Съдбата на Шута

Глава 24Заповедта на Тинтаглия

Светът се оказа ослепително бяло и студено място. Намерих краката си, изправих се на тях и дори се сетих как да ги накарам да закрачат. Отнякъде се появи Бърич и ме хвана за другата ръка. После тримата с него и Предан се запрепъвахме през утринната светлина към сгушилите се една в друга палатки. Видях Сенч да тича към нас. Шишко се мъкнеше на значително разстояние зад него, следван от Лонгуик и останалите гвардейци. Членовете на Осезаващата котерия се бяха изсипали полуголи от палатката си, стояха на снега, сочеха нагоре и викаха, докато навличаха палта и ботуши. Воините на хетгурда стояха отстрани, взираха се и кимаха умно, сякаш бяха очаквали да ни сполети подобна съдба. Първият опит на Айсфир да разбие леда бе като слабо земетресение, но той продължаваше опитите си, докато бързахме да се ометем по-далеч. Усещахме и чувахме как драконът се мъчи да се освободи от ледения си затвор. Въздухът се изпълни с трясък и скърцане на лед. Въпреки това ми се стори, че всеки следващ опит е по-слаб от първия. А когато бяхме преполовили склона, трясъкът престана. Продължавах да долавям силно Айсфир с Осезанието си, но то ми казваше, че създанието се е изтощило ужасно и е на път да рухне.

— Би било иронично, ако след всички години копнеж по смъртта умре в опит да живее — задъхано рекох на Бърич и Предан.

— Всички умираме в опит да живеем — изсумтя Бърич.

— Какво стана? — попита Предан. — Защо го събуди, вместо просто да го убиеш? Прахът ли не се задейства? Какво те накара да промениш решението си?

Преди да успея да отговоря, Сенч стигна до нас. Тресеше се от ярост.

— Как можа? — викна с треперещ глас. — Как можа да предадеш собствената си кръв по такъв начин? Беше пратен да убиеш дракона. Какво право имаш да решаваш противното? Как можа да се обърнеш срещу собственото си семейство?

— Не съм се обърнал срещу семейството ми. Оставих Шутът да бъде Претопен заради Пророците — отвърнах. Изричането на суровата истина на глас, под яркото утринно слънце, изведнъж я превърна в реалност. Трябваше да млъкна, за да си поема дъх. Продължих по-тихо: — Гледала ни е като марионетки, Сенч, докато не забравихме, че е тук и дърпа конците. Да, Бледата жена иска драконът да е мъртъв. Може би ако го бяхме убили, дори щеше да ни върне Шута, но само за да види как се рушат всичките му надежди. Само за да стане свидетел на края на рода на Пророците.

Без да ме е грижа за хората, които приближаваха и можеха да ни чуят, изложих доводите си пред Предан и Сенч. В последвалото мълчание ги чух как обмислят чутото и го намират за основателно. Обърнах се към Предан.

— Наруших дадената от теб дума и те лиших от годеницата ти. Но не мога да кажа, че съжалявам. Боя се, че това щеше да е брак, основан на смърт, чийто единствен плод щеше да е отново смърт. Поне засега избрахме живот. Живот за дракона. И вероятно един по-солиден мир между Шестте херцогства и Външните острови, отколкото можехме да създадем със смъртта на Айсфир.

— Хубави думи! — разбушува се Сенч. — Великолепни думи, но ти нямаш представа какво си избрал. Нито пък аз! Ако онова нещо се измъкне навън и е гладно, дали ще „избере живот“ за нас? Или ще предпочете обилна трапеза? Признавам, че съм бил късоглед. Може би е било мъдро от твоя страна да не го убиваш. Но това не означава, че е мъдро да го будиш. Кой ще ти благодари за това, Фицрицарин, когато този дълъг ден приближи края си?

— Фицрицарин? — чух да се обажда Любезен зад Сенч. — Фицрицарин? Така ли го нарече? Том Беджърлок е Фицрицарин, Осезаващото копеле?

Обърна се към Уеб и сграбчи невярващо ръката му, настояваше за отговор. Очите му станаха като паници, бе останал без дъх от изненада. Приятелят на Предан се взираше в мен, сякаш никога досега не ме бе виждал, но в очите му нямаше възхищение. Приличаше на човек, на който са откраднали легенда и му показват обикновена пръст там, където е очаквал да види блясъка на злато.

— Млък! — Уеб се опитваше да запази тайна, която се бе измъкнала изпод покривалото си. — Не сега. По-късно ще ти обясня. Сега не му е времето. Той събуди Айсфир. А наша работа е да го освободим.

Измери ме с поглед и сякаш остана доволен от видяното. Кимна ми — кимането му бе почти поклон — и мина покрай нас.

Едва сега забелязах, че Осезаващата котерия носи кирки, лопати и лостове. Новата им цел ги бе съживила. Пъргав и Кокъл мъкнеха шейната, с която да извозват леда. Пъргав не погледна нито към мен, нито към Бърич. Въпреки това Бърич го сгълча:

— Внимавай, синко. Никой не знае какво е събудил Фиц, нито какви ще са чувствата му към нас.

После погледна мен. Никога не бях предполагал, че забулени от пердета очи могат да са толкова пронизващи.

— Какво направи? И защо?

Може би бе дошло времето и за тази истина.

— Не бях аз. Или не само аз. Знаех, че драконът е жив, но не можех да го достигна с Умението, само с Осезанието си. Умението ми не беше достатъчно силно. Но тогава Копривка ме намери. И…

— И го събуди! — щастливо заяви Шишко, най-сетне бе стигнал до нас. — А аз я спасих и я сложих на сигурно място. Тя ме обича.

— Какво? — изрева Бърич, обзет от ярост и болка. — Копривка? Моята Копривка? Осезаваща? Невъзможно! Не може да бъде!

— Не. Не е Осезаваща. А Умела — каза изгубилият търпение Сенч. — Но необучена. Опасно необучена. Друго последствие, за което трябва да благодарим на Фиц и приумиците му. Едва не я изгубихме в потока на Умението, но Шишко я познаваше достатъчно добре, за да я намери и да я измъкне от него. Сега тя е в безопасност, Бърич. Може би е много объркана от случилото се, но е в безопасност.

— А, не! Не мога да понеса повече. — Бърич уж ме държеше за ръката, но ето че сега аз го подкрепях. Пое с мъка дъх. — Подозирах, че носи в себе си нещо от магията на Рицарин. Подозирах отдавна, а когато ми каза за вълка в съня си… тогава разбрах, че трябва да ида при Кетрикен, да разбера какво означава това и да уредя Копривка да бъде обучавана. — Усмихна ми се странно, разкъсван между гордостта си от нея и опасенията за бъдещето й. — Значи е била достатъчно силна, за да събуди дракон?

И в същия миг бяхме разтърсени от толкова силен мисловен удар, че Сенч се олюля и падна на колене. В умовете ни зазвуча реч на дракон. Тинтаглия ни беше намерила.

Идете и му помогнете! Изкопайте Айсфир, но и люспа да не падне от него. Идвам бързо като пожар. Докоснах умовете ви и знам къде сте, вече не е нужно да ме води птица! Предупреждавам ви: не съм далеч и когато пристигна, очаквам да го видя как ме посреща. Ако ли не, тежко ви!

