Съдбата на Шута

Глава 28Изменящ

Черният мъж беше прав. Никаква нощ не можеше да скрие пътя ми от мен.

Въпреки това бе истинско предизвикателство да следвам в тъмното тясната пътека по стръмната скала. Докато му бях гостувал, по нея бяха текли малки поточета, за да се превърнат в ледени змии под краката ми. На два пъти едва не паднах и когато стигнах равното, погледнах нагоре и не можех да повярвам, че съм слязъл, без да си счупя врата.

И видях пътя си. Или поне началото му. По-нагоре и встрани от вратата на Черния мъж от покрития с лед камък се лееше бледа светлина. Познах я и потръпнах от ужас, после въздъхнах и отново тръгнах по стръмната пътека.

Дори през деня катеренето щеше да бъде отвратително. Кратката ми почивка в пещерата на Черния мъж сякаш по-скоро бе изсмукала силите ми, отколкото да ги възстанови. Неведнъж ми се прииска да се върна в топлината и удобството на дома му и да се наспя до сутринта. Не възприемах това като нещо, което мога да направя, а по-скоро като нещо желано. Сега, когато бях толкова близо до целта си, изпитвах странно нежелание да се заема с нея. Бях издигнал малка защитна стена между мъката и себе си. Знаех, че тази нощ ще погледна загубата си в очите и ще изпитам пълните последици от нея. Но колкото и да е странно, искаше ми се най-после всичко да приключи.

Най-сетне стигнах мястото, от което се лееше меката светлина. Цепнатината бе толкова тясна, че едва можех да се провра в нея. Течащата по камъка вода замръзваше и постепенно затваряше входа. Предположих, че Черният мъж ежедневно е трябвало да почиства цепнатината, за да може да я ползва.

Извадих ножа си и разбих достатъчно от ледената завеса, за да се промуша. Раницата ми едва не се заклещи. След като минах леда, трябваше да се извърна и да вървя странично към бледата светлина, мъкнех раницата след себе си. Цепнатината постепенно се разширяваше и когато погледнах откъде съм дошъл, изобщо не ми приличаше на изход. Ако не знаех, бих предположил, че цепнатината просто свършва, без да излиза навън. Проходът се стесни и леко зави, преди да се пресече с един прорязан в камъка коридор. В него светеше един от глобусите на Бледата жена; именно неговата разсеяна светлина издаваше входа към това място.

Огледах внимателно коридора, преди да изляза от цепнатината. И в двете посоки всичко бе абсолютно неподвижно и толкова тихо, че можех да различа далечния звук на капеща вода и стоновете на ледника. Осезанието ми каза, че всичко е пусто, но на подобно място това не беше особено успокояващо. Каква гаранция имах, че всички Претопени са се освободили? Вдигнах глава и подуших въздуха като вълк, но долових единствено смътната миризма на пушек. Зачудих се коя посока да избера и импулсивно реших да поема наляво. Преди да тръгна, издрасках знак на височината на очите ми върху камъка — малко уверение, че смятам да се върна.

Отново вървях по мразовитите коридори на Бледата жена. Залите бяха ужасно познати и същевременно непознати, тъй като изглеждаха съвсем еднакви. Напомняха ми за място, на което съм бил, но не мога да си спомня точно. Тук нямаше начин да определя колко време е минало. Светлината от глобусите бе равна и неизменна. Открих, че стъпвам леко и тихо и приближавам с предпазливост всеки завой. Имах чувството, че изследвам гробница — и не само защото търсех тялото на Шута. Може би беше заради движението на въздуха в студените тунели, но сякаш непрекъснато някой шепнеше на ръба на възприятията ми.

Личеше си, че тази част от владенията на Бледата жена отдавна не е била използвана. Повечето помещения бяха абсолютно празни. В едно намерих купчина боклуци — стар чорап, счупена стрела, разръфано парче от одеяло и спукана купа върху прашния каменен под. В друга стая бяха разхвърляни малки кубчета паметен камък, явно паднали от дългите тесни лавици покрай стените. Запитах се кой и кога ли е обитавал тези помещения. Може би тук бяха живеели екипажите на Алените кораби между набезите си? Или, както бе казал Черният мъж, това място е било създадено от други? Реших, че стаите и коридорите са съществували много преди Войната на Алените кораби. Високо на стената, където не можеше да стигне протегната ръка, видях останки от барелефи. Забелязах тясно женско лице, летящ дракон, висок строен крал. Бяха запазени само откъслечни фрагменти и се запитах дали Бледата жена е наредила унищожаването им, или просто Претопените са си запълвали времето, като са заличавали великолепните изображения. Постепенно започнах да разбирам това място и накрая се запитах дали тя е искала да изтрие всички спомени, че коридорите някога са били на Праотците? Те ли бяха „древните“, които бяха загинали тук според Черния мъж?

Коридорът неусетно премина от черен камък в син лед. След още десетина крачки минах през пищно украсен портал и се озовах в огромна ледена зала. По масивните сини колони, поддържащи високия купол на тавана, бяха изрязани цъфтящи лози. Времето и бавното топене бе омекотило очертанията им и на места едва се различаваха, но изяществото им си оставаше. Беше сумрачно, ледена градина, осветена от вграден в тавана голям полумесец, заобиколен от съзвездия. Женската градина в замъка Бъкип би се поместила два пъти в тази зала. Явно бе замислена като място на покой и красота, но в по-ниските части по фантастично изваяните ледени фонтани и декоративни пейки личаха следи на вандализъм. Приличаше на осквернение, дело на движени от ненавист и отвращение хора. От един дракон върху леден стълб се бе запазило само тялото. Крилете му бяха счупени, главата — разбита на десетки парчета. Миризмата на урина бе силна и основата на стълба бе проядена и жълта, сякаш унищожаването на изображението е било недостатъчно.

Прекосих ледената градина и се озовах пред виеща се стълба, която водеше надолу. Някога по нея бе имало изрязани стъпала и може би парапет, но времето и топящият се лед ги бяха превърнали в неравен и коварен склон. Паднах на няколко пъти, забивах нокти в стените да забавя хлъзгането и прехапвах устни, за да не изрева от болка. Съсипването на залата горе ми напомни за ненавистта, на която бе способна Бледата жена. Още се боях, че може би се спотайва някъде в ледения лабиринт. Когато стигнах дъното, целият бях в синини. Не ми се мислеше как ще се изкатеря обратно.

