Съдбата на Шута

Глава 35Възобновяване

Съдбата ми нанесе последния си удар. Точно така мисля сега за това. Може би боговете бяха пожелали да подсилят предупреждението на Прилкоп.

Видях безкрайна чернота, в която бяха пръснати ярки светлинки. Сякаш лежах по гръб на върха на кула през лятото и се взирах в нощното небе. Не че тогава го възприемах по този начин. Имах чувството, че летя сред звездите. Но не падах. Не мислех, не си задавах въпроси. Просто бях там. Появи се някаква по-ярка звезда и бях привлечен към нея. Не можех да кажа дали аз съм я доближил, или тя ме доближи. Не можех да кажа нищо, защото, макар и да осъзнавах всичко ставащо, то ми се струваше незначително. Сякаш бях престанал да живея, не проявявах интерес, не проявявах абсолютно никакви чувства. Когато звездата се приближи, се опитах да се прикрепя към нея. Опитът ми не включваше абсолютно никаква проява на воля или намерение от моя страна. По същия начин малката капка вода се слива с по-голямата, която се намира наблизо. Но тя ме измъкна от себе си и докато ме оглеждаше, отново започнах да осъзнавам самия себе си.

Какво? Пак ли ти? Наистина ли си толкова решен да останеш тук? Още си твърде малък, да знаеш. Незавършен. В теб няма достатъчно, за да съществуваш тук сам по себе си. Знаеш ли го?

Знаеш ли го? — Повторих последните й думи като малко дете, опитващо се по този начин да разбере значението им. Милото й отношение към мен ме очароваше и копнеех да се потопя в нея. За мен тя бе изтъкана от любов и приемане. Ако ми бе разрешила, щях да изляза от границите си и същността ми просто щеше да се слее с нейната. Повече нямаше да разбирам, да мисля и да се страхувам.

Тя сякаш разбираше мислите ми и без да ги изричам.

И наистина ли желаеш това, мъничкият ми? Да престанеш да си себе си, преди още да си се завършил? Можеш да си много по-голям.

Да съм — казах и изведнъж тези прости думи ме накараха отново да започна да съществувам. Познах момент на пълно осъзнаване, сякаш бях излязъл на повърхността след дълго гмуркане и отново бях поел дъх. Моли и Копривка, Предан и Хеп, Търпение и Шишко, Сенч и Кетрикен — всички се стовариха върху мен във вълната от възможности. Страхът се смеси с надеждата за това какво мога да стана чрез тях.

Аха. Помислих, че може би е останало още нещо за теб. Значи искаш да се върнеш?

Да се върна.

Къде?

Бъкип, Моли. Копривка. Приятели.

Едва ли тези думи имаха някакво значение за нея. Тя бе над всичко това, над разделянето на любовта на някакви личности или места. Мисля обаче, че разпозна копнежа ми.

Добре тогава. Хайде, връщай се. Следващия път бъди по-внимателен. А най-добре е да няма следващ път. Не и докато не си готов да останеш.

Изведнъж отново получих тяло. Беше проснато по очи в тревата на мразовит склон. Неизвестно как продължавах да стискам здраво преметнатите през рамо чували, които сега бяха отгоре ми. Затворих очи. Тревата гъделичкаше лицето ми, в носа ми влизаше прах. Вдишвах аромата на пръст и растения, овце и тор и те ме омаяха. Мисля, че съм заспал.

Когато отворих очи, вече се съмваше. Треперех от студ, въпреки че чувалите със свитъци лежаха отгоре ми като одеяла. Бях схванат, по мен имаше роса. Седнах със стон. Светът се завъртя мързеливо около мен, така че ми се наложи пак да легна. Овцете бяха повдигнали учудено глави и ме гледаха. Застанах на четири крака, успях да се изправя, огледах се като новородено жребче и се помъчих да свържа живота си в едно цяло. Задишах бавно, но не ми помогна особено. Реших, че храната и истинското легло ще ми се отразят добре и че ще успея да ги намеря в замъка Бъкип.

Метнах на рамо единия чувал, другия повлякох зад себе си. Или поне такива бяха намеренията ми. Направих три крачки и се строполих. Ако не друго, чувствах се по-зле, отколкото след излизането от Камъните. С неохота реших, че Прилкоп е прав, и се запитах тревожно колко ли време ще мине, преди да се осмеля да пътувам отново през порталите. Но в момента имах по-належащи проблеми.

Помъчих се да се пресегна с Умението. Едва успявах да се съсредоточа и когато открих музиката на Шишко и после самия Шишко, той вече се бе свързал с Предан и Сенч. Опитах да се включа и не успях. Мислите им с трясък се блъскаха в моите. Сякаш не си предаваха информация, а правеха някакво упражнение. Долових Копривка — носеше се като слаб благоуханен аромат. Завъртя се около другите, задържа се за миг, но после отлетя настрани. В разочарованата тишина след неуспешния й опит успях някак да намеря място за слабото си Умение.

Шишко. Не ми е добре. Можеш ли да ме посрещнеш при Камъните свидетели? Доведи пони или по-добре магаре с каручка. Едва ли ще мога да яздя. А и нося и два големи чувала със свитъци.

Почувствах мълчаливото им изумление, след което се посипа градушка въпроси:

Къде си?

Къде беше?

Ранен ли си? Нещо да не те е нападнало?

Плениха ли те?

Току-що минах през Камъните. Нямам сили. Лошо ми е. Прилкоп каза, че не бива да се използват толкова често.

Нямах сили да продължа. Утрото беше студено, така че придърпах един от чувалите-одеяла върху себе си и останах да треперя на тревата.

Всички дойдоха. Чух някакви звуци, отворих очи и видях, че гледам обувките и полата за езда на Копривка. Някакъв лечител ме ядоса, като ме опипа целия за счупени кости и взе да наднича в очите ми. Попита ме дали са ме нападнали. Успях да поклатя глава.

— Питай го къде е бил през последния месец — каза Сенч. — Очаквахме тези свитъци, откакто се върнахме в Бъкип.

