Съдбата на Шута

Глава 9Майчиният дом

На следващия ден отплавахме за остров Мейл. Предан и Сенч се срещнаха за кратко със събралия се хетгурд, за да обявят решението си. Принцът изнесъл кратка реч, в която казал, че предпочита да разглежда конфликта като вътрешен въпрос на хетгурда. Като мъж той нямало да се отметне от дадената дума, но им давал възможност да обсъдят предизвикателството и да стигнат до общо решение. По-късно Сенч ми каза, че говорил достойно и спокойно и готовността му да признае, че въпросът може да се реши единствено от събранието, като че ли пригладила не една настръхнала козина. Дори Орелът се произнесъл благосклонно и казал, че мъж, който е готов да се изправи открито срещу предизвикателството, заслужава всеобщо уважение, независимо къде е роден.

Благородниците приеха новината за заминаването с различна степен на изненада и смут. Пътуването бе обяснено като лека промяна в графика. Повечето не смятаха да съпровождат принца до майчиния дом на годеницата му — в Бъкип им бе казано, че подобна голяма делегация нямало да може да се приеме. Очакваха да останат в Цайлиг и да установят връзки за бъдещи търговски отношения. Повечето предпочитаха да останат на Скайрен при бъдещите си делови партньори. Аркон Кървавия меч, кемпра на клана на Глигана и баща на нарческата, дискретно уверил, че ще се погрижи престоят им да е приятен и ще защитава каузата ни пред хетгурда.

По-късно Сенч ми каза, че настоял благородниците да предпочетат да се възползват от гостоприемството на Глигана, вместо да проверяват условията в местните ханове. Освен това ги посъветвал да държат на показ фамилните си гербове, когато се намират сред островитяни, също както те носят символите на своите кланове. Не ми се вярва да им е казал, че за тях ще е по-безопасно, ако покажат, че не са от клана на Пророческия елен, както възприемаха местните фамилията на принца.

„Зъбат“ бе кораб на Външните острови и предлагаше много по-малко удобства от „Девичи шанс“. Докато гледах как останалите се качват на борда, забелязах, че се клати повече на вълните, но пък газеше по-плитко и това го правеше по-пригоден за протоците между островите. Както научих, някои от тях били почти непреодолими при отлив, а един или два пъти годишно човек можел да мине пеша от един остров до друг. Щяхме да минем няколко подобни протока, преди да излезем в открито море и да изминем пътя до родния остров на нарческата и нейното село Уислингтън.

Отнесохме се жестоко с Шишко. Оставих го да спи до последния момент, след което го събудих да поеме топла и позната храна, донесена от „Девичи шанс“. Увещавах го да се наяде добре и му говорех само приятни неща. Скрих от него, че ще заминем на още едно плаване. Не беше особено доволен, че трябва да се мие и облича, желаеше само да си легне отново. Много ми се искаше да мога да му позволя — сигурен бях, че това е най-добро за оздравяването му, но не можехме да го оставим в Цайлиг.

Дори когато стояхме на кея с гвардейците, Осезаващата котерия и принц Предан и гледахме как товарят сватбените подаръци, Шишко си мислеше, че просто сме излезли на сутрешна разходка. Корабът бе до самия кей. Поне качването нямаше да е проблем, помислих си. Грешах. Шишко гледаше спокойно как останалите се качват по трапа, но се запъна като магаре, когато дойде неговият ред.

— Не.

— Не искаш ли да разгледаш кораб на островитяните, Шишко? Всички вече се качиха и обикалят. Чувал съм, че са много различни от нашите кораби. Хайде да проверим.

Той ме загледа мълчаливо.

— Не — повтори и малките му очи се присвиха подозрително.

Нямаше смисъл да го лъжа повече.

— Шишко, трябва да се качим. Скоро корабът ще отплава, за да откара принца до дома на нарческата. Трябва да идем с него.

Работата около нас беше приключила. Всичко беше готово и останалите бяха на борда. Корабът чакаше само Шишко и мен. Мъжете от другите кораби и минувачите открито зяпаха Шишко и на лицата на мнозина се четеше отвращение. Моряците от „Зъбат“ чакаха да вдигнат трапа и да свалят въжетата. Гледаха ни раздразнено и чакаха. Усещах, че ги унизяваме дори само с присъствието си. Защо не се качваме и не се скрием от погледите на всички? Време беше за действие. Хванах го решително за ръка.

— Шишко, трябва да се качваме.

— Не! — изрева неочаквано той и ме удари, като в същото време ме заля с вълната на страха и яростта си. Олюлях се, което предизвика силния смях на зрителите. Всъщност сигурно им се е видяло странно, че слабият удар на един слабоумен едва не ме накара да рухна на колене.

Не искам да си спомням какво последва. Нямах друг избор, освен да го принудя насила. Но ужасът на Шишко също не му оставяше избор. Започнахме да се борим на кея, моята физическа сила и здравината на защитните ми стени срещу неговото Умение и жалките му бойни умения.

Естествено, Сенч и Предан моментално разбраха проблема ми. Усетих как принцът се опитва да докосне Шишко и да го успокои, но червената мъгла на гнева му действаше не по-зле от всяка защитна стена. Изобщо не долавях присъствието на Сенч — мисля, че усилията от предишния ден го бяха изтощили. Първия път, когато хванах Шишко с намерението просто да го вдигна и да го кача на борда, Умението му ме погълна. Прекият физически контакт ме направи уязвим. Страхът му ме удари и едва не се подмокрих от ужаса, който събуди в мен. Заляха ме стари спомени за моментите, в които смъртта затваряше челюсти около мен. Усетих как зъбите на един Претопен се впиват в рамото ми и в гърба ми се забива стрела. Бях го вдигнал на рамо и паднах на колене от тежестта на ужаса му, а не на тялото. Това предизвика гръмкия смях на зяпачите. Шишко се освободи, но остана до мен, плачеше и викаше несвързано. Не можеше да избяга, защото тълпата ни заобикаляше от всички страни.