Широкият прав коридор се губеше в синята далечина. На равни интервали бяха разположени глобуси, които осветяваха празните ниши в стените. В една забелязах остатъци от крака, в друга — столчето на ваза. Явно в тях някога бе имало скулптури и се намирах в нещо като галерия. От нея излизаше неукрасен страничен проход. Тръгнах по него. Изпитвах почти облекчение, че оставям разбитата красота зад себе си. Вървях дълго. Коридорът се спускаше плавно. На следващото кръстовище завих надясно — стори ми се, че вече зная къде се намирам.

Грешах. Озовах се в лабиринт от пресичащи се ледени коридори. В някои имаше врати, но бяха плътно замръзнали и без прозорци. Оставях знаци на завоите, но скоро започнах да се чудя дали ще намеря обратния път. Опитвах се винаги да избирам по-широките и използвани коридори, по които се виждаха изхвърлени неотдавна боклуци. Следите ставаха все повече, докато се спусках в ледения град. Вече бях сигурен, че е точно град. Сега, като си спомням преживяното, се питам дали Праотците просто не са приели и оформили леда, когато е настъпил в града им, или са го построили в скалата и после са го разширили към ледника. Открих коридорите и залите, използвани от Бледата жена и Претопените й слуги. Красотата и изяществото на Праотците останаха зад мен, спуснах се в мръсотията и разрухата на хората и изпитах срам от рода си.

Помещенията започнаха да показват признаци на доскорошно обитаване. Пълни кофи с изпражнения и помия се виждаха в ъглите на района, който явно бе служил като казарма. По пода сред обичайните боклуци се въргаляха кожени постелки. Не видях обаче характерните за стражите дреболии — нямаше зарове или пулове за игра, нямаше амулети за късмет от любимите, нито пък грижливо сгънати ризи за вечерното посещение на някоя кръчма. Стаите говореха за суров и прост живот, лишен от всякаква човечност. Претопени. Отново изпитах съжаление към хората, изгубили години от живота си в служба на Бледата жена.

По-скоро късметът, отколкото паметта ме отведе до тронната зала. Видях двойната врата и ме обхванаха мрачни предчувствия. Точно тук за последен път бях видял Шута. Дали окованото му тяло все още лежеше проснато на пода? При тази мисъл главата ми се замая и за момент ми причерня. Спрях и задишах бавно, докато премаляването ми премине, след което насилих краката си да се задвижат отново.

Една от високите врати беше отворена и в коридора се беше изсипал малко сняг и лед. При вида му сърцето ми замря. Може би мисията ми щеше да приключи тук, ако огромното помещение се бе срутило и запълнило с лед. Изсипалият се сняг беше като рампа, водеща към залата; от срутването й бяха минали денонощия и всичко бе сковано в твърда студена маса. Само горната третина от входа бе свободна. Изкачих се с мъка и надникнах вътре. За момент останах поразен и изпълнен с благоговение в приглушената синкава светлина.

Централната част на тавана бе рухнала. Сняг и лед се бяха изсипали в залата и бяха затрупали средата й, но по краищата пораженията бяха по-малки. Светлината идваше от няколкото оцелели глобуса и проникваше несигурно изпод падналия лед. Зачудих се колко ли дълго ще продължат да светят глобусите. Дали бяха дело на магията на Бледата жена, или и те бяха реликви от Праотците?

Пристъпих с предпазливостта на плъх, изследващ непозната стая, промъквах се покрай стените, където ледът бе най-малко. Прескачах отделни парчета и се страхувах, че пътят ми ще се окаже блокиран. Накрая обаче успях да се добера до отсрещната страна, където се намираше тронът.

Падналият лед беше пощадил тази част на залата. Лавината бе спряла само на няколко стъпки от трона. Той бе прекатурен и разбит, но вероятно това бе дело на оживелия каменен дракон. Кебал Тестото явно бе излязъл през отвора в средата, не оттук. Останките на двама мъже се подаваха от лавината. Може би бяха телата на онези, с които се бе сражавал Предан, или просто бяха извадили лошия късмет да се озоват на пътя на дракона. От Бледата жена нямаше и следа. Надявах се да я е сполетяла същата участ.

Изпопадалите глобуси осветяваха слабо района. Всичко около мен бе лед и сини сенки. Обиколих преобърнатия трон и се опитах да си спомня къде точно беше прикован Шутът. Сега ми се струваше, че е невъзможно драконът да е бил толкова грамаден, колкото ми се бе видял. Напразно се оглеждах за паднали окови или за тялото на приятеля си. Накрая се изкатерих върху ледената купчина и огледах залата.

Почти моментално забелязах познатия водовъртеж от цветове и форми. Стомахът ми се свиваше, докато бавно слизах и вървях към него. Накрая спрях и вперих поглед пред себе си, неспособен да изпитам никаква мъка, а единствено изгарящ ужас и изумление. Скрежът не скриваше нищо. Накрая се отпуснах на колене, но не зная дали го направих, за да го видя по-добре, или защото треперещите ми крака се огънаха.

Дракони и змии се преплитаха в изхвърлените гънки. Очертаваше ги ален скреж. Нямаше нужда да я докосвам; не можех да събера сили да я докосна, но и не бе нужно да го правя, за да знам, че е замръзнала здраво в пода. Веднага щом топлината я бе напуснала, тя се бе превърнала в едно цяло с леда.

Бяха одрали татуираната кожа от гърба му.

Коленичих до нея като поклонник. Несъмнено бяха действали бавно и методично, за да не я повредят. Въпреки че се беше нагънала при падането, знаех, че кожата е едно парче, покривало целия му гръб. Не исках да си представям как са го държали и кой го е драл старателно. И тогава ми дойде нова мисъл, която измести ужасната картина. Бледата жена не беше отнела живота му по този начин, за да си отмъсти, когато разбра, че не й се подчиних и събудих дракона. Беше го направила за забавление, може би беше започнала да дере бавно кожата му веднага след като ме изведоха от залата. И я бе оставила да замръзне на пода като захвърлена мръсна риза. Не можех да откъсна очи от нея. И през цялото време си представях всеки мъчителен миг от бавната му смърт. Точно това бе видял той; това беше краят, от който така се ужасяваше. Колко пъти го бях уверявал, че ще дам живота си, преди да видя как изтръгват неговия? А ето че стоях на колене тук. Жив.

