Съдбата на Шута

Глава 17Айсфир

Спомням си остатъка от нощта и цялото следващо денонощие, както болен от треска човек си спомня кошмарите си. Умът ми се мъчи всякак да забрави мъките, на които бях подложен. „Всичко е било в главата ти“, каза ми по-късно Сенч и много ме жегна лекотата, с която подмина мъченията ми. Искаше ми се да му кажа, че целият ни живот е в главите ни. Че къде другаде се случва той, къде другаде можем да добавим онова, което има значение за нас, и да извадим изгубеното? Едно събитие е просто събитие, докато някой не му придаде едно или друго значение.

Преживях го. Никой, който прави разлика между подобна билка и отрова, не е стигал до такива дълбини на отчаянието. По някое време през нощта Сенч прати Ридъл да ме търси. Той ме наметна с одеяло и ме поведе, бос и облечен в нелепата роба на Праотците, към шатрата на принца. Там, ако си спомням точно, прекарах няколко часа в обяснения как не мога да се понасям. По-късно Предан сподели, че никога не бил чувал толкова отегчително изброяване на въображаеми грехове. Спомням си, че на няколко пъти се опита да ме накара да се вразумя. Казах открито, че искам да се самоубия — мимолетна идея, която често съм обмислял, но никога не съм я споменавал на глас. Предан бе отвратен от разлигавените ми фантазии, а Сенч посочи, че това би била егоистична постъпка, която ни най-малко не би поправила глупостта ми. Мисля, че здравата му бе писнало от мен.

И въпреки това вината не бе моя. Не собствените ми мисли, а въздействието на билката ме караше да приказвам през цялата нощ до сутринта. На зазоряване Предан знаеше много повече за младежките ми ексцесии, отколкото съм смятал да му разкривам някога. Дори да се бе изкушавал да експериментира с елфова кора или семе на карис, сигурен съм, че тази дълга нощ изби всякакви подобни намерения от главата му.

Когато Шишко вече не можеше да понася прочувствените ми дрънканици, повикаха Ридъл да го заведе в палатката на Осезаващата котерия, където Уеб можеше да се погрижи за него. Сенч и Предан имаха намерение да се опитат да се свържат с Копривка тази нощ, но моето състояние направи съсредоточаването им невъзможно. Преди Шишко да тръгне, направиха опит да се свържат с мен като котерия. Успяха толкова, колкото и Шутът. Когато казах на Сенч за опита, той се навъси и разбрах неодобрението му, че изобщо съм си позволил подобен експеримент със смуглия човек.

На следващия ден Ридъл и Уеб вървяха с мен и Шишко. Сигурен съм, че Сенч бе наредил на Ридъл да ни съпровожда, но мисля, че Уеб дойде заради мен. И до днес се чудя какво му е казал Шишко, за да реши, че е важно да ми помага. Крачех мълчаливо, обзет от черно отчаяние, през безкрайното мъчение на ослепителния лед и носения от вятъра сняг. Ридъл и Шишко вървяха пред нас и почти не разговаряха. Уеб беше зад мен и през целия ден не каза нито дума. Лятото се бе върнало и вятърът, който ваеше снежните дюни и им придаваше фантастични форми, бе нежен и почти топъл. Спомням си, че птицата на Уеб направи два кръга над нас, нададе отчаян писък и отново се насочи към морето. Присъствието й ми напомни за собствената ми загуба и ме хвърли в ново море от скръб. Не се разхлипах, но сълзите се стичаха непрекъснато по лицето ми.

Понякога емоциите могат да са по-изтощителни от физическите усилия. Когато Пиотре оповести, че ще спрем, вече не ми пукаше за нищо. Стоях и гледах равнодушно как останалите вдигат палатките. Смътно си спомням как Пиотре се извини на Сенч, че неговият „пай за кураж“ ме е довел до това безпомощно състояние. Сенч прие извиненията му и отговори, че винаги съм бил непредсказуем и склонен да прекалявам с билките. Знам защо каза това, но въпреки това думите му се забиха в сърцето ми като ками. Не можех да се заставя дори да изям кашата, която ми донесе Уеб. Легнах си, докато всички останали бяха още будни. Не заспах, а останах да се взирам в сенките на палатката и се мъчех да си обясня защо изобщо баща ми е лягал с майка ми. Стореното от тях ми се струваше огромно зло. Чух как Уеб свири на Шишко с малкия си инструмент отвън и изведнъж музиката на смешния дребен човек започна да ми липсва. Накрая явно съм потънал в тежък сън.