Не беше нито Умение, нито Осезание, но въпреки това удари съзнанието ми със силата на могъщо Умение. Айсфир беше използвал ума ми и сега той бе чувствителен към Умението, а силата на мисълта на Тинтаглия ме накара да се олюлея. Предполагам, че онези от нас, които притежавахме Умението, бяхме по-податливи на мислите й от останалите. Определено цялата Умела котерия на Предан бе зашеметена. Членовете на Осезаващата реагираха по различни начини — някои като че ли разбраха напълно думите й, други се оглеждаха озадачено, а Кокъл като че ли изобщо не ги бе доловил.

— Всички я чухте! — викна Любезен. — Тинтаглия заповядва да изкопаем Айсфир! Да го направим!

И се втурна нагоре по склона, сякаш повеждаше войници в атака.

Един от островитяните се бе проснал на леда, може би убеден, че е чул гласа на някой бог или демон. Двама се взираха някъде в далечината, сякаш се чудеха дали са чули нещо. Останалите не реагираха. Бърич, когото баща ми отдавна бе изолирал от Умението, за да го спаси, изглеждаше объркан за момент, сякаш бе на път да си припомни нещо. Може би благодарение на Осезанието си смътно бе усетил посланието, без да разбере самото му съдържание.

Имах само миг за мислене. После Шишко се втурна с късите си крачка нагоре по склона с широка радостна усмивка.

— Идвам! — изкрещя. — Идвам да те изровя, Айсфир!

Приписах ентусиазма му на доскорошното влияние на Айсфир върху простия му ум и на успешното спасяване на Копривка, което несъмнено му бе подействало опияняващо. Тръгнах след него, рамо до рамо с принца. Сенч тръгна след нас.

— Махнахме голяма част от леда над гърба му — промърмори Предан. — Несъмнено там ще пробие най-напред леда. Не ни е останала много работа!

Зачудих се на внезапния му ентусиазъм.

— Значи не споделяш надеждата на Сенч, че можем просто да оставим дракона както си е?

— Да. Споделям я. Споделях я. Но това бе… преди. Преди Копривка да го събуди. Не. Преди… Но Тинтаглия заповядва така. Тинтаглия… — Забави крачка и ме погледна смаяно. — Това е… беше… почти като твоята заповед чрез Умението. Но не съвсем точно. Тази мога да пренебрегна. Така ми се струва. — Хвана ръката ми и ме накара да спра. Изражението му бе странно. — Тя заповяда и за момент не можех да направя нищо, освен да й се подчиня. Странно. Това ли имат предвид под чар на дракон?

Сепнах се, когато Бърич заговори. Почти бях забравил за него, а ето че той някак успяваше да не изостава от нас.

— В старите легенди се казва, че чарът на дракона идва от дъха му. Какво съм пропуснал? Някакво послание чрез Умението ли?

— Нещо подобно — замислено отговори Предан. — Почти като заповед чрез Умението, но не съм сигурен. Мисля, че исках да помогна на Айсфир и преди тя да нареди. Мисълта ми се струва моя собствена. И все пак…

Сенч ни задмина, като си мърмореше.

— Прахът. Прахът ще го направи; ще успее да го освободи. Само трябва да го заложим на друго място. Или може би в по-малки съдове…

Двамата с Предан се спогледахме и побързахме да го настигнем. Хванах го за ръкава, но той се дръпна. Отново го сграбчих.

— Сенч, вече не можеш да го убиеш. Твърде късно е. Тинтаглия всеки момент ще пристигне, а и много от нашите хора са твърдо решени да го освободят. Няма да се получи.

— Аз… Да го убивам ли? — Изглеждаше потресен от подобна мисъл. — Не, не искам да го убивам. А да взривя леда и да го освободя, глупако.

Погледнах разтревожено принца.

— Защо? — меко попитах Сенч.

Той ме погледна, сякаш озадачен от невежеството ми. После за миг видях нещо друго да минава през лицето му — нещо, което ме уплаши. Затърси отговор. Но както и да бе замъглила съзнанието му Тинтаглия, Сенч бе опитен майстор в измислянето на причини да ме накара да правя онова, което е решил, че трябва да се направи.

— Трябва ли да ти припомням, че насам лети разгневен женски дракон, научил за нас благодарение на теб? И какво друго ни остава? Ако го убием сега, тя ще избие всички ни. Сама го каза, съвсем недвусмислено. За съжаление това означава, че трябва да помагаме на дракона. Ако измъкнем Айсфир преди пристигането на Тинтаглия, може да приеме усилията ни за проява на добри намерения от наша страна. Ти самият каза, че може да ни съдейства за сключването на съюз с Бинград. Докато не научим каква е силата й, ще е най-добре да й угаждаме както можем. Не мислиш ли?

— И смяташ, че най-добрият начин да го освободим е с твоя прах?

— Един взрив може да свърши работата на десет мъже с лопати. Повярвай ми, Фиц. Знам какво правя.

Сега изглеждаше изгарящ от желание да освободи Айсфир, точно както преди това жадуваше да го взриви. Колко ли силно му бе въздействала заповедта на Тинтаглия? Може би със силата на заповед чрез Умението, на която човек трябва да се подчини безпрекословно, независимо от собствената си преценка?

Какво обаче ставаше с Шута? Претопен ли беше вече? Или мъртъв? Внезапната мисъл се стовари върху мен неочаквано като леденостудена вълна и ме накара да забравя моментните си тревоги. Олюлях се. Бях направил онова, което се надяваше, че ще направя. Бях събудил дракона и сега усилията ни бяха насочени към това да го освободим и да го съединим с Тинтаглия. Когато го направих, това ми се струваше съвсем правилно. Но сега угризенията започваха да гризат душата ми. Не можех да се върна във времето и да променя решението си, а ето че то неочаквано ми се стори твърде тежък и мъчителен товар, за да мога да го нося през оставащите ми дни. Отпечатъците от пръстите му опариха с леден пламък китката ми.

Въпреки това краката ми продължаваха да ме носят напред с останалите. Стигнахме изкопа. Оказа се, че напъните на дракона не са постигнали особен резултат. Ледът над гърба му бе напукан отдолу, част от тунела над шията и главата му се бе срутила. Осезаващата котерия вече атакуваше цепнатините — с много ентусиазъм и малко работна ръка. Хората на хетгурда вече се присъединяваха към тях. За пръв път всички в лагера бяха обединени от общата цел да освободим дракона жив. Но никакъв ентусиазъм не бе в състояние да замести работната сила.

Сенч ме наруга за идиотската ми постъпка да изоставя буркана при бягството ми от тунела. Нареди на двама души да разчистят срутилата се част, след което напълно обърка подозрителната Осезаваща котерия, като им нареди да изкопаят дълбоки тесни дупки по дължината на дракона.