По някое време дойдох на себе си. Не бях изгубил съзнание и не зная къде са били мислите ми, само че сякаш се събудих след дълго пребиваване в непрогледен мрак. Изправих се вдървено. Нямаше да се опитвам да освободя от леда ужасния й трофей и да го отнеса със себе си. Това не бе част от моя Шут. А жестокото клеймо, което му бе сложила тя, постоянното й напомняне, че накрая ще трябва да дойде при нея и да й върне онова, което е изписала върху кожата му. Така че нека си лежи завинаги в леда. С разпалваща се ненавист и засилваща се мъка с внезапна увереност разбрах къде ще намеря тялото на приятеля си.

Когато се изправих, видях някаква заоблена повърхност, хвърляща сиви отблясъци. Намираше се недалеч от захвърлената кожа. Коленичих, махнах скрежа и разкрих покрито с кръв парче от Петльовата корона. Скъпоценният камък намигна от изваяното птиче око. Това взех със себе си. То принадлежеше и на двама ни с Шута. Нямаше да го оставя тук.

Напуснах разрушената зала и тръгнах по замръзналите като сърцето ми коридори. Проходите изглеждаха еднакви във всички посоки и не можех да се съсредоточа и да си спомня как точно ме довлякоха до нея, още по-малко къде се намираше тъмницата, в която ме бяха затворили. Но знаех със сигурност накъде да вървя. Трябваше да стигна до първия коридор, в който бяхме влезли с Шута.

Търсенето ми отне повече от остатъка от нощта. Вървях, отдавна забравил за умората. Студът ме смушкваше, ушите ми се напрягаха да чуят въображаеми звуци. Нямаше и следа от живо същество. Накрая дори очите ми се умориха да стоят отворени и реших да почина. Оставих раницата си в ъгъла на малък склад за дърва за огрев и опрях гръб в нея. Стиснах меча си и отпуснах глава на коленете си. Задрямах неспокойно, докато кошмарите не ме събудиха и не ме накараха да продължа.

Накрая открих спалнята й. Замръзналите мангали бяха осеяни с висулки. Глобусите светеха ярко и можех да видя цялата стая, богато украсените гардероби, елегантната маса с огледало и гребени, накитите, проблясващи върху сребристо дръвче. Явно някой беше разграбил помещението — един от гардеробите беше отворен и по пода бяха разхвърляни дрехи. Зачудих се как ли са пропуснали скъпоценностите. Меките завивки на леглото й бяха покрити със скреж. Не се задържах тук дълго. Не исках да гледам забитите в стената празни окови срещу леглото й, нито кървавите петна по ледената стена.

Зад спалнята зееше друга врата. Хвърлих поглед, докато минавах край нея, после спрях и се върнах. В средата на стаята имаше маса, а покрай стените се издигаха библиотечни рафтове. Бяха запълнени, а свитъците — навити и завързани по приетия в Шестте херцогства начин. Знаех какво ще намеря, но въпреки това се чувствах странно. Взех напосоки един свитък и го развих. Точно така. Работа на майстор Трийний. Свитъкът бе посветен на правилата за поведение на кандидатите за обучение. Строго се забраняваше погаждането на номера с помощта на Умението. Пуснах го да падне на ледения под и взех друг. Този беше по-нов и разпознах закръгления почерк и наклонените букви на Настоятелност. Думите се закривиха пред насълзените ми очи. Оставих свитъка също да падне на пода. Вдигнах очи и огледах стаята. Това бе изчезналата библиотека на замъка Бъкип, продадена според слуховете от Славен, за да осигури средствата за разточителния си живот в Трейдфорд. Работещите за Бледата жена и Кебал Тестото търговци бяха купили от най-младия принц знанията за магията на Пророците. Наследството ни бе заминало на север при островитяните, след което бе попаднало тук. Тук Бледата жена се бе учила как да обръща собствената ни магия срещу нас, тук бе чела за създаването на каменен дракон. Сенч би платил прескъпо за един-единствен следобед на това място. Намирах се в съкровищница на изгубено знание. Но с него не можеше да се купи онова, което желаех най-много — възможност да постъпя другояче. Поклатих глава, обърнах се и излязох.

Накрая намерих тъмниците, в които бяха държали майката и сестрата на нарческата. Пиотре бе оставил вратите отворени, когато бе освобождавал роднините си. В следващата килия ме очакваше по-зловеща гледка. Трима мъртъвци се търкаляха на пода. Запитах се дали са свършили като биещи се помежду си Претопени, или смъртта на дракона ги е превърнала отново в хора и са загинали от студ и глад, след като разумът и чувствата отново са се върнали при тях.

Вратата на килията на Ридъл и Хест беше отворена. Тялото на Хест лежеше по очи на пода. Насилих се да погледна лицето му. Студът и смъртта го бяха направили черно. След кратко колебание се наведох и го хванах за раменете. Беше трудно, но успях да освободя тялото му от пода. Работата не бе от приятните — беше здраво замръзнал в леда. Извлачих го до килията на Ертре и го положих на дървеното легло. Събрах всичко, което можеше да гори — старите постелки и сламата по пода. Натрупах подпалките около тялото му и пожертвах половината от маслото, което бях взел, за да изгоря останките на Шута. Мина малко време, преди сламата да се запали, но след това пламъците обхванаха маслото и плъзнаха по подпалките. Изчаках, докато огънят се разгори около тялото, след което отрязах кичур коса и го хвърлих в кладата — традиционната жертва в Шестте херцогства, когато се прощаваш с другар.

— Не е било напразно, Хест. Не е било напразно — казах му, но докато се отдалечавах от горящия му труп, се запитах какво всъщност сме постигнали. Само времето можеше да покаже, а аз все още не бях готов да мисля, че освобождаването на дракона е триумф за човечеството.

Така оставаше последната стая. Разбира се. Точно така Бледата жена бе искала да унизи за последно Шута, да му се подиграе още веднъж и тържествуващо да се освободи от него. Намерих приятеля си в стаята, пълна с изпражнения и отпадъци, до купчина помия и мръсотия.

