Съдбата на Шута

Глава 10Нарческата

Майчиният дом на клана на Нарвала бе едновременно крепост и дом. Несъмнено това бе най-старата постройка в Уислингтън. Яката стена, заобикаляща дворовете и градините му, беше първата линия на отбраната. Ако нападателите успееха да отблъснат защитниците, последните можеха да отстъпят в самия майчин дом. Следите от огън по каменните стени и гредите показваха, че е оцелявал дори при пожари. На долния етаж нямаше никакви отвори, на втория се виждаха процепи за стрелци и само третият имаше истински прозорци, но и те бяха с яки капаци, способни да издържат на всяка стрела или камък. Но въпреки всичко това не бе традиционен замък. Нямаше място за животни или за подслон на цялото село, нито пък големи складове за храна. Предположих, че е предназначен по-скоро да отблъсва нашественици, които идват и си отиват с приливите и отливите, отколкото да издържи сериозна обсада. Още едно нещо, по което островитяните се различаваха от нас и нашия начин на мислене.

Двама млади мъже със знака на Нарвала ни кимнаха, докато минавахме през портата в стената. Вътре пътят бе покрит с натрошени мидени черупки и камъчета от брега, поради което проблясваше. Вратата на майчиния дом, покрита с изображения на нарвал, зееше отворена. Входът бе достатъчно широк, за да пропусне трима души, вървящи един до друг. Вътре цареше полумрак, донякъде разпръсван от светлината на факли. Беше почти като да влезеш в пещера.

Влязохме и спряхме, та очите ни да свикнат с тъмното. Въздухът бе натежал от миризми на дълго обитаване — на храна, варено и пушено месо, разлято вино, обработени кожи и събрани на едно място хора. Сигурно ще си помислите, че е воня, но не беше. Беше по-скоро миризма на дом, на безопасност и на семейство.

От входа се влизаше направо в голяма зала, която се разделяше единствено от поддържащите стълбове. Имаше три камини, всичките запалени. Облицованият с камък под бе покрит със свежа тръстика. Покрай стените имаше пейки и лавици. По-ниските бяха широки и навитите постелки показваха, че се използват като легла през нощта и за седене през деня. На по-високите и по-тесни лавици над тях се държаха хранителни запаси и лични вещи. По-голямата част от светлината идваше от камините, макар да се виждаха и не особено ефективни свещи в стойки на стълбовете. В отсрещния ляв ъгъл имаше голямо стълбище, което се виеше нагоре в полумрака. Това бе единственият достъп до горните етажи, доколкото можех да преценя. В това имаше резон. Дори нашествениците да успееха да овладеят залата, на защитниците щеше да им се налага да пазят само един подстъп. Нападателите трябваше да платят прескъпо, за да овладеят горните етажи на майчиния дом.

Забелязах всичко това през събралата се тълпа. Навсякъде се бяха скупчили хора от всякаква възраст и в залата витаеше очакване. Очевидно бяхме закъснели. Принц Предан чакаше в края на дългата зала, пред най-голямата камина. До него бяха Сенч и Осезаващата котерия, а зад тях стояха гвардейците, строени в три редици. Представителите на клана на Нарвала ни направиха път, за да заемем полагащите ни се места. Уеб и Пъргав отидоха да застанат с менестрела Кокъл и Любезен с неговата котка. Аз застанах в края на първата редица гвардейци.

Елиания не се виждаше никъде. Събралите се от другата страна на камината бяха предимно жени. Пиотре бе единственият мъж в разцвета на силите си. Имаше неколцина дядовци, четири момчета на възраст колкото нарческата и шест-седем малки момчета, някои още се държаха за полите на майките си. Нима Войната на Алените кораби бе стопила толкова много клана на Нарвала?

Воините на Глигана от кораба също бяха тук, но стояха на група отстрани, по-скоро като зрители, отколкото като участници в онова, което предстоеше. Останалите в помещението бяха почти изцяло от клана на Нарвала, както си личеше по накитите, украсата по дрехите и татуировките. Изключенията като че ли бяха изцяло мъже, стоящи до жените си — може би се бяха оженили за представителки на клана или бяха техни неофициални партньори. Бяха от клана на Мечката, имаше и от Видрата и един Орел.