Затворих очи и продължих да мълча. Лечителят и помощникът му ме качиха в някаква каруца. Натовариха и чувалите. Каруцата потегли. Сенч и Предан яздеха до нея, навъсени. Шишко ги следваше на някакво пони, с което се справяше доста добре. Копривка яздеше кобила, явно от конюшнята на Бърич. Процесията завършваха неколцина стражи, които несъмнено бяха очаквали да срещнат враг и все още хранеха угасващи надежди за сблъсък. Мълчах, защото се страхувах да не изтърся нещо, което не е за чужди уши.

Умът ми бе като затънал в калта впряг, теглещ старите легенди за изправените камъни. Любовници избягали в тях от разгневени родители и се върнали година или десетилетие по-късно, когато всичко било забравено. Камъните били порти към страната на пексите, където една година минавала като ден. Или денят — като година. Смътно си спомних за звездната пустота. Колко време беше минало? Седмици? Сенч спомена месец. Явно достатъчно време, за да се върнат в Бъкип от Мейл. Защото бяха тук. Усмихнах се слабо на постижението на „бързата“ си логика.

Когато стигнахме Бъкип, Сенч нареди на стражите да отнесат чувалите със свитъците. Принцът ме хвана за ръката и ми благодари за добре свършената работа, сякаш бях обикновен гвардеец, рискувал живота си и изпълнил трудна задача. Докосването бе съпроводено с натиск на Умението. Едва го чух.

Скоро ще дойда да те видя. Сега почивай.

Занесоха ме в лечебницата. Нямах нищо против да лежа неподвижно и да не мисля. Като че ли минаха няколко дни. Трудно бе да следя такива неща като времето. Главоболието и световъртежът изчезнаха, но мътилката си оставаше. Бях се озовал някъде, бях се натъкнал на нещо огромно и го знаех, но не можех да го опиша с думи, не можех да го обясня дори на самия себе си. Беше толкова грамадно и чуждо, че подлагаше на изпитание всичките ми представи, нарушаваше реда в живота ми. Незначителни детайли отвличаха вниманието ми — танцът на прашинките в слънчев лъч, преплетените вълнени нишки на одеялото ми, жилките на дървената рамка на леглото. Не че не можех да използвам Умението — по-скоро не виждах смисъл да го правя, нито пък ми се искаше да събирам сили и да се съсредоточавам.

Хранеха ме добре. Посетителите идваха и си отиваха, без да оставят у мен почти никакви спомени. Веднъж отворих очи и видях Лейси да ме гледа строго и неодобрително. Пак ги затворих. Лечителят не можеше да направи нищо за мен и често го чувах да обявява на всеослушание, че ме смята за мързелив симулант, опитващ се да изклинчи от задълженията си. Доведоха някаква старица да ме види. След като погледите ни се срещнаха, тя закима енергично.

— О, да, очи като на наяден от пексите. Отвлекли са го под земята и са се хранили с него. Знае се, че имат дупка някъде при Камъните свидетели. Случва се да отмъкнат някое агне или дете, дори и силен мъж, ако е прекалил с чашката и се е замотал там. — Кимна многозначително. — Давайте му ментов чай и месо с чесън, докато не започне да вони. Пексите не понасят тези миризми и ще го оставят. Когато ноктите му пораснат и ги изрежете, ще го пуснат.

Така че ме тъпкаха с овнешко с чесън и ментов чай, след което ме обявиха за излекуван и ме разкараха от лечебницата. Ридъл вече ме чакаше. Уведоми ме, че приличам на малоумен. Замъкна ме в банята, която бе претъпкана с прекалено гръмко смеещи се стражи, след което реши да ме пречисти както подобава на войник, хвърли ме в пълния хаос на столовата и без усилие ме накара да пия бира с него, докато не се наложи да изляза с олюляване навън и да повърна. Високите разговори и смехът ме караха да се чувствам странно самотен. Някакъв младок ме попита шест пъти къде съм бил и накрая отговорих просто, че съм се загубил на връщане, което ме направи най-остроумния тип на масата за следващия час. Дори да бяха очаквали да измъкнат нещо от мен, не успяха. И въпреки това се почувствах по-добре, сякаш протестите на тялото ми ме убедиха — да, аз съм човек и трябва да се погрижа за себе си. На следващия ден се събудих вонящ и потен в казармата и отново отидох в банята. Избръснах се, изтърках се със сол и се полях със студена вода. Облякох чиста униформа от сандъка, който бе пристигнал с багажа на гвардейците, след което хапнах малко каша в оживената шумна столова. Откъм съседната кухня се вдигаше врява като при сражение, целият персонал беше запретнал ръкави.

Чувствах се значително по-добре. Влязох в лабиринта на Сенч и се качих в работната стая.

Масата беше покрита с пропити с масло свитъци, разстлани за почистване и преписване. В една кошница до камината имаше ябълки. При последното ми посещение тук ябълките още не бяха узрели. Тази дребна подробност ме потресе повече, отколкото очаквах. Седнах, съсредоточих се и се пресегнах към Сенч.

Къде си? Трябва да докладвам. Трябва ми някой, който да ми помогне да разбера всичко това.

А! Отлично, че те чувам. С нетърпение очаквам доклада ти. Ние сме в кулата на Искрен. Можеш ли да се справиш с катеренето?

Мисля, че да. Но не много бързо. Изчакайте ме.

Справих се с катеренето, но наистина им се наложи да почакат. Когато влязох зад камината, получих поредния шок. Лейди Копривка — определено лейди Копривка, — облечена в зелена рокля с дантелена яка, седеше до грамадната маса заедно със Сенч, Предан и Шишко. Изглеждаше само леко изненадана да ме види да се появявам от тайния проход. Махнах паяжината от лицето си и изтръсках ръце в камината. После, несигурен в ролята си, направих гвардейски поклон към всички и застанах мирно в очакване на заповеди.

— Наистина ли си добре? — попита ме Предан и стана, за да ме съпроводи до мястото ми на масата.

Бях твърде горд да поема протегнатата му ръка и дори след като се настаних, нямах представа какво следва. Сенч забеляза как скришом хвърлям погледи към Копривка и избухна в смях.

— Фиц, тя вече е член на котерията. Би трябвало да очакваш, че ще се стигне дотук.