Бил е жив, когато са го изхвърлили тук. Искала е да знае за последното си унижение. Беше успял да изпълзи в един относително чист ъгъл. И там бе умрял, свит под някакво мръсно зебло. През целия си живот моят Шут бе изключително чистоплътен и не се съмнявам, че да умре сред мръсотията е било допълнително мъчение за него. Не зная дали някой бе метнал платнището отгоре му, или го е намерил сам, преди да умре свит на кълбо върху ледения под. А може би бяха увили тялото му в него, за да го мъкнат по-лесно. Кръв и телесни течности бяха пропили грубата тъкан и тя бе полепнала по смалилото се тяло. Беше свил колене и прибрал брадичка до гърдите си, лицето му бе изкривено от болка. Блестящата му коса бе разпиляна и сплъстена, виждаха се петна кръв.

Поставих длан върху студеното му чело. Не знаех какво ще направя, докато не го направих. Пресегнах се към него с цялото си Умение и го затърсих. Намерих единствено неподвижност. Опрях и двете си ръце върху бузите му и проникнах в него. Проучих тялото, пробивах си с мъка път там, където навремето свободно бе текъл живот. Опитах се да го излекувам, да го събудя за живот. Тръгни! — заповядах на кръвта му, Живей! — на плътта.

Но тялото му твърде дълго бе стояло неподвижно. С неохота признах онова, което много добре знае всеки ловец. Гниенето започва от момента на смъртта. Малките частици, които образуват плътта, се превръщат в мърша, освобождават се една от друга, за да намерят свобода и да се превърнат в нещо друго. Кръвта му бе гъста, кожата бе станала просто торба, пълна с разлагаща се плът. Останал без дъх, аз продължавах да я бутам, заповядвах й да живее, но бе все едно да се мъча да раздвижа ръждясали и клеясали панти. Частите, които преди се движеха самостоятелно, сега представляваха едно неподвижно цяло. Сега действаха други сили, които разделяха най-дребните частици и ги разрушаваха подобно на стривано на брашно зърно. Всички малки връзки бяха разкъсани. Въпреки това не се предавах. Опитах се да задвижа ръката му. Помъчих се да накарам тялото му да поеме дъх.

Какво правиш?

Беше Шишко, леко раздразнен, че съм нарушил съня му. Изведнъж изпитах дива радост, че го усещам до себе си.

Шишко, намерих го. Шута, моя приятел, лорд Златен. Намерих го. Помогни ми да го изцеля. Моля те, дай ми силата си.

Отнесе се към молбата ми със сънлива търпимост.

Добре. Шишко ще се опита. — Изобщо не се опита да скрие широката си прозявка. — Къде е той?

Тук! Точно тук! — посочих чрез Умението неподвижното тяло пред себе си.

Къде?

Ето тук! Тук, Шишко. Под ръцете ми.

Там няма никой.

Напротив, има. Докосвам го, ето виж. Моля те, Шишко. — И в отчаянието си се обърнах към всички. — Предан, Сенч. Моля ви. Дайте ми сила и Умение за изцеление. Моля ви.

Кой е ранен? Само не Шишко! — веднага се обади паникьосаният Сенч.

Не, нищо ми няма. Иска да излекува някой, който го няма.

Тук е. Намерих тялото на Шута, Сенч. Моля те. Вие успяхте да ме върнете. Моля ви. Помогнете ми да го изцеля, помогнете ми да го върна!

Фиц, всички сме тук и знаеш, че ще го направим за теб — успокояващо рече Предан. — Може да се окаже по-трудно, щом сме разделени, но ще опитаме. Покажи ни го.

Тук е! Точно тук, докосвам го. — Изведнъж ме обхвана яростно нетърпение. Защо се държаха като тъпаци? Защо не ми помагаха?

Не го усещам — след дълго мълчание каза Предан. — Докосни го.

Та аз го докосвам! — Наведох се над Шута и прегърнах свитото му тяло. — Държа го. Моля ви. Помогнете ми да го изцеля.

Това ли? Това не е човек. — Шишко явно беше объркан. — Не можеш да изцелиш боклук!

Побеснях.

Той не е боклук!

Всичко е наред, Шишко — меко рече Предан. — Не се обиждай. Не си казал нищо лошо. Зная, че не си искал да засегнеш никого. — После се обърна към мен. — О, Фиц, ужасно съжалявам. Но той е мъртъв. И Шишко е прав, по своя пряк начин. Той се превръща в… в нещо друго. Не мога да го усетя като тяло. А само като… — Млъкна, неспособен да произнесе думите.

Мърша. Леш. Разлагащо се месо. Боклук.

Сенч заговори спокойно, сякаш ми припомняше начален урок.

Изцелението е функция на живото тяло, Фиц. Умението може да го ускори, но го прави тялото. Когато е живо. Това, което държиш, не е Шутът, Фиц. А празната му обвивка. Не можеш да го накараш да живее, както не можеш да вдъхнеш живот на камък. Няма начин да го съживиш.

Дори и да го накараш да заработи отново, няма кого да сложиш вътре — прагматично добави Шишко.

Мисля, че тогава най-сетне осъзнах реалността. Трупът, който държах, вече не бе Шутът. Духа му го нямаше.

Сякаш мина много, много време. После Сенч отново заговори меко:

Фиц. Какво правиш в момента?

Нищо. Просто седя. Провалих се. Отново. Точно както с Бърич. Той е умрял, нали?

Почти виждах примирението на лицето на стареца. Знаех, че ще въздъхне и ще каже, че отново държа да събера всичката си болка на една купчина и да я приема цялата.

Да. Умря. Синът му беше до него. Уеб също. Всички го почетохме. Спряхме корабите, за да сме заедно, когато го пуснаха в морето. Точно както ти трябва да пуснеш Шута.

Не исках да се съгласявам с думите му, нито да отговарям. Придобитите за цял живот навици са силно нещо. Отклоних вниманието на Сенч.

Намерих свитъците. Откраднатата библиотека. Тук, в крепостта на Бледата жена. Само дето не мисля, че това място е наистина нейно. Видях някои неща и те ме навеждат на мисълта, че тук някога са живели Праотци.

Сенч ме изненада.