Всички жени бяха облечени красиво. Онези, които нямаха накити от злато, сребро или скъпоценни камъни, носеха украшения от раковини, пера и мъниста. Косите им бяха изкусно подредени и добавяха значително към височината на някои от домакините. За разлика от Бъкип, където жените сменяха модата си със загадъчна, чисто женска координация, тук имаше голямо разнообразие в стиловете. Единствената обединяваща тема в мънистените, избродираните или изплетените орнаменти по дрехите им като че ли бяха ярките цветове и мотивът с нарвала.

Предположих, че намиращите се в първия кръг са роднини на нарческата, а стоящите най-близо до камината — семейството й. Мъже почти не се виждаха. Всички жени от Нарвала изглеждаха крайно съсредоточени. Напрежението в залата бе съвсем осезаемо. Запитах се коя точно е майка й, както и какво всъщност чакаме.

Настъпи пълна тишина. Четирима мъже от клана свалиха по стълбите съсухрена дребна жена и я понесоха през помещението. Тя седеше на стол от преплетени върбови клони, покрит с мечи кожи. Рядката й бяла коса бе сплетена и подредена като корона. Очите й бяха черни и блестящи. Носеше червена роба и мотивът с нарвала се повтаряше върху малките костени копчета, зашити по цялата й дреха. Мъжете поставиха стола не на пода, а върху тежка маса, където тя можеше да остане седнала и пак да наблюдава всички събрали се в къщата й. С тих стон старицата се понадигна и огледа присъстващите. Розовият й език облиза сбръчканите й устни. Тънките й крака бяха обути в тежки топли пантофи.

— Добре! Всички сме тук!

Изговори думите на родния си език, високо, както правят глухите или на път да оглушеят старци. Изглежда, не я бе грижа, че събирането е официално, а и не бе толкова напрегната, колкото останалите жени.

Великата майка на клана на Нарвала се наведе напред и кривите й пръсти стиснаха дръжките на стола.

— Така. Е, хайде, покажете го. Кой иска да ухажва Елиания, нарческата на Нарвала? Къде е воинът, дръзнал да иска разрешение от майките да легне с нашата дъщеря?

Сигурен съм, че Предан не очакваше точно тези думи. Беше се изчервил до ушите, когато пристъпи напред. Направи воински поклон пред старицата и заговори на местния език, произнасяше думите съвсем чисто.

— Заставам пред майките от клана на Нарвала и искам разрешение да свържа своя род с вашия.

Тя впери поглед в него, след което се намръщи, но не на Предан, а на един от младите мъже, които бяха донесли стола й.

— Какво прави тук този роб от Шестте херцогства? Подарък ли е? И защо се опитва да говори езика ни, при това така отвратително? Отрежете му езика, ако опита отново!

Настъпи пълна тишина, нарушена от нечий гръмък смях в дъното, но и той млъкна бързо. Предан някак успя да се овладее и прояви достатъчно мъдрост да не опитва да се обяснява на разгневената Велика майка. Една жена от свитата на нарческата пристъпи до старицата, надигна се на пръсти и й зашепна нещо. Майката й махна раздразнено.

— Спри с това съскане и плюене, Алмата! Знаеш, че не чувам и дума, когато говориш така! Къде е Пиотре? — Огледа се, сякаш търси запиляна някъде обувка, после вдигна очи и се намръщи към Пиотре. — А, ето го! Знаеш, че него чувам най-добре. Какво прави чак там? Идвай тук, нагъл калпазанино, и ми обясни какво е всичко това!

Щеше да е смешно да се гледа как старицата командва опитен воин, ако на лицето му не се бе изписала такава тревога. Той отиде пред нея, отпусна се за момент на коляно и се изправи. Тя протегна подобната си на корен ръка и я постави на рамото му.

— Какво означава това? — повтори нетърпеливо.

— Ертре — спокойно рече той. Сигурно дълбокият му глас достигаше по-добре до старите й уши от тънкия шепот на жената. — Това е заради Ертре. Помниш ли?