Подигравките ставаха все по-злостни и ме блъскаха доста по-ефективно от юмруците на Шишко. Не можех да го хвана, без да рискувам стените си, нито се осмелявах да ги сваля напълно и да използвам с пълна сила Умението си. Затова започнах да правя безполезни опити да го накарам да се качи на борда, като преграждах пътя му всеки път, когато се опитваше да се шмугне покрай мен. Когато пристъпвах към него, той отстъпваше назад и приближаваше малко по малко трапа. После се хвърляше към мен с протегната ръка — знаеше, че ако ме докосне, стените ми ще рухнат. И аз се принуждавах да отскачам. През цялото време мъжете се смееха и викаха на другарите си да дойдат да видят чужденеца, който не може да надвие един слабоумен.

Накрая ме спаси Уеб. Може би възбудените викове на моряците на „Зъбат“ го бяха накарали да отиде до релинга. Едрият рибар си проби път през зяпачите и слезе по трапа.

— Шишко, Шишко — каза успокояващо. — Ела. Не е нужно да правиш това. Изобщо не е нужно.

Знаех, че Осезанието може да се използва, за да отблъснеш някого. На всеки му се е случвало да отскача от зъбите на куче или острите нокти на котка. Човек отстъпва не само от заплахата, но и от силата на гнева на животното. Един Осезаващ се научава да отблъсква толкова инстинктивно, колкото обикновен човек да избяга от грозящата го опасност. Никога не бях помислял, че може да има и друга, противоположна сила, която да успокоява и привлича.

Не мога да опиша с думи какво правеше Уеб с Шишко. Не бях неговата цел, но въпреки това усетих Осезанието му.

Сърцето ми престана да бие бясно. Почти по своя воля раменете ми се отпуснаха и престанах да стискам зъби. Видях как на лицето на Шишко се изписа учудена физиономия. Устата му се отвори и езикът, който никога не се прибираше напълно, се изплези още повече, малките му очи почти се затвориха.

— Спокойно, приятелю — меко рече Уеб. — Отпусни се. Хайде, ела с мен.

Виждали сте как изглежда коте, когато майка му го вдига за вратлето. Точно такъв вид имаше Шишко, когато голямата ръка на Уеб се отпусна на рамото му.

— Не гледай кораба — посъветва го той. — Гледай мен.

И Шишко се подчини и не свали очи от лицето на Уеб, а майсторът на Осезанието го качи на кораба толкова лесно, колкото момче води бик за халката на носа. Треперех, по гърба ми се стичаше пот. Кръвта нахлу в лицето ми от подигравките, с които ме изпратиха по трапа. Повечето зяпачи говореха донякъде езика на Шестте херцогства и сега го използваха нарочно, за да разбирам презрението им. Нямаше къде да излея гнева си, докато вървях след Уеб. Чух как вдигнаха трапа веднага щом стъпих на борда. Не погледнах назад, а последвах Уеб и Шишко към подобието на палатка на палубата.

Условията бяха много по-сурови от тези на „Девичи шанс“. На предната палуба имаше постоянна дървена постройка, каквито бях свикнал да виждам на корабите. Сега научих, че е разделена на две. По-голямото помещение бе отредено за принца и Сенч, а Осезаващата котерия се бе натъпкала в по-малкото. Временната постройка на кърмата беше за гвардейците. Стените й бяха от дебела кожа, опъната на пръти и вързана за забити в палубата колчета. Беше отстъпка за изнежените гости от Шестте херцогства — самите островитяни предпочитаха откритата палуба, тъй като бе по-удобна за мъкнене на товари и бой. Един поглед към гвардейците ми бе достатъчен да разбера, че Шишко не е добре дошъл при тях. След срамното ми представяне на кея отношението и към мен не бе много по-различно. Уеб се опитваше да накара Шишко да седне на един от сандъците, домъкнати от „Девичи шанс“.

— Не — казах му тихо. — Принцът държи Шишко да е близо до него. Трябва да го отведем в другата каюта.

— Но там е още по-претъпкано и… — почна Уеб, но аз поклатих решително глава.

— В другата каюта — настоях и той отстъпи.

Шишко тръгна с него, продължаваше да го гледа доверчиво. Последвах ги. Чувствах се страшно изтощен, сякаш цялата сутрин съм тренирал с меч. Едва по-късно разбрах, че Уеб е настанил Шишко на собствената си постелка. Любезен седеше в ъгъла, настръхналият му котак седеше в скута му. Менестрелът Кокъл печално гледаше трите скъсани струни на малката си арфа. Пъргав се мъчеше да избегне погледа ми. Усещах ужаса му, че ще трябва да живее редом с този получовек. Мълчанието в мъничкото помещение можеше да се реже с нож.

След като Шишко бе настанен, Уеб прокара мазолестата си длан по изпотеното му чело. Шишко ни погледна учудено, след което затвори очи като уморено дете. Не след дълго заспа и задиша хрипливо. След изтърпяното страшно ми се искаше да последвам примера му, но Уеб не ми позволи.

— Ела — рече ми. — Трябва да поговорим.

Щях да възразя, ако можех, но щом той сложи ръка на рамото ми, съпротивата ми изчезна. Оставих се да ме изведе на палубата. Чух подигравателните викове на моряците, но Уеб предпочете да не им обръща внимание и ме насочи към релинга.

— Вземи — каза ми, откачи кожена манерка от колана си и я отпуши. Лъхна на бренди. — Пийни глътка и поеми дълбоко дъх няколко пъти. Изглеждаш така, сякаш си изгубил половината си кръв.

Не знаех, че имам нужда от бренди, докато не усетих как топлината му се разля по тялото ми.

Фиц?

Разтревожената мисъл на принца едва достигна до мен. Изведнъж осъзнах какви високи стени съм вдигнал. Свалих ги предпазливо.

— Добре съм. Уеб успя да успокои Шишко.

— Точно така. Направих го. Но едва ли е нужно да ми го казваш.

Дай ми малко време да дойда на себе си. — Изобщо не бях усетил, че съм изрекъл на глас онова, което съобщих с Умението на Предан.