По-нататък, Фиц. Ще имаме предостатъчно време да обмислим как да си върнем свитъците. Сега искам да ме изслушаш. Почети тялото на приятеля си, както намериш за подобаващо. Освободи го. После двамата с Шишко побързайте обратно към брега. Ще бъда на кораба, който ще дойде да ви вземе. Направих грешка. Май не трябваше да те оставяме сам с такава мъка.

Грешеше. Мъката създава своя самота и знаех, че трябва да я преживея. Отстъпих, тъй като това бе единственият начин да го накарам да ме остави на мира.

С Шишко ще бъдем на брега за кораба. Не е нужно да идваш. Няма да позволя да ни се случи нещо лошо. Но засега предпочитам да остана сам, ако нямаш нищо против.

Никакви кораби! — решително отсече Шишко. — Никога повече. Не. Предпочитам да си остана завинаги тук, отколкото да се кача на кораб.

Шишко не е ли с теб? — неспокойно попита Сенч.

Не. Той ще ти обясни. Имам още една задача, Сенч. Благодаря. На всички ви. Благодаря, че се опитахте.

Вдигнах стените си и се изолирах от тях. Усетих как Предан се опитва да стигне до мен, но в момента не можех да понеса дори неговото нежно докосване. Отделих се, докато Шишко сънено им разправяше, че Черният мъж готви чудесно. В последния момент почувствах едва доловимо докосване. Може би Копривка се опитваше да ме утеши.

Но за мен нямаше утеха и не исках да я излагам на болката си. Скоро щеше да си има своя, при това предостатъчно. Спуснах преградата. Време беше да се заема със смъртта.

Отделих тялото на Шута от пода — останаха очертание от свитото му тяло и кичур златни коси да отбележат мястото, където е умрял. Усещах го като плътна и студена тежест в ръцете си. Мъртъв сякаш тежеше по-малко, отколкото приживе, сякаш при заминаването си духът му бе взел със себе си значителна част от него.

Притисках го свит към гърдите си. Изцапаната му златна коса бе под брадичката ми, пръстите ми усещаха грубото зебло. Вървях празен по ледените коридори. Минахме помещението, в което продължаваше да гори Хест. Димът от кладата пълзеше по тавана над нас и изпълваше неподвижния въздух с миризмата на печено месо. Можех да положа тялото на Шута при неговото, но не ми се видя правилно. Приятелят ми трябваше да изгори сам, да се сбогуваме насаме. Продължих напред, подминавах останалите килии.

След време осъзнах, че му говоря на глас.

— Къде? Къде искаш да извърша това нещо? Мога да те сложа на леглото й и да те изгоря сред всичките й богатства… би ли пожелал това? Или ще кажеш, че всяко докосване с нещо нейно ще те омърси? Къде бих искал да изгорят мен? Вероятно под нощното небе, за да пращам своите искри към звездите. Това ще ти хареса ли, Шуте? Или би предпочел да бъдеш в шатрата на Праотците със собствените си вещи, затворен в уединението, което така обичаше? Защо никога не сме разговаряли за тези неща? Човек би трябвало да знае подобни неща за най-добрия си приятел. Но в края на краищата има ли изобщо някакво значение? Смъртта е смърт, пепелта — пепел… но бих предпочел нощният вятър да разнесе пушека ти. Би ли ми се смял за това? Богове. Би ли могъл да ми се смееш за каквото и да било вече?

— Колко трогателно.

Насмешливата жилка, острият като бръснач сарказъм и гласът, който така приличаше на неговия, накараха сърцето ми да спре. Стегнах стените си още повече, но не последва атака. Обърнах се с оголени зъби към нея. Стоеше на входа на спалнята си. Беше облечена в хермелинова мантия, бялата козина се прекъсваше от мъничките черни опашки, създаващи неравномерна шарка. Увиваше я от раменете до пода, скриваше цялото й тяло. Въпреки богатата дреха изглеждаше измършавяла. Съвършеното като на статуя лице бе хлътнало до костите, бялата й коса бе невчесана и разпиляна като суха слама около лицето. Безцветните й очи бяха изгубили блясък, приличаха на очите на изхвърлена на пясъка риба.

Стоях пред нея, притиснал трупа на Шута до гърдите си. Знаех, че е мъртъв и че не може да го нарани повече, но въпреки това отстъпих назад, сякаш все още трябваше да го пазя от нея. Сякаш някога съм успял да го предпазя!

Тя повдигна брадичка, оголвайки бялата колона на шията си.

— Хвърли това нещо. И ела да ме убиеш.

Дали заради това нейно предложение първоначалното ми намерение сега ми се струваше толкова лоша идея?

— Не.

Изведнъж ми се прииска единствено да остана съвсем сам. Исках да остана насаме със смъртта. А тя най-малко можеше да бъде свидетел и да се наслаждава на мъката ми.

— Махай се — казах й и сам не познах ниското ръмжене, излязло от гърлото ми.

Тя се разсмя — като разбиващи се в камък висулки.

— Махай се! Това ли е всичко? Махай се? Какво страшно отмъщение е приготвил Фицрицарин Пророка за мен! О, това трябва да се опише в легенди и балади! „Изправи се той, прегърнал свой любим, и рече на врага си: «Махай се!»“

Разсмя се, но в смеха й нямаше мелодичност, а сякаш камъни се търкаляха по скалист склон. Когато не отговорих, смехът й замря. Впери поглед в мен и за момент като че ли се обърка. Наистина си мислеше, че може да ме накара да го пусна и да я нападна. Наклони глава, изгледа ме и заговори отново. Този път гласът й бе по-нисък.

— Чакай малко. Разбирам. Още не си отворил малкия ми подарък за теб. Не си видял всичко, което му сторих. Чакай да видиш ръцете му и онези негови изкусни и изящни пръсти! О, а също зъбите му и езика, който говореше така остроумно, за да те забавлява. Направих го специално за теб, Фицрицарин, за да можеш в пълна мяра да съжалиш, че ме отхвърли така презрително. — Млъкна за момент, след което каза, сякаш ми напомняше: — Хайде, Фиц. Тук заявяваш, че ще ме убиеш.