Погледнах я. Погледът и бе като нож, думите, с които ме прободе — студени и остри.

— Знам името ти, Фицрицарин Пророк. Знам дори, че съм незаконородената ти дъщеря. Майка ми не познава никакъв Том Беджърлок, нали разбираш. Така че докато ти беше в лечебницата, отиде да види кой твърди, че е неин стар приятел. А когато се върна, ми разказа всичко. Всичко.

— Тя не знае „всичко“ — отвърнах. И изведнъж изгубих дар слово. Сенч забързано стана и ми наля бренди. Ръката ми така трепереше, че едва успях да вдигна чашата до устата си.

— Майка ти определено ти е дала подобаващо име — ехидно й рече Предан.

— Също като твоята — сладко отвърна Копривка.

— Престанете и двамата — твърдо ги прекъсна Сенч. — После ще се изяснявате. Сега Фиц да каже къде е бил, докато стражите преобръщаха цялото кралство.

— Значи Моли е тук? В Бъкип?

— Всички са в Бъкип. Целият свят се е събрал за Празника на жътвата. Утре вечер. Трябва да помагам на пресата за ябълки — доволно рече Шишко.

— Майка ми е тук. И всичките ми братя. Те не знаят нищо за това и с майка ми решихме, че е най-добре да си остане така. Дойдоха, защото баща им ще бъде почетен на празника за ролята му при убиването на дракона. Както и Пъргав и останалите от Осезаващата котерия.

— Радвам се да го чуя — казах съвсем искрено, но думите ми излязоха някак кухи.

Не беше само шокът, че утре е Празникът на жътвата. Чувствах се с ограбено достойнство и неспособен да контролирам живота си. И в същото време странно свободен. Бяха ми отнели решението кога и как да кажа на Моли, че съм жив. Тя ме беше видяла. Знаеше, че съм жив. Може би следващият ход бе неин. И при следващата мисъл пред мен зейна пропаст. Може би вече бе направила този ход. Отишла си е.

— Фиц?

Осъзнах, че Сенч ме е повикал поне няколко пъти, преди да ме докосне. Трепнах и си спомних, че около мен има хора. Предан ме гледаше съчувствено, Копривка бе отчуждена, а Шишко — отегчен. Сенч леко стисна рамото ми.

— Би ли докладвал пред котерията къде беше и какво се случи с теб? Имам някои подозрения, но бих искал да ги потвърдя.

По навик започнах от последния път, когато се бяхме чули. Разказах за жилището на Черния мъж, но внезапно разбрах, че не ми се иска да споделям всичко казано от Шута. Така че забих поглед в ръцете си и предадох разговора ни най-общо, като пропуснах колкото се може повече от личните подробности. От седящите около масата може би единствено Сенч имаше представа какво означава за мен раздялата ми с Шута.

— Но не се върнах при тях, а вие казвате, че ме е нямало повече от месец. Не зная какво ще си помислят за отсъствието ми. Искам да се върна, но ме е страх от Стълбовете. Наистина.

— И с пълно право, ако може да се вярва на онова, което пише в донесените от теб свитъци. Но за това по-късно. Разкажи останалото.

Разказах им как събрах свитъците и изхвърлих тялото на Бледата жена. Сенч беше запленен от магията за светлина и топлина на Праотците и ме засипа с въпроси за кубчетата паметен камък, въпроси, на които не можех да отговоря. Виждах, че изгаря от нетърпение сам да замине и да изследва онова заредено с магия царство. Продължих със сбогуването си с Прилкоп и безкрайното си минаване през Стълбовете. Когато разказах за съществото, което ме спаси, Предан се изпъна като струна.

— Като онези от брега на Другите?

— И да, и не. Мисля, че на брега умовете ни бяха в техния свят. А при пътуването през Стълбовете тялото ми също бе там. Откакто се върнах, се чувствам… странно. По-жив в известен смисъл. По-свързан и с най-дребните неща в този свят. И в същото време сам.

Замълчах. Май нямаше какво да добавя. Погледнах Копривка. Тя ме изгледа неутрално, сякаш ми казваше, че не означавам и никога не съм означавал нещо за нея.

Сенч явно бе събрал достатъчно материал за размисъл, защото избута стола си назад като човек след обилна вечеря.

— Добре. Този разказ ще отнеме доста време за разясняване и извличане на поуки. Всички сме претрупани със задачи около Празника на жътвата. Довечера в Голямата зала ще има събиране с музика, жонгльори, танци и менестрели. Ще присъстват мнозина от приятелите ни от Външните острови, както и всички херцози. Не се съмнявам, че ще се срещнем там.

Останалите продължиха да седят и да го гледат.

— А сега искам да говоря насаме с Фиц — добави натъртено Сенч.

Шишко стана. Копривка също.

— След като аз поговоря насаме с Фиц — спокойно заяви Предан.

Шишко изглеждаше малко объркан, но незабавно каза:

— И аз.

— А аз не — хладно рече Копривка, докато вървеше към вратата. — Не мисля, че имам какво да му кажа.

Шишко стоеше като закован, очите му се стрелкаха между Копривка и Предан. Явно не знаеше какво да прави. Успях да му се усмихна.

— По-късно ще поговорим надълго и нашироко, Шишко. Обещавам.

— Да — веднага се съгласи той и успя да стигне вратата, преди да се е затворила напълно след Копривка.

Предан изгледа многозначително Сенч и съветникът отиде да гледа морето през прозореца. Ясно бе, че Предан не искаше точно това. Нямаше съмнения, че борбата за власт между съветника и принца продължаваше. Предан придърпа един стол съвсем близо до мен и седна. Заговори съвсем тихо. Очаквах, че ще сподели тревогите си около нарческата и сватбата.

— Говорих й много за теб. В момента ти е ядосана, но ако й дадем време, може би ще се успокои достатъчно, за да те изслуша.

Трябваше ми малко време, за да схвана.

— Копривка ли?

— Естествено.

— Говорил си й много за мен?

Усмихнах се кисело.

