Съдбата на Шута

Глава 25Дракони

Синьо-сребриста мълния падна от безоблачното небе. Хвърли се направо в ямата, цялата мятаща се опашка и глава, широко отворените й челюсти разкриваха редове остри като бръснач зъби. Стовари се като разярена котка върху дракона, който бе Кебал Тестото, и челюстите й се сключиха върху шията му непосредствено зад четвъртитата му глава. Ноктите застъргаха по каменните люспи, докато се мъчеше да го захване здраво и да се задържи на гърба му. Атаката го изненада и го накара за миг да забрави Айсфир. Отвори челюсти да изреве и черният дракон се освободи.

Отдръпни се от него. Изкатери се нагоре, литни във въздуха. Не се опитвай да се биеш с него на земята!

Беше Тинтаглия. Крясъкът й не беше език, но звуците бяха изпълнени със смисъл и ги възприех като реч. Едва ли всички наоколо разбраха какво е казала. Айсфир със сигурност разбра, че се обръща към него, защото изрева нещо в отговор, но не успях да схвана какво. Може би предишните ми сблъсъци с Тинтаглия бяха усилили възприемчивостта ми към нея. Така или иначе, видях как черният дракон запълзя към ръба на ямата, по-далеч от мятащото се кълбо от плът и камък под него. Знаех, че Тинтаглия няма да може да задържи дълго Тестото. Беше женска и предполагам, че именно затова бе значително по-малка от Айсфир.

Каменният дракон бе огромен и ръбат, и тежък, а Тинтаглия — изящна, лека и гъвкава. В сравнение с Тестото тя бе като нападащ бик сокол. Беше въплъщение на бързината, но като че ли не можеше да го нарани. Зъбите й бяха потънали в шията му, но не видях кръв. Мощните й нокти оставяха по хълбоците му само бели драскотини, сякаш момче търкаше два камъка един в друг. Изглежда, не причиняваше болка на Кебал Тестото. Той разтърси туловището си, за да се освободи от нея, но тя се държеше здраво и продължаваше да го атакува напразно, с оръжия, които не му причиняваха вреда. Ноктите й бяха като женски маникюр, драскащ кожената броня на воин. Дали Кебал имаше кръв, която може да се пролее? Или целият бе камък, съживен от воля?

А и какво можеше да убие каменен дракон? Щом кожата му бе непробиваема за такова мощно създание като Тинтаглия, какво можеше да го спре?

Омразата на Тестото се носеше на вълни в Умението. Усетих объркването и яда му, докато се мъчеше да свикне с тромавото си, но силно тяло. Макар и съживен, той все пак си оставаше някак недовършен. Краката му драскаха по разбития лед, без да го измъкват от ямата. Разпери неловко едно крило, но явно не можеше да го размаха, нито да го прибере отново край тялото си, и то остана да стърчи безполезно. Заклати бавно глава в напразен опит да се освободи от яростната женска.

Сребърните очи на Тинтаглия се вдигнаха към Айсфир. А той беше ужасно бавен. С мъка се надигна от ямата. Когато се отпусна на задните си лапи, пораженията от дългия му затвор станаха още по-очевидни. Виждах как подобната на кил гръдна кост изпъква през люспестата кожа. Приличаше на птичи труп, прояден от мравки. Разпери оръфаните си криле и когато ги размаха, усетих полъха и вонята на болно животно. Разлюля дългата си шия и размаха опашка няколко пъти, подобно на човек, мъчещ се да облече отдавна окъсели му дрехи. Не бързаше, сякаш борбата в ямата изобщо не го засягаше. Докосна с нос крилете си, досущ като чистеща се с клюн птица, после ги размаха — бавно, още веднъж, а третия път изплющя с такава сила, че снегът полетя под тях, а в дупките им засвири вятър. Внезапно ги задържа разперени и мощните му задни лапи го засилиха напред и нагоре. Откъсна се тежко от леда като тромава чайка, но веднага щом ноктите му се озоваха във въздуха, сякаш някой разкъса задържащата го досега верига и той започна да се издига.