Тъкмо се канех да изрека тези думи. Преглътнах ги. Беше успяла да ги направи празни и детински. Наместих товара си, обърнах й гръб и продължих напред. Защитните ми стени бяха вдигнати, но дори и да ги бе атакувала, не го усетих. Гърбът ми бе незащитен и си признавам, че ми идеше да побягна. Запитах се защо всъщност наистина не я убих. Отговорът ми се виждаше твърде прост, за да е истина. Не исках да оставям тялото му на пода й, докато го правя. Нещо повече — не исках да правя каквото и да било, което тя очакваше от мен.

— Викаше те! — заговори тя след мен. — Предполагам си мислеше, че е на крачка от смъртта. Разбира се, че не беше. Знам си работата! Но той си мислеше, че болката ще го убие, и те викаше. „Любими! Любими!“

Имитацията на агонизиращия му глас бе съвършена. Настръхнах, сякаш Шутът ми бе проговорил от оня свят. Въпреки решимостта си забавих крачка. Притиснах тялото му към гърдите си и сведох глава над неговата. Мразех, че думите й извикаха сълзи в очите ми. Трябваше да я убия. Защо не го направих?

— Имал е предвид теб, нали? Ама разбира се, че теб, макар че може и да не си го знаел. Не вярвам да си запознат с обичаите на народа му; знаеш ли, че разменят имената си, за да покажат създадените за цял живот връзки? Наричал ли си го някога със своето име, за да му покажеш, че ти е толкова скъп, колкото собственият ти живот? Или си се показал като прекалено голям страхливец, за да му го признаеш? Така ли е?

Страшно ми се искаше да я убия. Но трябваше да оставя тялото му, а нямаше да направя това. Бледата жена нямаше да ме накара отново да го изоставя. Нямаше да го оставя на леда и да погледна назад към нея. Изгърбих се, сякаш да се защитя от шибащите й думи, и продължих.

— Така ли е? Така ли е? Така ли е?

Очаквах гласът й да заглъхне с отдалечаването ми от нея. Но вместо това той зазвуча по-силно и тонът й ставаше все по-гневен и все по-гневен, докато мяташе омразния въпрос към мен. Не след дълго разбрах, че ме следва. Думите й вече приличаха на дрезгав писък. Така грачат гарваните, когато се призовават на пиршество на бойното поле.

— Така ли е? Така ли е? Така ли е?

Дори когато я чух да тича зад мен и знаех, че ще ме нападне, не можех да пусна тялото на Шута. Задържах го и се извърнах, за да посрещна безумната й атака с рамо. Май не очакваше точно това. Може би се надяваше, че ще я посрещна с изваден меч. Опита се да спре, но леденият под я предаде. Подхлъзна се и се блъсна в мен. Продължавах да държа Шута, когато се блъснах в стената, но някак успях да се задържа на крака. Не и тя. Просна се на леда и изпъшка. Изгледах я тъпо, чудех се как едно падане може да й причини такава мъчителна болка. И докато се опитваше да се изправи, видях какво е криела от мен.

Разказът на Ридъл бе верен. Взирах се в почернелите съсухрени чукани, с които се мъчеше да си помогне. Не можеше нито да се изправи, нито да ги скрие под робата си. Погледнах в безцветните й очи.

— Ти си страхливката — казах студено. — В последния миг не си могла да се отдадеш, нито дори да завършиш видението си за това какъв трябва да е светът. Нямаш неговия кураж. Той прие цената, която съдбата му бе подготвила. Прие болката и смъртта си. И победи. Той тържествува. А ти се провали.

Бледата жена издаде нещо между скимтене и писък и ме изгледа с ненавист и ярост. Заблъска стените ми, но не успя да ги пробие. Може би бе черпила силата за магията си от Кебал Тестото? Гледах я как се опитва да се изправи. Полите на дългата мантия се бяха заплели в краката й и й пречеха. Черните останки от ръцете й бяха безполезни. От лакътя надолу бяха съсухрени и завършваха с овъглени краища. Виждаха се костите. От дланите и пръстите не бе останало нищо. Драконът й ги бе взел, преди да успее да се откъсне от него. Спомних си как бяха изчезнали Искрен и Кетъл, как се разтопиха в дракона, който бяха създали с такава любов за доброто на хората си. Обърнах се и тръгнах.

— Спри! — заповяда ми тя. Гласът й бе изпълнен с ярост. — Убиваш ме тук! Видях го, виждала съм го стотици пъти в кошмарите си. Убий ме веднага! Такава е съдбата ми, ако се проваля. Ужасявах се от нея, но сега я призовавам! Виденията ми винаги са били истина. Съдбата ти е да ме убиеш.

Заговорих през рамо, без изобщо да обмислям думите си.

— Аз съм Изменящият. Променям нещата. И не само това. Времето, в което сме сега, е онова, което избра Шутът. Аз живея в неговото бъдеще. В неговото видение аз те оставям. И ти умираш бавно. Сама.

Тя закрещя. Крещя, докато не остана без дъх. Чух хрипливото й дишане. Продължих напред.

— Ти все още си Изменящият! — изкрещя тя след мен. В гласа й вече имаше единствено отчаяние и изумление. — Ако няма да ме убиваш, то се върни и използвай Умението си, за да ме изцелиш. Ще ти се подчинявам във всичко! Можеш да ме използваш както пожелаеш и ще те науча на всичко, което зная от свитъците! Ти имаш силата да владееш тази магия! Изцели ме и ще ти покажа пътя към силата. Ще станеш законен крал на Шестте херцогства, на Външните острови, на целите Прокълнати брегове! На всичко. Ще изпълня всичките ти мечти, ако се върнеш!

Мечтата ми бе мъртва в ръцете ми. Продължих да вървя.

Чух драскането на черните й чукани по леда. Приличаше ми на преобърнат бръмбар в леген, който отчаяно размахва крака, за да се изправи. Не погледнах назад. За миг се запитах дали е видяла този момент, дали си е представяла как гледа гърба ми, докато се отдалечавам. Не, неочаквано разбрах аз. Черният мъж го беше казал. Сега вървях в света на Шута, в бъдещето, което той беше оформил. Тук тя не можеше да вижда, не можеше да предсказва. Това време не беше нейното. А онова, което беше избрал той.

Не мисля, че по природа съм жесток, но все пак не изпитах абсолютно никакви угризения за постъпката си. Чух я как изрева като попаднало в капан животно, но не се обърнах. Завих на една пресечка и продължих по пътя, по който бях дошъл.