— Ще поставим по-малки заряди покрай цепнатината, която е направил. Няма да са достатъчно мощни, за да го наранят, а само колкото да разчупят леда, за да можем да изнесем по-големите парчета. Фиц, ще ми трябваш за отмерването и пакетирането на праха. Предан, ти също. Доведи Лонгуик. Ще ни трябват повече съдове, в които да запалим огън. Ще е сложно да ги гръмнем, но съм убеден, че почти едновременни взривове ще свършат най-добра работа.

Сенч беше в стихията си, организираше и импровизираше. Осъзнах, че по свой начин той е великолепен войник и стратег, също като Искрен. Винаги беше най-жизнен, когато успяваше да захвърли всичките си задръжки и се впускаше в превръщането на идеите си в дела.

Върнахме се в шатрата на Сенч. Бърич дойде с нас, защото не можеше да помогне особено с копаенето. Беше тъжно да видя, че прекрасно разбира това. Напомняше ми донякъде на стар пес, който знае, че вече не може да върви по следа с глутницата, и затова се придържа към стремето на господаря си с вярата, че ще участва в убиването на дивеча. Хвърлих поглед към него, докато внимателно се отпускаше върху постелката на Сенч. Старият убиец отваряше поредното буренце. Коленичих на пода пред предварително опънатата кожа и се заех да разпределям праха на купчинки с приблизителната големина на онази, която Сенч ми изсипа за пример. Видът на праха ме разтревожи — не беше с равномерен цвят и част от него изглеждаше по-фино стрит от останалия, но Сенч вече бе махнал с ръка на въпросите ми.

— По-нататък ще го усъвършенствам. Ще свърши работа и така, а това е единственото, което има значение, момче. Къде е принцът? Пратих го да събере подходящи съдове от палатките. Трябваше вече да се е върнал. И Лонгуик с котлите. Имаме доста работа, така че колкото по-рано започнем, толкова по-добре.

— Сигурен съм, че скоро ще дойде — казах и се обърнах към Бърич. — Много си мълчалив. Да не би да е защото си дошъл да убиеш дракона, а сега всички се мъчим да го спасим?

Той свъси тъмните си вежди.

— Мислиш, че съм дошъл да убивам дракони ли? — Изсумтя и поклати глава. — Изобщо не вярвах в дракона. Помислих си, че Копривка е сънувала кошмар, и затова не ми бе трудно да я успокоя, че ще я защитя от него. Отведох я в Бъкип и там научих, че е възможно наистина да има нещо такова. Но когато дойдох тук, целта ми беше да прибера теб и Пъргав у дома. Защото там ти е мястото, независимо какво може да ни струва и на двама ни. — Въздъхна. — Фиц, винаги съм бил прост човек, търсещ прости решения на проблемите си. А ето ме сега тук, да се мъча да разбера как да оправя забърканата от двама ни каша, как да защитя Копривка от дракон, който знае името й, и как да набия малко разум в главата на Пъргав относно Зверската магия. Знаеш ли, мислех си, че си умрял заради Осезанието. Кралицата се опита да ми разкаже каквото знае за онази история, как се е получило, че един Претопен да носи ризата, която ти уших, все още с карфицата на крал Умен в яката… Като си помисля каква мъка изпитвах, докато погребвах онзи нещастник…

Но мислите му бяха прекъснати от нахълталия в шатрата Предан.

— Изчезнали са! Не мога да ги намеря!

— Съдовете ли? — Сенч вече мислеше само за конкретната задача. — Какво, всичките ли са изчезнали?

— Не! Нарческата и Пиотре! Изчезнали са, постелките им са празни. Май не са лягали в тях, след като говорихме снощи. Мисля, че след това са заминали, а ако е така…

— Ако е така, има само едно място, където може да са отишли. — Въпреки одевешните си уверения, че нямало значение колко фино е стрит прахът, Сенч се мръщеше и го достриваше с пръсти. — Отишли са при Бледата жена. И са й казали, че Фиц се е върнал при нас и че вече знаем истинските залози в играта. — Внезапно се сети още нещо. — Споменахме пред тях за чайката на Уеб и че Тинтаглия идва насам. Със сигурност са й казали и това. Значи вече знае какво мислим за нея и къде сме уязвими. Знае, че ако иска да предприеме нещо против нас, трябва да действа бързо. Единствената ни възможност е да сме още по-бързи. Трябва да извадим дракона от леда.

— Но защо им е да правят това? Защо да се обръщат срещу нас, след като знаеха, че съм готов да убия дракона? — с болка попита принцът.

— Нямам представа — неумолимо отвърна Сенч. — Но за нас е най-сигурно да приемем, че са ни предали и че всичко казано снощи вече е съобщено на Бледата жена. И сега трябва да видим как това ни прави уязвими.

— Но от снощи всичко се промени! Снощи двамата с Фиц смятахме да изпълним волята й. Защо трябва да отиват при Бледата жена и да й го кажат, защо да не изчакат. — Предан се намръщи. — Когато си тръгнаха, Пиотре нямаше вид на човек, който ще се уплаши от врага.

— Не знам. — Сенч нито за миг не откъсна вниманието си от работата си. — Фиц, прахът да е точно като този… Нямам представа, Предан. Но мой дълг е да приема, че ти мислят лошото, и трябва да реша какво да предприемем, за да осуетим намеренията им. — Поправи една от купчинките ми със стъргалка. — След като драконът бъде освободен — добави, сякаш го казваше на себе си. Вдигна очи към Предан. — Все пак ще ни трябват съдове.

— Ще донеса — отвърна тихо момчето.

— Добре. Засега забрави за момичето и Пиотре. Ако са се измъкнали през нощта, вече са твърде далеч, за да можем да направим нещо по въпроса. Да се заемем с належащата криза, после ще мислим за другата.

Предан кимна и излезе. Беше ми мъчно за него.

— Наистина ли смяташ, че са отишли да й докладват?

— Може би. Но не ми се вярва. Както казах на Предан, трябва да приемем най-лошата възможност и да изградим защитата си спрямо нея. А най-добрата ни защита може да се окаже освобождаването на дракона, който събуди. — Свъси замислено вежди, но купчинките като че ли му бяха по-интересни. — Ще му мислим, след като освободим Айсфир.

Започнах да се опасявам, че заповедта на Тинтаглия се е загнездила прекалено здраво в съзнанието му. Искаше ми се да вярвам, че Сенч мисли ясно, но не бях много сигурен.

Лонгуик пристигна с котлите, а не след дълго се появи и Предан, мъкнеше най-различни съдове. Веднага щом получи всичко необходимо, Сенч ги прати обратно при изкопа да видят докъде са стигнали с изкопаването на шестте дупки по дължината на дракона. Запитах се дали просто не се опитва да създава работа на принца. Видя ми се много придирчив, докато подбираше съдовете — първо избираше онези, в които да сипе праха, проверяваше колко плътно се затварят капаците им, а след това намираше подходящи по размери котли и котлета. Предложих да му помогна, но той отказа.

