Съдбата на Шута

Глава 16Елфова кора

Излязох от шатрата на Шута много рано, преди останалите да са се събудили. Спах лошо, преследван от безформени кошмари. На зазоряване лежах буден и копнеех да притежавам умението на Копривка да преправям подобни тревожни сънища. Това насочи мислите ми към нея. Много ми се искаше да поговоря насаме със Сенч и Предан, без дори Шишко да може да подслушва. Отидох в края на лагера да се облекча. Стоящият на пост Дефт ми кимна. Тръгнах направо към палатката на принца, като гледах да се движа съвсем тихо. Бях забравил, че предишната вечер бях заръчал на Пъргав да го охранява. Момчето беше нащрек като лисица — когато приближих, покривалото на шатрата леко се повдигна и видях не само бдителни очи, но и върха на стрела.

— Аз съм — побързах да кажа и изпитах облекчение, когато той отпусна лъка. Помъчих се да му измисля някаква задача и накрая го пратих да събере чист сняг и да го стопи на вода за умиване, като го предупредих да не излиза извън очертаните граници на лагера.

Щом Пъргав тръгна с кофа в ръка, се промъкнах в полутъмната шатра и попитах тихо:

— Буден ли си?

— Вече да — тежко въздъхна Предан. — Сякаш съм будувал цяла нощ. Лорд Сенч?

В отговор се чу приглушено мърморене. Сенч се беше завил презглава.

— Важно е и трябва да говоря бързо, преди Пъргав да се е върнал — предупредих ги.

Сенч понадигна одеялото си.

— Говори тогава — каза и се прозя широко. — Много съм стар за лагеруване на снега след цял ден ходене — промърмори сърдито, сякаш вината за това бе моя.

— Снощи разговарях с Шута, след като се биха с Любезен.

— А, да. А ние разговаряхме с Любезен. По-точно Любезен говори с нас. Много дълго. Нямах представа, че представлението ви в Гейлкип е било толкова убедително. Любезен е много разтревожен, че позволяваме на Пъргав да се навърта около лорд Златен.

Намръщих се, а Предан се изкиска.

— Всъщност Любезен е готов да повярва по-скоро на това, отколкото на истината. Шутът ми обясни как разбира ситуацията. Смята, че родителите на Сидел, или поне единият от тях, са предателите, които са продали Предан на Петнистите. Подозирам, че баща й е развалил годежа им и може би го е направил по-скоро защото Любезен се е противопоставил на Петнистите, отколкото заради фриволното поведение на дъщеря си.

Бях възнаграден с носа на Сенч, който се подаде изпод одеялата. Гледах го как мисли и върти парчетата, за да види дали пасват.

— Да — недоволно рече той след малко. — Може и да е прав. Родителите на Сидел са били в добра позиция, за да участват във всичко това. Де да имах още една пощенска птица, за да съобщя новината на кралицата!

— А Шишко и Копривка? — попитах направо. Запитах се дали не е държал принца в неведение.

Сенч поклати глава и белите му коси се разпиляха по одеялото.

— Не. Само си помисли за последствията, ако съобщението се разбере неправилно или ако момичето откаже да повярва на думите на Шишко. Не. Този метод трябва да се отработи и провери с прости послания и в двете посоки, преди да можем да разчитаме на него за по-сериозни цели. — Въздъхна тежко, сякаш безмълвно ме укоряваше. — Довечера Шишко ще спи в нашата шатра. Преди да се унесе, Предан ще го помоли да предаде поздрави на Копривка и да съобщи някакво просто съобщение на кралицата, нещо, което да предизвика отговор от нейна страна. Ще трябва да измислим какво точно. Ако всичко мине добре, следващата нощ ще пробваме с нещо по-сериозно. Но ще съобщим за подозрението за предателство едва когато сме сигурни, че посланията се предават точно. — Обърна се към принца. — Съгласен?

— Съгласен — рече Предан и въздъхна. — Да се надяваме, че кралица Хич-не-ме-е-еня ще е склонна да общува с мен чрез Умението. — И също ме изгледа укорително — та нали аз бях виновен, че още не познава братовчедка си.

— Направих, каквото смятах за най-добро — отсякох.

Както винаги, Сенч незабавно се възползва от предоставената възможност.

— Разбира се, че си направил най-доброто — съгласи се той. — Действията ти винаги се диктуват от най-благородни намерения, Фиц. Но следващия път, когато трябва да вземаш важно решение според това какво смяташ за най-добро, няма да е зле да си припомниш това и да си помислиш, че може би имам няколко годинки повече опит от теб. Може би следващия път ще придадеш малко повече тежест на мнението ми.

— Ще имам предвид съвета ти — казах и този път отговорът ми бе не само рязък, но и студен.

Никога не бях помислял, че верността ми ще бъде разкъсвана между Сенч и Шута като парцал между кутрета. И двамата се съгласяваха, че решението ще е мое, но явно нито единият, нито другият вярваха, че мога да го взема без подбутване.

Точно тогава се върна Пъргав с кофа сняг и намерих повод да напусна. Принцът ме изпрати със замислен поглед, но не усетих докосването на ума му.

Междувременно лагерът бе започнал да се събужда. Пиотре станал рано, както ми каза Ридъл, и тръгнал напред да разузнае първата част от прехода. Не харесал мекия вятър, донасящ влага върху ледника. Шишко бе буден и се мотаеше в палатката, разхвърляше съдържанието на раницата си в опит да намери чисти дрехи. Когато му казах, че пътуваме с малко багаж и ще трябва да носим едни и същи дрехи, изглеждаше доста недоволен. Напомних му, че преди да започне да служи на принца, носеше само дрипи. Той свъси вежди, замисли се дълбоко, а накрая поклати глава и заяви, че не помни такова време. Нямаше смисъл да го убеждавам. Облякох го в горните му дрехи и го измъкнах от палатката, за да могат гвардейците да я приберат.