— Знам. Май ми дойде малко в повече.

— Определено. Само че не разбирам защо. Но имам някои подозрения. Дребният човек е много важен за принца, нали? И това има нещо общо с факта, че е в състояние да попречи на воин в разцвета на силите си да го накара да направи нещо, което не иска. Какво те накара да трепнеш преди докосването му? Когато аз го докоснах, не ми стана нищо.

Върнах му манерката и заявих:

— Това не е моя тайна.

— Разбирам. — Уеб отпи глътка и се загледа замислено в небето. Риск лениво кръжеше над кораба и ни чакаше. Неочаквано на мачтата се разгъна платно. Миг по-късно вятърът го изду и усетих как корабът забоде нос за момент, след което започна да набира скорост.

— Научих, че пътуването било кратко. Три, най-много четири дни. Ако бяхме взели „Девичи шанс“, трябвало да заобиколим целия архипелаг, после да хвърлим котва в едно пристанище на друг остров и пак да вземем плитко газещ кораб до Уислингтън.

Кимнах, без да знам дали е вярно, или не. Може би птицата му бе казала така. Или вечно будните му уши бяха дочули приказките на моряците.

— Ако се опитам да позная тази тайна, ще ми кажеш ли дали съм успял? — попита той, сякаш това бе логично продължение на разговора ни.

Въздъхнах. Едва сега усетих колко съм уморен. И колко силен бе Шишко, когато го задвижваха страх и гняв. Надявах се да не е изгорил всичките си запаси. Болестта вече бе изсмукала голяма част от жизнените му сили. Не се съмнявах, че си мислеше, че се бори с мен на живот и смърт. Изведнъж се разтревожих много за него.

— Том? — обади се Уеб и изведнъж се сетих за въпроса му.

— Това не е моя тайна — повторих уклончиво. Изпълваше ме безнадеждност. Разбрах, че така се чувства Шишко. Това нямаше да доведе до нищо добро. Трябваше някак да го успокоя, преди да засегне всички останали на борда.

Можеш ли да се погрижиш за него?

Отговорих, че не знам, но че ще опитам.

Уеб отново ми подаваше манерката. Взех я и отпих голяма глътка.

— Трябва да се връщам при Шишко. Не е добре да го оставям сам.

— Мисля, че разбирам — съгласи се той. — Просто се питах дали си негов закрилник, или надзирател. Е, Том Беджърлок, когато решиш, че е безопасно да оставам при него, кажи ми. Виждам, че и ти се нуждаеш от малко почивка.

Кимнах мълчаливо и се върнах в малката каюта на Осезаващата котерия. Останалите се бяха изнесли, вероятно смутени от силата на излъчваните от Шишко емоции. Той беше заспал, но не от спокойствие, а от изтощение. Бузите му бяха зачервени, на челото му бяха избили малки капчици пот. Треската се беше върнала и той дишаше с хрипове. Седнах на пода до постелката му. Чувствах се ужасно от онова, което му причинявахме. Не беше добро и го знаехме всички — и Сенч, и Предан, и аз. Предадох се на умората и легнах до него.

Поех три пъти дъх, за да се съсредоточа и да събера Умението си. Затворих очи и леко докоснах Шишко, за да засиля връзката помежду ни. Очаквах да е издигнал стените си срещу мен, но не ми се изпречиха никакви защити. Промъкнах се в сън, в който изгубено коте отчаяно се мъчеше да не потъне в бушуващо море. Извадих го от водата, както бе направила Копривка, и го върнах във фургона с леглото и възглавницата. Обещах му, че всичко ще е наред, и усетих как безпокойството му малко намаля. Но той ме позна дори в съня си.

— Ти го направи! — внезапно извика котето. — Ти ме накара да се кача отново на кораб!

Очаквах гняв, съпротива и дори атака след тези думи. Но получих нещо още по-лошо. Разплака се. Котето плачеше неутешимо, с тънък детски гласец. Почувствах огорчението му, че съм го предал. Беше ми имал доверие. Взех го в прегръдката си, но той продължи да плаче, а аз не бях в състояние да го успокоя, тъй като бях виновникът за мъката му.

Не очаквах Копривка. Не беше нощ и се съмнявам, че спеше. Винаги бях смятал, че е в състояние да използва Умението само насън.

Дай ми го — рече тя с тона на жена, на която й е дошло до гуша от некадърността на мъжете. С гузно облекчение я оставих да го вземе от мен. Избледнях в съня му и усетих как напрежението му намалява, докато се отдалечавах. Болеше ме, че намира присъствието ми за разстройващо, но не можех да го виня.

След малко открих, че седя в основата на разтопената кула. Мястото изглеждаше много занемарено. Мъртвите трънаци покриваха стръмните склонове и единственият звук бе от вятъра. Зачаках.

Копривка дойде при мен.

Защо тук? — попита и посочи заобикалящата ни пустош.

Стори ми се подходящо — отвърнах обезсърчено.

Тя изсумтя презрително и с махване на ръка превърна мъртвите клони във висока лятна трева. Кулата се преобрази в кръг ломени камъни на върха, по кръга пълзяха цъфнали увивни растения. Тя седна на един затоплен от слънцето камък, изтръска червената си пола и изпъна босите си крака.

Винаги ли си толкова драматичен?

Май да.

Сигурно е ужасно уморително човек да е до теб. Ти си вторият по чувствителност мъж, когото познавам.

А кой е първият?

Баща ми. Вчера се върна.

Затаих дъх.

И? — попитах, колкото се може по-небрежно.

Бил в замъка Бъкип. Само това каза. Изглежда остарял с десет години, но въпреки това го улавям понякога да се оглежда и да се усмихва. Въпреки замъглените си очи все се взира в мен, сякаш ме вижда за пръв път. Мама казва, че имала чувството, че се сбогува с нея. Отива при нея и я прегръща, сякаш всеки миг някой може да му я отмъкне. Трудно е да се опише поведението му. Сякаш най-сетне е приключил някаква тежка задача, а в същото време се държи като човек, който се готви за дълго пътуване.