— Някой ден ще измисля идеалния съд за този прах. Трябва да може да гори, но не прекалено бързо, за да може слагащият го в огъня да се отдалечи на безопасно разстояние. Трябва да е достатъчно плътен, за да не пропуска влага. И освен това трябва да може да се пълни лесно, без да остава прах по външните стени. А по-нататък ще намеря по-добър начин да го запаля…

Беше напълно съсредоточен върху работата си като майстор, който все още се занимава с новото си изобретение и не иска да го повери на ръцете на калфата си. Отдръпнах се от него и седнах на постелката на Предан до мълчаливия Бърич. Той изглеждаше потънал в мисли. Все още изпитвах ужасното чувство, че трябва да се действа спешно, исках всичко вече да е свършило. Не можех да определя дали Тинтаглия е впечатала заповедта си в мен, или се измъчвам заради Шута. Мислите ми сами се насочваха към него. Опитах се да не се питам какво ли понася в момента — или дали вече е отвъд всякакво понасяне. Докосването на дракона като че ли бе възстановило Умението ми, но когато се мъчех да доловя тънката като копринена нишка връзка с Шута, не го усещах. Това ме плашеше.

— Правя онова, което искаше — тихо му рекох. — Ще се опитам да освободя дракона.

Сенч беше погълнат от заниманията си с праха и съдовете и като че ли не ме чу, за разлика от Бърич. Може би наистина има нещо вярно в твърденията, че отслабващото зрение изостря слуха. Постави ръка на рамото ми. Може би ако Уеб не го бе споменал, никога нямаше да го забележа. Но беше прав. Почувствах как спокойствието му ме изпълва. Не мислите му достигаха до мен, а усещането за връзка с него. Не бе силна колкото връзката между човек и животно, но въпреки това я имаше.

— Отдавна правиш това, момче — тихо ми каза той. — Правиш онова, което искат другите. Поемаш задачи, с които никой друг не иска да се занимава.

Беше твърдение, не присъда.

— Също като теб.

Той помълча малко.

— Да. Прав си. Като куче, на което му трябва стопанин. Май някой така ми каза преди години.

Острите думи, които му бях отправил навремето, сега предизвикаха горчивите ни усмивки.

— Може би същото се е отнасяло и за мен — признах аз.

После и двамата замълчахме, намерили момент на покой в окото на бурята около нас. Отвън се чуваха приглушените звуци на работещите. Чувах далечните им гласове в студения въздух, глухия звън на метал върху лед, глухите тупвания на откъртените парчета върху шейната. Сенч си мърмореше нещо и отмерваше внимателно праха. Настроих се за дракона и усетих присъствието му, но някак по-слабо, сякаш пазеше силите си и вече не можеше да направи друго, освен да остане жив и да очаква спасение. Ръката на Бърич продължаваше да лежи на рамото ми. Внезапно заподозрях, че и той като мен търси дракона.

— Какво ще правиш с Пъргав? — попитах го неочаквано и за самия себе си.

— Ще го върна у дома — почти небрежно отвърна Бърич. — Ще опитам да го направя порядъчен човек.

— Искаш да кажеш, да не използва Осезанието си.

Бърич изсумтя, но не бях сигурен дали отговаря положително, или иска да оставим тази тема. Не можех да я оставя.

— Бърич, всичките онези години в конюшнята, всичките ти умения да лекуваш, успокояваш и обучаваш животните. Това Осезание ли е? Беше ли обвързан с Лиска?

Не побърза да ми отговори. Накрая го направи с въпрос.

— Всъщност ме питаш дали правя нещо, а искам от теб обратното, така ли?

— Да.

Той въздъхна.

— Фиц. Бях пиянде. Не исках да видя теб или синовете ми да тръгвате по същия път. Отдавал съм се и на други страсти, като много добре си давах сметка, че от това няма да излезе нищо добро. Аз съм такъв, какъвто съм. Но това не означава, че бих поощрявал подобни пороци у момчетата ми. Ти би ли го направил? Кетрикен ми каза, че имаш приемен син. Зарадвах се да науча, че не си съвсем сам. Но не научи ли нещо за самия себе си, докато го възпитаваше? Че собствените ти недостатъци, които ти се струват отблъскващи, изглеждат още по-ужасяващо, когато ги видиш да се проявяват у сина ти?

Много точно го формулира. Но въпреки това не се отказах.

— Използваше ли Осезанието, докато беше главен коняр?

— Реших да не го правя.

Помислих си, че няма да каже нищо повече, но след малко той прочисти гърлото си.

— Но е точно както го каза навремето Нощни очи. Мога да реша да не отговарям, но не мога да остана глух. Знам как ме наричаха хрътките. Дори съм го чувал от твоите уста. Сърцето на глутницата. Знаех как ме наричат и бях наясно с тяхното… отношение към мен. Не можех да скрия от тях, че усещам радостта им от предстоящия лов. Споделях тази радост и те го знаеха. Преди много време ми каза, че не си избирал Нощни очи. Че той те е избрал и се е свързал с теб, като не ти е оставил много възможности. Същото беше с Лиска и мен. Беше болнаво кутре, изтърсак от иначе здраво кучило. Но в нея… имаше нещо. Упоритост. И ум да намери начин да заобиколи всяко препятствие. Скимтеше не към майка си, когато братята й я избутваха от цицката, а към мен. Какво можех да направя? Да се преструвам, че не чувам молбите й за правото да живее? Така че се погрижих да получава своя дял мляко. А когато стана достатъчно голяма, за да се оправя сама, тя се прикрепи към мен. И признавам, че след време започнах да разчитам на нея.

Още тогава го чувствах по някакъв начин. Не знам защо ми се искаше да го признае.

— Значи си ми забранил онова, което си направил самият ти.

— Май да.

— Имаш ли представа колко нещастен ме направи?

Той не трепна.

— Горе-долу толкова, колкото ме направи ти, когато не ме послуша. Но пък сигурно нямаш представа за какво говоря. Несъмнено никога не си забранявал на твоя Хеп нещо, което ти самият си правил. И той винаги се вслушва в мъдростта ти, нали?

Беше много добър. Сарказмът бе налице, стига само да го потърся.

Това ме накара да млъкна за известно време. Но оставаше и още един въпрос.

— Но защо, Бърич? Защо така презираше и продължаваш да презираш Осезанието? Уеб, на когото се възхищавам, не вижда никаква вреда или опасност в магията си. Как може собствената ти дарба да те отвращава?

Той отметна все още черната си коса от лицето си и разтърка очи. Заговори с неохота.

— Ох, Фиц, това е много дълга и стара история. Когато откри, че съм опетнен, баба ми беше ужасена. Нейният баща го имал. И когато трябвало да избира между това да спаси жена си и малките си деца от търговците на роби или да изведе партньора си от горящата конюшня, избрал второто. И така търговците хванали близките му. След това прабаба ми живяла кратко и мизерно. Баба ми казваше, че била много красива. Малко неща са по-лоши от робството. Господарите й я използвали, а господарките я малтретирали от ревност. Баба ми и двете й сестри виждали всичко. И израснали като робини, използвани и насилвани. Защото човекът, който трябвало да се обвърже преди всичко със съпругата и децата си, предпочел вместо тях един кон.

— Един човек, Бърич. Един човек, взел неправилно решение. А и кой знае какво е минало през главата му. Може пък да е смятал, че ако спаси коня, ще може да отведе с него жена си и децата си? Или да препусне срещу поробителите? Не можем да знаем. Това не ми се вижда основателна причина да проклинаш цялото Осезание.