Бях неописуемо уморен, измръзнал и гладен. Но никоя от тези несгоди не можеше да се сравнява с мъката ми. В един момент от очите ми потекоха сълзи. Капеха върху златната коса на Шута и превръщаха тунелите пред мен в безизразен лабиринт. Може би в замаяното си състояние съм пропуснал някой от знаците на стената. Разбрах го и се върнах назад, но се озовах в непознат коридор. Стигнах до стълбище с изронени стъпала и се опитах да се изкача, но не успях с товара в ръцете си. Обърнах се и продължих да вървя, докато не се изгубих съвсем.

По едно време проснах наметалото си на пода и поспах, прегърнал с една ръка замръзналото му тяло. Когато се събудих, порових в раницата, намерих малко сухари и ги изядох. Отпих вода от манерката, после намокрих края на наметалото и избърсах кръвта и мръсотията от разкривеното му лице. Не можех да избърша болката от челото му. Станах, вдигнах го и продължих напред, напълно изгубил ориентация в неизменната бледа светлина. Може би бях малко полудял.

Стигнах до място, където едната стена на коридора бе от лед, а другата — от камък. Трябваше да обърна назад, но последвах водещия нагоре проход като привлечена от светлината на фенер нощна пеперуда. Стигнах до изсечени в камък стъпала и започнах да се изкачвам. Синкавата светлина на блестящите глобуси си оставаше все същата, така че носех тялото на Шута през намиращ се извън времето лабиринт от полегати стъпала, които се виеха безкрайно нагоре. На една площадка спрях да си поема дъх. На нея имаше дървена врата, дъските й бяха сухи и се цепеха. Отворих я с надеждата да намеря гориво за кладата му.

Дори да имах някакви съмнения, че това ледено царство някога е принадлежало на Праотците, помещението пред мен окончателно ги разсея. Бях виждал и преди подобни мебели, нахвърляни из запустелите руини на града до реката. Бях виждал и карта като намиращата се в стаята, макар че тази приличаше по-скоро на карта на света, отколкото само на един град и околностите му. Намираше се върху маса в центъра на помещението. Беше кръгла, но не плоска, нито пък беше начертана на хартия. Всеки остров, всеки бряг, всеки гребен на вълна беше изваян. Мънички планини се издигаха във вериги, морето беше накъдрено. Блестящи реки се извиваха през зелени равнини.

Точно в центъра на картата се намираше остров, най-вероятно Аслевял. Около него морето бе изпъстрено с други парчета суша. На югозапад видях крайбрежието на Шестте херцогства, макар на доста места да ми се видя малко неточно. На север имаше някаква неизвестна ми земя, а от другата страна на широкото море, в източния край на картата, се виждаше брегова линия — там, където според традицията имаше само безкраен океан. По картата бяха разхвърляни мънички скъпоценни камъни, всеки отбелязан с руна. Някои сякаш светеха с вътрешна светлина. Една проблясваше в бяло на самия Аслевял. Четири, разположени в квадрат, искряха в Бък, недалеч от устието на реката. Имаше още няколко из Шестте херцогства, някои ярки, другите — помръкнали. Виждаха се също и в Планинското царство, както и на равни интервали покрай Дъждовитата река, макар че много от тях не светеха. Кимнах бавно. Ама разбира се.

Смътно усещах болката в ръцете и гърба, но така и не ми мина през ум, че мога да оставя за момент товара си и да си почина. Както можеше да се очаква, в ъгъла имаше врата, водеща към друго стълбище. Беше по-тясно от предишното и стъпалата бяха по-стръмни. Изкачих се бавно, без да гледам в краката си. Светлината бавно се променяше. Синкавото сияние постепенно се сменяше със сумрачната светлина на деня. Накрая се озовах в помещение на кула със стъклени прозорци. Единият панел бе пукнат и всички прозорци бяха покрити със скреж. По тавана можеше да се съди, че отгоре се издига висок връх и стръмни стрехи. Надзърнах през пукнатината. Сняг. Носен от вятъра сняг. Не се виждаше нищо друго.

Стълбът на Умението се издигаше в центъра на помещението. Руните по него изглеждаха като изрязани вчера. Бавно обиколих стълба, докато не намерих руната, която търсех. Кимнах. Притиснах Шута до гърдите си.

— Да се връщаме — тихо рекох в изцапаната му с кръв коса.

Разтворих длан и влязохме в стълба.

Може би Умението ми бе станало по-силно, а може и този стълб да работеше по-добре от другите, които бях срещал. С Шута в ръце прекрачих от зима в лято, от каменна кула в останките от пазарски площад. Около мен шепнеше зелена гора. Направих още две крачки и паднах на колене, едновременно от умора и благодарност. Ето че тук не ми се виждаше като светотатство да оставя тялото му върху чистия камък и земя. Седнах до него да си почина. Цареше тишина, нарушавана единствено от крясъците на птици и бръмченето на насекоми. Погледнах обраслия път, минаващ като тунел през зелената гора. Знаех, че ако тръгна по него, ще изляза в Каменната градина, където спяха драконите на Праотците. Вдигнах очи към изронената колона, върху която навремето бе кацнал младият Шут и го бях видял как се е превърнал в бяло момиче с петльова корона.

— Добро място — прошепнах. — Радвам се, че се върнахме тук.

Легнах по гръб и затворих очи. Заспах.

На топлината й трябваше време, за да проникне в мен. Когато се събудих, вече ми беше горещо. Замръзналото тяло на Шута се топеше и омекваше под слънчевите лъчи. Свалих зимните си дрехи като стара кожа и останах само по туника и гамаши. След като бяхме тук, сами и заедно, усещането, че трябва да бързам, започна да изчезва. Тук имаше време. Време, което принадлежеше единствено на него и на мен, време, в което можех да направя нещата както подобава.

Донесох вода от потока, от който бяхме пили някога. Нежно измих лицето му, избърсах кръвта от устните му и пригладих косата над разкъсаното му ухо. Когато намерих сили да го направя, свалих зеблото от оголената му плът. Онова, което видях, ме замая. Да. Тя беше права. Наистина съжалих, че съм й обърнал гръб, вместо да й дам мъчителната смърт, която заслужаваше. Но докато изправях, доколкото можех, измъчените и вкочанени крайници и бършех със зелени листа и трева мръсотията и засъхналата кръв, цялата ми ненавист изчезна. Това бе моят Шут и щом не бях успял да го спася от смъртта, можех поне да го изпратя достойно.