— Ертре — повтори тя и в очите й изведнъж се появиха сълзи. Огледа стаята. — А Коси? И малката Коси ли? Значи е тук? Значи най-сетне се е върнала у дома?

— Не — кратко отговори Пиотре. — Няма ги тук. И точно за това става дума. Помниш ли? Разговаряхме в градината, тази сутрин. Помниш ли? — Кимна й бавно, сякаш я окуражаваше.

Тя гледаше лицето му и кимаше бавно с него, но после спря. Поклати глава.

— Не — възкликна тихо. — Не помня. Игловръхът престана да цъфти, сливите тази година може да са кисели. Помня, че говорехме за това. Но… не. Пиотре, важно ли е било?

— Да, Велика майко. Важно е. Много важно.

Тя го гледаше разтревожено, после внезапно се разсърди.

— Важно, важно! Важно било, казва мъжът, но какво знаят мъжете? — Старческият й глас, дрезгав и пронизителен, се надигна гневно и насмешливо. Тънката длан плесна презрително коляното й. — Легло и кръвопролития, само това знаят, само това смятат за важно. Какво знаят за стригането на овце и поддържането на градини, какво знаят за това колко бъчви солена риба и сладка мас трябва да се приготвят за зимата? Важно ли? Е, щом е важно, нека Ертре се заеме. Тя е Майка сега, а на мен ми се полага почивка. — Вдигна ръка от рамото на Пиотре и сграбчи дръжките на стола си. — Искам да си почина! — рече жално.

— Да, Велика майко. Да, така е. Почини си, а аз ще се погрижа всичко да е както трябва. Обещавам.

При тези думи Елиания се появи от сенките в горния край на стълбището и забърза към нас. Обутите й в леки обувки крака сякаш се плъзгаха по всяко стъпало. Половината й коса бе прибрана с малки фиби, украсени със звезди; останалата се спускаше свободно по раменете й. Не изглеждаше нарочно търсена прическа. Зад нея две млади жени понечиха да я настигнат, но спряха ужасени и си зашепнаха нещо. Предположих, че са я подготвяли да се появи, а тя се е отскубнала от тях, когато е чула високите гласове.

Познах я повече по походката, отколкото по фигурата, когато хората се разделиха, за да й сторят път. Подобно на Предан, бе станала по-висока през изминалите месеци и цялата й детска пълнота се беше стопила, за да отстъпи на женска плът. Не бях единственият от Шестте херцогства, който я гледаше зяпнал, докато минаваше покрай подредените си роднини. Дрехата й покриваше раменете и гърба, но оставяше голи гордо щръкналите й гърди. Дали не беше начервила зърната си, за да изпъкват повече? Гледах я и усетих как плътта ми се раздвижва в отговор. Миг по-късно бях вдигнал защитните си стени. Пази мислите си, сгълчах Предан. Несъмнено ме бе чул, но с нищо не го показа. Зяпаше голите гърди на нарческата, сякаш никога не бе виждал подобна гледка. Всъщност нищо чудно да беше така.

Тя дори не го погледна, а отиде направо при Великата майка.

— Аз ще се оправя с това, Пиотре — каза с новия си женски глас. После се обърна към мъжете, които носеха стола на старицата.

— Чухте нашата Велика майка. Тя желае да си почива. Нека всички й благодарим, че удостои събранието ни тази вечер, и да й пожелаем спокоен сън без болежки.

В отговор последва мърморене, повтарящо пожеланието за лека нощ, след което младежите вдигнаха стола със старицата и го отнесоха. Нарческата стоеше изправена и мълчалива и ги изпрати с поглед, докато не се скриха в сенките в горния край на стълбите. Пое дълбоко дъх. Принцът сега се взираше в гърба й; вдигнатите й коси оголваха изящния й врат. Шивачките бяха свършили добре работата си. Нито една част от татуировките й не се подаваше над роклята. Видях как Сенч леко смушка Предан в ребрата. Младежът се стресна, сякаш се събужда от сън, и заразглежда с внезапен интерес краката на Пиотре. Пиотре го гледаше строго, сякаш беше някакво невъзпитано куче, което може да отмъкне парче месо от масата, ако не го държиш под око.