— Фиц — изсумтя той. — Неговото решение е проклело три поколения от рода му. Това е доста основателна причина за всеки, който трябва да носи бремето. И баба ми се страхуваше, че ако ми се позволи да продължа по този път, ще се случи същото. Ще намеря животно, ще се свържа с него и ще го поставя над всичко останало. А след като умря, се оказа права. Направих точно това. Както и ти. Не ти ли се е случвало да погледнеш собствения си живот и да се запиташ какво е щяло да се промени, ако бе махнал Осезанието? Помисли си. Ако Носльо не бе застанал между теб и мен, нямаше ли да сме по-близки, когато беше момче? Ако не се бе обвързал със Смити, нямаше ли да се справяш по-добре с уроците по Умение? Ако Нощни очи го нямаше, щеше ли Славен да намери причина да те осъди на смърт?

За момент успя да ме притисне в ъгъла, но намерих отговор.

— Но ако Осезанието не бе смятано за нещо позорно, нищо от това нямаше да е истина. Ако беше разговарял за това със Старата кръв и ме бе научил защо не бива да се обвързвам, ако Осезанието се ценеше високо като Умението, тогава всичко щеше да е наред.

Лицето му потъмня и за миг зърнах някогашния избухлив нрав на Бърич. Но ми отговори с търпение, на което можеше да го научи единствено времето.

— Фиц. Това е нещо, на което съм научен откакто баба ми откри, че съм опетнен. Осезанието е позорна магия и е позорно човек да я използва. Говориш за хора, които я практикуват открито и не намират в това нищо долно. Какво пък, аз съм чувал за места, където мъжете се женят за сестрите си и създават деца, където жените ходят с разголени гърди, където не е срамно да зарежеш половинката си само защото красотата й е повехнала. Би ли учил децата си, че подобни постъпки са добри? Или ще предпочетеш да живеят по начина, по който си бил научен и ти?

Най-неочаквано Сенч се намеси в разговора.

— Във всяко общество има неписани правила. Повечето от нас никога не ги поставяме под въпрос. Но със сигурност ти се е случвало да се запиташ на какво си бил научен, Бърич. Никога ли не ти е минавало през ума, че следва да определяш сам за себе си дали магията си заслужава?

Бърич го погледна със замъглените си очи. Какво ли виждаше? Силует, сянка или само долавяше стареца с Осезанието?

— Винаги съм знаел, че си заслужава, лорд Сенч. Но бях зрял човек и знаех цената й. Вземете принца. Каква цена ще трябва да плати той за своята полезна и заслужаваща си магия, ако се разчуе, че е Осезаващ? Отричате, че я има, за да го предпазите от омразата и предразсъдъците. Да не ме обвинявате, че съм се опитал да предпазя сина на Рицарин?

Сенч погледна ръцете си и не отговори. Беше свършил. Шест съда, от манерки до солници, бяха напълнени с гърмящия му прах и сложени в котлета или гърнета.

— Готов съм — рече той. Погледна ме и се усмихна странно. — Да идем да освободим дракона.

Не можех да разчета зелените му очи. Не можех да реша дали наистина смята да освободи дракона от леда, или смята да го направи на парчета. Може би и самият той не знаеше. Но решимостта му сякаш бе заразителна и изведнъж почувствах, че е крайно време да се сложи край на това.

— Опасно ли е? — попита Бърич.

— Толкова, колкото беше и снощи — ехидно отвърна Сенч.

Бърич протегна ръка и пръстите му леко докоснаха гърнетата.

— А не шест пъти повече? — попита той. — Как ще го направите? Един човек ли ще ги гръмне всичките? Или шестима?

Сенч се позамисли.

— Шестима, които да запалят огньовете. И Фиц, който да мине по редицата и да постави взрива във всяко гърне.

Кимнах. Ако шестима трябваше да решават кога да слагат взрива и да бягат, като едното нищо можеха да си попречат.

— Ще го направя.

Взех три гърнета, Сенч вдигна останалите три. Бърич се натовари с торбата подпалки и едно котле с въглени от нощния огън на гвардейците.

— Сигурен ли си, че Копривка е в безопасност? — попита ме Бърич, докато се изкачвахме по склона. — Не разбирам какъв риск е поела, но май уплаши всички ви.

Преглътнах и признах вината си.

— Помолих я да влезе в съня на дракона и да го събуди. Най-силният й талант е в преправянето на сънища. Така и не си помислих, че може да е опасно, че сънищата на драконите могат да са много по-различни от сънищата на хората.

— И тя въпреки това е отишла? — В гласа на Бърич се долавяше тиха гордост.

— Да, направи го. Защото я помолих. Срам ме е, че я изложих на риск.

Той помълча няколко крачки.

— Така значи. Тя те познава, при това достатъчно добре, за да ти се довери. Откога е така?

— Не съм сигурен. Трудно е за обяснение, Бърич. — Усетих как се изчервявам, но се насилих да продължа. — Аз… ви наглеждах понякога. Рядко. Само когато ставаше толкова… Не биваше да го правя.

Този път мълчанието му бе по-дълго.

— Сигурно е било сериозно мъчение за теб. Защото през повечето време бяхме щастливи.

Поех дълбоко дъх.

— Да. Прав си. Но така и не осъзнах, че го правя чрез Копривка. Тя беше моята… не знам, може би точката, върху която да се съсредоточа. След време тя започна да долавя присъствието ми. Научи за мен в сънищата си, виждаше ме като човек-вълк. — Млъкнах смутено.

Бърич почти успя да скрие усмивката си.

— Аха. Това обяснява някои наистина странни кошмари, когато беше малка.

— Не знаех, че го правя. Едва по-късно се усетих, че е тя. В сънищата ми. Разговаряхме там, в приказните светове, които създаваше. Трябваше ми време да осъзная, че проявява Умението си, при това по начин, който никога не бях виждал да се използва. Но така и не… Тоест тя не знае… — Не можех да продължа, гърлото ми сякаш смачка думите ми.

— Знам. Ако й беше казал, че не съм й баща, щях да разбера.

Кимнах мълчаливо. Странно бе да видя как възприема нещата. Аз си мислех как да й кажа кой е баща й; Бърич — кой не е.

Той смени темата.

— Ще трябва да се научи как да управлява магията си, в противен случай Умението може да открадне ума й. Знам го от Рицарин.

— Копривка трябва да се учи — съгласих се. — Опасно е да продължава, без да е наясно с рисковете. А ще продължи, ако не се намесим. Трябва да бъде обучена.

— От теб ли? — веднага попита той.

— От някого — поправих го.

С това разговорът приключи. Заслушах се в звъна на инструментите по леда и в непрестанния вой на вятъра над ледника. Беше като странна музика, върху която се наслагваха гласовете на работещите. Но когато стигнахме изкопа, работата моментално спря.