Храната бе проста каша и по парче солена риба. Нито Шишко, нито аз бяхме очаровани, но не разполагахме с друго. После се заех да прехвърля част от багажа му в моята раница. През цялото време му говорех окуражаващо за предстоящото пътуване и го убеждавах, че щом вече знаем как се върви по ледник, ще се справим по-добре и няма да изоставаме от другите. Той кимаше, но не особено убедено и сърцето ми се сви.

— Не спах добре през нощта — казах уж небрежно. — Имах кошмари. А на теб сигурно Копривка ти е правила компания и си сънувал нещо хубаво.

— Не. — Свали ръкавицата си да се почеше по носа, после дълго я слага отново. — Снощи навсякъде имаше лоши сънища — отбеляза сърдито. — Копривка не успя да ги промени. Когато я повиках, само ми каза: „Махни се оттам, не ги гледай“. Но аз не можех, защото бяха навсякъде. Вървях, вървях и вървях през снега, но сънищата продължаваха да идват и да ме гледат. — Пак свали ръкавицата и си бръкна в носа. — Един имаше червеи в носа. Тлъсти, много гадни. И си помислих, че и аз имам червеи в моя.

— Не, Шишко, носът ти си е наред. Не мисли за това. Хайде да се поразходим и да видим какво правят останалите.

Бяхме сред първите готови за път. Предстоящият преход ме безпокоеше, защото в небето пълзяха ниски облаци. Вятърът бе влажен и перспективата за сняг или дъжд никак не ме радваше. На останалите сякаш им трябваше цяла вечност да се приготвят, въпреки че Пиотре обикаляше из лагера, хвърляше тревожни погледи към небето и ни подканваше да потегляме по-бързо. Шишко започна да се оплаква, че е много уморен и че му е трудно да се движи от многото дрехи. Реших да го разсея, като го заведа да гледаме как Шутът прибира шатрата си. Пъргав вече бе там и му помагаше. Раницата, колчанът и стрелите му бяха подредени отстрани, докато той следваше инструкциите на Шута как да разглоби прътите, които държаха ефирната тъкан. Забелязах, че странната стрела, която бях видял предишния ден, също е в колчана му.

Шатрата падна бързо. Прътите се разделиха на парчета с дължината на стрела. Мислех си, че малкото гърне за огъня му е от тежка глина, но когато го вдигнах от чисто любопитство, то се оказа леко и като че ли от порест материал. В прибран вид шатрата беше с размерите на малка възглавничка. Когато Шутът събра нещата си, раницата му се оказа обемиста и може би по-тежка от моята заедно с вещите на Шишко, но той я метна на рамо с лекота. Никога не бях виждал толкова бързо да се прибира палатка и възхищението ми към уменията на Праотците стана още по-голямо.

— Праотците са създавали такива чудесни неща, а после са изчезнали. Винаги съм се чудел каква е била причината.

Не исках толкова да започвам разговор, колкото да поразсея Шишко. Той пак си бъркаше в носа.

— Когато драконите измрели, Праотците измрели с тях. Не можели да съществуват едни без други. — Шутът говореше така, сякаш ставаше въпрос за общоизвестни неща — например, че листата са зелени, а небето — синьо.

Преди да отговоря на това изумително изявление, Шишко престана да си чопли носа и попита:

— Какво е Праотци?

— Никой не знае със сигурност — казах му, но после видях изражението на Шута и млъкнах. Имаше вид, сякаш щеше да се пръсне, ако не му дам възможност да разкаже. Запитах се кога ли е придобил това знание и защо е решил да го сподели тъкмо сега. Пъргав усети, че предстои да чуе нещо вълнуващо, и нададе ухо.

— Праотците били стар народ, Шишко. Стар не само заради това колко отдавна са живели, но и заради дълголетието им. Подозирам, че при някои от тях спомените обхващали време, по-дълго от собствения им живот. Обхващали и живота на предците им.

Шишко бе сбърчил чело и се мъчеше да проумее чутото. Пъргав вече беше унесен от разказа. Намесих се.

— Знаеш ли го, или предполагаш?

Шутът се позамисли.

— Сигурен съм, доколкото мога, без да мога да се посъветвам с Праотец или дракон.

Сега бе мой ред да погледна объркано.

— Дракон ли? Защо ти е да се съветваш с дракон за Праотците?

— Те са… взаимосвързани. — Шутът като че ли подбираше внимателно думите си. — Според всичко, което съм прочел или чул, едното никога не се среща без другото. Сякаш се създават едни други, или съществуването на едните е необходимо за съществуването на другите. Не мога да го обясня, а само да го кажа.

— Значи, ако успееш да върнеш драконите, ще върнеш и Праотците? — попитах безразсъдно.

— Може би. — Усмихна се несигурно. — Не зная. Но не мисля, че ще е зло, ако подобно нещо се случи.

С това времето ни за разговори изтече. Пиотре се бе върнал и ни предупреди, че трябва да тръгваме колкото се може по-скоро. Принцът повика Шишко и забързахме към него. Сенч ми хвърли намръщен поглед.

За какво си говорехте така надълго и нашироко?

За Праотците — отвърнах, като много добре си давах сметка, че Предан и Шишко чуват мислите ни. — Лорд Златен смята, че ако успее да върне драконите в света, Праотците също ще се върнат. Има чувството, че са свързани помежду си, макар да не може да обясни как точно.

И това ли бе всичко?

Да.

Краткият ми отговор му даде да разбере, че любопитството му не ми харесва. Запитах се дали мълчанието на Предан означаваше одобрение или неодобрение на поведението на Сенч. После си казах, че няма значение. Ако дойдеше момент, когато наистина щеше да зависи от мен дали драконът ще живее, или ще умре, щях да решавам тогава. Дотогава нямах намерение да се мъча с подобни неща, нито пък да развалям приятелството си с когото и да било.

