Съдбата на Шута

Глава 27Врати

Благоприятните течения докараха корабите по-рано, отколкото очаквахме. И макар да се изненадахме от бързото им пристигане, екипажите бяха не по-малко смаяни от големината на групата, която ги очакваше на брега.

Надигна се врява като по време на битка. Всеки се надпреварваше да разкаже историята по свой начин на изумените новодошли. Най-гръмогласен и весел бе Аркон Кървавия меч, който ликуваше за победата на Нарвала. Срещата му с Ертре бе по-сдържана и официална, отколкото очаквах. Макар да бе баща на Елиания, той нямаше брак с майка й, нито бе заченал Коси. Затова се радваше на завръщането им като приятел, а не като баща и съпруг. Приличаше ми повече на удовлетворението на воин от триумфа на съюзник.

По-късно щях да науча, че нарческата е обещала на баща си голяма част от реколтата, търговски отстъпки и други блага. Земите на клана на Глигана били скалисти и стръмни, чудесни за отглеждане на свине, но не и за земеделие. Кървавия меч трябвало да се грижи за осем племенници от своя клан и победата на Нарвала определено му помагаше.

Но радостта и ликуването около мен и младия Пъргав правеше мъката ни само още по-голяма. Още по-лошото бе, че предишната нощ бях взел решение — толкова точно и вярно, че нищо не можеше да ме накара да се откажа. Така че докато хората отвън се радваха и надвикваха един друг, поговорих тихо с Пъргав — седяхме в полумрака на палатката до Бърич, който продължаваше да е в безсъзнание.

— Няма да дойда с вас. Ще можеш ли да се грижиш за баща си без мен?

— Ще мога ли… Какво искаш да кажеш? Как така няма да дойдеш с нас? Какво ще правиш?

— Ще остана тук. Трябва да се върна в ледника, Пъргав. Искам да намеря начин да вляза в двореца. Най-малкото искам да намеря тялото на приятеля си и да го изгоря. Винаги е мразил студа. Не би искал да бъде погребан завинаги в ледена гробница.

— И какво друго искаш да направиш? Премълчаваш нещо.

Поех дълбоко дъх, помислих да излъжа, но се отказах. Стига лъжи в този живот.

— Надявам се да намеря и тялото на Бледата жена. Надявам се да я намеря мъртва, да съм сигурен, че е умряла заради всичко, което ни направи. А ако я намеря жива, се надявам да я убия.

Такова просто и малко обещание си бях дал. Съмнявах се, че ще ми е лесно да го изпълня, но това бе единствената утеха, която можех да си предложа.

— Изглеждаш различен, когато говориш така — приглушено рече Пъргав. Наведе се към мен. — Очите ти стават… все едно вълчи.

Поклатих глава и се усмихнах. Или поне показах зъбите си.

— Не. Никой вълк няма да си губи времето с отмъщение, а аз искам тъкмо отмъщение. Най-обикновено и просто отмъщение. Когато хората изглеждат най-жестоки, онова, което виждаш, не е животинската им страна. А свирепост, която могат да проявят единствено човеците. Когато ме виждаш верен на семейството ми, виждаш вълка.

Той докосна обицата си и се намръщи.

— Искаш ли да остана с теб? Не бива да се изправяш сам срещу това. Нали видя, че не лъжа. Добър съм с лъка.

— Наистина си добър. Но имаш други, по-важни задължения. Бърич няма абсолютно никакви шансове за оцеляване, ако остане тук. Качи го на кораба и го върни в Цайлиг. Там може да има добри лечители. Ако не друго, ще го настанят на топло, с добра храна и чисто легло.

— Баща ми ще умре, Фицрицарин. Знаеш го.

Ох, каква сила има в наричането на нещата с истинските им имена.

— Прав си, Пъргав. Но не е нужно да умира на студа, под някакво плющящо на вятъра платнище. Можем поне това да му спестим.

Пъргав се почеса по тила.

— Искам да изпълня волята на баща си. Мисля, че щеше да ми каже да остана с теб. Че ще съм по-полезен на теб, отколкото на него.

Замислих се.

— Може би наистина щеше да ти каже така. Но не мисля, че майка ти би се съгласила. Смятам, че трябва да останеш при него. Може да се свести преди края и последните му думи да са безценни за теб. Не, Пъргав. Иди с него. Остани с него заради мен.

Той не отговори, но сведе глава.

Навън вече разваляха лагера и товареха багажа. Мисля, че Пъргав се смая, когато за него и Бърич дойдоха островитяни. Мечокът сериозно се поклони на момчето и помоли за честта да го качи заедно с баща му на кораба на хетгурда. Нарече ги „победители на демони“ и Пъргав бе поразен, когато осъзна, че е бил оставен да тъгува сам от уважение, а не от пренебрежение. Бухалът го изпрати с песен и макар да кълчеше думите на езика на бардовете, успях да чуя възславянето на мъжа, съборил дракона-демон на колене, и момчето, което го повалило, за да освободи пленниците на Бледата жена. Забелязах, че Уеб замина със същата лодка — явно щеше да пътува в един кораб с Пъргав. Това донякъде ме успокои. Не исках момчето да остане само сред непознати; а и се страхувах, че Бърич няма да доживее до Цайлиг.

После дойде принцът и попита с кой кораб ще пътувам.

— Добре дошъл си и на двата, но който и да избереш, пак ще е тясно. Не са очаквали, че ще трябва да превозват толкова много хора. Ще сме натъпкани като солена риба в каца. Сенч с цялата си мъдрост реши да ни раздели с нарческата, така че ще пътувам с кораба на Мечката. Самият Сенч ще е на кораба на Глигана с Пиотре и жените. Надява се по пътя да довърши преговорите относно съюза.

Усмихнах се, въпреки че ми бе тежко на сърцето.

— Още ли го наричаш съюз? На мен започна да ми прилича на сватба. Да не си дал на Сенч някакъв повод да реши, че е по-добре да те отдели от Елиания по пътя до Цайлиг?

Предан повдигна вежда и ъгълчето на устата му потрепна.