Когато се събудих, бе късна утрин. Постелките на гвардейците бяха празни. Зачудих се защо не са ме събудили и защо не сме разтурили лагера и не сме продължили нататък. Изпълзях от одеялата, намръщих се, когато открих, че все още нося робата на Шута, и набързо навлякох палтото и горните си панталони. Прибрах робата в раницата, като все още се чудех на тишината отвън. Страхувах се, че времето е на път да се развали и ще ни забави.

Излязох. Вятърът бе мек и носеше малки снежни кристали от извисяващия се над нас ледник. Лагерът изглеждаше почти пуст. Уеб приготвяше нещо за ядене в котле върху триножник над малкия огън, който гореше в глинено гърне. Гърнето бе сложено в снега и топлината бе разтопила около него мокър кръг.

— А, събуди се — рече той с дружелюбна усмивка. — Обзалагам се, че се чувстваш по-добре.

— Аз… да, по-добре съм — отвърнах и донякъде се изненадах, че наистина е така.

Мрачното настроение от предишния ден бе изчезнало. Не изпитвах радост; загубата на Умението все още ме мъчеше и предстоящата задача ме изпълваше с ужас, но отчаянието, което ме караше да мисля за самоубийство, вече го нямаше. Постепенно в мен започна да се надига глух гняв. Мразех Пиотре заради онова, което ми бе причинил. Знаех, че стратегията на Сенч изисква да се въздържам от желанието да си отмъстя, но отказвах да повярвам, че тези „дажби“ съдържат обичайното количество елфова кора, което другарите му да могат да поглъщат без разрушителни последици. Бях преднамерено отровен. Отново. Надявах се, че преди връщането ни в Шестте херцогства съдбата ще ми даде възможност да си разчистя сметките с Пиотре. Цялото ми обучение като убиец ми забраняваше лукса на възмездието. Откакто крал Умен ме бе направил свой човек, бях учен, че дарбите ми се използват според волята на короната, а не според моите преценки или за лично отмъщение. Един или два пъти бях нарушил тези правила и резултатите бяха ужасни. Припомних си го, докато оглеждах района около себе си.

Лагерът се намираше на полегат склон. Недалеч от снежната кора се подаваше назъбен каменист хребет. Над мен се издигаше стръмна планина. Беше като чаша с отчупено парче на ръба. Тук-там от снега надничаха черни камъни. В чашата се бе натрупал лед и сняг и надолу към нас се спускаше замръзнал водопад. Бяхме се разположили в самия му край.

— Много си мълчалив — меко отбеляза Уеб. — Боли ли те нещо?

— Не. Благодаря за загрижеността. Просто имам много неща, за които да мисля.

— И са ти откраднали Умението.

Изгледах го и той вдигна успокояващо ръка.

— Никой друг не знае тази тайна. Шишко ми я обясни съвсем случайно. Беше много обезпокоен за теб. И раздразнен, но се тревожеше. Снощи се опита да ми обясни, че се е разтревожил не толкова заради мрачното ти настроение и непрекъснатото ти бърборене, а защото си изчезнал от ума му. Разказа ми една история от детството си. Майка му пуснала ръката му една вечер на многолюдна улица по време на някакъв панаир. Изгубил се за часове и не можел да я намери нито с очите си, нито с ума си. От начина, по който ми го разказа, мисля, че го е изоставила, а после е размислила и се е върнала. Но му трябваше много време да ми обясни, че знаел, че майка му била някъде там, но не му позволявала да докосва мислите й. А за теб казва, че просто си изчезнал. Сякаш си мъртъв, както е мъртва и майка му сега. А в същото време ходиш насам-натам и той те вижда. И това го плаши.

— Сигурно му приличам на Претопен.

Уеб трепна съчувствено. Разбрах, че се е сблъсквал със смразяващото присъствие на Претопените.

— Не, приятелю. Аз все още те усещам с Осезанието си. Не си изгубил тази магия.

— Но каква полза имам от нея, щом нямам партньор? — попитах горчиво.

Известно време той мълча, после заговори примирено:

— И това е още едно от нещата, на които бих могъл да те науча, ако намериш време за мен.

Нямаше какво да му отговоря, затова зададох въпрос:

— Защо още не сме потеглили?

Той ме погледна объркано, после се усмихна.

— Пристигнахме, приятелю. Това е най-близкото възможно място за лагер. Пиотре казва, че драконът можел да се види смътно през леда недалеч. Принц Предан, Сенч и останалите отидоха с него и нарческата натам. Свидетелите на хетгурда също тръгнаха. Там горе. — Уеб посочи.