— Налагаше се — заоправдава се той. — Приказваше неща от сорта на „Изоставил майка ми бременна и нито един път не дойде да ме види“. Не можех да позволя да говори такива неща, още по-малко да им вярва. Затова й разказах истината, както я научих от самия теб. Фиц, слушаш ли ме изобщо?

— О. Извинявай. Благодаря ти. — Дори не можех да си спомня за какво мислех.

— Братята й ще ти харесат. Рицарин е малко надут, но ми се струва, че го прави нарочно, защото е уплашен от всички промени. Чевръст няма нищо общо с Пъргав. Никога не съм виждал по-различни близнаци. Стабилен заслужава името си, а Справедлив бърбори като кречетало. А Пламен, най-малкият, през цялото време тича, смее се и се опитва да накара братята си и Копривка да се борят с него. Не се бои от нищо и никого.

— И всички са тук за Празника на жътвата.

— По покана на кралицата. Заради почестите към Бърич.

— Ясно. — Забих поглед в масата. Аз вмествах ли се някъде във всичко това?

— Е, май това е всичко. Радвам се, че си по-добре. И си мисля, че Копривка ще поомекне, ако й се даде време. Сега се чувства изиграна. Предупредих те, че ще е така. Странно, но май се ядоса най-много, когато изчезна. Прие го някак лично. Но съм сигурен, че ако й дадеш време, ще промени мнението си за теб.

— Имам ли друг избор?

— Да, май наистина нямаш. Но не исках да си мислиш, че всичко е безнадеждно, да се откажеш и да избягаш някъде, за да не я виждаш. Мястото ти е в Бъкип. Както и нейното.

— Благодаря.

Предан погледна настрани.

— Не мога да ти опиша какво означава за мен присъствието й в двора. Говори открито и направо. Никога не съм бил приятел с момиче, особено като нея. Мисля, че е защото сме братовчеди.

Кимнах, без да съм сигурен дали това е истинската причина. Но въпреки това се радвах. Щом си беше спечелила приятелството на принца, Копривка имаше могъщ закрилник в двора.

— Трябва да вървя. Пропуснах две проби на костюми за празника. Кълна се, че си го изкарват на Шишко, като го бодат „случайно“ с игли, ако не съм там да го защитавам. Така че по-добре да побързам.

Кимнах и на това. Предан изчезна, преди да съм се усетил как успя да го направи. Сенч тропна чаша бренди пред мен. Погледнах я, после вдигнах очи към него.

— Може да ти потрябва — кротко рече той. — Шутът беше тук преди две седмици. Готов съм да платя какво ли не, за да науча как успява да идва и да си заминава така незабелязано, но го направи. Късно през нощта някой почука на вратата на личните ми покои. Отворих и го видях. Променен, разбира се. Кафяв като ябълкова семка, от глава до пети. Изглеждаше уморен и болнав, но сигурно е било от пътуването му през Стълба. Не говореше за Черния мъж и за нищо друго, само за теб. Явно очакваше да те намери тук. Това ме уплаши.

Оставих празната чаша на масата. Сенч я напълни отново, без да ме пита.

— Когато му казах, че не съм те виждал, остана поразен. Разказах му как те търсим под дърво и камък и споделих подозренията си, че си заминал с него. Попита дали сме те търсили чрез Умението. Отговорих, че сме го направили, разбира се, но не сме намерили нито следа от теб. Даде ми името на странноприемницата, в която щял да отседне за седмица, и ме помоли незабавно да му съобщя, ако науча някакви новини за теб. В края на седмицата се появи отново. Изглеждаше остарял поне с десет години. И той поразпитал тук-там, но без резултат. После ми каза, че трябва да заминава, но че иска да ми остави нещо за теб. И двамата не вярвахме, че ще се появиш да го вземеш.

Не се наложи да го питам какво е. Сенч остави на масата запечатан свитък с големината на детски юмрук и малка торбичка от тъкан на Праотците. Познах, че е от робата. Погледнах ги, но не ги докоснах. Сенч ме гледаше.

— Каза ли нещо? Имам предвид, някакво съобщение за мен.

— Мисля, че тези неща са точно това.

Кимнах.

— Хеп дойде да те види, докато лежеше в лечебницата. Разбра ли?

— Не. Как е научил, че съм тук.

— Май напоследък прекарва доста време в онази кръчма на менестрелите. Естествено, съобщихме и на тях, докато те търсехме. Отчаяно се надявахме да чуем каквато и да било вест за теб и така разбрал, че сме очаквали да открием Том Беджърлок в Бъкип, а него го нямало. А след като се появи, менестрелите също научиха, както може да се очаква. И той покрай тях. Трябва да го видиш скоро и да го успокоиш.

— Често посещава кръчмата на менестрелите ли?

— Така чух.

Не попитах от кого или защо Кралският съветник се информира за навиците на някакъв чирак.

— Благодаря, че си го наглеждал.

— Казах ти, че ще го наглеждам. Не че се справих особено добре. Фиц, съжалявам. Не зная подробностите, но доколкото разбрах, си е навлякъл неприятности и е изгубил мястото си. Сега живее с менестрелите.

Поклатих съкрушено глава. Трябваше да се грижа повече за Хеп. Определено бе време да се заема с младежа. Реших да издиря Славея и да разбера къде мога да намеря момчето си. Чувствах се виновен, че не го бях направил досега.

— Някакви други новини, които трябва да знам?

— Лейди Търпение ме зашлеви доста здраво с ветрилото си, когато откри, че от няколко дни лежиш в лечебницата, без никой да й е съобщил.

Разсмях се.

— Пред хора?

— Не. С възрастта е станала малко по-дискретна. Извика ме на среща насаме в покоите си. Лейси ме чакаше. Влязох, Лейси ми предложи чай, след което се появи Търпение и си изядох боя. — Разтърка глава над ухото си и добави жално: — Трябваше да ми кажеш, че знае, че си жив и се представяш за страж. Между другото, намира това за ужасно възмутително.

— Нямах възможност. Така значи. Ядосана ли ми е?

— Естествено. Но не толкова, колкото на мен. Нарече ме „дърт паяк“ и заплаши да ме нашиба с камшик, ако не престана да се меся в живота на сина й. Как е успяла да установи връзката между теб и мен?