— Не бях аз! Елиания заяви, че е удовлетворена, че съм изпълнил предизвикателството й и съм достоен за нея, след което каза, че ме смята за свой съпруг. Майка й май не е особено радостна, но Пиотре не възрази. Сенч се опита да обясни на Елиания, че е нужно да й дам клетвата си в моя „майчин дом“, но тя не поиска да го слуша. Попита го: „Що за мъж може да се противопостави на волята на жена по този въпрос?“

— Определено бих искал да чуя какво й е отговорил.

— Каза: „Честно казано, не зная. Но волята на моята кралица е, че синът й няма да легне с вас, докато не застанете пред нея и благородниците й в дома й и не обявите, че той е достоен за вас“.

— И как го прие тя?

— Не много мило. — Принцът определено бе поласкан от нетърпението на бъдещата си невяста. — Но Сенч ме накара да обещая, че ще се въздържам. Не че Елиания ми помага в това отношение. Както и да е. Така че аз ще плавам на кораба на Мечката, а тя — на Глигана. Сенч ще е при нея, вероятно и Шишко, тъй като островитяните страшно го почитат като Ръцете на Еда. Та значи кой избираш? Ела на Мечката. Така ще си с Бърич, Пъргав и мен.

— Нито единия, нито другия. Но се радвам, че ще си на кораба на Мечката с Пъргав. Момчето преживява труден момент. Може да го понесе по-леко, ако е сред приятели.

— Как така нито единия, нито другия?

Време беше да му кажа.

— Оставам тук, Предан. Трябва да се върна и да намеря тялото на Шута.

Той примигна, замисли се и с разбиране, което ме стопли, просто прие онова, което трябваше да направя.

— Ще остана с теб, разбира се. И ще ти трябват повече хора, ако искаш да прокопаеш тунела през ямата на драконите.

Бях трогнат, че не оспори намеренията ми и че предлага да забави собствения си триумф.

— Не. Ти трябва да заминеш. Трябва да се ожените с нарческата, да създавате съюзи. Няма да ми трябват хора, тъй като се надявам да вляза през мястото, откъдето са излезли Ридъл и останалите.

— Това са празни надежди, Фиц. Никога няма да го намериш. Слушах Ридъл толкова внимателно, колкото и ти.

Усмихнах се.

— Мисля, че ще го намеря. Доста съм упорит в подобни неща. Единственото, за което моля, е да ми оставите достатъчно храна, стига да можете да си позволите, както и топли дрехи.

— Лорд Фицрицарин, прости, че го казвам, но може да се окаже, че напразно рискуваш живота си. Лорд Златен вече не чувства нищо. Малко вероятно е да намериш входа, още по-малко — тялото му. Не мисля, че трябва да позволя това.

Подминах последните му думи.

— Има и още нещо. Чака те достатъчно хаос и неразбории. Едва ли ще ти е нужен и един възкръснал лорд Фицрицарин, който само да усложни положението. Кажи на всички да си мълчат за мен. Вече говорих с Лонгуик. Не мисля, че е нужно да се тревожа за Ридъл. Останалите са мъртви.

— Но… островитяните знаят кой си. Чуха да се обръщат към теб с това име.

— То не означава нищо за тях. Ще запомнят истинското ми име толкова, колкото аз — името на Мечока или на Орела. Просто ще съм лудият, който е останал на острова.

Предан разпери отчаяно ръце.

— За колко дълго? Докато не умреш от глад ли, или докато не откриеш, че мисията ти е толкова напразна, колкото и моята?

Замислих се за момент и казах:

— Дай ми две седмици. Уреди да пратят кораб за мен. Ако не успея за две седмици, ще се откажа и ще се прибера у дома.

— Не ми харесва това — измърмори той. Помислих си, че ще продължи да възразява, но той не го направи. — Две седмици. И няма да те слушам, така че не се опитвай да ме увещаваш за още малко време. След две седмици на този бряг ще те чака кораб. И независимо от резултата, ще го посрещнеш и ще се качиш на него. А сега да побързаме, преди да са натоварили всичко.

Оказа се, че страхът му е напразен. Екипажите всъщност разтоварваха вещи от корабите, за да направят място за неочакваните пътници. Сенч мърмореше и ругаеше ината ми, но накрая се предаде — най-вече защото останах непреклонен, а всички бързаха да отплават.

Беше странно да стоя на брега и да гледам отдалечаващите се кораби. Зад мен се издигаше купчина с всевъзможни неща. Разполагах с твърде много палатки и шейни за един човек, както и порядъчен, макар и еднообразен запас храна. Във времето между изчезването на корабите и падането на нощта разглеждах какво са ми оставили и напълних старата си раница с неща, които можеха да ми свършат работа. Сложих допълнителни дрехи, достатъчно храна, както и перата от брега на Другите. Лонгуик ми беше оставил съвсем приличен меч; предполагам, че беше на Дефт. Разполагах също и с ножа на капитана. И с шатрата и постелката на Шута, както и с готварските му принадлежности — освен че бяха неговите, бяха и най-леки. С изненада открих, че Сенч ми е оставил малко буренце гърмящ прах. Сякаш бих рискувал да се занимавам отново с това чудо! Слухът ми още не се беше оправил напълно. Но накрая все пак напълних един буркан и го прибрах в раницата.

Вечерта си запалих хубав огън. Плавеите не бяха много, но огънят беше само за мен, така че не се ограничавах. Очаквах да намеря покоя, който обикновено ми носеше уединението. Дори когато настроението ми бе най-мрачно, самотата и природата винаги ме утешаваха. Но тази вечер не изпитах това. Непрестанното бръмчене на потъналия каменен дракон бе като къкрещо напомняне за злините на Бледата жена. Искаше ми се да има начин да го заглуша, да пречистя ужасната статуя и отново да я превърна в обикновен камък. Направих си каша и най-безразсъдно я подсладих с ечемичните бонбони, които ми бе оставил Предан.

Тъкмо лапах първата лъжица, когато чух стъпки зад себе си. Задавих се и скочих, измъкнах меча си. Шишко пристъпи в светлината на огъня и се ухили стеснително.