Полираната повърхност на ледника беше измамна. Там, където изглеждаше гладка и равна, всъщност имаше много неравности. Докато гледах, на ледения склон се появи дълга колона хора, досущ като мравки. Разпознах Пиотре в неговите кожи начело, следван плътно от нарческата. Всички се катереха нагоре. Само ние с Уеб бяхме останали в лагера.

— Не исках да те оставям сам. Ридъл каза, че си споменавал за самоубийство. — Той поклати строго глава. — Не вярвах, че ще го направиш. Но въпреки това не исках да рискувам, като знам в какво настроение бе вчера.

— Няма да сложа край на живота си. Това бе временно безумие, отровата от билката говореше вместо мен.

Това бе извинение. Всъщност, като се връщах към безумните неща, които бях говорил снощи, изпитвах срам, че съм изразил гласно подобна мисъл. Самоубийството винаги се е смятало за проява на малодушие в Шестте херцогства.

— И защо си използвал тази билка, щом знаеш как ти действа? — безмилостно попита той.

Прехапах език. Искаше ми се да знам какво е казал Сенч за слабостта ми.

— Преди я използвах, когато изпитвах силна болка или умора — рекох тихо. — Този път дозата бе много по-силна, отколкото предполагах.

Уеб въздъхна тежко.

— Разбирам. — Но неодобрението му беше повече от очевидно.

Изядох сместа в котлето. Беше месна храна и вонеше на мазна риба. Островитяните приготвят гъста супа от лепкави кубчета сушена риба и мас. Въпреки отвратителния вкус се почувствах по-добре. Все още изпитвах странно отсъствие навсякъде около мен. Беше по-силно, отколкото когато Шишко спираше музиката си. Бях свикнал с нишките, които ме свързваха с Предан, Сенч, Шута и Копривка. А сега бях откъснат от тази паяжина.

Уеб ме гледаше как се храня и после почиствам котлето. Позатулих малкия огън в гърнето с нищожната надежда, че ще го запазя.

— Ще идем ли при тях? — попита той и аз кимнах.

Пиотре бе отбелязал лъкатушещата пътека с ярки парчета плат върху колчета, забити в снега от двете й страни. Двамата с Уеб поехме по нея. Отначало той почти не говореше. После стана по-разговорлив и накрая го заслушах.

— Попита ме каква е ползата от Осезанието, щом нямаш партньор. Разбирам, че все още скърбиш за вълка си, и това е напълно разбираемо. Би ми паднал в очите, ако се бе хвърлил към друго обвързване само за да се спасиш от самотата си. Това не е прието у Старата кръв. Все едно овдовял мъж да се ожени повторно само за да осигури майка на осиротелите си деца и да има кой да го топли в леглото. Така че си прав да чакаш. Но това не означава, че трябва да обръщаш гръб на магията си. Почти не разговаряш с останалите Осезаващи. Онези, които не знаят, че имаш нашата магия, си мислят, че ни избягваш, защото я презираш. Пъргав е сред тях. Дори и да не искаш да им разкриваш, че също си Стара кръв, според мен ще е по-добре да коригираш това впечатление. Честно казано, не мога да разбера защо ти е да пазиш в тайна и двете си магии. Кралицата каза, че вече няма да позволи гонения срещу Осезаващите, а ти така или иначе се намираш под закрилата й. А ако притежаваш Умението, магията на Пророците, какво пък, на нея винаги се е гледало с почит. Защо да криеш, че служиш на кралицата и принца чрез нея?

Престорих се, че съм твърде запъхтян, за да отговоря веднага. Наклонът бе стръмен, но не се бях уморил чак толкова. Той продължаваше да мълчи и накрая се предадох.

— Защото ще издам твърде много неща за себе си. Някой ще ги сглоби, ще ме посочи и ще каже: „Осезаващото копеле е живо. Убиецът на крал Умен, неблагодарното копеле, предало стареца, който го приюти“. Не мисля, че политиката на търпимост към Осезанието, която води кралицата, все още е готова за това.

— Значи ще изживееш остатъка от годините си като Том Беджърлок.

— По всяка вероятност. — Опитах се да скрия горчивината в гласа си и не успях.

— Чувстваш ли го? — внезапно попита Уеб.

— Чувствам, че това е най-мъдрото, което мога да направя, макар и не най-лесното — отвърнах с неохота.

— Не, не. Отвори Осезанието си, човече. Усещаш ли нещо, нещо по-огромно от всичко, което си долавял досега?

Спрях. Осезанието е като всяко друго сетиво. Човек така свиква с всекидневните звуци или миризмата на огъня, че престава да им обръща внимание. Стоях неподвижно, сякаш се вслушвах, но всъщност се отварях за мрежата на живот около мен. Тук беше Уеб, топъл, сърцат и наблизо. По-нагоре долових останалите — объркана нишка същества, излъчващи различни степени на умора и неудобство. Усещах Осезаващите малко по-ясно от другите. Не можех да открия птицата на Уеб — сигурно беше навътре в морето и търсеше храна.