Сенч застана на ръба на ямата и взе думата. Обясни за гърмящия си прах и как смятаме да го използваме. Чувствах се странно откъснат от всичко това. Погледът ми се местеше от лице на лице. Видях загрижената физиономия на Уеб и заинтригуваното изражение на Кокъл. Някои от мъжете тутакси станаха отново момчета, изпълнени с детския ентусиазъм да изпробват нещо непознато. Сенч слезе по рампата и аз го последвах. Той огледа дупките, изкопани по заповед на Предан и Лонгуик. Поиска една да бъде направена по-дълбока, отказа се от друга и заръча да се изкопае нова, по-близо до входа на срутилия се тунел. Всички трябваше да са в една редица покрай най-дълбоките пукнатини, направени от дракона. Сенч смяташе, че там ледът е по-слаб и взривът ще подейства най-ефективно. Избра шестима да запалят огън в котлите и Бърич бавно ги обходи, като им даваше подпалки, огниво и въглени. После Сенч му каза да излезе от ямата. Самият той остана вътре и прегледа всеки котел, за да се увери, че е поставен добре в дупката си и че на дъното му има достатъчно въглени за взрива. Докато избраните мъже палеха огъня, на няколко пъти повтори, че прахът е в малки количества, които няма да навредят на дракона, а само ще доразбият леда около него.

Всеки от мъжете се изправяше, когато смяташе, че огънят му се е разпалил достатъчно. Всеки път Сенч минаваше по редицата, добавяше още дърва и масло и пращаше човека при останалите край изкопа. Всеки съд с праха беше поставен върху леда на две педи от огъня. Когато долу останахме само двамата, Сенч заговори тихо:

— Ще отида при другите горе. Щом ти кимна, минаваш бързо покрай дупките и пускаш съдовете. После бягаш. Бързо. Ще е нужно малко време огънят да достигне праха, но ще е по-добре да не се заседяваш тук.

— И аз съм на същото мнение.

Той млъкна, сякаш се канеше да каже още нещо, но после само поклати глава. Отново се запитах дали не действа против волята си. Докато го гледах как се изкачва по рампата и се присъединява към останалите, ми хрумна, че разделящите ни стени вече ги няма. Хората на хетгурда, гвардейците и Осезаващата котерия се бяха смесили. Бърич стоеше до Сенч. Пъргав — до Уеб. Котаракът на Любезен беше легнал на леда и ме гледаше с любопитство.

Поех дълбоко дъх, отидох в края на редицата, взех първия съд и го пуснах в горящия котел. Разхвърчаха се искри. С втория бе същото; третият не падна добре и трябваше да го донатикам в пламъците. Чух как горе замърмориха. Четвъртият мина гладко. Петият беше замръзнал за леда и сякаш мина цяла вечност, преди да го вдигна. Капакът му се отвори и част от праха се изсипа. Прибрах го и избърсах съда. Когато го поставих в котела, пламъците бързо плъзнаха по изцапаната страна. Посипаха се бели искри. Припомних си как манерката на Сенч гръмна в камината ми. Шестият мина като първия, след което се оставих на инстинкта си и си плюх на петите. Изтичах нагоре по рампата и се присъединих към останалите. Внезапно петият котел избухна в пламъци, искри и серни пари. Чуха се изумени и изплашени възклицания, но докато стигна до ръба на ямата, пламъците намаляха и утихнаха. Гърнето се спука с трясък и чухме съскане, когато вода и огън се срещнаха.

Сенч клатеше глава.

— Тази е пропилян — рече сърдито. — Топките на Ел! Иска ми се да имах повече време да изпробвам сместа и да измисля подходящ съд. Но пък виж как пламъкът мина по праха, за да стигне до гърлото. Можем ли да използваме това? Мислех си, че прахът трябва да е вътре в съда, за да…

И тогава гръмна първата експлозия. Не беше от първото гърне. Май бе второто, явно огънят бе стигнал по-бързо до праха. Трудно е да се каже, защото в същия миг гръмнаха още едно или две гърнета.

Вторият взрив бе много по-силен от първия и направо ме оглуши. Никога не бях преживявал подобно нещо. Сякаш въздухът ме зашлеви и някой стовари юмруци върху ушите ми. Малки парчета лед ужилиха лицето ми. Примигнах. Помислих, че съм ослепял, но се оказа, че във въздуха се е вдигнала мъгла от невъзможно фин сняг.

Около мен се чуваха гневни и смаяни викове. Всички отстъпиха от ръба. Ужасеният котарак на Любезен профуча покрай мен, следван от господаря си. Усетих яростната вълна откъм скования в леда дракон.

Опитваме се да те освободим! — излъчих чрез Умението, но той не отговори.

Бърич ме сграбчи за рамото, оглеждаше се трескаво. Лицето му бе изкривено от паника.

— Пъргав! Къде е синът ми? — извика той, докато поредната експлозия разтърсваше леда под краката ни. Рухнах на колене, Бърич се просна до мен. Въздухът се изпълни с ледени кристалчета, Бърич се задави, плю и отново закрещя: — Пъргав! Пъргав, къде си, момче?

— Тук съм, татко! — извика той и се хвърли през мъглата в прегръдката му.

— Слава на Еда, жив си! Стой до мен. Проклети очи! Фиц, какво става? Очаквах огън, искри и пушек, но не и това! Какво направи онзи побъркан старец?

— Все едно цепеница да се пръсне в огъня, Бърич, нищо повече. Прахът се взриви и разби леда. Не мислех, че ще е точно така, но вече свърши. Успокой се.

Но още докато изговарях тези думи и се мъчех да успокоя както него, така и себе си, земята отново се надигна под краката ни. И в същото време усетих свирепата мислена атака.

Ще си платите, жалки предателски мърльовци! Кръвта ви ще се лее, по една кофа за всяка негова люспа. Идвам! Гневът на Тинтаглия ще се стовари върху вас! Всички ще умрете!

— Опитваме се да му помогнем, не да го нараним! — извиках с глас, с Умение и Осезание. Тя не отговори.

А когато примигнах, за да махна полепналия по миглите ми сняг и погледнах в ямата, нещо долу се раздвижи. Ледените кристали го скриваха, но под мъглата се надигаше нещо тъмно, досущ като издигащ се към повърхността кит. Чух скърцането и трясъка на разбития лед и до мен достигна миризмата на уловена в капан плът, вонята на влечуго. Надигнах се и се приближих до ръба.

Долу се водеше бавна титанична битка. Част от измършавелия гръб на дракона се показваше навън. Опашката му се мяташе почти като отделно същество, докато се мъчеше да освободи края й от леда. Видях огромен заден крак, грамадните нокти оставяха в леда дълбоки разрези. После се появи крило и полетяха парчета лед, когато се разгъна като разръфано платно на изоставен кораб. Размаха се отчаяно и миризмата на болно животно ме задуши. Айсфир се бореше, главата и шията му все още бяха в плен на ледника. Когато ледената мъгла се разнесе, хората приближиха ръба и впериха погледи в дъното на изкопа, някои зяпнали от изненада, други вцепенени от ужас. Физиономията на Сенч не можеше да се опише. Не знаех дали е втрещен от разрушителната мощ на изобретението си, или от размерите на съществото.

Бърич пръв наруши мълчанието.

— Горкото животно.