Зърнах кръжащата високо в небето Риск и се зачудих какво ли изпитва при вида на такова грамадно същество, приближаващо към нея. Тинтаглия явно реши, че Айсфир вече е в безопасност от тромавия каменен дракон, рязко пусна Тестото и подскочи с лекотата на гущер. Сребристосините й криле се разпериха изящно и само с два удара започнаха да я издигат в небето.

Тестото със закъснение осъзна, че атаката срещу него е спряла. Отметна глава, изрева омразата си към нас и обърна мътното си като кал око към небето. Шията му бе по-къса и по-дебела от тези на истинските дракони. От гърлото му се разнесе глух грохот.

Умението на Бледата жена бе изпълнено с ярост. Не аз бях целта на мислите й и те само минаха покрай мен, но въпреки това ги разчетох без проблем. Силата й изглеждаше намаляла, сякаш освобождаването на дракона я бе изтощило. Насочи мислите си през тресавище от болка.

Убий драконите, поне един от тях, който и да е! Не обръщай внимание на хората. Нищо не могат да ти направят. По-късно ще ги погълнеш, ако искаш. Но преди това си отмъсти на Шестте херцогства. Убий драконите им, Тесто!

И той извъртя тежката си глава и захапа с каменните си челюсти мятащия се край на опашката на Тинтаглия. Дръпна я рязко. Тя изкрещя. Айсфир изви глава към тях, изплющя с криле, зави и се гмурна към земята. Каменният дракон все така дърпаше Тинтаглия надолу. Без да пуска опашката й, размаха криле и се опита да се вдигне във въздуха. Съпротивляващата се Тинтаглия се мяташе като хвърчило на въже. Нададе пронизителен писък и внезапно се обърна да нападне противника си. Това беше грешка. Въпреки огромните си размери тя беше като пеперуда, връхлитаща върху гущер. Вятърът от крилете й хвърли ледени кристали в лицето ми и ме повали, но изобщо не впечатли Тестото. Той я заблъска с тежките си криле, нанасяше й съкрушителни удари.

Щеше да я убие.

В следващия миг разбрах какви ще се последиците. Бледата жена пак щеше да излезе победител. Въпреки всичко щеше да сложи край на драконите в света. И вече никой не можеше да спре това. Щом ноктите на Тинтаглия не успяха дори да одраскат каменния дракон, какво можеха да му сторят нашите оръжия?

Сякаш цял живот мина само между два удара на сърцето ми. Забелязах, че принцът стои вцепенен до мен, и се наругах за глупостта си.

— Изчезвай! — изревах. — Нищо не можем да направим. Бягай!

Но той продължаваше да стои със зяпнала уста, хипнотизиран от яростната битка.

И тогава Айсфир атакува като черна мълния. Огромното му тяло удари каменния дракон с такава сила, че ледът се разтресе като от експлозиите на Сенч. Двамата с Предан рухнахме на земята. Когато успях да се изправя на колене и да избърша очи, Тинтаглия беше излязла от битката. Изпълзя настрани, влачеше криле по земята. Гъстата й кръв капеше по снега и димеше. Осезанието ми усети вълните болка от нея. Сигурно никога не бе изпитвала подобна агония; ужасът буквално я зашеметяваше.

Колкото и да не беше за вярване, биещите се мъжки дракони се издигнаха от рушащата се яма. Вдигнатият от крилете им вятър на няколко пъти ни събори, докато се мъчехме да се отдалечим. Почти влачех принца.

А после изведнъж вятърът утихна. Спрях и погледнах назад. И нагоре.