— Само обичайното… — започнах и млъкнах.

Наистина ли усетих нещо? Някакво много голямо, едва доловимо присъствие в Осезанието? Сякаш някой беше отворил врата и бързо я беше затръшнал. Отново замръзнах и затворих очи. Не.

— Нищо — казах и отново отворих очи.

Уеб наблюдаваше лицето ми.

— Усети го — каза той. — А аз продължавам да го усещам и сега. Следващия път, когато го доловиш, се закачи за него.

— Да се закача?

Той поклати със съжаление глава.

— Няма значение. Това е едно от нещата, за които „някой ден“ ще намериш време да те науча.

Това бе най-близкото до укор и се изненадах колко силно успя да ме жегне. Знаех, че си го заслужавам. Намерих сили да се смиря и попитах:

— Мислиш ли, че можеш да ми обясняваш, докато вървим?

Той повдигна вежди и ме погледна насмешливо.

— Че разбира се, Фиц. Мога да го направя, щом ме молиш. Избери си някой от групата пред нас, някой без Осезание. Ще се опитам да ти обясня как се прави. Някои от Старата кръв смятат, че точно по този начин глутницата решава кое животно в стадото да е тяхната жертва. Сигурно си виждал как правят първите си стъпки в лова вълчетата или някои други хищници. Вместо да преследват само едно животно, те подгонват цялото стадо или ято и не постигат нищо. Разбира се, това е една от силните страни на стадото. Жертвите се скриват от ловците и те не могат да ги видят.

Така с огромно закъснение започна обучението ми при Уеб. Когато настигнахме другите, вече можех да различа Сенч и да го усещам дори когато бе извън полезрението ми. Още на два пъти долових огромното присъствие в Осезанието. Но за разлика от Уеб, вече бях изпитвал това усещане. Не го споделих, макар че сърцето ми се свиваше. Разпознах дракона. Очаквах широката сянка на крилете му да се спусне над мен, защото не знаех по какъв друг начин да обясня как мога да почувствам такова огромно създание, а в следващия миг то да е изчезнало безследно. Но небето си оставаше все така синьо, ясно и пусто.

Когато настигнахме останалите, те стояха под една издадена скала. По повърхността й се виждаше неравна линия руни, които изчезваха под леда. Свидетелите на хетгурда бяха наблизо и от физиономиите им ясно личеше, че нямат никакво желание да се намират тук. Но в същото време повечето от тях изглеждаха кисело развеселени. Запитах се каква ли е причината. Един от тях бе коленичил и упорито дълбаеше покрай скалата. Използваше ножа си и удряше неподатливия лед, сякаш ръгаше противник. Задачата му изглеждаше безнадеждна, но той не се предаваше.

Хората на Лонгуик носеха лопати, кирки и лостове, но засега не ги пускаха в употреба. Стояха в готовност, отегчени и незаинтересовани като типични войници, и чакаха заповед. Не ми се наложи да се чудя дълго защо още не са започнали. Сенч и Предан стояха лице в лице с Пиотре и нарческата. Членовете на Осезаващата котерия стояха бездейно наблизо. Шишко седеше в снега зад тях, тананикаше си и кимаше в такт с мелодията.

— Да, но къде? — рязко попита Сенч и от тона му разбрах, че не за пръв път задава този въпрос.

— Тук — търпеливо отвърна Пиотре. — Ето тук. — Направи широк жест и обхвана малкото плато, на което се намирахме. — На скалата пише: „Тук спи драконът Айсфир“. Доведох ви при него, както се разбрахме. Нарческата също дойде с нас, за да бъде свидетел. Сега зависи от вас. Вие сте онези, които трябва да го изкопаете и да му отсечете главата. Нали това беше задачата, която прие принцът в майчиния си дом?

— Да, но не предполагах, че ще трябва да дълбаем целия ледник, за да я изпълним! Тук няма нищо, само лед, сняг и скали. Откъде да започнем?

Пиотре вдигна рамене.

— Откъдето ви харесва.

Един от свидетелите на хетгурда се изсмя. Сенч се огледа почти трескаво. Бързият му поглед регистрира появата ми, но той явно смяташе, че от мен няма да има особена полза. Обърна се отново към Пиотре.

— Къде по-точно се намираше драконът при последното ти идване?

Пиотре бавно поклати глава.