Какво ти каза? — попитах, като се мъчех да скрия ужаса си.

Нищо. Нито пък на майка ми, поне тя така казва. Върна се у дома с подаръци за всички. Подскачащи играчки за най-малките ми братя и красиво изработени главоблъсканици за по-големите. За мама и мен — кутийки с огърлици от дървени мъниста, всяко оформено най-изящно, като скъпоценен камък. И кон. Най-красивата кобилка, която съм виждала.

Зачаках. Знаех какво ще чуя, но въпреки това се молех да не го казва.

А той самият носи обеца, дървено топче. Никога не съм го виждала да носи обеци. Дори не знаех, че ухото му е продупчено.

Запитах се дали лорд Златен и Бърич изобщо са разговаряли. Може би Шутът просто бе оставил тези подаръци на кралица Кетрикен, за да ги предаде на бившия главен коняр. Измъчваха ме много въпроси, които не можех да задам.

А в момента какво правиш? — попитах.

Лея свещи. Най-отегчителната и тъпа работа на света. — Замълча за момент. — Имам съобщение за теб.

Сърцето ми замря.

Нима?

Баща ми каза, ако сънувам отново вълк, да му кажа: „Отдавна трябваше да се върнеш у дома“.

Кажи му… — Хиляди неща минаха през главата ми. Какво можех да кажа на човек, когото не съм виждал от шестнайсет години? Да не се бои, че ще му отнема нещо? Че го обичам толкова, колкото съм го обичал винаги? Не. Не това. Че му прощавам? Не, той никога не ми бе причинявал съзнателно нещо лошо. Подобни думи само можеха да направят товара, с който сам се бе нагърбил, още по-тежък. Имаше безброй неща, които копнеех да кажа, и нито едно, което да посмея да предам чрез Копривка.

Какво да му кажа? — с нескрито любопитство попита Копривка.

Кажи му, че нямам думи. И че съм му благодарен. Както съм бил през всички тези години.

Изглеждаше недостатъчно, но въпреки това се принудих да не добавям нищо. Би било прибързано. Трябваше да мисля дълго и трудно, преди да предам чрез Копривка някакво истинско съобщение на Бърич. Не знаех какво знае или за какво се досеща. По-добре да съжалявам, че не съм казал нещо, отколкото да изрека думи, които никога няма да мога да върна.

Кой си ти?

Дължах й поне това. Име, с което да ме нарича. Имаше само едно, което ми се струваше правилно.

Изменящ. Наричам се Изменящ.

Тя кимна, едновременно разочарована и доволна. На друго място и време Осезанието ми ме предупреди, че наблизо има други. Тръгнах си от съня и тя ме пусна с неохота. Върнах се в собственото си тяло. Останах за момент със затворени очи, напрегнал останалите си сетива. Бях в каютата, Шишко дишаше тежко до мен. Надуших маслото, с което менестрелът мажеше арфата си, след което чух шепота на Пъргав.

— Защо спи?

— Не спя — отвърнах тихо. Отдръпнах ръката си от Шишко, за да не го събудя, и бавно седнах. — Просто успокоявах Шишко. Още е много болен. Иска ми се да не се налагаше да го вземаме на това пътуване.

Пъргав ме гледаше странно. Менестрелът Кокъл мажеше поправената си арфа. Станах, приведен заради ниския таван, и погледнах сина на Бърич. Колкото и да му се искаше да е по-далеч от мен, имах задължения.

— Зает ли си с нещо в момента? — попитах го.

Той погледна Кокъл, сякаш очакваше той да се застъпи за него, но менестрелът премълча.

— Кокъл ще изпее някои наши песни на островитяните — тихо рече момчето. — Отивах да го слушам.

Поех дъх. Трябваше да се сближа с това момче, ако смятах да удържа дадената си на Копривка дума. А вече го бях отчуждил от себе си, като се опитах да го пратя у дома. Ако го държах твърде изкъсо, нямаше да спечеля доверието му.

— От песните на менестрелите може да се научи много. Слушай също какво пеят и разказват островитяните и се опитай да разбереш някои думи от езика им. После ще говорим за това, какво си научил.

— Благодаря — сковано рече той.

Трудно му бе да изкаже тази благодарност, както и да признае, че имам власт над него. Засега не смятах да натискам в тази посока. Кимнах и го оставих да излезе. На прага Кокъл ми се поклони с изящния поклон на менестрел и за миг очите ни се срещнаха. Дружелюбието в тях ме изненада.

— Рядко може да се срещне войник, който цени знанието, а още по-рядко — такъв, който разпознава менестрелите като източници на знание. Благодаря, господине.

— Аз ви благодаря. Принцът ме помоли да се заема с обучението на момчето. Може би ще му покажете, че не е задължително придобиването на знания да е болезнено. — И в същия миг ми хрумна нещо. — Ще дойда и аз, стига да не се натрапвам.

Той ме награди с още един поклон.

— За мен ще е чест.

Пъргав вече беше излязъл. Не изглеждаше много радостен, когато видя, че вървя с музиканта.

Моряците от Външните острови бяха като всички останали по света. Всяко забавление бе добре дошло за скучното ежедневие на кораба. Свободните от смяна се събраха да чуят песента на Кокъл. Беше чудесна сцена за менестрела, който стоеше на голата палуба с вятър в косите и слънце зад гърба. Събралите се си носеха работа, точно както жените носят ръкоделията си. Един плетеше рогозка от стари въжета, друг лениво дялкаше парче дърво. Вниманието, с което слушаха, потвърди подозренията ми. Случайно или не, повечето от екипажа на Пиотре владееха в някаква степен езика на Херцогствата. Дори работещите по платната, които се намираха наблизо, надаваха ухо.

Кокъл изпя няколко традиционни балади, увековечаващи монарсите от Пророците. Беше достатъчно мъдър да пропусне песните, свързани с дългата ни вражда с Външните острови. Не ми се наложи да слушам и песента за кулата на остров Еленов рог. Пъргав изглеждаше доста заинтригуван. Заслуша се още повече, когато Кокъл изпя едно предание на Старата кръв. Следях островитяните, докато менестрелът пееше, и се питах дали ще видя същото отвращение и негодувание, показвано от мнозина хора от Шестте херцогства, когато чуят подобни изпълнения. Не видях. Всъщност моряците като че ли я приеха като странна песен за чуждоземна магия.