Те продължаваха да се издигат и да се бият, размахваха криле почти в унисон. Сякаш изпълняваха странен танц — ноктите се мъчеха да се захванат за нещо, главите се стрелкаха непрекъснато като нападащи змии. Но силата на опърпаните криле на Айсфир ги задържаше във въздуха повече, отколкото напъните на каменния дракон. Вкопчени един в друг, двата дракона продължиха да се издигат, докато не се превърнаха в черни силуети на синия фон на небето.

— Фиц! Виж!

Викът на Предан бе като шепот в пищящите ми уши. Това идиотче се беше върнало при изкопа и сочеше нещо долу. Изтичах до него и погледнах и аз.

Нагоре по несигурния сипей се катереше Елиания — и теглеше верига, за която бе завързано някакво пищящо съпротивляващо се момиче. Косата му беше сплъстена и прилепнала, мърлявите дрипи едва покриваха тялото му, но въпреки това приликата си личеше. Елиания бе намерила сестра си. Пиотре почти пълзеше нагоре след нея: държеше окървавения си меч в едната си ръка и влачеше някаква измършавяла жена с другата. Успя да се изправи, сграбчи жената и се опита да се затича нагоре по склона, но коварните парчета лед се плъзнаха под краката му и той рухна на колене. Дишаше на пресекулки, сякаш бе на края на силите си. А после пусна сестра си и се обърна да посрещне преследвачите си, които излизаха на четири крака от дупката. Ертре Черната вода се свлече, изгубила съзнание или мъртва, и започна да се плъзга надолу.

Елиания успя да стигне до нас. Погледна назад и изпищя, когато видя какво прави Пиотре.

— Дръж! — заповяда на Предан и му хвърли веригата. Той я улови инстинктивно и зяпна изумен разчорлената си годеница. В ръката й имаше къс меч. Тя рязко се обърна и се хвърли надолу към Пиотре. Предан остана да държи вързаното Претопено момиче. После изкрещя също като Елиания:

— Дръж!

И метна веригата на мен.

Тя падна, преди да успея да я уловя, но успях да я настъпя, за да попреча на момичето да избяга. То обаче нямаше никакво намерение да бяга. Вместо това се хвърли към мен с широко отворена уста. За Осезанието ми я нямаше, но когато я хванах и се опитах да отбия атаката й, плътта ми усети ударите.

Бил съм се с много мъже, но никога не ми се е налагало да се справям с хилаво десетгодишно момиче, което не изпитва абсолютно никакви страхове и не го е грижа за собственото му оцеляване. Със зъби, нокти и колене тя отчаяно се опитваше да ме разкъса или поне да ме одере жив, при това постигна известен успех, като изподра лицето ми и впи зъби в китката ми, преди да успея да я съборя. Затиснах я с тяло и успях да я обърна по корем. Улових лактите й, извих ръцете й и ги кръстосах на гърба й. Тя продължи да ме рита, но беше боса и дебелата кожа на панталоните ми притъпи ударите. Отметна глава, захапа ръкава ми и го тръсна, сякаш бях уловен дивеч, но в устата й имаше само вълна, така че я оставих да дъвче. Когато и хапането не помогна, тя отметна глава назад и ме заудря с тила си по гърдите. Не беше приятно, но вдигнах брадичка и успях да го понеса.

Храбро надвил хилавата си противничка, погледнах да видя какво става под нас. Елиания бе стигнала до майка си. Беше се навела над Ертре с вдигнат меч, докато Пиотре се сражаваше с двама от пустооките стражи на Бледата жена. Не знаех дали Елиания се готви да отблъсне нападащите, или да нанесе смъртоносен удар на майка си, преди да са я отнели. Ужасих се, че не виждам Предан. После го видях до Пиотре. Стоеше срещу дупката, от която се бяха появили нарческата и вуйчо й. Ножът му бе окървавен — който и да се бе опитал, не бе успял да мине покрай него.

Нападнаха ни!