Поклатих глава.

— Винаги е знаела повече, отколкото казва.

— Определено. Същото беше и когато баща ти бе все още жив.

— Ще ида да я видя. Е, май животът ми си остава оплетен както винаги. Иначе какво става в Бъкип?

— Плановете ти се осъществиха доста добре. Херцозите са доволни, че имат възможност да сключат договори с пристигналите кемпра. Някои смятат, че печалбите ще са толкова високи, че ще успеят да убедят хетгурда да сложи край на набезите. Не знам дали кемпра имат подобни правомощия, но ако всички херцози категорично заявят, че търговските съглашения ще се изпълняват само ако се сложи край на нападенията, те ще престанат. Сигурно ще се изненадаш, но дори се говореше за бракове между наши благородници и представители на клановете. Досега кемпра предлагаха да се присъединят към нашите „майчини домове“ и се наложи да предупредим благородниците, че представата на островитяните за брака е доста по-различна от нашата. Но все пак може да се получи нещо. Неколцина от по-изтъкнатите аристократи имат млади синове, които биха могли да предложат на клановете.

Наля си бренди.

— Възможно е дори да има продължителен мир, Фиц. Мир с Външните острови, по мое време. Честно казано, никога не съм мислил, че ще доживея подобно нещо. — Отпи. — Макар че е по-добре да броим пилците наесен. Чака ни доста път. Бих искал да видя Предан обявен за престолонаследник преди края на зимата, но за това ще са нужни малко усилия. Момчето все още е импулсивно и прибързано. Все му повтарям, че короната лежи на главата на краля, а не на сърцето му. Нито пък по-надолу. Трябва да покаже на херцозите си мъжки разсъждения и трезва мисъл, а не момчешки страсти. Тилт и Фароу вече казаха, че предпочитат да го видят женен няколко години, за да поулегне, преди да го признаят за престолонаследник.

Побутнах чашата си напред и Сенч я напълни.

— Не казваш нищо за драконите. Значи не представляват проблем?

Той се усмихна криво.

— Май жителите на Шестте херцогства са малко разочаровани, че не видяха и една люспа от тях. Страшно биха се израдвали, ако Айсфир направи портите ни на трески, за да тресне главата си пред кралицата. Или поне така си мислят. Колкото до мен, ситуацията ме задоволява. Отдалеч драконите са изумителни и благородни създания от легендите. Опитът ми от близкия контакт с тях ме кара да си мисля, че биха се оригнали благородно, след като ме излапат.

— Мислиш ли, че са се върнали в Бинград?

— Определено не. Миналата седмица пристигна пратеник от търговците, търсеше вести за Тинтаглия. От съобщението не успях да разбера дали са разтревожени за благополучието й, или са полудели при мисълта, че сами трябва да се грижат за няколко приковани към земята дракона. Канех се да им кажа, че нямаме представа какво е станало с тях, след като Айсфир се яви пред майчиния дом на Нарвала. Тогава се обади Копривка. Каза, че Тинтаглия и Айсфир ловуват и се чифтосват, и че са изцяло погълнати от тези две дейности. Не може да каже къде точно се намират. Контактът й с Тинтаглия е кратък и непостоянен, а и географските представи на един дракон сигурно са много по-различни от нашите. Но все пак ловували морски мечки. Така че мисля, че са някъде на север. Може и да ги видим, ако решат да отлетят обратно до Бинград.

— Имам чувството, че тепърва ще чуваме за тях. А как стоят вътрешните дела? Има ли някакво развитие около Старата кръв?

— Старата кръв са пролели доста кръв, докато ни е нямало. Доста хора бяха потресени, че Осезаващите сред благородниците са повече, отколкото се признаваше досега. Носят се дори слухове, че може би Мигновена Беарнийска гледа през очите на сокола си. Потресаващо. Разкритията се появиха, когато ситуацията се нажежи и убийствата зачестиха. Кетрикен бе принудена да въведе ред. Но важното е, че Старата кръв като че ли успя напълно да се отърве от Петнистата болест. Уеб бе ужасен. Сега най-много от него зависи дали Старата кръв ще бъде уважавана. Донякъде кръвопролитията бяха удар срещу него. Малко е сложно, но той предложи да се основе градче на Старата кръв, където да могат да покажат, че са добросъвестни и лоялни поданици. В смисъл да докажат, че са безобидни. Когато не ги провокират, разбира се. Кралицата все още го обмисля. Определянето на място се нуждае от доста обсъждане и преговори. Напоследък мнозина се страхуват от Осезанието още повече.

— Е, не всичко може да върви по мед и масло. Поне сега ще са на открито.

Замислих се над чутото. Мигновена Беарнийска да е Осезаваща? Изключено. Но ето че вече не бях толкова сигурен.

— А лорд Фицрицарин Пророк? Той ще излезе ли най-сетне на светло?

— Какво, само лорд ли? Не ставаше ли дума за крал?

Разсмях се — никога не бях виждал Сенч толкова слисан.

— Не — казах. — Мисля, че ще оставим лорд Фицрицарин Пророк да почива в мир. Важните за мен хора знаят. Това е единственото, което ме интересува.

Сенч кимна замислено.

— Бих искал историята ти да завършва с щастлив край в стил „много любов и деца“, както разказват менестрелите, но май няма да е така.

— Нито пък за теб.

Сенч ме погледна.

— Имах теб. Ако не беше ти, може би щях да умра като „дърт паяк“, криещ се в стените. Да си се замислял за това?

— Не, не съм.

— Имам работа — ненадейно се разбърза Сенч и стана. — Оправяш се, нали?

— Доколкото може да се очаква.

— Е, тогава ще тръгвам. — И добави: — Ще се опиташ ли да си по-внимателен? Не ми бе леко, докато те нямаше. Помислих си, че си избягал от Бъкип и дълга на кръвта, а когато се появи Шутът, си помислих, че си умрял някъде. Пак.

— Ще съм толкова внимателен, колкото и ти със себе си — обещах му. Сенч вдигна вежда и кимна.