Когато Кокъл приключи, един от моряците стана с широка усмивка, която набръчка татуирания глиган на бузата му, остави парчето дърво, което дялаше, и изтупа стружките от гърдите и панталоните си.

— Мислите, че тази магия е силна ли? — рече той предизвикателно. — Аз знам за по-силна и е по-добре вие да научите също, защото може и да се сблъскате с нея.

Побутна с бос крак един от другарите си, който седеше на палубата до него. Очевидно смутен от толкова много слушатели, мъжът все пак измъкна малка свирка, която държеше на връв под ризата си, и засвири проста тъжна мелодия, а първият, с повече изразителност, отколкото глас, дрезгаво запя предание за Черния мъж от Аслевял. Пееше на родния си език и със специфичните за техните бардове изрази, поради което ми беше още по-трудно да следвам текста. Черният мъж обикалял острова и тежко на всеки, който стъпвал там с недостойни помисли. Той бил пазител на дракона, или може би самият дракон в човешка форма. Черен като самия дракон, „нещо“ като самия дракон, силен като вятъра, неуязвим и безжалостен като лед. Щял да изглозга костите на страхливеца и да разсече плътта на безразсъдния, щял…

— Всички по задачите си! — внезапно прекъсна забавата Пиотре.

Заповедта му бе добронамерено строга и напомняше, че освен домакин е и капитан на кораба. Морякът спря да пее и го погледна въпросително. Усетих напрежение — глиганът на бузата показваше, че той е воин на Аркон Кървавия меч. Повечето хора от екипажа носеха символа на Кървавия меч и явно бяха отстъпени на Пиотре за пътуването. Черната вода поклати леко глава към моряка, колкото укор, толкова и предупреждение, и мъжът отпусна рамене.

— Какви задачи, нали сега е време за почивка? — все пак дръзна да попита той.

Пиотре отговори меко, но позата му казваше, че няма да търпи неподчинение.

— Задачата ти, Рутор, е да почиваш през това време, така че да имаш сили, когато дойде времето ти за работа. Така че почивай и остави забавляването на гостите ни на мен.

Сенч и принцът бяха излезли от каютата си зад него и гледаха с любопитство. Уеб стоеше зад тях. Запитах се дали Пиотре не е чул песента и затова да е излязъл. Пресегнах се към тях.

Знаем ли легенда за Черен мъж на остров Аслевял? Може би пазител на дракона? Точно такава песен прекъсна Пиотре.

Не съм чувал подобно нещо. Ще попитам Сенч при удобен случай.

Сенч? — Опитах направо да се свържа с него.

Отговор не последва. Той дори не отмести очи към мен.

Мисля, че вчера му дойде в повечко.

Да е пил някакви чайове днес? — попитах подозрително. Усилията, които беше положил вчера, биха могли да изтощят всеки новак, но старецът си оставаше пъргав както винаги. Елфова кора? Да ми я забранява, а самият той да я използва, така ли?

Пие някакъв отвратителен бъркоч почти всяка сутрин. Нямам представа какво слага в него.

Потиснах мисълта, преди да съм се издал. Твърдо реших да отмъкна щипка от тревите на Сенч, за да разбера какво гълта. Старецът се отнасяше твърде небрежно към здравето си. Можеше да изгори живота си, докато се опитваше да го посвети на каузата ни.

Не ми се удаде такава възможност. Останалите дни на краткото ни пътуване минаха без особени събития. Бях зает с грижи за Шишко и обучението на Пъргав. Двете неща се смесваха, защото когато се събуждаше от дългия си сън, Шишко бе слаб и кисел, а в същото време не ми позволяваше да се приближавам до него. Бе по-склонен да приеме грижите на Пъргав. Момчето ги изпълняваше с разбираема неохота. Гледането на болен е досадна и неприятна работа. Пъргав също таеше в себе си дълбоко вкорененото отвращение, което изпитват мнозина жители на Шестте херцогства към изродите. Моето неодобрение не го накара да го загърби, но спокойното приемане на разликите на Шишко от страна на Уеб постепенно го накара да промени отношението си. Способността на Уеб да учи Пъргав с примери ме караше да се чувствам като тромав и безмозъчен гвардеец. Много ми се искаше да съм добър с Пъргав, както Бърич бе добър с Копривка, а ето че все не успявах да спечеля дори доверието му.

Когато човек се чувства непотребен, дните могат да са много дълги. Почти не можех да се срещам със Сенч и принца. Нямаше удобен начин да се усамотя с някой от двамата на претъпкания кораб, така че общуването ни се ограничаваше с Умението. Принцът ми съобщи, че Сенч не знаел нищо за Черен мъж на Аслевял. Пиотре постоянно намираше работа на моряка, който пя, така че не можех да се обърна и към него. Изолиран от Сенч и принца и отхвърлен от Шишко, се чувствах самотен. Сърцето ми копнееше за стари спомени, за любовта ни с Моли и някогашното ми открито приятелство с Шута. Нощни очи често навестяваше мислите ми, тъй като Уеб и птицата му все бяха пред мен, а Любезен и котката му го следваха навсякъде. Бях изгубил обичаните си близки от миналото и вече нямах желание да търся други. Колкото до Копривка и поканата на Бърич „да се върна у дома“… сърцето ми копнееше да го направя, но знаех, че всъщност копнея да се върна във времето, а не на някакво място, а нито Еда, нито Ел предлагат подобно нещо на хората. Когато най-после влязохме в едно миниатюрно заливче, сякаш отхапано от брега на малък остров, и Пиотре нададе радостен вик при вида на дома си, изпитах завист.

Уеб застана до мен и прекъсна валянето ми в собствената ми меланхолия.