— Гладен съм.

Олюлях се.

— Какво правиш тук? Трябваше да си на кораба, на път към Цайлиг!

— Не. Вече никакви кораби. Какво има за вечеря?

— Как успя да останеш? Сенч знае ли? А принцът? Шишко, това е невъзможно! Имам работа, много важна работа. Не мога да се грижа за теб.

— Те още не знаят. И мога сам да се погрижа за себе си! — намусено рече той.

Бях наранил чувствата му. И сякаш за да го потвърди, Шишко отиде до купчината изоставен товар и започна да рови, докато не намери купа. Седнах и се загледах в огъня. Чувствах се напълно победен от съдбата. Шишко се върна, седна на един камък срещу мен и си сипа повече от половината каша.

— Лесно стана — обясни той. — Просто казах със Сенч, със Сенч на принца и с принца, с принца на Сенч. Повярваха ми и се качиха на корабите.

— И никой друг не е забелязал, че те няма? — попитах скептично.

— А, на другите просто им казах не ме виждате, не ме виждате. Лесна работа.

Явно бе много доволен от хитрия си номер.

— А ти как успя да ги изиграеш и да останеш? — попита ме с пълна уста.

— Не съм ги изигравал. Останах, защото имам да свърша една работа. Ще се върнат за мен след две седмици. — Хванах се за главата. — Шишко. Много лош номер ми скрои. Знам, че не е нарочно, но въпреки това наистина е лош номер. Какво ще правя с теб? Защо остана тук?

Той сви рамене и отговори, без да престава да лапа.

— За да не се кача на кораба. А ти?

— Аз смятах да тръгна на дълъг път, обратно до ледения дворец. Да убия Бледата жена, ако успея да я намеря. И да върна тялото на лорд Златен, стига да го открия.

— Добре. Ще се справим. — Шишко се наведе и надникна в котлето. — Ще го ядеш ли това?

— Май не.

Апетитът ми беше изчезнал наред с надеждата за покой. Гледах го как лапа. Имах две възможности. Знаех, че не мога да го оставя сам на брега и да тръгна на лов за Бледата жена. Все едно да оставя малко дете само да се грижи за себе си. Можех да остана две седмици на брега, докато не дойде обещаният от Предан кораб, да натоваря Шишко на него и да се опитам да продължа със задачата си. Дотогава щеше да е настъпила есен. Щеше да завали сняг и съвсем да скрие всички следи от тайни входове. Другият вариант бе да го помъкна със себе си, да понасям мудното му темпо и да го изложа на опасност. Както и да го пусна в една много лична част от живота ми. Не исках да присъства, докато вземам тялото на Шута. Исках и имах нужда да бъда сам, когато го правя.

Но Шишко бе тук. Зависеше от мен. Споходи ме неканен спомен за физиономията на Бърич, когато бях поверен на грижите му. Същото е било за него навремето. Гледах го как обира остатъците от кашата и облизва лепкавата лъжица.

— Шишко. Ще е трудно. Ще трябва да ставаме рано и да вървим бързо. Отново отиваме в студа. Без много огън и със страшно еднообразна храна. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен?

Не знам защо му предложих този избор.

— По-добре е, отколкото кораб — сви рамене той.

— Но накрая пак ще трябва да се качиш на кораб. Когато дойде за мен, ще напусна острова.

— А, не — пренебрежително рече той. — Никакви кораби. В хубавата палатка ли ще спим?

— Трябва да съобщим на Сенч и принца къде си.

Той ми се намръщи и си помислих, че може да се опита да ми попречи с Умението, но накрая, когато се пресегнах към тях, беше с мен и много се радваше на номера, който им е изиграл. Вбесиха се и ми съчувстваха, но не предложиха да обърнат корабите. Всъщност не биха и могли да го направят. Вест като тази, която носеха, не можеше да чака. Никой от корабите нямаше да обърне, тъй като отсъствието на нарческата или на принца нямаше да се приеме от хетгурда. Трябваше да продължат. Сенч предложи да прати кораб веднага щом стигнат Цайлиг, но му казах да изчака и че ще се свържа с тях, когато сме готови да тръгнем. Не с кораб, натъртено уточни Шишко и никой от нас не тръгна да спори с него. Бях сигурен, че щом ме види да тръгвам, ще замине с мен. Дотогава най-вероятно щеше да е много уморен и отегчен от живота тук. Едва ли щеше да поиска да остане сам на острова.

Докато утрото наближаваше, си помислих, че в известен смисъл е може би по-добре, че е тук. Когато си лягах, Шишко ми изглеждаше като натрапник в шатрата на Шута, толкова не на мястото си, колкото крава на танци. Но пък ако го нямаше, със сигурност щях да изпадна в дълбока меланхолия и непрекъснато да си мисля за всички, които бях изгубил. А ето че той отвличаше вниманието ми и макар да ме дразнеше, въпреки това беше и другар. Покрай грижите ми за него нямаше да ми остане време да задълбавам в болката си. Вместо това трябваше да приготвя раница и за него и да я напълня с припасите, които можеше да носи. Сложих предимно топли дрехи и храна — за нищо на света не би изхвърлил храната. Но докато се приготвях за сън, вече се ужасявах от утрешния ден и от това как ще ми се наложи да го влача след себе си.

— Ще спиш ли? — попита Шишко, когато се завих презглава.

— Да.

— Харесва ми тази палатка. Хубава е.

— Да.

— Напомня ми фургона, когато бях малък. Мама правеше нещата хубави, с всякакви цветове, ленти и мъниста.

Премълчах с надеждата, че ще се унесе.

— Копривка също обича хубавите неща.

Копривка. Призля ми. Бях я изложил на опасност и едва не я изгубих. И оттогава не бях направил опит да се свържа с нея. Срамувах се от начина, по който я бях рискувал, и че не бях аз онзи, който я бе спасил. И дори да намерех смелост да я помоля за прошка, нямаше да ми стигне кураж да й кажа, че баща й умира. Имах чувството, че вината за това е моя. Ако не бях тук, Бърич щеше ли да дойде на Аслевял? Щеше ли да се изправи срещу дракона? Това бе мерилото на малодушието ми. Можех да тръгна с меч в ръка и с надеждата да убия Бледата жена. Но не можех да се изправя пред дъщеря си, пред която имах грях.