Вдигна ръце, с широко разперени пръсти, и направи нежно движение, сякаш буташе въздуха пред себе си. Често го бях виждал да прави така, когато приближава неспокоен кон. Запитах се дали по този начин не ги е успокоявал. А после каза високо:

— Трябва да му помогнем. Вземете лопати и кирки, но много внимавайте. Лесно можем да го нараним, докато се опитваме да помогнем. Не му давайте повод да се дърпа.

Постави ръка на рамото на Пъргав, протегна другата напред и се запрепъва към ръба на ямата.

— Спокойно, спокойно — говореше и изпълнените му с успокояващо Осезание думи бяха насочени към дракона. — Идваме. Спри да се дърпаш, така само ще се нараниш. Или ще нараниш нас. Спокойно. Ще ти помогнем.

Отново усетих потока успокоение, който течеше заедно с думите му. Драконът като че ли също се повлия от тях. Или пък изтощението бе причина опитите му да се освободи да станат по-мудни и накрая да спрат.

— Внимавай с ръба на изкопа, Бърич. Рампата е натам! Пъргав, помогни на баща си да слезе!

Челото на Уеб бе разкървавено, вероятно от отхвръкнало парче лед. Той мина покрай нас с лопата в ръка, без да обръща внимание на болката си. Едва сега видях, че взривът е ранил някои от нас. Човек на хетгурда лежеше в безсъзнание, от носа и ушите му течеше кръв. Един от другарите му бе коленичил до него и го гледаше объркано. Любезен бе успял да улови съскащия си котарак и го прегръщаше неловко, опитваше се да го успокои. Огледах се за Предан. Той вече бързаше надолу по рампата към дракона, опираше се на един лост като на тояга. Дъното на изкопа беше разбито и приличаше на парчета лед върху неспокойно море.

— Принце! Внимавай! Може да е опасен! — извика Сенч и също забърза надолу.

Осезаващи и не-Осезаващи се събраха около заклещеното в леда създание и започнаха да махат разбитите парчета лед. Беше рисковано — драконът продължаваше да се мята в опитите си да се освободи.

Въздухът беше изпълнен с ужасната воня на изгладняла спяща змия. Бърич като че ли не я забелязваше. Пристъпи напред и постави ръце върху черните люспи.

— Спокойно. Изчакай да махнем леда, преди да опиташ отново. Хич няма да е хубаво, ако точно сега си счупиш крило.

Айсфир замря. Чрез Осезанието почувствах паниката му. Задушаваше се. Усетих, че вниманието му е насочено другаде, и предположих, че общува с Тинтаглия. Надявах се да й каже, че се опитваме да му помогнем.

— Трябва да освободим главата му. Не може да поеме достатъчно въздух, за да се бори — каза Бърич.

— Знам. И аз го усетих. — Опитах се да скрия подигравателната си усмивка. — И аз съм Осезаващ, нали знаеш.

Не си дадох сметка, че Пъргав ще ме чуе. Може би бях изрекъл думите по-високо заради пищящите ми уши. Но той впери в мен изпълнен с жадно любопитство поглед.

— Значи наистина сте Фицрицарин? Осезаващото копеле. Вярно ли е, че баща ми ви е отгледал в конюшнята?

В гласа му имаше странна възхита, сякаш внезапно най-неочаквано бе открил връзка със славата и легендите в собственото си семейство. Може би беше така, но реших, че не е много здравословно.

— По-късно ще говорим за това — казахме с Бърич почти едновременно. Пъргав ни зяпна, после се засмя. Всъщност какво друго да направи?

— Разчистете леда около лявото му рамо — извика Уеб и няколко души, сред които и Пъргав, се хвърлиха да изпълнят нареждането му.

Но Уеб с рязко движение спря Пъргав и се обърна към нас.

— Щом е „по-късно“, значи може да изчака. Все ще дойде време, когато и двамата ще трябва да дадете обяснения на това момче.

В думите му нямаше укор и дори ми се стори, че на лицето му играе лека усмивка. Поклони се на Бърич и продължи:

— Извинявай, ако те обиждам. Знам, че зрението ти не е добро, но раменете и гърбът ти все още изглеждат силни. Ако синът ти те води, можеш много да ни помогнеш с извозването на леда с шейните. Ще ни помогнеш ли, Бърич?

Помислих, че Бърич ще откаже. Знаех, че иска да е по-далеч от Уеб и всичко, което представляваше той. Но молбата бе отправена любезно, а и Бърич наистина можеше да помогне в работата. Виждах колко е раздразнен, че трябва да стои безпомощно, докато другите се мъчат да освободят дракона. А и предложението на Уеб поставяше Пъргав под неговата опека. Видях как Бърич направи нелек компромис.

— Отведи ме до шейната, момче, и да запретнем ръкави.

Оказах се сам, след като баща и син се заеха да изпълнят заръката на Уеб. Гледах ги как дърпат въжетата редом с Любезен и Кокъл. Натоварената шейна потегли нагоре по рампата. Дори си помислих, че на Бърич му харесва — за разлика от Пъргав. Дали Уеб не се опитваше да запълни пропастта между тях, като в същото време се мъчеше да промени отношението на Бърич към Осезанието?

И тъкмо си помислих за това, когато избухна последният взрив.

Сега си мисля, че малкото котле, което бях зарязал така лекомислено, докато се изнасях от тунела, е продължило да гори. Дали в крайна сметка не бе подпалило кожите и огънят бе стигнал до маслото и буркана с праха? Или маслото се бе изсипало, когато по-слабите взривове разтърсиха леда? Впрочем, задаването на подобни безполезни въпроси си е чиста загуба на време.

Зарядът бе по-голям, целта му бе да убива. Експлозията вдигна във въздуха тавана на тунела, разлетяха се парчета лед. И хора. Аз самият се озовах чак в другия край на изкопа. Заваляха остри като стрели кристали. Усещах ударите на леда. Всичко около мен бе бяло. Помислих си, че съм ослепял и оглушал. После ледената мъгла започна да се разнася и разкри пълен хаос. Видях Уеб да се препъва покрай мен, запушил ушите си с ръце. Видях Орела затиснат от огромни парчета лед. Виждах крещящи хора, но не ги чувах. Запитах се дали изобщо някога ще чуя нещо.

Вдигнах очи и видях Сенч и Предан — гледаха ужасени надолу от ръба на изкопа. В следващия миг осъзнах, че теглещите шейната също са се спасили от най-лошите поражения на взрива. Но точно когато успях да се изправя и реших, че нямам нищо счупено, последва нов трус. Земята под мен се разтърси, надигна се, появиха се нови пукнатини и изведнъж ледът поддаде. Над парчетата се надигна черна плът.

Свободен!

Това бе най-отчетливата мисъл, която бях получавал от Айсфир — по-скоро тържествуващ вик, отколкото дума.

Огромната му черна глава се надигна на дългата шия. Използваше полусвитите си криле като допълнителни крайници, за да се измъкне от леда. Видът на така дълго скованото му тяло събуди съжаление у мен въпреки ужаса от това какво се е стоварило върху другарите ми. Костите напираха под малкото останала плът, покритата с люспи кожа висеше като лошо ушита дреха. Когато разпери криле, видях по тях разпрани места и дупки — досущ като великолепно наметало, разкъсано от бодливи храсти.