— Оставих Пъргав да помага на Шишко да си обуе обувките. Ще се радва отново да стъпи на суша, макар да не го признава. Вече не го мъчи морска болест. Болните му бели дробове изсмукват силата му. Както и носталгията.

— Знам. Но на кораба не мога да направя нищо и за двете. Надявам се като слезем да му намеря удобно местенце и да му осигуря спокойствие, почивка и добра храна. Обикновено това е най-добрият лек за подобни заболявания.

Уеб кимна съчувствено. Продължихме да стоим мълчаливо и да гледаме брега. На носа стоеше самотно момиче с развяна шаячна пола и наблюдаваше приближаването ни. Овце и кози пасяха из камънака около момичето. От малки къщички, сгушени една до друга сред хълмовете, се издигаха струйки дим. Един-единствен кей се издаваше в малкия залив. Не виждах никакви признаци на градче. Момичето на носа вдигна ръце над главата си и махна три пъти. Помислих си, че ни приветства, но може би съобщаваше на жителите на селцето за пристигането ни, защото след малко по водещия към брега път се появиха хора. Някои се качиха на кея. По брега се разтичаха деца, викаха развълнувано.

Моряците майсторски приближиха кораба до самия кей. Пиотре ме изненада, като благодари отривисто на екипажа на Глигана. Отново си дадох сметка, че си имаме работа с два съюзени клана, а не с един. Явно Пиотре и екипажът разглеждаха това като голяма услуга и вероятен дълг.

Това стана още по-ясно от начина, по който слязохме. Пиотре бе пръв и когато стъпи на кея, тържествено се поклони на събралите се да го посрещнат жени. Имаше и мъже, но те стояха отзад и едва след като бе посрещнат топло от по-възрастните жени на клана, Пиотре отиде при тях, за да разменят приветствия. Забелязах, че малцина са на възраст да бъдат воини, а и те бяха осакатени от този занаят. Имаше само старци и момчета, не повече от десетгодишни. Намръщих се и се опитах да предам мисълта си на Сенч.

Или мъжете им не смятат за подобаващо да ни посрещнат, или са се скрили някъде.

Отговорът му бе слаб и тънък като струйка дим.

Или са били избити по време на Войната на Алените кораби. Някои кланове са претърпели тежки загуби.

Усещах, че се напряга, и оставих контакта да се разпадне. В момента Сенч си имаше достатъчно други грижи. По-скоро с Осезанието, отколкото с Умението долових безпокойството и разочарованието на принца. Причината бе ясна. Елиания не бе сред посрещачите.

Не се тормози — успокоих го. — Не познаваме добре обичаите им и не знаем какво означава отсъствието й. Не го приемай като пренебрежение.

Да се тормозя ли? Не се тормозя. Става въпрос за съюз, Фиц, а не за някакво момиче и игричките й.

Остротата на отговора му го издаваше. Въздъхнах. Петнайсетгодишен. Можех само да благодаря на Еда, че никога вече няма да съм на тази възраст.

Пиотре явно бе запознал Сенч с местния обичай по посрещането, защото всички ние останахме да стоим на палубата, докато една млада жена, някъде към двайсетте, с ясен глас не покани Сина на клана на Елена от рода на Пророците да слезе от кораба заедно с хората си.

— Това е за нас — тихо рече Уеб. — Пъргав вече трябва да е приготвил Шишко. Ще тръгваме ли?

Кимнах.

— Какво прави Риск? — попитах го, сякаш имах правото да задавам такъв въпрос. — Вижда ли някъде въоръжени мъже?

Той се усмихна малко криво.

— Мислиш ли, че нямаше да ти кажа? И аз щях да съм в същата опасност като теб. Не, Риск вижда същото, което виждаме и ние. Тихо селце рано сутрин. И много плодородна долина зад онези хълмове.

Слязохме от кораба и застанахме на почтително разстояние зад принца, докато го посрещаха с добре дошъл в майчиния дом и владенията на Елиания Черната вода. Думите на приветствието бяха прости, но в тази простота се улавяше ритуал. Чрез поздрава и разрешението да слезем на брега жените заявяваха собствеността си върху земята и властта си над всеки, чийто крак е стъпил в Уислингтън. Изненадах се обаче, когато същият ритуал бе изпълнен и с членовете на клана на Глигана, които слязоха след нас. Докато те отговаряха, чух нещо, което ми бе убягнало преди. С приемането на поздрава те се врекоха в честта на майчиния си дом, че всеки мъж ще бъде отговорен за доброто поведение на всички останали. Наказанието за нарушаването на правилата на гостоприемство не се уточни. Миг по-късно се сетих какво е значението на този ритуал. При народ, занимаващ се с морски грабежи, би трябвало да има предпазна мярка, която да защитава собствените им домове в тяхно отсъствие. Предположих, че в случая става дума за някакъв древен съюз между жените от различните кланове, и се запитах какво ли наказание налага майчиният дом на мъж за поругаване на тези правила в друг клан.

Приветствията приключиха и жените от майчиния дом на Нарвала поведоха принца и свитата му. Гвардията вървеше след него, следвана от Уеб, Пъргав и моя милост с Шишко. Момчето вървеше пред нас, а двамата с Уеб подкрепяхме Шишко. След нас вървяха моряците от клана на Глигана, говореха си за бира и жени и ни се присмиваха. Риск се рееше високо в ясното синьо небе. Под краката ни скърцаха камъчетата на добре поддържания път.

Очаквах Уислингтън да е по-голям и по-близо до водата. Моряците изгубиха търпение от бавното ни тътрене и ни задминаха. Уеб завърза разговор с един. Мъжът определено искаше да избърза с приятелите си и нямаше никакво желание да го виждат в компанията на слабоумния и помощниците му. Затова отговорът му бе кратък, но любезен — Уеб като че ли винаги успяваше да накара хората, с които говори, да се държат вежливо. Обясни, че пристанището било добро, но не и отлично. Теченията не били проблем, но духащите ветрове обикновено били силни и достатъчно студени, за да ти „одерат и кожата, и месото“. Уислингтън се намирал в закътана низина зад възвишението и вятърът минавал отгоре, а не между къщите.