— Тя добре ли е? — попитах.

— Малко. Ще й покажа палатката, става ли? Ще й хареса.

— Сигурно ще й хареса. — Поколебах се, накрая се осмелих да направя още една крачка. — Още ли се страхува да заспива?

— Не. Да. Е, страх я е, ако ме няма. Обещах й, че няма да позволя отново да падне там. Че ще я наглеждам и ще я пазя. Аз пръв влизам в съня. Тя идва после.

Говореше така, сякаш се срещаха в някаква кръчма, сякаш „сън“ е някаква стая в града или крайпътен хан. Когато се обади отново, се мъчех да проумея какво ли означават тези прости думи за него.

— Е, трябва да заспивам. Копривка ще ме чака.

— Шишко. Кажи й… не. Радвам се. Радвам се, че можеш да си до нея.

Той се надигна на дебелия си лакът и ме погледна сериозно.

— Всичко ще е наред, Том. Тя пак ще намери музиката си. Ще й помогна. — Пое дълбоко дъх и въздъхна сънено. — Сега си има приятелка.

— Така ли?

— Аха. Сидел. Дошла е отдалеч, самотна е, много плаче и няма хубави дрехи. И се е сприятелила с Копривка.

Научих много повече, отколкото бих искал да знам. Дъщеря ми се страхуваше да заспи, вечер бе нещастна и самотна и се беше сприятелила с момиче, чиито родители бяха Петнисти и почти се бяха отказали от нея. Хеп сигурно също бе затънал в проблеми. Съвсем се вкиснах. Опитах се да се успокоя с мисълта, че Кетрикен е извадила Сидел от незаслужена изолация. Не беше лесно.

Малката маслена лампа на Шута примигна помежду ни и угасна. Тъмнината, или каквото минава за тъмнина в тази част на света през лятото, обгърна шатрата в шепите си. Лежах неподвижно, заслушан в дишането на Шишко, плясъка на вълните и тревожното мърморене на каменния дракон под водата. Затворих очи, но ме беше страх да заспя. Боях се, че ще открия или няма да открия Копривка. След време започна да ми се струва, че сънят наистина е място и съм забравил как се стига до него.

Накрая явно съм заспал, защото когато отворих очи, през цветната тъкан на шатрата искреше светлината на утрото. Бях спал повече, отколкото смятах, а и Шишко още не се бе събудил. Излязох да се облекча и донесох вода от ледения поток. Шишко се надигна едва когато надуши миризмата на каша. Протегна се радостно и ми съобщи, че цяла нощ с Копривка ловили пеперуди и че тя му направила шапка от тях, обаче шапката отлетяла. Глуповатата история ме развесели, макар и да бе в рязък контраст с плановете ми.

Опитах се да го накарам да побърза, но не постигнах кой знае какъв успех. Шишко се размотаваше по брега, докато развалях шатрата и я прибирах в раницата. Наложи се да го убеждавам да нарами багажа си и да ме последва. Тръгнахме покрай брега в посоката, откъдето бяха дошли Ридъл и другарите му. Знаех, че са вървели покрай брега около два дни. Надявах се, че ако направя същото и се оглеждам за мястото, където са се спуснали на брега, ще намеря пътя до цепнатината, водеща към владенията на Бледата жена.

Но не бях взел предвид, че Шишко ще е с мен. Отначало ме следваше радостно, като изследваше останалите от прилива локви, плавеи, пера и водорасли. Естествено, намокри си краката, замърмори и освен това скоро огладня. Очаквах го и бях подготвил малко сухари и солена риба. Не беше точно каквото му се искаше, но след като ясно му дадох да разбере, че ще продължа да вървя, независимо от желанията и намеренията му, взе храната и я задъвка, докато вървеше.

Прясна вода не ни липсваше. Малки ручейчета прорязваха брега и мокреха отвесните скали. Оглеждах се за прилива — нямах никакво желание да ме свари на такова място, че да не можем да се дръпнем от него. Но водата не се надигна много и дори бях възнаграден със следи над линията на прибоя. Бяха от групата на Ридъл и настроението ми се подобри.

Привечер събрахме изхвърлените по брега плавеи, издигнахме шатрата по-далеч от линията на прилива и запалихме огън. Ако не ми беше толкова тежко на сърцето, вечерта щеше да е приятна — в небето увисна лунният сърп и Шишко се вдъхнови да извади свирката си. За пръв път имах възможност да се отдам напълно и на двете му музики, защото чувах както пискливата мелодия на свирката, така и музиката на Умението му. Тя се състоеше от вездесъщия вятър, крясъци на чайки и плясък на вълни. Звуците на свирката се преплитаха в нея като ярка нишка в гоблен. Можех да се докосна до ума му и затова чувах музиката изцяло. Сигурен съм, че без Умението изпълнението му щеше да е дразнещо и разпокъсано.

Вечерята бе проста — супа от сушена риба с малко пресни водорасли от брега и сухари. Ястието засищаше — може би това бе най-доброто, което можеше да се каже за него. Шишко го изяде най-вече защото бе гладен.

— Де да имахме сладкиш от кухнята — рече с тъга, докато търках котлето с пясък.

— Е, на такова нещо ще се радваме чак когато се приберем в Бък. С кораб.

— Не. Никакви кораби.

— Шишко, няма друг начин да стигнем дотам.

— Ако просто продължим да вървим, може и да стигнем.

— Не, Шишко. Аслевял е остров. Навсякъде около него има вода. Не можем да се приберем пеш. Рано или късно ще се наложи да се качим на кораб.

— Не.

Пак се почна. Уж схващаше толкова много неща, но рано или късно се появяваше нещо, което или отказваше, или не можеше да приеме. Отказах се да споря и си легнах. Отново го гледах как влиза в съня с лекотата, с която плувец скача във водата. Не намерих кураж да говоря с него за Копривка. Запитах се какво ли си мисли за отсъствието ми и дали изобщо го е забелязала. После затворих очи и се унесох.