Предупреждението на Сенч стигна до мен в мига, в който чух виковете. Погледнах надолу към лагера. Неизвестно откъде се бяха появили слугите на Бледата жена и се бяха нахвърлили върху и без това намалелия ни и разнебитен отряд.

Сякаш се опитваха да попречат някой да отиде на помощ на Тинтаглия, макар самите те да не смееха да атакуват падналия дракон. Никога не бях виждал по такъв начин стария си наставник. Стоеше редом с Лонгуик с изваден меч. Шишко се бе свил зад тях и се държеше за главата.

Шишко! Отблъсни ги, както отблъскваше мен! Не всички ще отстъпят, но пак е нещо. Бий се! Кажи им: махайте се, не ни виждате! Моля те, Шишко!

Отчаянието ме заля, докато държах все още съпротивляващото се момиче. Не смеех да я пусна.

Реших, че Шишко няма да реагира на призивите ми. И изведнъж видях как дребният човек вдига едната си ръка и наднича през пръсти като уплашено дете. После долових ехото от насоченото към нападателите Умение.

Махайте се, махайте се, махайте се!

Видях поне двама от воините на Бледата жена да правят точно това — изведнъж обърнаха гръб и се отдалечиха от битката, сякаш са се сетили за някакви неотложни задачи. Неколцина като че ли изгубиха хъс и преминаха в отбрана, все едно се чудеха какво търсят тук и защо ни нападат.

Направи го пак, Шишко! Помогни ми!

Слабият призив беше от Сенч. Мечът му тежеше, а и той никак не обичаше да гледа в очите онези, които убива. Почувствах рязката болка, когато нечие острие се плъзна малко под лакътя му. Видях как Шишко отскача назад и сграбчва собствената си ръка.

Сенч! Блокирай болката си! Шишко я усеща. Шишко! Кажи на болката да се маха. Дай я на лошите. Можеш да го направиш!

Силният порив на вятър отгоре ме накара да се свия като полска мишка, усетила прелитащ над нея бухал. Драконите се връщаха, биеха се в ужасяваща тишина, нарушавана само от пляскането на криле и глухите удари, които си нанасяха. Бяха се издигнали високо в небето, вкопчени един в друг. Взирах се уплашено нагоре и ми се стори, че разбирам стратегията на Тестото. Беше се притиснал в Айсфир и бе впил зъби в шията му. Черният дракон изразходваше по-голямата част от силите си в усилия да се задържи във въздуха. Много добре знаеше, че няма шанс да победи каменния си противник на земята. Айсфир се гърчеше и мяташе, за да се измъкне от смъртоносната хватка на Кебал Тестото.

Щяха да рухнат право върху нас!

— Бягайте! — изревах на Предан. — Драконите падат!

Сепнат, Предан погледна нагоре и отскочи, за да избегне меча на противника си. Изкрещя нещо на Пиотре и нарческата. Пиотре бе довършил един от нападателите, а другият отстъпваше. Нарческата сграбчи майка си за глезена и я помъкна навън от ямата, без да пуска меча си. Протегнах ръка към нея, когато доближи, хванах дясната й китка и я изтеглих през ръба. Елиания пък издърпа майка си. Миг по-късно трябваше отново да усмирявам малката й сестра, която пак се замята. Нарческата замъкна майка си встрани от ръба и изпищя:

— Махайте се! Падат!

Предан и Пиотре побягнаха, мъчеха се да се изкатерят по несигурния лед и сняг. Елиания продължаваше да влачи майка си за глезените и отстъпваше, като отчаяно крещеше на принца и вуйчо си да бързат. Наведох се, сграбчих малкото момиче и я последвах. Знаех, че не ми оставаше нищо друго, но въпреки това се чувствах страхливец. Предан ме задмина, догони нарческата и метна майка й на раменете си. В следващия момент ръката на Пиотре ме блъсна напред. Сенките на падащите дракони се разпълзяваха около нас. За миг ми се зави свят. Настигнахме Предан и жените. Елиания мълчаливо посочи нагоре.