— Идвал съм два пъти с леля ми, когато бях момче. Доведе ме, за да ме научи как се стига дотук. Но не сме виждали дракона, а само надписа, който бележи мястото. Минало е поне едно поколение, откакто Айсфир се е виждал през леда.

Това явно събуди нещо у Бухала, който внезапно се отдели от групата на хетгурда, кимна и заговори с лека усмивка:

— Баба ми го е виждала, когато е била момиче. Ще ви кажа какво ми разказа и може би ще се вразумите от чутото. Дошла тук с майката на нейната майка, за да остави дар на Айсфир и да го помоли за плодородие на овцете. Когато пристигнали, майката на майка й показала тъмна сянка, едва видима през снега, когато слънцето се намирало най-високо в небето. „Ето го — казала на баба ми. — Преди се е виждал много по-лесно, но с всяка година ледът става по-дебел и той потъва все по-надълбоко. Сега е само сянка, а ще дойде време, когато хората ще започнат да се съмняват, че изобщо го има. Така че гледай добре и се погрижи никой от потомците ни да не ни посрами, като постави под съмнение мъдростта на предците си“.

Млъкна толкова внезапно, колкото и бе започнал да говори. Стоеше и кимаше доволно, а вятърът развяваше дългата му коса.

— Значи знаеш откъде да започнем да търсим дракона?

Бухалът се засмя.

— Не знам. А и да знаех, нямаше да ви кажа.

— Интересно — обади се Предан. — Какви дарове се поднасят на дракона и как ги приема?

— Кръв — веднага отговори Бухалът. — Прерязват гърлото на овца и оставят кръвта й да изтече върху леда. Изучават формата на локвата, къде се просмуква и къде се събира на повърхността. Така решавали дали Айсфир е останал доволен от дара. Онзи път оставили трупа на овцата за Черния мъж и си отишли. На следващата пролет много от овцете ни родили по две агнета вместо само едно и нито едно животно не пострадало от болести. Била добра година. — Бухалът ни изгледа кисело. — Ето такъв късмет сме имали с почитането на Айсфир. А ако го обидите или се усъмните в него, страх ме е да си помисля какви беди ще се стоварят върху домовете ви.

— И върху нашите също, само защото сме тук, независимо дали ни харесва, или не — навъсено се обади Тюленът.

Пиотре им напомни, без да ги поглежда:

— Нашият майчин дом пое отговорност за всичко, което може да се случи. Нищо лошо няма да ви сполети.

— Така казваш ти! — презрително изсумтя Бухалът. — Но ме съмнява да говориш от името на Айсфир. Ти, който си готов да го унищожиш заради прищявката на една жена!

— Къде е драконът? — намеси се Сенч, вече съвсем бе изгубил търпение.

Отговорът дойде от съвсем неочаквано място.

— Тук е — тихо рече Пъргав. — Тук е, и още как. Присъствието му приижда и се оттегля като мощен прибой.

Момчето се олюляваше, а гласът му бе странно унесен. Кокъл сложи ръка на рамото му. Уеб ме остави и забърза към тях.

— Погледни ме! — нареди и когато Пъргав не реагира, го раздруса. — Погледни ме! Пъргав! Ти си млад и никога не си се обвързвал. Може и да не разбираш какво ти говоря, но се дръж за себе си. Не отивай при него и не му позволявай той да дойде в теб. Присъствието му е мощно, великолепно и будещо благоговение. Но не позволявай да бъдеш погълнат от него. Усещам в това създание очарованието на огромна котка, която примамва и е готова да се свърже с младеж, независимо дали той го желае, или не.

— Значи можете да усетите дракона? — невярващо попита Сенч. — Значи наистина е тук и е жив?

— И още как — неохотно се обади Предан.

Едва сега забелязах колко е пребледнял. Останалите бяхме със зачервени от студа бузи. Предан стоеше абсолютно неподвижно и малко настрана. Заговори, без да сваля поглед от нарческата.

— Драконът Айсфир наистина е тук. И е жив, макар да не разбирам как е възможно това. — Млъкна, сякаш се беше замислил дълбоко. Погледът му се зарея някъде надалеч. — Мога само да докосна ума му. Пресягам се към него, но той не ми обръща внимание. И не мога да разбера как в един момент го усещам, а в следващия изчезва безследно.