На втория ден от прехода Шишко вече бе отегчен от еднообразието. На два пъти ме остави да се отдалеча толкова напред, че едва не го губех от поглед. И всеки път ме настигаше, като пуфтеше и бързаше по мокрия пясък. И настояваше да научи защо трябва да бързаме толкова. Не можех да измисля отговор, който да го задоволи. Всъщност знаех само, че трябва да бързам. Че това е нещо, което трябва да се свърши, и че няма да намеря покой, докато не го направя. Случваше ли ми се да си помисля за Шута като за умрял или да си представя как тялото му е захвърлено нейде в онова ледено място, болката ставаше толкова силна, че едва не припадах. Знаех, че няма да осъзная смъртта му, докато не видя трупа му с очите си. Беше като да гледаш загниващ крак и да знаеш, че трябва да бъде отрязан, за да може тялото да започне да се лекува. Бързах да се срещна с агонията.

Нощта ни завари на тесен плаж под окичена с ледени висулки отвесна скала, по която се стичаше вода. Реших, че има място точно колкото да пренощуваме и че всичко ще е наред, стига да не се надигне буря. Разпънахме шатрата и я укрепихме с камъни, запалихме огън и приготвихме безвкусната вечеря.

Тази вечер луната бе наедряла и останахме известно време навън, взирахме се в морето. Намерих време да се запитам как ли я кара Хеп, дали е успял да превъзмогне опасното си увлечение по Сваня, или е напълно погълнат от него. Можех само да се надявам, че е запазил здравия си разум и преценки. Въздъхнах тревожно.

— Коремът ли те боли? — съчувствено попита Шишко.

— Не. Не точно. Безпокоя се за Хеп. Сина ми в Бъкип.

— О. — Явно не проявяваше особен интерес. И после добави, сякаш го бе обмислял от дълго време: — Все си някъде другаде. Никога не свириш музиката, в която се намираш.

Изгледах го и свалих постоянните си стени за музиката му. Когато се отворих за нея, все едно пуснах в очите си вечерта, когато здрачът се спуска над земята и времето е идеално за лов. Отпуснах се за момент, отдадох се на вълчата радост от момента, радост, която не бях изпитвал от толкова дълго време. И преди долавях водата и лекия вятър. Сега чух шепота на пясъка и снега, а дълбоко под него — бавното скърцане на ледника върху острова. Изведнъж бях в състояние да надуша солта на океана, йода от водораслите на брега и ледения дъх на стар сняг.

Беше като отваряне на врата към някакво минало, към по-старо място. Погледнах Шишко и изведнъж го видях като едно цяло, тъй като се беше слял с всичко около себе си. Седеше, радваше се на вечерта и не му липсваше нищо. Почувствах как устните ми се разтягат в усмивка.

— От теб би станал добър вълк — казах му. А когато се унесох, Копривка ме намери. Трябваше ми известно време да я доловя, защото седеше на ръба на съня ми. Морският бриз развяваше косите й, докато тя се взираше през прозореца на някогашната ми детска стая в Бъкип. Когато най-сетне погледнах към нея, Копривка пристъпи през прозореца и се озова на брега.

— Е, ето че се срещнахме.

Почувствах как всички извинения и обяснения се надигат в мен и си съперничат кое да бъде казано първо. Копривка седна до мен на пясъка и погледна към морето. Вятърът рошеше косата й, все едно че бе вълча козина на врата. Спокойствието й така контрастираше с бурята в мен, че си дадох сметка що за неприятен тип съм и как винаги изпълвам атмосферата около себе си с бърборене и тревоги. Открих, че седя до нея и опашката ми е увита около лапите.

— Обещах на Нощни очи, че ще ти разказвам истории за него, а ето че не съм го направил.

Мълчанието изтъка паяжина помежду ни.

— Бих искала да чуя някоя — рече тя.

И й разказах за тромавото тъпоносо вълче, което подскача високо, за да лови непредпазливите мишки, и как се бяхме научили да се доверяваме един на друг, да ловуваме и да мислим като едно цяло. Слушаше ме цялата нощ, а при някои истории накланяше глава и казваше:

— Това май си го спомням.

Когато отворих очи, утрото осветяваше пъстроцветните създания по стените на шатрата и за момент забравих, че съм изпълнен с мъка и желание за мъст. Виждах единствено блестящ син дракон с широко разперени криле, носещ се по вятъра, а под него от водата се надигаха алени и пурпурни змии. Едва по-късно чух хъркането на Шишко и си дадох сметка, че вълните се плискат непосредствено до шатрата. Звукът ме разтревожи и побързах да надникна навън. С облекчение установих, че водата се оттегля. Бях проспал истинската опасност — морето бе стигнало само на две стъпки от входа.

Изпълзях навън, протегнах се и се загледах в морето. Изпитвах странен покой. Мъчителната мисия все още ме чакаше, но бях върнал част от живота си, част, която смятах за провалена. Отдалечих се да се облекча и почти се радвах на студения и мокър пясък под босите си крака. Но когато се върнах при шатрата, цялото ми спокойствие изчезна.

На педя от входа на шатрата видях на пясъка гърнето с мед на Шута.

Моментално го познах и си спомних как беше изчезнало през първата нощ на острова. Трескаво огледах плажа и скалите, търсех следи. Нямаше нищо. Приближих предпазливо гърнето, сякаш можеше да ме ухапе, като през цялото време се оглеждах и за най-малкия знак от онзи, който бе дошъл така тихо да го остави. Но вълните бяха заличили следите му. Черният мъж за пореден път ми се бе изплъзнал.

Накрая вдигнах гърнето. Свалих капака, без сам да зная какво да очаквам, но гърнето бе съвсем празно, без никакъв спомен от някогашното му съдържание. Внесох го в шатрата и го прибрах заедно с останалите вещи на Шута. Чудех се какво ли може да означава това. Помислих си да съобщя на Сенч и Предан за странното си откритие, но накрая реших, че засега е по-добре да мълча.

