й бяха меки и тежки в ръцете ми. Погалих ги нежно. Полата й отлетя настрани и остана да лежи като цвете. Положих любовта си във високата трева и я притиснах към себе си.

Това бе завръщане у дома, завършване и чудо, което трябваше да се повтори. Задрямахме и когато се събудихме, сенките се бяха издължили.

— Трябва да се връщаме! — възкликна тя.

— Още не — възразих. Отново я притиснах до себе си, толкова бавно, колкото можех да понеса, и името ми, което прошепна в ухото ми, докато трепереше под мен, бе най-сладкият звук, който съм чувал.

Внезапно се превърнахме в хванати натясно юноши, понеже до ушите ни стигнаха викове: „Мамо? Фиц?“

Облякохме се набързо. Моли отиде да вземе кошницата. Махнахме листата и тревите от дрехите и косите си, смеехме се без дъх. Целунах я отново.

— Трябва да спрем! — предупреди ме Моли.

Отвърна топло на целувката ми и извика:

— Тук съм, ида!

Хванах я за ръка, заобиколихме къпините и слязохме при децата.