Пиотре ни подреди за прехода. Днес щяхме да сме непосредствено зад групата на принца. Пиотре ни предупреди, че влажният вятър може да направи повърхността на ледника непредсказуема. Щяхме да следваме вече установения маршрут, като се ориентираме по прътите и знаменцата, но не биваше да забравяме, че условията се променят и трябва непрекъснато да сме нащрек. Снегът можеше да крие новопоявили се пукнатини и да си мислим, че стъпваме на твърда повърхност. Отново ни предупреди да проверяваме терена преди всяка крачка. След това потеглихме с пръчки в ръце.

Отначало с Шишко се справяхме добре. Той кашляше, но не повече от обичайното, и крачеше енергично. Днес Пиотре наложи по-бавно темпо и проверяваше с пръчката си снега преди всяка крачка. Оказа се прав за коварното време. Топлият вятър скоро ни накара да свалим качулките и да разкопчаем яките, като в същото време придаваше фантастични форми на мокрия сняг. Синкавите им сенки правеха замръзналия пейзаж някак нереален.

На два пъти Пиотре отби от набелязания маршрут. Първия път мушна снега, кората поддаде под натиска и внезапно пропадна. Пред нас се откри дълбока цепнатина. Ветровете бяха изваяли съвсем лек мост от замръзналите кристали — очевидно не можеше да издържи тежестта ни. Пиотре ни поведе около зейналата бездна.

Второто отклонение беше следобед. Междувременно Шишко вече бе уморен и сърдит. Мокрият сняг полепваше по краката ни, основният отряд скоро ни задмина и ние останахме да вървим по следите им. Тъкмо бяхме изкачили един нисък хребет, когато ги видяхме да се връщат. Пиотре се бе натъкнал на много мек сняг и пръчката му потъваше до дълбочината на нисък човек, поради което бе решил да потърси по-добър път. Изкачването бе изморително и Шишко замърмори ругатни, докато обръщахме обратно.

Лъчите на лятното слънце се отразяваха в синкавобелия сняг и ни заслепяваха. Присвивахме очи, докато не се насълзиха, главите ни заболяха от напрежение. А Пиотре продължаваше да ни води напред.

Втория ден направихме много по-дълъг преход — и като разстояние, и като време. Слънцето започна бавно да се спуска към хоризонта, а ние все така крачехме. С Шишко следвахме отряда на значително разстояние и по едно време започнах да се чудя дали Пиотре изобщо ще спре за нощувка. На два пъти Шишко спираше и отказваше да продължи. Беше уморен, мокрият сняг се просмукваше през ботушите и гамашите му, беше му студено, бе гладен и жаден. Сякаш повтаряше собствените ми несгоди и вайкането му само ги правеше още по-непоносими. Беше ми трудно да се насиля да вървя и без да го подтиквам. Днес музиката му бе като барабани, постоянен и неуморен дъжд от удари, съставени от хрускането на снега под краката ни и острото мушкане на пръчките в кристалната кора.

Шишко изоставаше много, така че се наложи да мина зад него и да търпя методичното му бавно темпо. Вечерните сенки ставаха все по-дълги и денят се превърна в досадно повторение на предишния. Гневът ми растеше бавно, но сигурно, подобно на огън, в който постоянно добавяш по бучка въглища. Защо ме бяха натоварили с тази роля? Защо ми се налагаше да я търпя? Защо Сенч бе избрал именно мен за това унизително задължение? Несъмнено ме наказваше, нарочно искаше да ме унизи. Навремето бях воин на Пророците. А сега, за да си отмъсти, че съм избрал свободата, Сенч ме унизяваше, като ме караше да съм гледачка на някакъв тлъст и вонящ идиот. Опитах се да си спомня всички логични причини, да се запитам кой друг би могъл да е пазач на толкова силен Умел като Шишко, но не бях в състояние да се убедя в необходимостта от тази противна задача. Мислите ми се спускаха по спирала все по-дълбоко и по-дълбоко в бездната на отчаянието, гнева и негодуванието. Трябваше да положа усилия, за да се овладея. Подканих го със сладникав глас:

— Моля те, Шишко, давай малко по-бързо. Виж. Вече са започнали да правят лагера. Не искаш ли да стигнеш там, да се изсушиш и да се стоплиш?

Той се обърна и ме изгледа свирепо.

— Мили думи казваш. Но знам какво си мислиш за мен. Ножове, камъни и тояги. Е, ти ме накара да дойда тук. И опиташ ли се да ме нараниш, аз ще нараня теб още повече. Защото съм по-силен от теб. По-силен съм и не е нужно да ти се подчинявам.

Постъпи глупаво, като ме предупреди. Вдигнах стените си и напрегнах силата си. В мига преди Шишко да ме атакува, усетих как цялата ми враждебност към него угасва като задушен с мокро одеяло огън. Атаката му бе като удар на ковашки чук върху наковалня от сирене. Не ме бе докоснал, но имах чувството, че смазва тялото ми в хватката си. Олюлях се и рухнах в снега. Имах чувството, че кръвта ще потече през кожата ми. А после Шишко внезапно попита:

— Защо сме така полудели? Какво правим?

Беше вик на смаяно дете. Сигурно бе вдигнал стените си срещу мен и гневът му бе изчезнал също като моя. Загази в снега към мен и в същото време дъждът, който отдавна заплашваше да завали, най-сетне рукна. Претърколих се по-далеч от него — знаех, че ми мисли доброто, но се страхувах, че ако ме докосне, защитните ми стени ще рухнат.

— Нищо ми няма, Шишко. Сериозно, нищо. Просто ми причерня. — И бях зашеметен. И уплашен. И ме болеше, сякаш съм паднал от кон. — Не, Шишко, не ме докосвай. Чуй ме. Някой се опитва да ни изиграе. Някой използва нашата магия, за да сложи лоши мисли в главите ни. Някой, когото не познаваме.

Изведнъж бях сигурен, че е точно така. Някой използваше Умението срещу нас.