Тази сутрин намерих съвсем малко дърва, така че се наложи да се задоволим със солена риба и студена вода за закуска. Запасите, които изглеждаха повече от достатъчни за сам човек, сега като че ли намаляваха главоломно. Поех си дъх и се помъчих да бъда вълк. Ето, времето беше чудесно и имаше достатъчно храна за днес, така че по-добре да се възползвам от това и да продължа пътя си, без да скимтя за още. Шишко изглеждаше в чудесно настроение, докато не започнах да прибирам шатрата. Тогава започна да мърмори, че все съм искал да вървя по брега. Задържах езика си зад зъбите и не му напомних, че сам беше решил да остане на острова и да ми се лепне без покана. Казах му само, че не ни остава още много път. Това като че ли го окуражи, тъй като не споменах, че ще търся откъде Ридъл и останалите са слезли на плажа. Беше споменал отвесна скала и се надявах да е останала някаква следа, която вятърът и вълните все още да не са изтрили.

И тъй, продължихме да крачим напред и се помъчих да се насладя на свежестта на деня и вечно променящото се море, като в същото време следях скалите. Но знакът, който ме поздрави неочаквано, определено не беше дело на Ридъл и другарите му. Беше прясно надраскан върху камъка, все още недокоснат от вятър или вода. Значението му бе недвусмислено. Грубо изрисуван дракон, лудуващ над извиваща се змия. А над тях — сочеща нагоре стрелка.

Авторът на рисунката явно бе избрал сравнително лесно място за изкачване по скалите. Въпреки това тръгнах сам и без багаж, докато Шишко чакаше кротко на плажа. На върха на брулените от вятъра скали имаше тясна ивица гола земя, по която се виждаха упорити туфи и мъх. След нея имаше подобие на ливада с хилава трева, покрити с лишеи камъни и унили храсти. Бях се изкатерил с нож в зъбите, но никой не ме чакаше. Посрещна ме единствено студеният полъх на вятъра откъм надвисналия ледник.

Върнах се на плажа, за да кача първо багажа, а после и Шишко. Той се справи добре с катеренето, макар че ниският ръст и шкембето го позабавиха.

— Добре — рече той, след като спря да пуфти. — А сега какво?

— Не съм сигурен — отвърнах и се огледах.

Който и да бе оставил знака долу, едва ли щеше да ни изостави тук. Нужно ми бе малко време, за да я забележа. Едва ли беше прикрита нарочно, просто нямаше много материал, с който да се работи. Тънка линия от камъчета, събрани на плажа. Единият край сочеше мястото, от което бяхме дошли, другият — към вътрешността на острова.

Подадох на Шишко раницата му и нарамих своята.

— Хайде. Тръгваме натам.

Той проследи пръста ми и поклати разочаровано глава.

— Защо? Там има само трева. А след нея — сняг.

Нямах лесно обяснение. Прав беше. В далечината тревата отстъпваше на снега. По-нататък се виждаше покрита със скреж и лед скала.

— Защото тръгвам натам — заявих и закрачих.

Не вървях бързо, но и не се оглеждах назад. Предпочетох да се ослушвам и да го следя с Осезанието си. Следваше ме, но не особено охотно. Забавих крачка, за да може да ме настигне. Когато се изравни с мен, отбелязах дружески:

— Е, Шишко, май днес ще получим отговори поне на някои от въпросите си.

— Какви въпроси?

— Кой или какво е Черният мъж.

— Не ми пука — упорито рече Шишко.

— Какво пък. Денят е хубав. И вече не искам да вървя по брега.

— А към снега.

Прав беше. Скоро стигнахме края на поляната. А по-нататък ясно се виждаха следите на Черния мъж. Тръгнах по тях, без да кажа нищо. Шишко се помъкна след мен.

— Не мушкаме снега — отбеляза след известно време. — Може да пропаднем.

— Мисля, че няма такава опасност, докато вървим по следите — отвърнах. — Още не сме на самия ледник.

В ранния следобед голата заснежена равнина остана зад нас и стигнахме до отвесната скала, която се извисяваше дръзко и сякаш предизвикваше вятъра. Ледът бе образувал колони и дълбоки цепнатини по повърхността. В подножието й следите завиваха на запад. Продължихме да ги следваме. Свечеряваше се и небето посивя, но упорито продължих напред, като давах на Шишко парчета солена риба, когато започваше да се оплаква, че е гладен. Здрачът продължаваше да се сгъстява и дори любопитството ми започна да намалява заедно с енергията ми. Накрая спряхме.

— Е, явно сгреших — признах малко смутено. — Ще опънем шатрата тук, става ли?

Той издаде напред долната си устна и ме погледна разочаровано.

— Защо?

Огледах се безпомощно.

— Нали все пак трябва да спим някъде. Ти какво предлагаш?

— Да идем там! — възкликна той и посочи.

Проследих шишкавия му пръст и дъхът ми секна.

През цялото време бях гледал следите и не бях вдигал очи към отвесната скала. Пред нас се виждаше широка пукнатина, препречена с врата от сиво дърво. Останалата част бе запълнена с камъни с различна големина. Вратата беше открехната и се виждаше жълтата светлина на огън. Вътре имаше някой.

С нови сили тръгнахме по следата, която внезапно обърна назад и започна да се изкачва по стръмна пътека. Всъщност трудно можеше да се нарече и пътека. Налагаше се да вървим един зад друг и раниците ни се допираха в скалата. Въпреки това си личеше, че е доста използвана и добре поддържана, без камъни и коварен лед. На места ледените потоци, опитали се да я пресекат, бяха изсечени и махнати. Стори ми се, че почистването е направено неотдавна.

Въпреки признаците на гостоприемство, когато се озовах пред вратата, бях изпълнен с трепетно безпокойство. Беше изработена от плавеи, парчетата бяха грижливо наложени и заковани едно за друго. Отвътре се носеше топлина и миризма на готвено. Поколебах се, макар вратата да бе открехната. Шишко обаче не се замисли. Промуши се покрай мен и я бутна.