Нарческата изпъна рамене и се обърна към нас. Очите й обходиха събралите се. Украшението в косата й бе изработено от рог на нарвал. Нямах представа как са постигнали яркия светлосин цвят. Малките звезди на фибите проблясваха около него и вече нямах никакво съмнение, че фигурката, която Предан бе намерил на Брега на съкровищата, е предричала точно този момент. Но аз все така не разбирах какво означава това, а и нямах време да помисля.

Елиания намери начин да се усмихне. Усмивката й се получи малко крива, после тя се засмя и сви рамене.

— Забравих какво трябваше да кажа. Някой ще изрече ли думите на Майката вместо мен? — И преди някой да отговори на искането й, погледът й се спря върху Предан. Досега той беше само изчервен, но сега направо гореше, докато я гледаше в очите. Тя не обърна внимание на смущението му и заговори спокойно: — Разбираш ли, тази вечер съчетаваме две от традициите си. По една случайност е време да покажа женската си кръв пред моя клан. И в същия ден пристигна и ти, за да ми се предложиш като мой съпруг.

Устните му се размърдаха. Мисля, че промърмориха „женска кръв“, но не чух думите.

Тя се разсмя, но лекотата в гласа й беше изчезнала. Смехът й бе трошлив като пропукващ се лед.

— У вас нямате ли подобна церемония? Момче да окървави меча си, за да стане мъж? Като покаже, че може да убие, той обявява, че вече е пълноценен. А жената не се нуждае от меч. Самата Еда ни окървавява и ни обявява за пълноценни. Онова, което мъжът може да вземе с меч, жената може да даде само с плътта си. Живот. — Постави неукрасените си с пръстени ръце на плоския си корем. — Пролях първата си женска кръв. Вече мога да създавам живот в себе си. Заставам пред всички ви като жена.

— Приветстваме те, Елиания, жена от клана на Нарвала — последва нестроен отговор.

Почувствах, че е започнала ритуала и изрича думите му. Пиотре се бе оттеглил при останалите мъже на клана.

Жените застанаха около нея и всяка поред поздрави Елиания. Група момичета с широко отворени очи и разпуснати коси се бяха скупчили и я гледаха. Едно, по-високо от останалите, което също скоро щеше да стане жена, посочи Предан и каза нещо одобрително на две други. Те се разсмяха и приближиха до нея, като си шепнеха и се побутваха. Усетих, че момичетата са приятелки и спътнички на Елиания, но че нарческата сега се е отделила от тях и е преминала в числото на жените. Лекотата, с която бе поела ситуацията в свои ръце, ми казваше, че от доста време е била възприемана като жена. Тази церемония бе само формално признаване, че тялото й е започнало да настига духа й.

Когато всички жени от клана я поздравиха, Елиания отстъпи назад от кръга светлина от камината. Тълпата замря, тихите приказки и поздрави секнаха. Пиотре нервно пристъпваше от крак на крак. Предан стоеше неподвижен. Знаех, че минутите му се струват като цели часове.

Накрая напред излезе жената, която преди шепнеше на Великата майка. Беше се изчервила. Явно имаше чувството, че престъпва положението си, но никой друг не бе предложил да поеме командването. Прочисти гърлото си и когато заговори, гласът й леко трепереше.

— Аз съм Алмата, дъщеря на Майките от клана на Нарвала, братовчедка на нарческа Елиания и с шест години по-голяма от нея. Макар и да съм недостойна, ще говоря от името на Великата майка.

Замълча, сякаш да даде време на някой да предяви претенция за ролята й. Имаше и по-възрастни жени, но никоя от тях не се обади. Някои й кимнаха окуражително. Повечето изглеждаха паднали духом. Алмата пое дълбоко дъх, овладя се и продължи:

— Събрали сме се в майчиния дом, защото при нас дойде мъж не от нашия клан с желанието да свърже рода си с нашия. И той търси не която и да е жена, а нашата нарческа Елиания, чиито дъщери също ще бъдат нарчески, Майки и Велики майки на всички нас. Излез, воине. Кой иска да ухажва Елиания, нарческата на Нарвала? Къде е воинът, дръзнал да, поиска разрешението на майките ни да легне с нашата дъщеря и да й даде дъщери, които да бъдат възпитани като Майки на клана на Нарвала?