Беше се свил, сякаш за да прикрие с тялото си последното си съкровище. Безжизнените му ръце стискаха Петльовата корона. Внимателно измъкнах сивото дърво от пръстите без нокти. Мъчителите му бяха счупили короната, може би докато го бяха пребивали, но той я бе поправил, преди да умре. Призля ми, когато видях как го е извършил, как е използвал собствената си съсирваща се кръв, за да съедини парчетата. В пръстена имаше дупка! Запитах се дали това го е натъжило.

Бавно извадих от кесията си парчето, което бях намерил на пода в тронната зала. Само то липсваше. Потопих ръбовете в топящата се кръв и го долепих до останалите, за да завърша короната. Мокро от кръвта, дървото се изду и се закрепи, сякаш никога не е било чупено. Не знаех какво точно съкровище е това. Каквото и да означаваше за него, щях да го изпратя от този свят с короната на главата.

Оставих я, за да събера борови иглички, сухи клони и трева. Докато се занимавах с това, неусетно приближи вечерта. Когато бях готов, опънах наметалото си върху погребалната му клада. Тъмносиньото небе блещукаше над нас и лятото сякаш затаи дъх в очакване на първите звезди. Искрите от горящото му тяло щяха да се присъединят към тях. Повдигнах го и го положих върху наметалото. Опитът ми казваше, че боровите иглички ще горят добре и огънят ще го погълне. С натежало сърце седнах на един камък наблизо с Петльовата корона в скута. Липсваше й само едно нещо, за да бъде завършена.

Извадих рулото от раницата си и внимателно го развих. Бавно извадих перата от брега на Другите. Вдигах ги едно по едно и за пореден път се възхитих на изкусната им изработка. Въпреки дългия път, който бяха изминали с мен, перата си оставаха непокътнати. Така и не разбирах защо майсторът е избрал такъв лишен от блясък материал. Дървото бе матово и безизразно като стрелата, която Шутът бе дал на Пъргав.

Отне ми известно време, докато поставя всяко перо на съответното му място. Едва сега забелязах, че по краищата им има различни бразди и всяко едно влиза в точно определения му отвор. Когато поставих и последното на мястото му, уморените ми очи сякаш видяха по короната и перата да преминава вълна от цветове. Може би бе просто дъга, появила се за миг в напиращите ми сълзи. Избърсах нетърпеливо очи. Време бе да приключа с това.

Короната зажужа тревожещо между пръстите ми, подобно на уловена в шепа муха. Запитах се какво държа. Каква мощна магия на Праотците бе уловена тук, задържана през цялото време до смъртта на Шута? За момент погледът ми се задържа върху меките очертания на петльовите глави по короната. Или Шутът така и не бе намерил време да я боядиса както си я спомняхме, или боята не се бе задържала. Тук-там в по-дълбоките бразди все още се виждаха остатъци цвят. Малките скъпоценни камъни все още намигаха в две от очите; останалите бяха безизразни и пусти. Виждаха се тъмните жилки там, където короната бе счупена и залепена с кръвта на Шута. Почуках внимателно една от тях, за да видя дали държи здраво. Държеше и Шутът внезапно се появи в съзнанието ми. Споменът за него бе толкова ярък и цял, че се сгърчих от обхваналата ме мъка.

Седнах тежко на кладата до него. От трупното вкочанясване тялото му си оставаше все така свито. Нищо не можех да направя. Искаше ми се да мога да махна изражението на ужас и болка от лицето му, преди да го изпратя от този свят. Пригладих златните му коси от смуглото чело.

— Ох, Любими.

Наведох се и целунах челото му за сбогом. И тогава, разбрал колко е правилна онази чуждоземна традиция, го нарекох със своето име. Защото знаех, че когато го изгоря, това ще е край и за мен. Човекът, който бях, нямаше да преживее тази загуба.

— Сбогом, Фицрицарин Пророк.

Взех короната с двете ръце да я поставя на главата му. И изведнъж почувствах, че сякаш целият ми живот ме е насочвал към този момент. Беше жестоко, че най-силното течение в него ме е водело към този абсолютен край и загуба. Но нямах други възможности за избор. Някои неща не могат да се променят. Беше време да коронясам краля на шутовете и да го изпратя по пътя му.

Спрях.

Имах чувството, че като правя това, заставам сам срещу съдбата и хвърлям предизвикателство на потока на времето. Знаех какво трябва да направя. Трябваше да коронясам моя Шут и да изсипя върху кладата останалото масло. Една, най-много две искри щяха да са достатъчни за изсъхналите дърва. От него нямаше да остане нищо, димът му щеше да се развее от летния вятър в страната отвъд Планинското кралство. А след това щях да се върна през стълба на Аслевял, да прибера Шишко и да се върна в малкия залив, за да чакам кораба. Това бе правилното, това бе неизбежното, това бе каналът, по който искаше да тече целият свят. Животът щеше да продължи без Шута, защото той бе мъртъв. Виждах съвсем ясно всичко това, сякаш винаги бях знаел, че ще се стигне дотук.

Той бе мъртъв. Нищо не можеше да промени това.

Но аз бях Изменящият.

Рязко се изправих. Вдигнах бръмчащата корона високо над главата си и я разтресох към небето.

— Не! — изревах. И до днес не зная към кого се обръщах. — Не! Нека бъде различно! Не по този начин! Каквото и да искаш от мен, вземи го! Но не позволявай всичко това да завършва така! Нека той вземе моя живот и да ми даде смъртта си. Нека той да бъде мен и аз — него. Приемам смъртта му! Чуваш ли ме? Приемам смъртта му за моя!

Вдигнах короната към слънцето. През сълзите ми тя засвети във всички цветове на дъгата, перата сякаш се развяваха леко на летния ветрец. И тогава, с почти физическо усилие, я откъснах от предначертания път на времето. Сложих я решително на главата си. Докато светът се въртеше около мен, легнах на погребалната си клада, прегърнах приятеля си и се отдадох на онова, което ме чакаше.