Айсфир бе успял да се освободи. Бясно размахващите се криле го издигаха все по-нависоко и по-нависоко, а Кебал Тестото се носеше надолу.

Ударът разтърси леда. Тестото се стовари наполовина в ямата и наполовина навън, точно там, където бях допреди малко. Надявах се, че е мъртъв, но той бавно се изправи и разтърси криле. Ъгловатата му глава започна да се върти на дебелата шия. Мощните му крайници се размърдаха и той изпълзя от ямата като гущер от тиня. Опашката му се мяташе гневно и разбиваше леда зад него. Обърна се право към мен и се смразих от погледа му. После мътните му очи, така различаващи се от живото сребро на Тинтаглия, се спряха върху поваления женски дракон и той бавно тръгна към нея, сумтеше гневно. Усетих, че Бледата жена го призовава чрез Умението да убие женската и че всичко ще се оправи, че после може да засити гнева и глада си както му се хареса. Но първо да убие женската. Вече нищо не стоеше между него и победата. Тинтаглия не можеше да се мери с него.

Но Бледата жена грешеше. Сърцето ми се сви, когато видях, че Тинтаглия все още има двама защитници. Полуслепият Бърич стоеше до нея и притискаше навитото си наметало в шията й, за да спре кървенето. Тъканта пушеше и се зачудих какво ли представлява кръвта на дракон. И двамата като че ли не забелязваха тежко пристъпващата към тях смърт.

Но Пъргав я виждаше. Стоеше пред тях, досущ като мравка, опитваща се да защити замък. Ярко оцветената стрела на Шута излетя от лъка му, но се пръсна на трески в каменния дракон. Пъргав непоколебимо извади от колчана си втора и опъна тетивата. С поразителен за такова малко момче кураж направи две крачки напред към дракона. Пусна стрелата, но резултатът бе същият. Въпреки това той не помръдна и извади трета. Тестото щеше да го стъпче, за да се добере до Тинтаглия. Пъргав извърна глава и викна на баща си да бяга. Можех само да гледам безпомощно как неумолимият поглед на каменния дракон се спря върху момчето. А после Тестото затича в тромав галоп. Пъргав погледна смъртта си и устата му се отвори широко — в крясъка му се смесваха ужас и предизвикателство. Лъкът се затресе в ръцете му, върхът на сивата стрела трепереше неудържимо, но той не помръдна.

Бърич вдигна глава. Обърна се. И до днес помня всеки миг от случилото се. Видях го как поема дъх и до пищящите ми уши достигна яростният му рев, че нещо може да заплашва сина му.

Никога не го бях виждал да тича толкова бързо. Скочи към Пъргав и дракона, изпод ботушите му захвърчаха лед и сняг. Тинтаглия повдигна глава, но беше само немощен наблюдател. И Бърич се озова между момчето си и дракона и извади ножа си, без да спира да тича. Най-нелепата и храбра атака, която съм виждал. Вдигна ножа и се хвърли срещу дракона. Острието стана на парчета, когато удари каменната плът. И в същия момент усетих отблъскването на Осезанието, което бе насочил срещу дракона. Беше като някоя от експлозиите на Сенч, като яростта на жребец, защитаващ табуна си, като свирепостта на вълк или мечка, чиито малки са в опасност. Силата му идваше повече от любовта към онова, което пази, отколкото от омразата. И беше насочена срещу дракона, и огромната й мощ накара каменния звяр да рухне на колене.

Но докато падаше, Тестото замахна с тежкото си крило и помете Бърич, все едно беше муха. Тялото му се превъртя няколко пъти във въздуха.

— Не! — изкрещях, но вече бе късно.

Бърич падна тежко, плъзна се като парцалена кукла. Тестото се надигна тромаво, тръсна тежката си глава и го видях как се мъчи да поеме дъх. После тръгна с отворена паст към Пъргав и Тинтаглия.