Предан пое треперливо дъх. Не биваше да го прави. Трябваше да е по-спокоен, но не можех да го виня. Усещах единствено, че нещо не е наред и че то не е свързано единствено с факта, че в местната церемония има чуждоземни натрапници. Имах чувството, че се мъчат да затворят зейнала пропаст, че се опитват да оправят някаква трагедия, като се обръщат към традицията. Но вече нямахме възможност да бъдем предпазливи. Предан заговори уверено:

— Тук съм. Ето ме. Аз желая нарческа Елиания от клана на Нарвала да бъде майка на децата ми.

— И как ще се грижиш за нея и децата, които й дадеш? С какво ще допринесеш за клана на Нарвала, за да ти позволим да смесиш кръвта си с нашата?

И ето че изведнъж се оказахме на твърда земя. Сенч се бе подготвил добре за това. Някой ме побутна и отстъпих настрани почти в ритъм с другите гвардейци. Зад тях имаше покрита с платно купчина. Лонгуик махна платното и гвардейците един по един вземаха предметите и ги изнасяха напред, докато Сенч обявяваше какво е това. Докато даровете се представяха на Алмата и нарческата, Предан стоеше мълчаливо и гордо, както и трябваше. Нищо не бе спестено.

Част от съкровището бе пристигнало с нас, набързо прехвърлено от „Девичи шанс“ на „Зъбат“. Бурета с бренди от Шоукс, бала хермелинови кожи от Планинското кралство, цветни стъклени мъниста от Тилт, втъкани в гоблен, който може да се окачи на прозорец. Сребърни обеци, изработени ръчно от самата Кетрикен. Дрехи от памук, лен и фина вълна от Беарния. Споменаха се и други дарове, които ще бъдат докарани от Цайлиг при следващото пътуване. Изчитането на целия списък зае доста време. Плодовете на труда на трима изкусни ковачи за три години. Бик и дванайсет крави от най-добрите породи. Шест чифта волове и още толкова коне и кобили. Ловджийски кучета и два сокола, обучени да се подчиняват на господарките си. Някои от нещата, които Сенч предложи от името на Предан, бяха все още само проект — търговия и мир между Шестте херцогства и Външните острови, товари пшеница, когато риболовът им е лош, добро желязо и свободна търговия във всички пристанища на страната ни. Списъкът бе дълъг и започнах да се уморявам.

Но цялата умора изчезна, когато Сенч свърши и Алмата отново взе думата.

— Това е предложението, направено на нашия клан. Майки, дъщери и сестри, какво ще кажете? Има ли възражения?

Последва мълчание. Явно бе знак за одобрение, защото Алмата кимна сериозно и се обърна към Елиания.

— Братовчедке, жено от клана на Нарвала, нарческа Елиания, каква е волята ти? Желаеш ли този мъж? Ще го вземеш ли за свой?

Жилите на врата на Пиотре се напрегнаха, когато стройната млада жена пристъпи напред. Предан протегна ръка с обърната нагоре длан. Елиания застана рамо до рамо с него и постави ръка върху неговата. После обърна глава към него и когато погледите им се срещнаха, моето момче отново се изчерви.

— Ще го взема — сериозно каза тя. Част от мен отбеляза, че не казва дали го желае, или не. Елиания пое по-дълбоко дъх и продължи, вече по-високо. — Ще го взема и ще го приема в леглото си, и ще дадем дъщерите си на майчиния дом. Ако изпълни задачата, която вече му дадох. Ако успее да донесе тук, при това огнище, главата на дракона Айсфир, ще може да ме нарича своя съпруга.

Пиотре затвори за миг очи, после ги отвори. Застави се да гледа как дъщерята на сестра му се продава. Раменете му трепнаха — може би сподави хлипане. Алмата протегна ръка и някой постави в нея дълга кожена ивица. Тя пристъпи напред и заговори, докато връзваше китките на Предан и Елиания.