— Някой, когото не познаваме — глухо повтори той.

Смътно усещах, че Предан се опитва да се свърже с мен. Несъмнено бяха доловили сянката от атаката на Шишко. Осмелих се да сваля стените си за момент, колкото да им кажа: Внимавайте! Пазете си мислите!, след което веднага ги вдигнах, за да се предпазя от дебнещите пръсти, които отново се опитаха да проникнат в ума ми. Знаех, че трябва да се опитам да отвърна на удара или поне да последвам нишката на Умението до източника му. Трябваше да събера целия си кураж, за да сваля отново стените си. Пресегнах се във всички посоки едновременно, за да открия кой трови съзнанието ми и ме настройва срещу Шишко.

Не долових нищо и никого. Сенч, Предан и Шишко бяха вдигнати защити. Помислих дали да не се опитам да се свържа с Копривка, но се отказах. Нападателите ми може би не знаеха за нея; не исках им да я издавам. Поех дъх и отново вдигнах стените си. Имахме неизвестен враг. Нямаше да намеря покой, докато не разбера нещо за него.

— Това са същите, които ми пратиха лошите сънища — решително рече Шишко.

— Не знам. Може би.

— Аз знам. Да. Те са, носителите на лоши сънища.

Дъждът се сипеше и превръщаше снега около нас в киша. Надявах се, че другите вече са вдигнали палатките и ще можем да се подслоним на сухо, когато ги настигнем. През целия ден влагата се бе просмуквала в мен от мокрия сняг. А сега се изсипваше и отгоре, та мизерията да е пълна.

— Хайде, Шишко. Да вървим към лагера.

Тръгнахме през снега.

— Дръж стените си вдигнати — предупредих го, докато газехме в кишата. — Някой се опитва да ни накара да мислим лоши неща един за друг. Не знаят, че сме приятели. Помъчиха се да ни накарат да се нараним един друг.

Шишко ме изгледа жално.

— Понякога сме приятели. А понякога се бием.

Вярно беше. Както и негодуванието ми, че трябва да съм му гледачка. Бяха открили раздразнението ми от Шишко и го бяха разпалили, също както Искрен навремето търсеше страх или арогантност у враговете ни и подклаждаше чувствата им, докато не направят някаква фатална грешка. Беше коварна и добре замислена атака от някой, който бе докоснал съзнанието ми достатъчно добре, за да улови онова, което криех от другите. Наистина доста изнервящо.

— Понякога се бием — съгласих се. — Но не за да се нараним наистина. Спорим. Приятелите често спорят. Но не се опитваме да си причиняваме болка един на друг. Дори когато сме ядосани на другия, не го правим. Защото сме приятели.

Шишко въздъхна тежко.

— Аз се опитах да те нараня. На кораба те карах да си блъскаш главата. Сега съжалявам.

Това бе най-искреното извинение, което бях чувал в живота си. Трябваше да отговоря подобаващо.

— И аз съжалявам, че те накарах да дойдеш тук, при това с кораб.

— Мисля, че ти прощавам. Но пак ще ти се ядосам, ако ме качиш на кораб, за да се върнем у дома.

— Е, това поне беше честно — казах след кратко мълчание, като се мъчех да скрия ужаса и тревогата си.

Шишко внезапно спря и хвана ръката ми. Дори през защитните си стени почувствах топлината му.

— Винаги се ядосвах на мама, когато ми миеше ушите — каза той. — Но тя знаеше, че я обичам. Обичам и теб, Том. Ти ми даде свирка. И сладкиш с розова глазура. Ще се опитам повече да не бъда лош с теб.

Простичките му думи ме свариха неподготвен. Стоеше с издадени устни и изплезен език, вперил в мен мъничките си кръгли очи под плетената шапка. Дребен, подобен на жаба човек със сополив нос. Беше изминало много време, преди някой да ми предлага любовта си по такъв прост и честен начин. Колкото и да е странно, това събуди вълка в мен. Почти видях бавното, приемащо махване на опашката на Нощни очи. Бяхме глутница.

— И аз те обичам, Шишко. Хайде. Да се махнем от мокрото.

Дъждът стана по-студен и докато стигнем лагера, премина в лапавица. Сенч излезе да ни посрещне. Щом го доближих достатъчно, за да чуе шепота ми, го предупредих:

— Дръж стените си вдигнати. Някой се опита да замъгли умовете ни, както навремето Искрен използваше Умението, за да обърка враговете ни по време на Войната на Алените кораби. То… те се опитаха да ни обърнат двамата с Шишко един срещу друг. И почти успяха.

— Кой стои зад това нещо — остро попита Сенч, сякаш можех да знам.

— Хората с лошите сънища — сериозно отвърна Шишко. Свих рамене в отговор на намръщения поглед на стария убиец. Не можех да му дам по-добро обяснение.

Тази вечер лагерът бе мизерно място. Всичко беше подгизнало. Малките огньове, които можехме да си осигурим с оскъдните си запаси гориво, не горяха. Пиотре отново очерта границите на лагера и после рискува да разузнае пътя за следващия ден. От шатрата на нарческата струеше приглушена светлина, най-вероятно от една-единствена свещ. Шатрата на Шута бе като великолепно примамливо цвете в нощта и много ми се искаше да ида там, но Сенч настоя да му се явя и знаех, че трябва да му докладвам.

Шатрата на принца бе станала по-тясна заради проснатите мокри дрехи. Никой не си правеше илюзии, че ще изсъхнат до сутринта. Сенч и Предан вече се бяха преоблекли. Лоена свещ в метална чаша скръбно се опитваше да стопи снега в едно малко котле. Изнесох палтото и ботушите на Шишко навън, за да ги изтупам от мокрия сняг, докато той си обличаше дълга вълнена риза и сухи чорапи. При повторното ми излизане влажният вятър ми се видя още по-студен и хаплив. Върнах нещата на Шишко и им намерих място да съхнат на пода. Утре ни очакваше неприятен ден, след като се налагаше отново да обличаме влажни дрехи. Е, какво да се прави.