Пъргав се взираше невярващо в баща си. Обърна се към дракона и изкрещя. Викът му бе изпълнен с ненавист. Опъна тетивата така, че ми се стори, че лъкът ще се скърши. Видях го как става едно цяло със стрелата. Гледаше приближаващия се дракон в очите.

И пусна тетивата.

Блестящата сива стрела полетя, вярна като бащината любов. Видях как Тестото вдигна предната си лапа, за да я посрещне. И изведнъж замря, сякаш слушаше някого. Усещах Умението, което насочваше към него Бледата жена, истеричните й заповеди да сложи край на това, да убие стрелеца, да убие женската и после да прави каквото пожелае, всичко, каквото пожелае. Помислих си, че е спрял да я чуе. Но той не помръдна повече. Бозавият цвят на живота изчезна от тялото му и се смени с еднообразната сивота на камък. И той остана така — с леко повдигнати криле, с предната лапа, посегнала да изтръгне стрелата от окото му, със зейнала паст. Възцари се изумена тишина. Каменният дракон бе мъртъв.

Миг по-късно момичето в ръцете ми се съживи. Присъствието й в Осезанието ми разцъфна като цвете. Беше спряла да се съпротивлява в мига, в който каменният дракон бе умрял.

— Студено ми е. Гладна съм — изплака тя и избухна в сълзи.

— Ей сега, милото ми, ей сега — казах й.

Колкото и да не ми се искаше, свалих я боса на леда. Смъкнах наметалото на Сенч и я увих в него. Стигна чак до петите й и докато я вземах отново на ръце, тя сви крака в него и се сгуши на трепереща топка.

— Дай ми я, дай ми я! — извика Пиотре. По лицето му се стичаха сълзи и оставяха дири в засъхналата кръв. — Ох, малка рибке, ох, Коси! Елиания, виж, виж, нашата Коси се върна!

Дадох му я и силите му сякаш го напуснаха. Той рухна на колене, притискаше детето към гърдите си и му мърмореше нещо.

Елиания ни погледна. Очите й бяха изпълнени с болка. После се обърна към проснатата в краката й жена, коленичи до нея и се разплака.

— Спасихме едната от вас. Коси. Майко, направих всичко по силите си. Опитахме.

Предан, който вече бе коленичил от другата страна на жената, вдигна очи към Елиания.

— Не. Спаси и двете. Тя е в безсъзнание, Елиания, но също се върна. Долавям я с Осезанието си. Майка ти също се върна.

— Но… сигурен ли си? — Нарческата впери поглед в лицето на майка си. Все още не смееше да се надява, че това е истина.

Предан й се усмихна.

— Да, сигурен съм. Това е стара магия на Пророците, дар по бащина линия. Да я занесем на топло и завет. И да я нахраним. Битката май приключи. Поне засега.

Всички спряха да се бият, след като драконът умря — потвърди Сенч, когато се изправих и огледах бойното поле долу. — Сякаш изведнъж изгубиха дух.

Не. Върнаха си го. Трудно е да се обясни, Сенч, но го чувствам с Осезанието. Слугите й бяха частично Претопени, но със смъртта на дракона всичко, което им е било отнето и вложено в него, се върна при тях. Същото се случи с майката и сестрата на нарческата. Вече не са Претопени. Кажи на островитяните да говорят с нападателите. Предложете им храна и гостоприемство. И ги успокойте. Сигурно са много объркани.

Погледът ми обходи бойното поле и потвърди предположението ми. Всички воини на Бледата жена, до последния човек, бяха хвърлили оръжията си. Един стоеше и плачеше, запушил ушите си с длани. Друг бе прегърнал свой другар през раменете, смееше се като луд и му говореше нещо. Малка група се бе скупчила около каменния дракон. Лишен от живот, той бе замрял върху ледника като уродлива статуя.