— Това ви обвързва, както ви обвързаха думите ви. Докато не те приеме, не лягай с никоя друга, Предан, или онази жена ще изгуби живота си от ножа на Елиания. Докато ти доставя удоволствие, Елиания, не лягай с никой друг, защото онзи мъж ще бъде предизвикан от меча на Предан. А сега смесете кръвта си на камъните на огнището в майчиния дом в дар на Еда за децата, които тя може да ви прати.

Нямах желание да гледам, но гледах. Ножът бе предложен най-напред на Предан. Той поряза вързаната си ръка, без да трепне. Стисна юмрук и изчака кръвта да потече през кожената ивица и да я напълни. Елиания направи същото със сериозно и някак безизразно лице, сякаш се бе отнесла на някакво толкова далечно място, че вече нищо не можеше да й навреди. Когато в дланите им се събра кръв, Алмата ги долепи една до друга. После двамата коленичиха и оставиха отпечатък от смесената кръв върху камъка на камината.

Когато отново се обърнаха към събралото се множество, Алмата развърза ръцете им, подаде кожената ивица на Предан и той я взе. Гледаше сериозно. След това братовчедката застана зад тях, положила ръце на раменете им. Опита се да говори весело, но гласът й бе кух и равен.

— Ето ги пред вас, съединени и обвързани с думите си. Пожелайте им всичко добро, сънародници.

Надигна се одобрително мърморене, сякаш хората приветстваха някаква проява на огромна храброст, а не щастливото събиране на влюбена двойка. Елиания сведе глава. За своите хора тя бе своеобразна Жертва, но все още не проумявах в какъв смисъл.

Значи вече съм женен? — В мисълта на Предан се долавяше смес от учудване, смут и ярост.

Не и докато не й донесеш главата на дракона — предупредих го.

Не и докато не проведем истинската церемония в замъка Бъкип — успокои го Сенч.

Принцът изглеждаше замаян.

Навсякъде около нас хората се раздвижиха. Появиха се маси, които бързо се отрупаха с храна. Местните менестрели засвириха на странните си инструменти. Верни на традицията си, те така преиначаваха думите, за да съответстват на мелодията, че едва ги разбирах. Забелязах, че двама от тях отидоха да поздравят Кокъл и да го поканят при тях. Приветливостта им изглеждаше искрена и отново бях поразен от всеобщото разбирателство, което сякаш съществува между музикантите.

Чрез Умението Предан ми предаваше думите, които тихо му казваше Елиания.

— Сега трябва да хванеш ръката ми и да вървиш с мен, докато те представям на по-възрастните си братовчедки. Не забравяй, те са мои старейшини. Въпреки че аз съм нарческата, все още им дължа уважение. Същото се отнася и за теб. — Говореше, сякаш даваше инструкции на малко дете.

— Ще се опитам да не те унизя — отвърна той, при това доста рязко. Думите му не ми харесаха, но въпреки това не можех да го виня, че ги изрече.

— Тогава се усмихни. И си мълчи, както подобава на воин, който не се намира в майчиния си дом — не му остана длъжна тя.

Пое ръката му, но въпреки това бе очевидно, че тя води. Както се води спечелен бик за халката на носа, помислих си. Жените не идваха при него. Вместо това Елиания го водеше от група на група. Всеки път той правеше воинския поклон, приет на Външните острови — протягаше дясната си ръка с дланта нагоре, сега без оръжие и окървавена, и свеждаше глава. Жените се усмихваха и коментираха с нарческата избора й. Чувствах, че на друго място и в друго време думите можеха да бъдат по-остроумни и хапливи, но на тази церемония и в негово присъствие комплиментите бяха сдържани и благоприлични. Вместо да облекчат напрежението от формалното вричане, те го проточваха.

Щом видя, че другите воини се пръскат из залата, Сенч ни позволи да развалим строя.

Отваряй си очите и ушите — предупреди ме, докато си пробивах път през тълпата.

Винаги са отворени — отвърнах. Нямаше нужда да ми казва да държа принца под око. Докато не разберях какво се крие под цялата тази фасада, не можех да знам дали някой не му мисли злото. Затова тръгнах сред пируващите, без да се отдалечавам много от принца, като непрекъснато поддържах лека връзка чрез Умението с него.