Така и се оказа. Градчето бе закътано като в шепа. Спуснахме се към него и с всяка крачка денят сякаш ставаше по-спокоен и топъл. Селището бе добре планирано. Най-голямата постройка бе майчиният дом от дърво и камък — издигаше се като крепост над по-простите къщички и колиби. Върху покрива бе нарисуван огромен нарвал. Зад майчиния дом имаше поддържани зелени площи, които ми напомниха за Женската градина в замъка Бъкип. Улиците минаваха на концентрични кръгове около него, като повечето магазини и домове на търговци се намираха недалеч от пътя към морето. Забелязахме всичко това, преди да приближим и да изгубим цялостната картина.

Групата на принца отдавна бе изчезнала от поглед, но Ридъл се върна при нас, леко запъхтян от подтичването, и каза:

— Трябва да ви покажа квартирата.

— Няма ли да сме с принца? — попитах обезпокоено.

— Те ще бъдат настанени като гости в майчиния дом заедно с менестрела и спътниците му. Има отделна къща за воини от други кланове. Чужди мъже могат да бъдат гости в майчиния дом, но на воините не се позволява да нощуват там. Гвардията на принца ще бъде настанена отделно от него. Не ни харесва, но лорд Сенч нареди на капитан Лонгуик да приеме. Има също и къща за Шишко. Принцът заповяда да се настаниш с него. — Ридъл малко се смути и добави по-тихо, сякаш се извиняваше: — Ще се погрижа да донесат сандъка ти там. Както и неговия багаж.

— Благодаря.

Нямаше нужда да питам. Различността на Шишко го правеше неприемлив като гост в майчиния дом. Е, поне бяха проявили достатъчно мъдрост да не ни настаняват с гвардейците. Въпреки това ми се налагаше да споделя статута на прокуден с Шишко. Макар да не харесвах интригите в двора на Пророците, се чувствах зле, когато бях разделен от Предан и Сенч. Знаех, че тук сме в опасност, но най-голямата опасност винаги е онази, за която не знаем. Исках да чувам каквото чува Сенч, да съм в пълно течение с преговорите. Но Сенч не можеше да настоява да ни настанят до принца, а някой трябваше да остане с Шишко. Логичният избор падаше върху мен. Всичко беше разумно, но това ни най-малко не намали разочарованието ми.

Едностайната каменна къща бе чиста, макар да миришеше на запусната. Явно не бе обитавана през последните месеци, но имаше дърва и съдове за готвене. Кацата бе пълна догоре с прясна вода. Имаше маса и столове, както и легло с две одеяла в ъгъла. Слънцето осветяваше пода през единствения прозорец. Случвало ми се беше да живея и на по-лоши места.

Докато го настанявахме в леглото, Шишко не каза почти нищо. Гърдите му свиреха от вървенето и бузите му бяха зачервени, но това бе руменина на болен, който се е преуморил. Събух му обувките и го завих с одеялата. Подозирах, че тукашните нощи са мразовити дори през лятото, и се запитах дали двете завивки ще са му достатъчни.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Уеб. Пъргав вече стоеше нетърпеливо на прага, готов да продължи към майчиния дом, който се намираше през две улици.

— Не от теб, но Пъргав ще ми е необходим за известно време. — Очаквах ужасения му и смутен поглед, но той не можеше да промени решението ми. Извадих монети от кесията си. — Иди на пазара. Нямам представа какво ще намериш. Бъди много учтив, но ни донеси нещо за ядене. Месо и зеленчуци за супа. Пресен хляб, ако има. Плодове. Сирене, риба. Всичко, каквото можеш да купиш с тези пари.

По лицето му ясно личеше, че се разкъсва между нервността и момчешкото нетърпение да изследва непознатото място. Пуснах парите в шепата му с надеждата, че островитяните ще приемат монети от Шестте херцогства.

— После — добавих и го видях как трепва — се върни при кораба. Ридъл ще се погрижи за багажа, но искам да донесеш още завивки. Достатъчно, за да има за постелки за теб и мен, както и още одеяла за Шишко.

— Но аз трябва да съм в майчиния дом с принца, Уеб и всички… — Млъкна разочаровано, когато поклатих глава.

— Трябваш ми тук, Пъргав.

Той хвърли поглед към Уеб, сякаш търсеше подкрепата му. Лицето на майстора на Осезанието си остана спокойно, но той пак попита:

— Сигурен ли си, че не мога да ти помогна с нещо?

— Всъщност… — И почти се смразих, когато открих колко ми е трудно да моля. — Ако нямаш нищо против да наминеш по-късно, бих се радвал на няколко часа за себе си. Освен ако принцът няма нужда от теб.

— Ще дойда. Благодаря, че помоли.

Последните му думи бяха искрени, а не проява на вежливост. Настъпи тишина, докато ги обмислях. Беше похвала, че най-сетне съм в състояние да го помоля за услуга. Когато погледите ни се срещнаха, осъзнах колко дълго съм мълчал, но лицето му си оставаше все така спокойно и търпеливо. Отново изпивах чувството, че ме следи, но не както ловец следи дивеча си, а като дресьор, който се опитва да се сприятели с недоверчиво животно.

— Аз ти благодаря — отвърнах.

— И може би ще отида с Пъргав до пазара, тъй като ми е любопитно да разгледам градчето. Обещавам обаче, че няма да се туткаме. Мислиш ли, че малко сладки ще убедят Шишко да хапне, ако случайно намерим хлебарница?

— Да. — Гласът на Шишко бе слаб и треперещ, но се зарадвах на тази проява на интерес. — И сирене — добави той с надежда.

— В такъв случай може би е най-добре да потърсите най-напред сладки и сирене — казах и се обърнах с усмивка към Шишко, но той извърна поглед от мен. Още не ми беше простено. Знаех, че ще трябва да постъпя зле с него най-малко още два пъти, при отплаването ни обратно към Цайлиг и при заминаването за Аслевял. Изобщо не исках да мисля за пътуването до дома. Изглеждаше ми безнадеждно далеч.