Останах да седя известно време, загледан в торбичката и свитъка. Най-напред отворих свитъка. Веднага познах изящния почерк на Шута. Прочетох го два пъти. Стихотворение за танц и сбогуване. Сигурен бях, че го е написал, преди да открие, че съм изчезнал. Значи не беше променил решението си. Двамата с Прилкоп бяха спрели тук само за да се сбогуват с мен, а не защото е размислил.

Торбичката се оказа доста тежка. Когато я развързах, на масата се търкулна паметен камък колкото юмрука ми. Беше изваян от Умелите пръсти на Шута. Побутнах го предпазливо, но усетих само камък. Вдигнах го да го разгледам. Имаше три лица, които преминаваха едно в друго. Нощни очи беше там, аз и Шутът. Нощни очи ме гледаше с щръкнали уши и отпусната муцуна. На другата страна бях аз като млад, без белези, с огромни очи и леко отворена уста. Наистина ли съм бил толкова млад? А Шутът бе изобразил себе си като шут, с островърха шапка, дълъг пръст пред свитите си устни и подигравателно вдигнати вежди.

Чак когато стиснах камъка в ръката си той се събуди и разкри спомените, които Шутът бе запечатал в него. Три прости спомена. Ако пръстите ми докосваха вълка и моето изображение, виждах как двамата с Нощни очи спим в леглото ми в къщата. Нощни очи лежеше проснат край огъня на Шута в Планинското кралство, когато докосвах тях двамата. Последното отначало беше объркващо. Докоснах себе си и Шута. Примигнах неразбиращо. Трябваше ми малко време, преди да го разпозная като спомен на Шута. Точно така изглеждах, когато той допря чело до моето и погледна в очите ми. Оставих камъка на масата и Шутът ми се усмихна подигравателно. Усмихнах се в отговор и импулсивно докоснах челото му. Тогава чух гласа така ясно, сякаш беше в стаята.

— Никога не съм бил разумен.

Поклатих глава. Последното му съобщение пак бе една от загадките му.

Събрах съкровищата си, изпълзях зад камината и затворих тайната врата. Върнах се в работната си стая и ги скрих там. Появи се Гили с куп въпроси за липсващи наденички. Обещах му, че ще се погрижа. Той заяви, че е крайно време да го направя, и ме ухапа по пръста, за да не забравя.

Промъкнах се в коридорите на Бъкип. Знаех, че Славея ще се навърта около събралите се менестрели, и слязох в залата, където обикновено се провеждаха репетициите им и винаги се намираха напитки и храна. Помещението бе пълно с актьори, съревноваваха се по характерния си буен и дружески начин. Но от Славея нямаше и следа. Потърсих я в Голямата зала, после в Малката, но пак без успех. Отказах се и реших да сляза до града — и я зърнах в Женската градина. Разхождаше се бавно в компанията на няколко дами. Изчаках, докато се уверя, че ме е забелязала, и отидох до една закътана пейка. Сигурен бях, че ще ме намери. Не се наложи да чакам дълго. Щом се настани до мен, тя каза:

— Не е разумно. Ако ни видят, ще тръгнат приказки.

Никога не я бях чувал да се притеснява от подобни неща и останах силно изненадан и донякъде засегнат.

— Тогава направо ще си задам въпроса и тръгвам. Слизам в града да потърся Хеп. Чух, че често се отбивал в някаква кръчма на менестрели и си помислих, че знаеш в коя точно.

Тя ме погледна изненадано.

— Не, не знам! От месеци не съм била в кръчма на менестрели. От четири месеца всъщност. — Облегна се, скръсти ръце и ме погледна очакващо.

— Можеш ли да предположиш?

Тя за момент се замисли.

— „Пеликанова гуша“. По-младите менестрели се събират там да пеят неприличните си песнички и да им съчиняват нови куплети. Доста шумно местенце.

Каза го с неодобрение. Вдигнах учудено вежди.

— Става за младежи да попеят и поразказват, но едва ли е прилично за мен — уточни тя.

— Прилично? Откога се интересуваш кое е прилично и кое — не, Славея?

Тя извърна поглед и поклати глава.

— Вече не бива да фамилиарничиш така с мен, Том Беджърлок. — Не ме погледна в очите. — Нито ще се срещам с теб отново по такъв начин, насаме. Онези времена отминаха.

— Какво става с теб? — изтърсих. Бях поразен и дори малко обиден.

— Какво ми става ли? Сляп ли си, човече? Я ме виж.

Изправи се гордо и сложи ръце на корема си. Бях виждал и по-големи шкембета, но стойката й бе по-красноречива от размерите.

— Ти си бременна? — попитах невярващо.

Тя пое дъх и на лицето й се появи плаха усмивка. Внезапно се превърна в предишната Славея и думите изригнаха от устата й.

— Истинско чудо е. Знахарката, която лорд Рибар нае да ме наглежда, казва, че понякога жена може да зачене малко преди времето й за това да отмине. И с мен стана точно това. Ох, Фиц, ще си имам бебе, мое собствено дете. Вече го обичам толкова много, че денем и нощем не преставам да мисля за него.

Изглеждаше сияйно щастлива. Премигнах. Понякога говореше с горчивина, че е безплодна, че неспособността й да зачене означава, че никога няма да има сигурен дом или верен съпруг. Но никога не бе споменавала и думичка за дълбокия си копнеж да има дете — а несъмнено го бе имала през всичките тези години. Бях поразен.

— Много се радвам за теб — казах съвсем искрено.

— Знаех си, че ще се зарадваш. — Докосна леко ръката ми. Дните на прощаване с прегръдка бяха отминали. — И знаех, че ще разбереш защо трябва да променя поведението си. Никакви скандали и слухове за непристойни постъпки на майката не бива да помрачават бъдещето на детето ми. Трябва да стана благоприлична съпруга и да се грижа единствено за дома си.

Последва момент на черна завист от моя страна.

— Желая ти всички радости на дома — рекох тихо.

— Благодаря. Значи разбираш тази раздяла?

— Разбирам я. Всичко добро, Славея. Всичко добро.