Опитах се да не зяпна. Току-що принцът най-безгрижно бе разкрил, че е Осезаващ. Бях също така поразен, че явно усеща дракона с Осезанието си, докато аз едва го долавях. Преди известно време бях разбрал, че способностите на принца в Осезанието не са така големи като моите. Може би уроците при Уеб ги бяха подсилили? И изведнъж ми призля. За Осезанието ли говореше, или за Умението? В сънищата ми Тинтаглия ме достигаше чрез Умението. Подозирах, че е използвала същата магия, за да намери и Копривка. Погледнах Сенч. Старецът изглеждаше дълбоко замислен и разочарован. Шишко бе онзи, който ми даде отговора. Изглеждаше напълно погълнат от тананикането си и кимаше ритмично. Искаше ми се да мога да чуя музиката му, а още повече ми се искаше да го накарам да вдигне защитните си стени. Никога не бях виждал дребния човек така погълнат от нещо.

— Не се опитвай да го напипаш! — заповяда Уеб, без изобщо да се съобразява с ранга на Предан. — Има много стари легенди за Осезанието, разказващи за обаянието на драконите. Говори се, че могат да омаят непредпазливия ум и да предизвикат почти робска покорност. Най-старите песни предупреждават да не вдишваме дъха, издишан от дракон. — Рязко завъртя глава към Кокъл и изведнъж ми заприлича на командир, даващ заповеди на войската си. — Знаеш песента, за която говоря, нали? Няма да е зле всички да я чуем довечера. На младини почти не обръщах внимание на такива стари предания, но по-късно проумях, че в тях често се крие много истина. Бих искал да я чуя отново.

— Аз също — неочаквано се съгласи Сенч. — Както и всякакви други песни, свързани по един или друг начин с драконите. Но засега, щом Осезаващата котерия на принца може да долови дракона, може би ще ни посочи къде да започнем да копаем.

— Да ви кажем къде е, за да го изкопаете и да го убиете? Не! Няма да го направя! — разпалено изтърси Пъргав. Никога не го бях виждал по-развълнуван.

Сенч незабавно го нападна.

— Толкова бързо ли забравяш клетвата си към своя принц?

— Аз… — Момчето не можеше да намери думи. Лицето му пламна, после пребледня. Гледах го как се мъчи да реши на кого е верен и ми се искаше да можех да му помогна. Но пък знаех по-добре от всички останали как се разкъсва.

— Престани — тихо каза Уеб на стария убиец, който не сваляше суровия си поглед от Пъргав.

— Това не е твоя работа — също така тихо отвърна Сенч.

За пръв път видях Уеб разгневен. Гневът му се изрази в напрягането на мускулите и в начина, по който се издуха гърдите му. Успя да се овладее, но видях колко му е трудно. Също като на принца.

— Престани — повтори Предан думите на Уеб, но това бе заповед на крал. — Пъргав, успокой се. Не се съмнявам във верността ти към мен. Няма да я изпитвам по този начин, като карам някого да решава между онова, което сърцето му смята за правилно, и положената клетва. Не смятам, че мога с достойнство да възложа подобен товар. А и аз самият не съм сигурен.

Внезапно се обърна към нарческата. Тя не отвърна на погледа му, а се загледа към снежната равнина под нас. Изненадах се, когато принцът отиде и застана пред нея. Пиотре пристъпи да се намеси, но Предан не се опита да я докосне. Вместо това попита тихо:

— Би ли ме погледнала?

Елиания вирна брадичка и го погледна. Лицето й бе абсолютно неподвижно, само в очите й проблесна предизвикателство. Известно време Предан мълча, сякаш се надяваше тя да заговори. Настъпи пълна тишина, нарушавана само от шепота на вятъра, веещ ледени кристали по лицето на ледника, и скърцането на снега под краката на пристъпващите на място войници. Дори Шишко бе престанал да си тананика. Хвърлих поглед към него. Изглеждаше объркан, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. Нарческата продължи да мълчи и Предан въздъхна.

— Знаеш повече за този дракон, отколкото си ми казвала. И никога не съм си помислял, че задачата, с която ме натовари, е предизвикателство на девица към ухажора й. В желанието ти няма и следа от женски прищевки, нали? Няма ли да ми кажеш какво е значението на това поръчение, за да мога да реша как да постъпя?

Мислех си, че я е спечелил, докато не каза последната си фраза. Почти усещах тревогата й, че Предан може да не изпълни обещанието си. Видях как нарческата се измъкна от честния отговор, който й се искаше да даде, и реагира по начин, достоен за обиграна в дворцовите интриги придворна дама.

— Така ли изпълняваш клетвите си, принце? Каза, че ще извършиш това. Ако те е страх, кажи си направо, за да разберат всички кога точно ти е изменил куражът.

Предизвикателството й не бе от сърце. Виждах го, виждаше го и Предан. Мисля, че го заболя най-много, че наскърбява гордостта му по такъв безжалостен начин, без дори да влага истински чувства. Той пое дъх и изправи рамене.