— Не ми прилича на приключенията от песните на менестрелите, при които трябва да убиеш чудовище, за да спечелиш сърцето на прекрасната дама — отбелязах кисело.

— Да — печално се съгласи Шишко. — Трябва да има мечове и кръв. А не този тъп мокър сняг.

— Не мисля, че мечовете и кръвта са по-добри от мокрия сняг — обади се принцът, но в момента бях по-склонен да се съглася с Шишко. Една свирепа битка вече ми се виждаше по-привлекателна от това безкрайно газене в кишата. Какъвто ми беше късметът, накрая сигурно щях да получа и едното, и другото.

— Имаме враг — казах. — Такъв, който знае как да използва Умението срещу нас.

— Вече го каза — отбеляза Сенч. — Но двамата с Предан го обсъдихме и не забелязахме нищо подобно.

Сипа хладка вода върху билките, като се мръщеше скептично.

Думите му за момент ме объркаха. Очаквах, че ако някой реши да ни нападне, би трябвало да насочи атаката си към цялата котерия. Споделих го и добавих:

— Защо им е да се целят само в Шишко и мен? Та ние изглеждаме като най-нисшите ви слуги.

— Всеки, който е наясно с Умението, трябва да е наясно и че нито Шишко, нито ти сте това, на което приличате. Може би са доловили силата на Шишко и са се опитали да се отърват от нея, като ви накарат да се унищожите един друг.

— Но защо да не ударят направо принца и доверения му съветник? Защо да не обърнат вас един срещу друг и да всеят раздор в командването, вместо да работят отдолу нагоре?

— Би било хубаво да знаем отговора на този въпрос — съгласи се Сенч след кратък размисъл. — Но не го знаем. Всъщност знаем само, че ти и Шишко сте имали чувството, че сте нападнати. Двамата с принца не усетихме нищо, докато вие не се обърнахте един срещу друг.

— Беше доста впечатляващо — добави Предан, разтъркваше уморено слепоочията си. Прозя се широко. — Иска ми се всичко да е свършило — рече тихо. — Уморен съм, студено ми е и, честно казано, нямам желание да изпълня мисията си.

— Това може да е влияние отвън — предупредих го. — Баща ти използваше Умението по този начин, за да обърка кормчиите на Алените кораби и да ги запрати в скалите.

Принцът поклати глава.

— Стените ми са вдигнати и здрави. Не, това си идва от мен. — Загледа се как Сенч налива жълтеникав чай от котлето, мръщи се и го връща да покисне още малко.

— Не е външно влияние — горчиво се съгласи Сенч. — А проклетият Шут, който приказва с Осезаващата котерия и хората на хетгурда, събужда съчувствието им към дракона и се възползва от суеверността на островитяните. Запази решимостта си, принце. Не забравяй, че си дал дума на нарческата, че ще положиш главата на дракона пред майчиното й огнище.

— Така е — тежко отбеляза Пиотре, докато вдигаше покривалото на шатрата. — Мога ли да вляза?

— Разбира се — отвърна Предан. — Не съм забравил какво съм обещал. Но никога не съм казвал, че ще ми е приятно да го направя.

Осезанието ме бе предупредило, че някой приближава шатрата, но очаквах да е Пъргав или Ридъл. Запитах се какво е накарало островитянина да дойде и се надявах, че ще го каже, преди да се махна. Той обаче ми кимна, сякаш признаваше правото ми да съм тук. Не започна да вещае за дебнещите ни опасности, а се усмихна твърдо и рече:

— Днес беше трудно за всички ни. Утре също ще е уморително. Помислих си, че след такъв студен и мокър ден няма да е зле да споделя с вас средството, с което понасяме подобни неприятни дни. — Въздъхна тежко. — Времето прави задачата ни още по-тежка. Дъждът прояжда снега и отслабва местата, които доскоро са били здрави. Утре при преминаването на седлото трябва да се оглеждаме не само за пукнатини, но и за лавини.

Докато говореше, разгъваше парче плат, в което бе увит някакъв черен пай. Бях гладен и обонянието ми беше изострено. Каквото и да бе това, беше напоено с бренди, за да се запази. Пиотре отчупи едно парче и се видяха стафиди, парченца лой и нещо, което вероятно бе сушена ябълка. Миризмата на бренди се засили. Шишко се надигна жадно, но предпазливо. Все още бях с вдигнати защитни стени, но тревогата му достигна слабо до мен. Рибено масло. Пак ли щеше да има вкус на рибено масло?

Пиотре сякаш забеляза гладния ми поглед, защото се ухили и ми предложи първото парче.

— Изглеждаш най-премръзнал и мокър.

Вярно бе — останалите вече бяха успели да се преоблекат в нещо по-сухо. Приех парчето с благодарност. Докато отхапвах, той каза:

— Нашите воини го наричат „пай за кураж“. Правим го от гъст черен мед, сушени плодове и подсилващи билки, след което накисваме всичко в бренди, за да се запази за по-дълго. Човек може да се сражава цял ден или да пътува два само с няколко залъка.

Сладостта и ароматът на бренди изпълниха устата ми. Докато преглъщах, усетих познат привкус. Горчивината на елфовата кора беше скрита от вкуса на мед, лой и плодове. Знаех, че трябва да предупредя Сенч, въпреки че изтощеното ми тяло радостно крещеше в очакване на прилива на енергия.

А после светът около мен умря.

Не знам по какъв друг начин да го опиша. Първия път, когато срещнах Претопен, за пръв път осъзнах, че имам Осезание. Изобщо не знаех, че имам допълнително сетиво за близост с всички живи същества, докато не видях едно от тях, което не остави отпечатък върху него. Претопяването изваждаше хората от вездесъщата мрежа на живота и ги превръщаше в отделни несвързани неща, които се хранеха, изнасилваха и съществуваха без абсолютно никакво съпричастие и съчувствие към останалите твари. Едва при срещата си с тях открих как Осезанието ме свърза с всичко живо.