Останах да седя на пейката и да гледам след нея. Не вървеше, а буквално се плъзгаше, поставила ръце на корема си, сякаш вече държеше нероденото си дете. Моята алчна и буйна птичка се бе превърнала в гнездяща майка. Бодна ме чувство за загуба, докато се отдалечаваше. По свой начин Славея винаги бе човек, към когото можех да се обърна в труден момент. А ето че вече я нямаше.

Мислех си за времето със Славея, докато слизах към града. Запитах се дали щях изобщо да й дам нещо от себе си, ако не бях дал болката си на дракона. Не че споделяхме кой знае колко помежду си. Спомних си как точно се бяхме събрали и се зачудих на себе си.

„Пеликанова гуша“ се намираше в една нова част на града — отначало улицата се изкачва нагоре, после се спуска, а самото заведение бе наполовина построено върху пилони. Кръчмата бе нова — в смисъл, че не съществуваше по времето, когато бях хлапе, но въпреки това гредите изглеждаха доста опушени и масите бяха очукани като в повечето кръчми, в които се събират менестрели, винаги готови да скочат отгоре им, за да пеят или да издекламират нещо.

Явно часът бе твърде ранен за менестрелите, тъй като заведението бе доста празно. Съдържателят седеше на висок стол до поръбения със солени пръски прозорец и гледаше морето. Хеп седеше сам на една маса в ъгъла. Беше сложил няколко парченца дърво пред себе си и ги движеше, сякаш играеше с тях някаква игра. Беше си пуснал къса къдрава брада по линията на челюстта. Тутакси не ми хареса. Отидох в ъгъла, застанах срещу масата и зачаках, докато той не вдигна глава и не ме видя. Моментално скочи, стресна задрямалия кръчмар с вика си и се хвърли да ме прегърне.

— Том! Толкова се радвам да те видя! Тръгна мълва, че си изчезнал. Дойдох да те видя, когато научих, че си се появил, но ти спеше като мъртвец. Лечителят даде ли ти бележката, която му оставих?

— Не.

От тона ми разбра, че не изгарям от радост.

— А. Виждам, че си чул лошите новини за мен, но не и добрите, обзалагам се. Сядай. Надявах се, че си прочел бележката ми и няма да е нужно да разказвам пак. Започна да ми омръзва да повтарям отново и отново едни и същи думи, особено щом го правя толкова често напоследък. Марн? — подвикна. — Две халби. И хляб… Сядай — подкани ме и седна. Седнах срещу него. Той ме погледна в очите. — Ще ти разкажа набързо. Сваня взе парите ми и ги похарчи за тоалети и гримове, които привлякоха вниманието на един по-възрастен мъж. Сега е госпожа Карфичкова. Омъжи се за търговеца на плат, който като едното нищо е два пъти по-стар от мен. Богат и улегнал. Солиден човек и прочее. Така че онова свърши.

— А чиракуването ти? — попитах тихо.

— Изгубих си мястото — също толкова тихо отвърна той. — Бащата на Сваня се оплака от поведението ми на майстора. Гиндаст каза, че трябва да се променя или да напусна. Постъпих глупаво. Напуснах. Опитах се да убедя Сваня да избяга с мен в старата ни къща. Казах й, че няма да ни е лесно, но че можем да живеем с любовта си и тя ще ни направи богати. Беше бясна, че съм напуснал, и ми каза, че съм луд, ако си мисля, че ще живее вдън гората и ще гледа пилци. След четири дни вече се разхождаше под ръка с господин Карфичков. Прав беше за нея, Том. Трябваше да те послушам.

Прехапах език, преди да съм се съгласил с него. Седях, гледах масата и се питах какво ли ще стане сега с момчето ми. Бях го оставил да се оправя сам точно когато най-много имаше нужда от баща. Замислих се какво да правя.

— Ще дойда с теб — казах. — Ще идем заедно при Гиндаст, може и да размисли. Ще го помоля да те вземе пак.

— Не! — ужасено възкликна Хеп. После се разсмя. — Не ми даде да разкажа останалото. Както винаги, хващаш се за лошото и си мислиш, че друго няма. Том. Аз съм тук, сред менестрелите. И съм щастлив. Виж.

Побутна парченцата дърво към мен. Формата беше все още груба, но личеше, че ако се съберат заедно, ще се получи арфа. Бях прекарал достатъчно време със Славея, за да знам, че изработването на примитивна арфа е сред първите стъпки на начинаещите менестрели.

— Никога не съм знаел, че мога да пея. Е, знаех, разбира се, но никога не бях предполагал, че пея достатъчно добре, за да съм менестрел. От дете слушах Славея и й припявах. Не можех да повярвам колко много нейни песни и стихове съм научил наизуст просто докато съм я слушал. Сега между нас има различия и Славея изобщо не одобрява, че съм тръгнал по тоя път. Каза, че ще стовариш вината за това върху нея. Но въпреки това се застъпи за мен и даде да се разбере, че мога да пея песните й, докато не започна да съчинявам свои собствени.

На масата се появиха халбите и прясно изпечен хляб с хрупкава коричка, от който все още се вдигаше пара. Хеп отчупи едно парче и го захапа, а аз все още се мъчех да схвана думите му.

— Значи ще ставаш менестрел?

— Да! Славея ме запозна с един човек, Сотонг. Има ужасен глас, но в начина, по който дърпа струните, има нещо божествено. И е малко старичък, така че няма да му навреди някой младок като мен да носи багажа и да поддържа огъня, докато пътуваме от едно място на друго. Разбира се, ще останем в града за Празника на жътвата. Довечера ще свири, а аз ще пея на по-ранните веселби за децата. Том, никога не съм знаел, че животът може да е толкова хубав. Сега много обичам това, което правя. Без изобщо да го е искала, Славея ме е научила на толкова много неща, че вече имам репертоар на калфа. Макар че малко закъснявам с направата на мой собствен инструмент. И, разбира се, засега имам малко свои собствени песни. Но те ще дойдат. Сотонг казва, че трябва да съм търпелив и да не се опитвам да съчинявам песни, а да изчакам те сами да дойдат при мен.

— Никога не съм предполагал, че ще станеш менестрел, Хеп.