Но най-странното бе, че Тинтаглия бе успяла да се изправи. Тръгна предпазливо като котка към каменния дракон. Внимателно проточи грациозната си шия към него. Подуши го, побутна го предпазливо и неочаквано го удари с предната си лапа. Каменният дракон се заклати, но не се прекатури. Въпреки това Тинтаглия вдигна високо глава и гръмко извести триумфа си над врага. Кръвта все още течеше от ухапванията и драскотините й, но победата бе нейна. И хората около нея нададоха възторжени викове. Дори да е имало нещо по-странно от това дракон да ликува заедно с хора, никой менестрел не е разказал за него.

В отговор високо отгоре се разнесе друг тържествуващ рев. Очукан и разръфан, Айсфир описваше широка спирала над нас. Присви криле, плъзна се надолу и закръжи по-ниско. Тинтаглия отметна глава и отново изрева. Люспите около гърлото й неочаквано се вдигнаха като грива, гребенът на главата й, който досега едва се забелязваше, щръкна като сребърна корона. Вълна от цветове премина през нея, от най-тъмносиньо до искрящо бяло. Събралите се около нея мъже се дръпнаха назад. Тинтаглия скочи във въздуха с лекотата на котка, скачаща върху маса. Крилете й се разтвориха и с три замаха я издигнаха нагоре.

Айсфир моментално зави и запляска лудо с криле, но женската го изпревари с лекота. Той изрева страстно след нея, но тя не си направи труда да му отговори. Крилете й я издигаха все по-високо и по-високо, докато не заприлича на сребриста чайка в небето. Айсфир, почти два пъти по-голям от нея, се втурна да я преследва. Примигнах, когато прелетяха пред слънцето.

Закръжиха заедно. Дълбокият рев на Айсфир бе предизвикателство към целия свят, а нейните високи крясъци сякаш го дразнеха и му се подиграваха. За момент той се озова над нея, но тя наклони криле да му се измъкне. Или поне така ми се стори. Той обаче сви крилете си и падна върху нея, широко отворената му паст бе алена и дори от това разстояние видях как зъбите му се впиха в изпънатата й шия. После по-широките му криле закриха нейните и изведнъж двамата се задвижиха в общ ритъм. Той я притисна към себе си, дългата му опашка се уви около нейната.

Знаех какво виждам. След този полет в небесата ни отново щеше да има дракони. Взирах се в това чудо, в ликуването на завърналия се живот, и се запитах какво сме възстановили в света.

— Не разбирам! — ужасено възкликна нарческата. — Измина целия път дотук, за да го спаси, а сега той я напада. Вижте ги как се бият!

— Не мисля, че това е точно бой — обади се Предан.

— Но… Точно това си е! Виж го как я хапе! Защо я е сграбчил така, ако не за да я нарани?

Елиания заслони очи с длан и се загледа учудено в небето. Тъмната й коса се спускаше върху раменете и по гърба й, вдигнатата й брадичка оголваше бялата колона на шията. Туниката се изпъваше на гърдите й. Предан само изпъшка и се обърна към мен и Пиотре. Вуйчото на нарческата прегръщаше сестра си през раменете и държеше Коси в другата си ръка. Принцът май реши, че мнението ни вече не го засяга. Пристъпи до Елиания и я прегърна.

— Ще ти покажа — каза й и с това я слиса съвсем. Притисна я до себе си и впи устни в нейните.

Въпреки всичко, което ми се бе случило този ден, въпреки загубите, които бях понесъл, открих, че се усмихвам. Онова, което ставаше между драконите в небето, неминуемо се отразяваше на всеки човек, притежаващ Умението. Нарческата най-сетне прекъсна целувката. Сведе глава на рамото на Предан и се засмя. После вдигна отново лице, за да я целуне пак. Извърнах очи.

Но не и Ертре. Беше възмутена. Въпреки че бе дрипава и мръсна, реакцията й бе кралска.