— Ей — обади се с надежда. — Дойдохме и сме измръзнали.

— Моля, влизайте — отговори нисък приятен глас. Акцентът бе странен, гласът изглеждаше дрезгав като на болен човек, но гостоприемният тон не можеше да се сбърка. Без колебания Шишко пристъпи вътре. Последвах го, но доста по-бавно.

След вечерния сумрак огънят в каменното огнище ми се видя ослепителен. Отначало можех да различа само седящия на дървен стол силует. После Черният мъж бавно се изправи и се обърна към нас. Шишко рязко пое дъх, но бързо и много изненадващо дойде на себе си и дори си спомни за доброто възпитание и каза:

— Добър вечер, дядо.

Черният мъж се усмихна. Изтритите му зъби бяха като жълта кост на черното му лице. Около устата му имаше бръчки, очите му бяха хлътнали и приличаха на блестящи абаносови топчета. Заговори на езика на Външните острови.

— Не знам откога съм тук. Но едно е сигурно. За първи път някой влиза тук и ме нарича „дядо“.

Стана без никакви усилия, гърбът му беше изправен. Въпреки това възрастта му беше изписана навсякъде върху него и се движеше като човек, който пази тялото си от ненужни изпитания. Посочи малката маса.

— Рядко имам посетители, но ще ви предложа гостоприемството си, макар че посрещането ми е скромно. Моля. Приготвил съм храна. Заповядайте.

Без да чака втора покана, Шишко пусна раницата си на пода.

— Благодарим — отвърнах бавно, свалих и моята раница и сложих и двете до стената.

Очите ми свикнаха със светлината. Не зная дали това можеше да се нарече пещера или голяма пукнатина. Не виждах тавана и предположих, че димът се издига нагоре, но не излиза навън. Мебелите бяха прости, но много добре изработени — с майсторството и вниманието на човек, който е имал много време да овладее занаята и да го приложи на дело. В ъгъла имаше легло, шкаф за храна, кофа, бъчва и плетена кърпа. Някои от вещите вероятно бяха намерени и прибрани от брега, други явно бяха изработени от оскъдните запаси на острова. Очевидно собственикът им живееше тук отдавна.

Самият той беше висок колкото мен и толкова плътно черен, колкото бял бе навремето Шутът. Не попита за имената ни, нито съобщи своето, а направо поднесе супа в три каменни купи, които се грееха край огъня. Отначало говореше малко. Използвахме езика на Външните острови, макар че и за двама ни бе чужд. Шишко говореше на езика на Шестте херцогства, но Черният мъж някак успяваше да го разбере. Масата бе ниска, седяхме на удобни напълнени с трева възглавници, върху които имаше покривки от плетена тръстика. Лъжиците бяха изработени от излъскана кост. В супата имаше риба, но тя беше прясна, както и сварените корени и оскъдната зеленина. Беше много вкусна след дългите дни сушена и солена храна. Тънкият хляб, който извади домакинът ни, ме изненада и той се усмихна на изумения ми поглед.

— От нейния килер в моя — каза, без да се извинява. — Взимах каквото ми трябваше. А понякога и повече. — Въздъхна. — А сега това свърши. Животът ми ще е по-прост. А твоят — май по-самотен.

Изведнъж ми се стори, че сме насред дълъг разговор и двамата вече знаем — без да го казваме с думи — защо сме се събрали. Затова просто отвърнах:

— Дойдох за него. Мразеше студа. Не мога да оставя тялото му там. И трябва да се уверя, че с това е приключено. Че тя е мъртва.

Той кимна сериозно.

— Такъв е твоят път и трябва да го извървиш.

— Това означава ли, че ще ми помогнеш?

Той поклати глава — не със съжаление, а твърдо.

— Твоят път — повтори. — Пътят на Изменящия принадлежи единствено на теб.

Побиха ме тръпки от начина, по който ме нарече. Въпреки това не се предадох.

— Но не знам как да вляза в двореца й. Ти със сигурност знаеш, видях те там. Можеш ли да ми посочиш поне това?

— Пътят ще те намери — увери ме той и се усмихна. — Не може да се скрие в тъмното.

Шишко вдигна празната си купа.

— Вкусно беше!

— Искаш ли още?

— Да, моля! — възкликна дребният човек и доволно въздъхна, докато домакинът му сипваше.

Яде втората порция по-бавно. Черният мъж мълчаливо стана и сложи на огъня очукано старо котле с вода. Сложи още дърва и се загледах как по тях плъзват разноцветни пламъчета. Черният мъж отиде до шкафа и замислено погледна трите малки дървени кутии на него. Станах забързано и отидох до багажа ни.

— Моля, нека да допринесем с нещо за вечерята. Нося билки за чай.

Той се обърна към мен и разбрах, че съм предположил вярно. Сякаш му предлагах скъпоценности и злато. Без да се колебая, отворих малките пакети на Шута и му ги подадох. Той се наведе да ги помирише, затвори очи и на лицето му се появи блажена усмивка.

— Щедро сърце имаш! — възкликна. — Спомен за цветя има тук. Нищо не събужда по-добре спомените от сладкия аромат.

— Задръж ги всичките — предложих му и той грейна от удоволствие, а черните му очи заблестяха.

Направи чая с огромно внимание. Стри старателно билките, изсипа ги в чайника и го затвори плътно. Когато махна капака и се вдигна ароматна пара, се разсмя радостно и се присъединихме към него досущ като големите, когато чуят детски смях. Около домакина ни имаше очарователна непосредственост, която почти ме накара да забравя тревогите и страховете си. Той наля чая и започнахме да го пием на малки глътки, наслаждавахме се на аромата и вкуса. Когато приключихме, Шишко вече се прозяваше широко. Изведнъж усетих, че съм ужасно уморен.

— Място за сън — каза домакинът ни и му посочи кревата.

— Моля те, имаме си постелки. Не е нужно да ни отстъпваш леглото си — намесих се аз, но той потупа Шишко по рамото и отново посочи кревата.