Това бе нещо подобно, но с обратен знак. Мислех си за Умението като магия, която ми дава възможност да общувам само с други Умели. Сега сякаш изведнъж безбройните тънки нишки, които ме свързваха с всички останали, се скъсаха. Огромният глас на човешкия свят, постоянното мърморене на другите мисли и умове около мен изведнъж замлъкна. Примигнах и набързо прочистих ухото си с пръст, като се чудех какво ми е станало. Виждах, чувах, надушвах, усещах допира, също и вкуса на храната в устата си, но някакво друго сетиво, безименно и непознато до този миг, бе напълно потиснато от една-единствена хапка. Направих опит да се свържа със Сенч и Предан чрез Умението, но беше като да искаш замръзнала ръка да стисне. Помнех как се прави, но сега всичко бе като изтръпнало.

Пиотре с усмивка бе дал следващото парче от пая на Шишко. Дребният човек беше отворил широко уста и тъкмо се канеше да го лапне. Хвърлих се напред, хванах в последния момент китката му и го спрях. Той се помъчи да достигне лакомството с уста. Жестът щеше да е смешен, ако не представляваше такава опасност за котерията.

— Елфова кора! — Лишен от Умението, направо изкрещях думата, сякаш само гласът ми не можеше да предаде подобно предупреждение.

Веднага успокоих тона си и се направих, че думите ми са отправени единствено към Шишко.

— Недей, Шишко! Знаеш, че от тази билка ти става лошо. Дай ми това парче и ти обещавам, че ще ти намеря някаква друга вкуснотия. Не, Шишко, моля те.

— Каква билка? Не ми е лошо! Мое е, мое! Каза, че сме приятели и няма да се нараняваме един друг. Пусни! Не е честно, не е възпитано да ми го взимаш!

Любовта му към сладкото го накара да ми се съпротивлява. Не смеех да му позволя да опита и съвсем малко. Никога досега билката не бе предизвиквала толкова силна реакция у мен. Чувствах прилива на енергия в тялото си и се запитах колко ли дълбоко ще се потопя в отчаянието, което неизбежно щеше да последва. Накрая успях да взема парчето пай от ръката му. Той се свлече на пода, изхлипа гневно и се закашля свирепо. Бързо подадох парчето на Сенч.

— Не бих ял това пред него, господине — импровизирах. — Знаете колко обича сладко. Ако види, че ядете нещо без него, ще проглуши ушите на всички ни.

Зачудих се дали Сенч и Предан се опитват да се свържат с мен чрез Умението. Запитах се дали Шишко се опита да си отмъсти, като ме накара да се спъна и да падна в огъня. Не усещах абсолютно нищо. Осезанието ми казваше, че са все още тук, и това ме успокояваше. Но нишките на Умението, които минаваха помежду ни, бяха скъсани до една. Пиотре гледаше намръщено и бе на границата да се обиди. Сенч реагира по-бързо, отколкото се бях надявал.

— А, да, спомням си как ти подейства последния път, Шишко. Няма да ти подейства добре, така че не се ядосвай, хайде, бъди добро момче. Ще ти намерим нещо вкусно. — Обърна се към Пиотре и му смигна заговорнически. — Миналия път не можа да мигне цяло денонощие и изпадна в толкова мрачно настроение, че няколко дни нищо не беше в състояние да го развесели. Определено не бих искал подобно нещо да се случи и по време на експедицията. Шишко, стига си се мръщил. Мисля, че принцът е запазил за теб малко захаросани пръчици.

Предан вече ровеше в багажа си. Сенч побърза да вземе смачканото парче от мен, сръчно го върна при останалия пай, зави го отново и незабавно го пъхна в раницата си.

— Сигурен съм, че принцът ще се наслади на това по-късно, може би когато Шишко заспи — тихо сподели с Пиотре. — А и аз мога оценя по достойнство въздействието на елфовата кора върху един старец. Не знаех, че я използвате на Външните острови.

— Елфова кора ли? — Нима Пиотре се преструваше, че не знае? — Нямаме растение с такова странно име. В пая се слагат билки и всеки майчин дом си има своя собствена рецепта, но ревниво пази в тайна съставките. Този е от моя собствен дом, от майчиния дом на нарческата. Този „пай за кураж“ е храната, поддържала клана на Нарвала поколения наред.

— Не се и съмнявам! — енергично възкликна Сенч. — И с нетърпение очаквам да го опитам, но по-късно вечерта. Или може би рано сутринта, за да ми влее сили. Горкият Том, знам как ти действа елфовата кора! Може и да ти харесва, но не вярвам, че ще успееш да мигнеш тази нощ. Казвал съм ти и друг път да не я вземаш вечер. Но няма смисъл да говорим на тази тема, нали?

Ухилих се, без изобщо да ми е весело.

— Така е, лорд Сенч. Колкото и лекции да ми четете, не възприемам нито една дума. — Сенч едва видимо притвори очи, даваше ми знак, че ме е разбрал отлично.

Наля си блудкав чай, отпи, закашля се и едва не се задави, след което започна да се тупа енергично по гърдите.

— Свободен си, Том Беджърлок — рече хрипливо. — Хапни нещо, но се яви отново, преди да си легнеш. Мисля, че Шишко ще иска да прекара тази нощ тук.

— Да, милорд. — Представлението му не остана неразбрано от мен.