— Държа на думата си. Не. Не е точно така. Дадох ти думата си и ти избра да я задържиш. Можеше да ми я върнеш и да ме освободиш от тази задача. Но не го направи. Ето защо ще извърша онова, за което съм се заклел, за честта на домовете на майка си и баща си.

— Но това не е елен, който ловуваш заради месото му, принце — намеси се Уеб. — Не е дори вълк, който убиваш, за да защитиш стадата си. Ако легендите са верни, това създание е разумно колкото теб и с нищо не те е предизвикало да го убиваш. Трябва да знаеш… — Уеб млъкна. Нямаше да издаде тайната, че принцът е Осезаващ. — Трябва да знаеш това, което ще ти кажа сега. Айсфир е жив. Не зная как, нито мога да кажа колко силна е искрицата живот в него. Проблясва и изчезва от Осезанието ми като пламъче върху изстиващ въглен. Може би сме изминали целия този път само за да станем свидетели как напуска този свят. В това не би имало никакво безчестие. Пътувах достатъчно дълго с теб и мисля, че няма да убиеш същество, което лежи безпомощно в краката ти. Може да се окаже, че греша. Надявам се да не е така. Но… — Уеб се обърна към Осезаващите си другари — ако не изпълним искането на нашия принц да му помогнем да намери дракона, ако не изкопаем Айсфир от сковаващия го лед, уверен съм, че той ще умре така сигурно, както и ако принцът му отсече главата. Можете да постъпите както решите. Но аз няма да се поколебая да използвам магията, с която ме е дарила Еда, за да открия тъмницата на дракона и да го освободя от нея. Разбира се, ще ми е много по-лесно, ако ми помогнете.

През цялото това време групата на хетгурда стоеше настрана. Погледнах ги и не се изненадах особено, като видях Шута да стои недалеч от тях, сякаш за да изрази ясно на чия страна е. Бухалът, който бе техен бард, беше заслушан по онзи характерен за менестрелите начин, познат ми от времето, което бях прекарал със Славея. Всяка изречена дума щеше да се запечати в паметта му, за да бъде включена по-късно в извиващите се рими на техния език. На лицата на другите се четеше опасение и очакване. Мечокът, водачът им, се удари в гърдите, за да привлече вниманието на всички.

— Не забравяйте за нас, не забравяйте защо сме тук. Ако е наистина така, както казват магьосниците ви, ако драконът е жив, но немощен, и го изкопаете, ще сме свидетели на това. И ако този селски принц го убие, докато е слаб и безпомощен, тогава целият гняв на всеки клан ще се изсипе на само върху Нарвала и Глигана, но и върху Шестте херцогства заради тази страхлива постъпка. Ако младият принц прави това, за да изгради съюз и да предотврати бъдеща война с народа на Божиите руни, трябва да го направи по начина, за който се съгласихме. Трябва да се изправи срещу нашия дракон в честен двубой, а не подло да вземе главата му, докато той лежи безпомощен. Няма чест в това да вземеш боен трофей от воин, който вече умира, поразен не от твоята ръка.

По време на това изявление Шутът мълчеше, но нещо в позата му показваше, че споделя мнението на говорещия. Не беше скръстил ръце на гърдите си, нито се мръщеше предупредително, а се взираше дълбоко в Предан — Белият ясновидец изучаваше човека, който можеше да се окаже негов противник в мисията му да насочи света в по-добра посока. От погледа му ме побиха тръпки.

Той сякаш почувства, че го гледам, и се обърна към мен. Въпросът на лицето му бе повече от ясен. Какво ще направя, какъв ще е изборът ми? Извърнах се. Не можех да избирам. Още не. Казах си, че ще зная, когато видя дракона. А страхливецът в мен промърмори: „Ако умре, преди да го изровим от леда, тогава всичко ще е решено и няма да ми се налага да се изправям срещу Сенч или срещу Шута“. Хич не бе утешителна мисълта, че и двамата си даваме сметка за тайната ми надежда.

Пиотре взе думата, за да отговори на Мечока. Говореше с уморения тон на човек, който обяснява за стотен път нещо на твърдоглаво хлапе.

— Майчиният дом на Нарвала поема върху себе си всички отговорности за това действие. Тъй да бъде, ако драконът се надигне против нас и прокълне потомците ни. Ако нашите сънародници и другари се обърнат против нас, тъй да бъде. Приемаме, че сами сме си навлекли тези беди.

— Можеш да се обвързваш с клетви! — гневно заяви Мечокът. — Но думите и жестовете ти не могат да излъжат Айсфир! Кой може да каже, че няма да се надигне и да отмъсти на всеки, който е дошъл тук да бъде свидетел на предателството срещу него?