— Пиотре! Позволяваш на някакъв селянин да целува нашата нарческа?!

Той се разсмя гръмко и се потресох, когато осъзнах, че за пръв път го чувам да се смее.

— Не, сестро. Тя му позволява и му дава онова, което си е спечелил. — Усмихна се. — Що за мъж може да се противопостави на волята на жена?

— Това е непристойно — твърдо заяви Ертре и въпреки сплъстената й коса и мръсните й дрехи, думите й бяха думи на нарческа от Външните острови.

Изведнъж се сетих, че ако Шутът е все още жив, със смъртта на дракона Претопяването му също ще е изчезнало. Изпълни ме дива надежда, светът се завъртя около мен.

— О, Шуте! — възкликнах.

Пиотре ме погледна неодобрително. Май си помисли, че се подигравам на принца.

— Не той. Смуглият — обясних. — Лорд Златен. Може да е все още жив!

Обърнах се и се втурнах по втвърдения сняг към изкопа. Борбата на драконите бе превърнала ямата в коварно място. Отвора, от който бяха излезли Пиотре и нарческата, вече го нямаше. Падането на Тестото и опитите му да излезе от ямата бяха заличили входа към двореца на Бледата жена. Но знаех къде е и определено не можеше да е много дълбоко. Заспусках се по нестабилния склон, като се мъчех да бързам и в същото време да запазя равновесие по леда, който се раздвижи и после се заплъзга около мен. Спрях и се насилих да вървя по-внимателно. Заслизах бавно, а ми се искаше да тичам с все сили. Всяко парче лед, което размествах, после трябваше да го махам. Отворът бе в най-дълбокия ъгъл на изкопа. Почти бях стигнал до него, когато някой ме извика. Спрях и се обърнах. Пиотре стоеше на ръба и ме гледаше. Поклати глава. Очите му бяха изпълнени със съжаление.

— Откажи се, Беджърлок. Мъртъв е. Другарят ти е мъртъв. Съжалявам. Видяхме го, докато претърсвахме килиите за своите. Ако беше жив, щяхме да измъкнем и него. Но не беше. Закъсняхме. Съжалявам.

Стоях и се взирах в него. Контрастът между ярката светлина на деня и тъмния му силует сякаш ме ослепяваше. Студът запълзя по мен, последван от пълно вцепеняване. Помислих си, че ще припадна.

— Сигурен ли си? — зададох най-тъпия въпрос в живота си.

Пиотре кимна.

— Да. Те… — И млъкна. Когато заговори отново, гласът му беше безизразен. — Беше мъртъв. Не е преживял това. Мъртъв е. — Пое дъх и бавно издиша. — Викат те в лагера. Момчето, Пъргав. При умиращия. Искат да идеш при тях.

Умиращият. Бърич. Върна се в мислите ми с трясъка на експлозия. Да. Щях да изгубя и него. Това бе прекалено, направо непоносимо. Скрих лицето си с ръце, клекнах и се разридах. Прекалено. Прекалено.

— Мисля, че трябва да побързаш.

Гласът на Черната вода идваше някъде отдалеч. После чух нечий друг глас, който каза тихо:

— Погрижи се за своите хора. Аз ще се погрижа за моите.

Някой слизаше по склона към мен, но не ми пукаше. Просто клечах и исках да умра, да се махна от този живот, в който бях подвел всички, на които държах. Нечия тежка ръка легна на рамото ми.

— Ставай, Фицрицарин — рече Уеб. — Пъргав има нужда от теб.

Поклатих глава като дете. Никога, никога вече нямаше да допусна някой да зависи от мен.

— Ставай! — остро рече той. — Днес изгубихме достатъчно хора. Няма да губим и теб.

Вдигнах глава и го погледнах. Чувствах се като Претопен.

— Отдавна съм изгубен — казах. Поех дълбоко дъх, изправих се и тръгнах след него.