Излязох от шатрата и заобиколих до отсрещния край на лагера. Дъждът беше спрял, но продължаваше да духа. Пъхнах два пръста в гърлото си и отчаяно се опитах да изхвърля изяденото парче. Не се получи. Не бях ял от доста време и стомахът ми го беше приел с готовност. Малкото изкарано съдържание ме накара да потръпна от горчилката. Изядох шепа сняг, за да изчистя жлъчката от устата си, зарих повърнатото и се помъкнах обратно към палатките. Бях смразен, но не само от студа. Изпита ли един път коварството на отровата, човек никога не се възстановява напълно от него. Да знаеш, че си поел нещо в тялото си, да усещаш, че то започва да работи по друг начин с всеки удар на сърцето ти, е пътуване в ужаса, което трудно може да се опише. Бях вкусил елфова кора и вече чувствах въздействието й. Ами ако имаше и други неща, чийто вкус не можех да усетя и които действаха незнайно как? Опитах се да прогоня тези мрачни мисли. Казах си, че няма никакъв смисъл. Паят беше подарък от Пиотре, поднесен без никакъв лош умисъл. Ние бяхме тук, за да изпълним възложено от нарческата поръчение да убием дракона. Защо му е да се опитва да ни трови? Но в същото време не можех да подмина като извратена прищявка на случайността факта, че ми е дал достатъчно силна доза от билката, за да ме лиши от магията ми.

Бях премръзнал, мокър и се тресях. Не исках да отивам при гвардейците в нашата палатка, докато не се успокоя напълно. И докато инстинктивно търсех безопасно убежище, изведнъж се озовах пред шатрата на Шута. Докоснах с ледени пръсти покривалото.

— Лорд Златен — повиках тихо, след като със закъснение се сетих, че може да има и други гости.

Явно нещо в гласа ми веднага му показа, че съм в беда. Той вдигна покривалото и бързо ми направи знак да вляза.

— Не мърдай. Ще измокриш всичко. — Вече се бе преоблякъл. Изглеждаше стоплен и сух в дългата си черна роба. Завидях му.

— Пиотре ми даде парче пай. Вътре имаше елфова кора и изгубих Умението си. — Едва успях да произнеса думите през тракащите си зъби.

— Свали тия мокри дрехи. — Вече ровеше в багажа си. Измъкна някаква дълга дреха с меден цвят. — Това сигурно ще ти стане. По-топло е, отколкото изглежда. Как може една хапка елфова кора да те лиши напълно от магията ти? Никога не ти е действала по такъв начин.

Поклатих глава.

— Но сега подейства. И някой ни нападна двамата с Шишко чрез Умението, мъчеше се да ни накара да се нараним един друг. Едва не подейства, докато не си помислих, че Шишко ще ме атакува, и не вдигнах стените си. Тогава изведнъж започнах да мисля нормално и разбрах, че не изпитвам никакви лоши чувства към него, задето трябва да съм му бавачка. Вината не е негова и макар задълженията ми да не ми харесват, не бива да си го изкарвам на него, нали така? Би трябвало да се ядосвам на Сенч, не на Шишко. Той ме натовари с тази работа и си мисля, че отчасти причината е, че иска да ме държи толкова зает, че да стоя по-далеч от теб, за да не ми влияеш. Защото иска просто да следвам заповедите му и да не мисля…

— Спри! — тревожно възкликна Шутът. Спрях. Отворих уста да попитам какво има, но той вдигна ръце. — Фиц. Чуй се само. Никога не съм те чувал да бърбориш по такъв начин. Действа ми… изнервящо.

— От елфовата кора е. — Потръпнах от неуморно кипящата в мен енергия. Последната ми мокра дреха падна в купчината и с благодарност приех дрехата му, после трепнах от ледения й допир. — Студена е. Студена като желязо! От какво е направена, от рибени люспи ли?

— Просто ми се довери и я облечи. Бързо се стопля.

Нямах особен избор. Навлякох я и я оставих да се плъзне по тялото ми. Дългата роба стигаше почти до стъпалата ми. Раздвижих рамене и дрехата изведнъж се отпусна.

— Ама че странно. Стягаше ме в раменете и гърдите, а след като се раздвижих, просто ми стана по мярка. Виж. Дори стига до китките ми. Прилича на невъобразимо фина плетена ризница. И това ли е някаква магия на Праотците? От Дъждовитите равнини ли е? Как ли са я изработили? И от какво? Виж само как се мени цветът, когато се движа.

— Фиц. Спри да дърдориш. Изнервяш ме. — Шутът отиде при мократа купчина, вдигна нещата ми и от тях потече вода. — Ще ги изнеса навън да се изцедят. Безсмислено е да се надяваме, че ще изсъхнат до сутринта. Имаш ли други?

— Да. В раницата, но я оставих в шатрата на принца. Както и буренцето с експлозива на Сенч. Повечето от нещата на Шишко също са в раницата ми, но няма проблем — той също е там, така че ако има нужда… — Усетих се, че отново съм се раздрънкал, и млъкнах, преди да ми е наредил да го направя.

Потреперих още малко, след което почувствах как робата връща топлината в тялото ми. Въздъхнах, отпуснах се върху одеялата на Шута и свих ледените си крака под себе си. Малко по-късно вече заемах друга поза. Шутът се върна в шатрата. Гледаше ме с любопитство как ставам и обикалям около малката свещ в центъра.

— Какво има?

— Сякаш мравки бягат под кожата ми. — Прибрах косата от лицето си и я вързах на опашка. — Не ме свърта на едно място. Не мога да спра да приказвам и да мисля, не съм в състояние да подредя нищо смислено в главата си, ако изобщо има някакъв смисъл.

Изведнъж почувствах ръцете си странно големи. Започнах да пукам кокалчета си едно по едно, после отново отпуснах ръце. Шутът ме гледаше със стиснати зъби.

— Съжалявам — побързах да се извиня. — Не мога да се сдържа.

— Това е очевадно — промърмори той. И добави: — Бих искал да ти помогна по някакъв начин, но успокоителните билки едва ли са най-доброто решение. Страхувам се и от упадъка на духа, който ще последва след тази твоя дивотия. Никога не съм те виждал толкова възбуден. Ако отчаянието след това е също толкова силно, боя се за всички ни.