Пиотре сведе поглед към снега в краката си. Сякаш събираше кураж и се готвеше да поеме на плещите си още по-тежък товар към онзи, който вече носеше. Заговори бавно и ясно, сякаш изговаряше фраза от някакъв ритуал, но въпреки това думите му бяха съвсем разбираеми.

— Когато дойде време да вземете една или друга страна, вдигнете оръжията си срещу мен. Кълна се, че ще се изправя срещу всички тях. Ако падна, нека всички вие окъпете мечовете си в кръвта ми, преди да умра.

Още докато говореше, Елиания ахна и се хвърли напред, сякаш за да го защити с тялото си. Той грубо я блъсна настрани. Никога не го бях виждал да се отнася към нея по такъв начин. Задържа я на разстояние от себе си, като я стискаше здраво за ръката, сякаш за да я оттласне от онова, което поемаше върху себе си. Нарческата скри лице в ръцете си, а Пиотре продължи:

— Ако Айсфир е такъв, какъвто го описват всички легенди, то ще разбере, че вие сте на негова страна, и няма да държи майчините ви домове отговорни за онова, за което сме дошли. Това задоволява ли ви?

Рязко придърпа Елиания, прегърна я и зашепна нещо в косата й. Израженията на всички островитяни бяха ужасно сериозни. Мъчех се да проумея целия смисъл на казаното. Имах чувството, че по някакъв начин за пореден път ги е обвързал, а също и себе си. Имаше ли нещо срамно в онова, което им беше предложил? Не знаех, можех само да предполагам.

Предан наблюдаваше ставащото с пребледняло лице. Сенч стоеше неподвижен и мълчалив и отново закопнях за изгубеното си Умение. Изведнъж ми се стори, че зарът може да падне по какъв ли не начин. Ако драконът е мъртъв, когато го изкопаем, ако е жив, ако се бие, ако не го направи, ако го убием и вземем главата му, но Пиотре умре, удържайки думата си… Усетих се, че започвам да разглеждам свидетелите на хетгурда като воини и преценявам кого мога да убия по честен начин и кого — с подлост. Хвърлих бърз поглед към Лонгуик, който тихо даваше заповеди на хората си. Предположих, че принцът вече ще си има сянка във всеки момент от деня и нощта.

Но може би най-странна от всичко бе реакцията на Уеб, Кокъл, Пъргав и Любезен. Без да обръщат внимание на останалите, те закрачиха в различни посоки в снега и леда, вглеждаха се напрегнато, сякаш бяха изгубили диамант и трябва да го намерят сред проблясващите кристали. Уеб спря пръв. Остана да стои неподвижен и мълчалив. Пъргав спря на десетина крачки от него. Малко по-нататък Любезен се спусна по един стръмен склон и също остана неподвижен. Кокъл последен намери мястото си. Личеше, че е несигурен. Вървеше бавно, с изпънати ръце, сякаш се мъчеше да долови несъществуваща топлина. Отдалечи се бавно от останалите, накрая спря на около петнайсет крачки от Уеб и го погледна колебливо, сякаш търсеше одобрението му. Уеб бавно кимна.

— Да. Мисля, че си прав. Огромен е, по-голям от всяко същество, което съм виждал. Тук, под краката ми, го усещам най-силно. Но не мога да кажа дали под мен е бавно биещото му сърце, или главата му. Може пък да е краят на опашката му, която да е най-близко до повърхността. Хайде, всеки да отбележи мястото, на което е застанал. После тръгнете към мен и ми кажете дали усещате същото.

Кокъл свали ръкавицата си и я пусна в снега, а Любезен заби пръчката си. После всички бавно тръгнаха към Уеб. С Предан се спогледахме и тръгнахме към Осезаващия майстор, сякаш от чисто любопитство. Наблюдавах лицето на Предан, но мисля, че не чувстваше онова, което усещах аз. Присъствието се появяваше и изчезваше, подобно на трептящия пламък на свещ. Дори когато с принца спряхме до Уеб, усещането си остана непостоянно. Но бях съгласен с Уеб. Когато долавях дракона, присъствието му тук бе много по-силно.

Уеб и останалите от Осезаващата котерия все още бяха със сведени погледи, сякаш можеха да виждат през снега. После един по един започнаха да вдигат очи. Предан изчака, докато Уеб го погледна в очите. Не знам какво си казаха с поглед; може би се преценяваха един друг. Но когато Уеб бавно кимна, принцът сведе глава в знак на съгласие, обърна се към Сенч и каза:

— Ще започнем да копаем тук.