— Аз също. — Той сви рамене и се ухили. — Идеално ми подхожда, Том. Никой не го е грижа кои са били или не са били майка ми и баща ми, или дали едното ми око е като другото. Няма го безкрайното блъскане като в дърводелската работилница. Вярно, може и да се оплаквам понякога от постоянното декламиране на едни и същи неща, докато всяка дума не прозвучи точно както иска Сотонг, но не е чак толкова трудно. Никога не съм знаел, че имам такава добра памет.

— А след Празника на жътвата?

— О. Това е единствената тъжна част. След празника заминавам със Сотонг. Винаги прекарва зимата в Беарния. Ще пеем и свирим по пътя натам и ще останем при покровителя му на топло през зимата.

— И без съжаления.

— Само дето ще те виждам по-рядко, отколкото през това лято.

— Но си щастлив?

— Хм. Толкова близо до щастието, колкото може да бъде човек. Сотонг казва, че когато се отпусне и следва съдбата си, вместо да се опитва да насочва и управлява живота си, човек открива, че щастието само го следва.

— Дано бъде точно така с теб, Хеп. Дано.

Поговорихме известно време за дреболии, докато допивахме бирата. Вътрешно се възхищавах, че е получил толкова много удари и въпреки това е успял да остане на крака. Стана ми интересно, че Славея се е застъпила за него, без да ми каже нищо. Щом му беше позволила да пее нейните песни, значи наистина смяташе да изостави досегашния си начин на живот.

Можех да си говоря цял ден с Хеп, но той погледна през прозореца и каза, че трябва да иде да събуди майстора си и да му занесе закуска. Попита дали ще съм на празненствата довечера и му казах, че не съм сигурен, но се надявам да се забавлява. Отговори, че определено ще се забавлява, след което се сбогувахме.

На връщане минах през пазара. Купих цветя от едно място, бонбони от друго и отчаяно се помъчих да измисля какъв друг подарък би могъл да умилостиви донякъде Търпение. Така и не реших, и бях ужасен, когато открих колко време съм пропилял в обикаляне от сергия на сергия.

Към замъка Бъкип се беше запътило огромно множество. Вървях зад пълен с бъчви бира фургон и пред група жонгльори, които репетираха в движение. Едно от момичетата ме попита дали цветята са за любимата ми и когато казах, че са за майка ми, всички се разсмяха съчувствено.

Открих Търпение в покоите й. Седеше в креслото с вдигнати крака. Ругаеше ме и плачеше, че съм толкова безсърдечен и я карам да се тревожи, докато Лейси поставяше цветята във ваза и поднасяше бонбоните с чай. Разказът ми какво ми се бе случило я умилостиви, но все пак се оплака, че имам да й разказвам за повече от десет години от живота си.

Докато се опитвах да си спомня докъде бях стигнал, Лейси рече тихо:

— Моли ни посети преди няколко дни. Беше много приятно да я видим отново, след толкова много години. — Забеляза, че мълча като треснат, и отбеляза: — Дори в роклята на вдовица си остава красива жена.

— Казах й, че не е трябвало да крие внучката ми от мен! — заяви Търпение. — О, извади стотици основателни причини, но не толкова основателни за мен.

— Скарахте ли се? — попитах ужасен. Нима можеше да стане още по-лошо?

— Не. Разбира се, че не. На следващия ден ми прати момичето. Копривка. Какво име за дете, моля ви се! Но пък говори прямо. Харесвам това у нея. Каза, че не иска Върбов лес и каквото и да било друго само защото си й баща. Аз й казах, че това няма нищо общо с теб, а с факта, че е внучка на Рицарин, така че кой друг да се установи там? Така. Мисля, че ще разбере, че съм по-упорита от нея.

— Не чак толкова — доволно отбеляза Лейси. Изкривените й пръсти потропваха по ръба на масата. Липсваше ми безкрайното й плетене на дантели.

— Моли каза ли нещо за мен? — попитах, изпълнен с ужас от евентуалния отговор.

— Нищо, което би искал да чуеш. Знае, че си жив. Аз обаче нямам пръст в това нещо. Знам как да пазя тайна. И явно доста по-добре от теб! Мисля, че дойде готова за караница, но когато откри, че и аз съм страдала през всички тези години и съм те смятала за мъртъв, намерихме доста общи теми за разговор. И милият Бърич, разбира се. Милият упорит Бърич. И двете си поплакахме за него. Той беше първата ми любов, знаеш го. И не мисля, че човек си връща частицата от сърцето, което е дал на първата си любов. Тя нямаше нищо против, че го казах — че все още част от мен обича онзи ужасен твърдоглавец. Казах й, че колкото и отвратително да се е държала първата ти любов, тя винаги има място в сърцето ти. И тя се съгласи, че е точно така.

Замръзнах.

— Съгласи се — потвърди Лейси и очите й се стрелнаха към мен, сякаш се мъчеше да прецени колко тъп може да съм.

Търпение продължи да бъбри, но ми бе трудно да следя думите й. Сърцето ми бе другаде, вървеше по ветровити хълмове с момиче с развяваща се червена пола. Накрая осъзнах, че ми казва, че трябва да си вървя; трябвало да започне да се облича за вечерните празненства, тъй като напоследък това й отнемало повече време. Попита дали ще съм там и отвърнах, че най-вероятно не, че все още ми е трудно да се появявам на сбирки на благородници, където някой може да си спомни за мен и да ме познае. Тя кимна утвърдително, но добави:

— Променил си се повече, отколкото предполагаш, Фиц. Ако не беше Лейси, щях да мина покрай теб, без изобщо да те позная.

Не знаех дали това трябва да ми послужи като утеха, или не. Лейси ме изпрати до вратата.

— Е, май всички сме доста променени — каза, докато вървяхме. — Бих познала Моли при всички положения, но аз не съм жената, която бях навремето. Дори самата Моли се е променила. Каза ми: „Представи си, Лейси, настаниха ме във Виолетовите покои, в южното крило. Аз, която бях слугиня в горните етажи, сега спя във Виолетовите покои, където живееха лейди и лорд Фликър. Представи си само!“

Старческите й очи се стрелнаха към мен.

Кимнах бавно.