Уеб и Пъргав излязоха; момчето бъбреше щастливо, мъжът отговаряше не по-малко възторжено. Всъщност се радвах, че отиват заедно. Едно момче в непознат град лесно може да обиди някого, без да иска, или да се изложи на опасност. Въпреки това се чувствах изоставен, докато ги гледах как се отдалечават.

Пропъдих вълната самосъжаление и насочих мислите си към онези, за които ме бе грижа. Опитах се да не се питам какво се е случило с Хеп или Шута, след като напуснах Бъкип. Хеп беше разумен момък. Трябваше да му се доверя. А Шутът се бе справял със собствения си живот — или животи — дълги години и без моята помощ. Все пак ме измъчваше мисълта, че сигурно ми е бесен някъде в Шестте херцогства. Хванах се, че докосвам сребристите отпечатъци, които пръстите му бяха оставили върху китката ми. Не го усетих, но въпреки това прибрах ръце зад гърба си. Отново се запитах какво ли е казал на Бърич и дали изобщо се е срещнал с него.

Безполезни мисли, но нямаше с какво друго да се заема. Шишко ме наблюдаваше, докато крачех безцелно из малката стаичка. Предложих му черпак студена вода, но той отказа. Пих и усетих различния вкус на местната вода. Беше някак мъхава и сладка. Може би извадена от кладенец. Реших да запаля огън, в случай че Уеб и Пъргав донесат сурово месо.

Времето едва се влачеше. Ридъл и още един гвардеец домъкнаха багажа ни от кораба. Извадих билките от сандъка си, напълних тежкото котле и го сложих на огъня повече, за да правя нещо, отколкото защото ми се пиеше чай. Смесих сладки и успокояващи билки — лайка, копър, малинов корен. Шишко подозрително следеше как сипвам горещата вода, но не му предложих първата чаша. Преместих един стол до прозореца, за да мога да гледам стадата по тревистите хълмове над градчето. Пиех си чая и се мъчех да намеря удовлетворението, което изпитвах навремето в мир и спокойствие.

Предложих на Шишко втората чаша и той я прие. Може би изпиването на първата го бе уверило, че нямам намерение да го упоявам или тровя, помислих си уморено. Уеб и Пъргав се върнаха натоварени с покупки. Бузите на момчето се бяха зачервили от разходката и свежия въздух. Шишко бавно се надигна, за да види какво са донесли.

— Намерихте ли ягодов пай и кашкавал? — попита с надежда.

— Не точно, но виж на какво попаднахме — каза Уеб, докато оставяше съкровищата си на масата. — Пушена сьомга, и солена, и сладка. Малки питки, поръсени със семенца. А ето и пълна кошничка с боровинки. Никога не съм виждал такива. Жените ги наричат миши боровинки, защото мишките ги събирали в тунелите си, за да се изсушат за през зимата. Малко са кисели, но намерихме и козе сирене към тях. Казаха ни да изпечем тези смешни оранжеви корени, да ги белим и да ги ядем със сол. А накрая и ето тези. Малко изстинаха, докато ги донесем, но още ми миришат вкусно.

„Тези“ бяха топки с големината на юмрук. Уеб ги бе донесъл в торба от плетена трева и водорасли. Когато ги извади на масата, надуших риба. Представляваха парчета бяло месо в гъст мазен сос. Зарадвах се, когато Шишко слезе от леглото, за да си вземе едно. Излапа го бързо, като спираше само когато го принуждаваха пристъпите кашлица. Второто изяде по-бавно и го прокара с още една чаша чай. Закашля се толкова силно и дълго, че се уплаших да не се задуши, но накрая той си пое дъх и ни погледна с воднистите си очи.

— Много съм уморен — каза с треперещ глас и малко след като Пъргав му помогна да легне, се унесе.

Пъргав оживи трапезата с разказа си за обиколката с Уеб. Хранех се мълчаливо и слушах наблюденията му. Момчето имаше зорко око и бърз ум. Явно продавачите на пазара бяха станали дружелюбни, след като бяха видели парите. Подозирах, че е помогнало и присъщото любопитство на Уеб.

Една жена дори му казала, че сутрешният прилив бил добро време за събиране на вкусни малки миди по брега. Уеб го спомена и след това се отплесна как като момче събирал миди с майка си, а оттам се сети и за други истории от детството си. С Пъргав го слушахме със затаен дъх.

Изпихме по още една чаша чай и следобедът тъкмо започна да изглежда приятен и разговорлив, когато на прага се появи Ридъл.

— Лорд Сенч ме прати да ви кажа, че трябва да се явите в майчиния дом за тържественото посрещане.

— В такъв случай по-добре да вървите — с неохота казах на Уеб и Пъргав.

— И ти също — каза Ридъл. — Аз трябва да остана със слабоумния на принца.

Погледнах го твърдо и натъртих:

— Шишко. Той се казва Шишко.

За пръв път укорявах Ридъл за нещо. Той просто ме погледна, но не успях да разбера дали го е приел като обида.

— Добре де, Шишко. Трябва да остана с Шишко. Знаеш, че нямах намерение да го засегна, Том Беджърлок — добави малко кисело.

— Знам. Но това го обижда.

— О! — Ридъл хвърли поглед към спящия, сякаш бе стреснат да научи, че Шишко може да изпитва обида.

Съжалих го.

— На масата има храна и гореща вода за чай, ако искаш.

Той кимна и разбрах, че сме се помирили. Пригладих косата си и облякох чиста риза. После сресах Пъргав, за негово огромно отвращение, и останах ужасен от оплетената му коса.

— Трябва да се решиш всяка сутрин. Сигурен съм, че баща ти те е научил, че не бива да обикаляш като някакво полудиво планинско пони.

Той ме погледна изненадано и възкликна:

— Точно така казва и той!

— Това е обичаен израз в Бъкип, момче — опитах да прикрия неволната си грешка. — Е, ще го правиш. Няма да ти навреди и да се миеш малко по-често, но сега нямаме време за това. Да вървим.

Стана ми малко жал за Ридъл, когато го оставихме да седи сам на масата.