Личеше му, че е съвсем сериозен.

— Мен също ме е страх. Тоест, знам, че трябва да се страхувам, но просто не съм в състояние да се съсредоточа върху това в момента. Твърде много други мисли не ми дават покой. Как ще изсуша дрехите си до утре, трябва да се явя по-късно на Сенч, но не мисля, че е добре да се мотая из лагера в тази роба, колкото и да е топла. И в същото време ми призлява при мисълта да облека отново мокрите си дрехи, дори само колкото да отида до шатрата на Предан. Оставих раницата си там, заедно с всички сухи дрехи. Нещата на Шишко също са вътре. Но това е добре, защото Шишко е там и ще му трябват.

— Млъкни — замоли се Шутът и прекъсна словоизлиянията ми. — Моля те, Фиц, млъкни и ми дай да помисля. Досега елфовата кора само е потискала дарбата ти, след което действието й отминава. Мислиш ли, че и сега магията ти ще се върне?

Свих рамене.

— Не знам. Не мисля, че можем да съдим за това по начина, по който елфовата кора ми е въздействала досега. Казах ли ти, че Шишко насмалко също да яде от пая?

— Не, не ми каза. — Шутът внимателно подбираше думите си, сякаш изведнъж съм полудял. А може би наистина бях полудял. — Ще опиташ ли да направиш нещо? Остави косата и устата си на мира. Отпусни ръце в скута си и ми кажи какво се случи днес. През целия ден.

Не си давах сметка, че дърпам долната си устна, докато не го спомена. Отпуснах ръце в скута си и се опитах да му докладвам, сякаш бе Сенч. Гледах как изражението му става все по-сериозно и знаех, че думите ми се сипят като градушка и че разказът ми е несвързан, че непрекъснато скачам напред и се връщам назад. Преди да приключа, вече бях станал и крачех из малката шатра. Не можех да се справя с възбудата си. Внезапно получих просветление.

— Ето! — извиках, пристъпих към него и протегнах оголената си китка. — Да видим дали Умението ми е толкова изчезнало, колкото си мисля. Докосни ме. Опитай се да достигнеш до мен с Умението, както направи и преди.

Той изумено впери поглед в мен. После на лицето му заигра недоверчива усмивка.

— Искаш да направя това?

— Разбира се. Да. Да видим колко сериозно е положението. Ако все още можеш да стигнеш до мен, може би Умението ми ще се върне, след като действието на билката отшуми. Да опитаме.

Седнах до него и поставих ръката си с китката нагоре върху коляното му. Той се втренчи в избледнелите отпечатъци от пръстите си, после ми хвърли кос поглед.

— Не. — И се отдръпна. — Тази вечер не си на себе си, Фиц. В нормална ситуация не би позволил подобно нещо, камо ли да го искаш. Не.

— Какво, страх ли те е? — попитах предизвикателна. — Давай. Какво можем да изгубим?

— Уважението си един към друг. Все едно да направя подобно нещо, докато си пиян. Не, Фиц. Престани да ме изкушаваш.

— Не се безпокой. Утре ще си спомням, че аз съм го предложил. Трябва да знам. Магията ми мъртва ли е?

В някакво изолирано кътче на душата си чувствах тревога. Исках да престана и да мисля, но безпокойството не ми позволяваше. Направи го, направи нещо, каквото и да е. Желанието да действам, да направя каквото и да било бе толкова силно, че не можех да му устоя.

Сграбчих тънката му китка. Ръката му беше без ръкавица и не се съпротивляваше. Поставих хладните му пръсти върху оставените от него белези, сякаш подреждах дървена главоблъсканица. Зачаках. Не усетих нищо. Погледнах го въпросително.

Беше затворил очи. След малко ги отвори. Бяха наситено златисти и в тях се четеше отчаяние.

— Нищо — рече той невярващо. — Чувствам топлината на китката ти. Пресягам се към теб, но те няма. И това е всичко.

Сърцето ми сякаш се преобърна в гърдите ми. Моментално се опитах да отрека установеното.

— Какво пък. Предполагам, че това не доказва нищо. Никога досега не сме го опитвали, така че как можем да знаем какво да очакваме? Нищо. Може пък утре да се събудя и да открия Умението си силно като всеки път.

— Или да не го откриеш — тихо рече Шутът, без да откъсва поглед от мен. Пръстите му продължаваха да докосват китката ми. — Може би никога вече няма да се свържем по този начин.

— Или да не го открия — съгласих се. — Може и да се събудя толкова изолиран и глух, колкото съм и сега. Може би. — Станах. — Добре. Няма смисъл да мислим и да се тревожим за това, нали? Както и дали дрехите ми ще изсъхнат до сутринта. Каквото ще бъде, ще бъде. — Замълчах, мислех си, че мога да се овладея, но после въпросите сами изригнаха от устата ми. — Мислиш ли, че Пиотре го направи нарочно? Мислиш ли, че е знаел, че елфовата кора може да унищожи Умението? И откъде изобщо знае, че притежавам магията? И ако иска от мен да помогна на принца да убие дракона, защо му е да ме вади от строя? Освен ако всъщност не иска да убиваме Айсфир. Може би ни е прилъгал да дойдем тук, за да може принцът да се провали. Но това е безсмислено. Нали?

Шутът изглеждаше като очукан от пороя въпроси.

— Не можеш ли да млъкнеш, Фиц?

След кратък размисъл поклатих глава.

— Не мисля — отвърнах.

Изведнъж се почувствах ужасно нещастен. Не можех да намеря поза, в която да се чувствам удобно. Давах си сметка, че ми се спи, но не можех да си спомня как да се отпусна. Изведнъж ми се прииска всичко това да се разкара и да ме остави на мира. Скрих лицето си в длани.

— През целия си живот съм правил само грешки.

— Очертава се дълга нощ — печално отбеляза Шутът.