Шишко не се нуждаеше от още покани. Вече беше свалил ботушите си. Седна на леглото и чух скърцането на въжена рамка. Пъхна се под завивките и затвори очи. Мисля, че заспа моментално.

Започнах да приготвям постелката си при огъня. Част от нея бе от нещата на Шута, направени от Праотците. Старецът ги огледа внимателно и тъжно докосна фината тъкан.

— Толкова си мил, толкова мил. Благодаря ти. — Погледна ме с тъга. — Пътят те чака. Дано съдбата е благосклонна към теб, а нощта — добра.

И се поклони, сякаш се сбогуваше с мен.

Малко объркан, погледнах към вратата. Когато се обърнах отново към него, той бавно кимна и каза:

— Аз ще пазя.

Продължавах да го гледам объркано. Черният мъж пое дъх и замълча. Усещах го как се опитва да превърне мислите си в разбираеми за мен думи. Докосна с пръсти бузите си, след което протегна към мен черните си длани.

— Навремето бях Белият. Ясновидецът. — Усмихна се на изуменото ми изражение, но в тъмните му очи имаше тъга. — Провалих се. Дойдох тук с древните. Бяхме последните и го знаехме. Другите градове бяха опразнени и мъртви. Но аз бях видял, че все още има шанс, съвсем малък шанс, че всичко може отново да стане такова, каквото бе някога. Когато пристигна драконът, отначало ми вдъхна надежда. Но той бе изпълнен с отчаяние, мъчеше го като болест. Изпълзя в леда. Опитах се. Посещавах го, молих го… убеждавах го. Но той се извърна от мен, за да търси смъртта. И нищо не ми остана. Никакви надежди. Единствено чакането. Много дълго нямах нищо. Не виждах нищо. Бъдещето потъмняваше, възможностите ставаха все по-малко и по-малко. — Събра длани и погледна между тях, сякаш надничаше през цепнатина, за да ми покаже колко стеснени са станали виденията му. Не вдигна отново поглед към мен. Сигурно объркването ми го разочарова. Поклати глава и продължи с видимо усилие. — Остана ми само едно видение. Съвсем малко… не! Съвсем смътна картина на онова, което би могло да бъде. Не бях сигурен, но все пак беше възможност. Можеше да дойде друг. С друг Изменящ. — Протегна ръка към мен и я сви в юмрук, като остави съвсем малка дупка между пръстите си. — Съвсем малък шанс. Толкова нищожен, толкова малко вероятен. Но все пак го имаше.

Загледа ме напрегнато.

Насилих се да кимна, макар че все още не бях сигурен, че разбирам какво ми казва. Значи е бил Бял ясновидец и се е провалил? Но в същото време е предвидил, че двамата с Шута ще дойдем тук?

Кимането ми явно го окуражи.

— Пристигна. Отначало си помислих: „Тя е! Води своя Изменящ“. Надеждата се събуди. Тя каза, че търси дракона. А аз бях глупак. Показах й пътя. И после — предателство. Тя искаше да убие Айсфир. Аз не давах, но тя беше по-силна. Прогони ме и трябваше да избягам по път, по който не можеше да ме последва. Тя ме мислеше за мъртъв и си присвои всичко тук. В тази част на острова не идват хора. Знаех, че тя не е истински ясновидец. Исках да я сваля. Но промените не са моята роля. А моят Изменящ… — Гласът му изведнъж стана по-дрезгав. Беше му трудно да изговаря думите. — Тя умря. Умря преди много години. Кой може да си представи, че смъртта е много по-продължителна от живота? И тъй, останах само аз. И не можех да извърша нужната промяна. Оставаше ми само да чакам. И чаках. Надявах се. И тогава го видях, но не бял, а златен. Зачудих се. После дойде и ти. Него го познах от пръв поглед. А теб — когато остави дара за мен. Сърцето ми… — Докосна гърдите си, след което вдигна високо ръце и се усмихна блажено. — Много ми се искаше да помогна. Но не мога да бъда Изменящ. Мога да правя съвсем малко неща, в противен случай всичко ще се провали. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да — отговорих бавно. — Нямаш право да бъдеш онзи, който извършва промените. Бил си Белият ясновидец на своето време, а не Изменящ.

— Да. Да, точно така! — Усмихна се. — А това време не е мое. А твое, да бъдеш Изменящ, и негово, да вижда пътя и да те насочва. Ти се справи. И новият път е намерен. А той плати цената.

Гласът му замря, но не от мъка, а от признателност. Сведох глава. Той ме потупа по рамото и вдигнах очи. Усмихна ми се, сякаш ми се усмихваше древността.

— И тръгваме по него — увери ме той. — В нови времена! По нови пътища, отвъд всякакви видения. Тези времена никой не е видял, нито аз, нито онази, която ме измами. Тя никога не е видяла това. Само твоят Ясновидец е видял пътя — новия път след завръщането на драконите.

Въздъхна дълбоко.

— Висока бе цената за теб, но ти я плати. Върви. Намери каквото е останало от него. Да остане там… — Древният старец поклати глава. — Няма да стане. Върви, Изменящ. Дори сега не смея да променям нещата. Докато си жив, това е единствено твоя работа. Хайде, върви. — Посочи раницата ми и вратата. Усмихна се.

И без да каже нищо повече, легна на постелката на Шута и се опъна край огъня.

Чувствах се странно раздвоен. Бях уморен, а Черният мъж създаваше точно такъв остров на уют и покой, какъвто и Шутът. Но докато правех това сравнение, отново почувствах належащата нужда да сложа край на всичко това. Искаше ми се да предупредя Шишко, че го напускам, така че да знае какво да очаква. Но в същото време не ми се вярваше да се разтревожи, когато се събуди и открие, че ме няма.

Чувствах, че е неизбежно да го оставя. Облякох все още студените си връхни дрехи и нарамих раницата. Погледнах отново мъничкия дом на Черния мъж и неволно го сравних с великолепието на ледения палат на Бледата жена. И отново сърцето ми се сви при мисълта, че тялото на приятеля ми все още лежи захвърлено някъде там. Излязох тихо в тъмносивата нощ и затворих вратата след себе си.