Айсфир изпълзяваше от леда, като от време на време спираше, за да изреве и да освободи крак или връх на крило. Не обръщаше внимание на проснатите около него хора, но това ни най-малко не ме успокои — внезапно събудилият се глад се излъчваше от него като топлина от огън. За първи път в живота си инстинктивно се почувствах като дивеч, и то пред огромен хищник. Думите ми биха оказали толкова влияние на мислите му, колкото бясното мятане на заек върху мислите на вълк. Двамата с Нощни очи никога не се опитвахме да говорим с храната си, докато беше жива; това създание също нямаше да го направи.

— Шуте, какво отприщи в света? — изстенах.

Драконът се напъна отново и се измъкна още малко от рушащия се лед. Намери по-стабилна опора върху останките от доскорошната си гробница и издърпа от дупката и опашката си. Излизаше сякаш безкрайно, бе невъзможно дълга, докато накрая не се уви около него като бич. Внезапно той отметна глава и нададе крясък, който започна като дълбок рев и започна да се повишава, докато не ме проглуши. Това бе първият звук, който чух след взрива. Стори ми се като ново сетиво — ликуващият вик на дракона отекваше вътре в мен.

А после ноздрите му се разшириха и клиновидната глава се спусна към тялото на Орела. Макар човекът да бе мъртъв, онова, което щеше да го сполети, ме изпълни с ужас. Айсфир подуши тялото и избута ледените канари, които го бяха смачкали. Подхвана го внимателно, после го вдигна и го тръсна, за да махне последните парчета лед, точно както Нощни очи махаше сухи листа от уловена и измъкната на брега риба. Драконът се хранеше като чайка — подхвърли нагоре месото, което доскоро бе човек, отвори широко челюсти и падащото тяло се озова в гърлото му. След миг Орелът се превърна в буца, плъзгаща се надолу по дългата шия.

Вълкът в мен не виждаше в това нищо особено — мъртвият човек беше месо като всяко месо и драконът просто го бе изял. Аз самият го бях правил в моменти на голям глад, случвало ми се беше да отмъквам остатъците от улова на мечка, докато тя спи с пълен стомах. Но Орелът бе човек и лидер на хора, човек, който се бе хранил до мен и с когото бяхме говорили до лагерния огън. А сега бе станал просто храна за съществото, което събудихме. Това преобърна представите ми.

Смътно осъзнах какви огромни последици за света ще имат действията ни. Това не бе каменен дракон, наситен с душите на герои и събуден да ни спаси. Това бе огромно създание от плът и кръв, с апетит, желания и волята да ги задоволи заради собственото си оцеляване, без значение какво може да струва това на нас, хората.

Вдигнах замаяно очи, търсех път за отстъпление. Не се намирах директно срещу Айсфир, но бях съвсем близо до него и като едното нищо можех да се превърна в улов. Бях потресен, когато видях как спътниците ми приближават ръба на изкопа, за да гледат слисани онова, което бяха освободили. Бърич бе сред тях, сложил ръка върху рамото на Пъргав, Любезен също; Кокъл се взираше с алчния поглед на менестрел. Напразно търсех с очи Сенч и Предан и се уплаших, че са загинали. Видях нечий обут в ботуш крак недалеч от мен и се надявах, че все още е прикрепен към скритото под снега тяло. Кой беше това? Забелязах как Пъргав ме сочи и говори тревожно на Бърич. Старият глупак отвори уста и разчетох думите по устните му още преди да долетят до мен.

— Фиц! Фиц, бягай!

Главата на дракона се завъртя в посока на вика. Видях как сребристочерните му очи се спират върху човека, който ме бе отгледал, как главата в края на дългата шия се вдига.

— Не! — изревах; чувах и собствения си вик като шепот.

Бърич явно разбра, че е привлякъл вниманието на дракона, защото се обърна и блъсна силно Пъргав, който полетя и се просна по очи в снега. После се обърна с голи ръце срещу дракона.

И в този миг изгубих равновесие от нов трус. Ледът под мен започна да пропада. Айсфир също се мъчеше да се задържи. Разпери широко оръфаните си криле и впи нокти в ръба на изкопа. Хората побягнаха, докато се измъкваше навън. В същия миг ледът под него пропадна и зейна пропаст. Още докато се мъчех да се задържа за нещо, разбрах какво се е случило. Опитите на Айсфир да се освободи, а може би и експлозивите на Сенч, бяха отслабили тавана на тронната зала на Бледата жена. И сега той рухваше върху нея.

Яростно се надявах Бледата жена да бъде смазана под леда. Погледнах надолу към падащите в двореца парчета. Запитах се дали няма да се отвори проход към залата, дали не мога да скоча в дупката, да оцелея някак от това падане и да спася Шута, докато е все още жив. Най-вероятно срутилият се таван щеше да унищожи всичко. „Поне краят му ще е бърз“, помисли си някаква част от мен.

— Не! — изревах. — Не, не, не! Любими! Шуте! Не!

И сякаш в отговор на вика ми нещо в леда под мен се размърда. Вперих ужасен поглед в него, неспособен да проумея силата на онова, което се движеше под лавината. После то спря.

Притиснах се към ледения ръб и извиках от изненада, когато ръката на Предан неочаквано ме сграбчи за китката.

— Излизай! — изкрещя той и изведнъж осъзнах, че ми е викал и преди това, опитвал се е да откъсне вниманието ми от падащия лед и мъчещия се да се освободи дракон. Айсфир почти бе излязъл от ямата. Останалите май бяха избягали — с изключение на две неподвижни тела, които не успях да разпозная.

Предан изсумтя и ми помогна да изпълзя горе.

— Къде е Сенч? Трябва да бягаме! — изревах.

Предан махна с ръка — като че ли ми казваше, че останалите са избягали надолу към лагера. После зяпна, зяпна още повече и очите му едва не изскочиха от орбитите от ужас. Обърнах се и погледнах надолу към ямата. Подобно на някаква гигантска жаба, събудила се от зимния си сън, нагоре пълзеше драконът на Бледата жена. Животът не му бе придал изящество. Все още бе грубо оформено създание, изпълнено с живота на най-различни хора, кафеникаво като неизпечена глина. Почувствах с Осезанието огромния му глад. Беше изпълнен с него и щеше да погълне всичко, до което се добере. И тогава вълната на Умението ме заля и едва не рухнах на колене. Това не бе просто глад на ненаситен звяр. Една личност доминираше в дракона, който ревеше и пълзеше под нас. Явно Бледата жена го бе хвърлила в каменния си дракон в последен опит да го събуди. И беше успяла.

Тестото идва! Идвам да завладявам, да убивам и да поглъщам. Искам плътта на селяните. Дойде часът на отмъщението! — Погледът му се спря върху Айсфир. — Драконе на Шестте херцогства, днес ще умреш!

Хвърли се напред и огромните каменни челюсти захапаха опашката на Айсфир. Заби късите си крака в леда и започна да тегли черния дракон обратно в ямата.