Събирането много се различаваше от празненствата в Бъкип. Гостите не се настаняваха според ранг или благоволение. Вместо това храната беше оставена на масите, хората си вземаха от нея и се пръскаха из залата, докато ядяха. Имаше печено на шиш овнешко, както и подноси с цели печени пилета. Опитах пушената риба-свещ, която се оказа хрупкава и изключително вкусна. Местните хлябове бяха тъмни и безквасни, всъщност огромни тънки пити. Хранещите се откъсваха парче и го пълнеха с нарязана туршия или го топяха в рибено масло и сол. Всички подправки ми се видяха твърде силни, а повечето храна бе в саламура или пушена и солена. Само овенът и пилетата бяха току-що заклани, но дори те бяха подправени с някакви водорасли.

Яденето и пиенето, разговорите, музиката и някакво състезание по жонглиране, съпроводено със залози — всичко това ставаше едновременно. Шумът беше почти оглушителен. След време забелязах и нещо друго. Младите жени от клана на Нарвала обръщаха внимание не само на гвардейците, но дори на Любезен и Кокъл. Видях някои от гвардейците да следват с широки глупави усмивки младите си партньорки нагоре по стълбите.

Нарочно ли прилъгват гвардейците по-далеч от Предан? — излъчих безпокойно към Сенч.

Не, това е женски прерогатив — отвърна той. — Нямат нашите обичаи относно целомъдрието. Гвардейците бяха предупредени да са предпазливи, но не и студени. От воините и спътниците на принца се очаква да са на разположение за вечерта, но само ако бъдат поканени; би било нарушение на правилата на гостоприемството, ако доближат жена, която не е проявила интерес към тях. Ако не си забелязал, мъжете тук са кът и децата са много по-малко, отколкото може да се очаква при толкова жени. Тук се смята за щастлив знак празна утроба да се напълни по време на сватбено празненство.

Има ли причина да не съм го научил по-рано?

Това притеснява ли те?

Скришно се огледах и забелязах стария си наставник. Седеше на една от пейките-легла, хапваше кокоши крак и разговаряше с една жена на половината от годините му. Зърнах как Любезен и котката му изчезват в горните етажи на къщата. Жената, която го водеше, бе поне с пет години по-голяма от него, но той не изглеждаше уплашен. Нямах време да се питам или безпокоя къде е изчезнал Пъргав — той определено бе все още твърде малък, за да представлява интерес за домакините ни. В същия момент видях, че Предан напуска майчиния дом сред крякането на приятелките на нарческата. Елиания не изглеждаше особено радостна, макар че продължаваше да го държи за ръка и го водеше към вратата.

Не беше лесно да го последвам. Една жена с поднос сладки застана между мен и изхода. Успях да се престоря на идиот, който не забелязва, че ми предлага нещо повече от лепкавите бонбони, с които напълних шепата си в просташка проява на лакомия и ги изядох на две хапки. Това обаче сякаш я поласка и тя остави подноса и тръгна след мен. Още беше до лакътя ми, когато стигнах вратата.

— Къде е онуй място? — попитах я и когато тя не разбра евфемизма на Шестте херцогства, показах със знаци, че искам да се облекча. С объркан поглед жената ми посочи ниската пристройка и се прибра вътре. Вървях към тоалетната и се оглеждах за Предан. На двора имаше няколко двойки на различен етап от ухажването, както и две момчета — носеха вода от кладенеца към майчиния дом. Къде беше изчезнал?

Най-сетне го открих недалеч, седнал до Елиания на едно тревисто хълмче в близката ябълкова градина. Останалите момичета се бяха настанили в кръг около тях. Предположих, че възрастта им е между десет и петнайсет години или някъде там.

Явно до тази нощ са били дългогодишни другарки по игри на Елиания. А сега тя ги напуска, след като придобива статута на жена.

Не съвсем — кисело ме уведоми Предан. — Обсъждат ме, сякаш съм евтино купен кон. „Щом е воин, къде са му белезите?“ „Няма ли си клан? Защо не е татуирал знака му на лицето си?“ Дразнят я, а една от тях е особено проклета гадинка. Казва се Лестра и е по-голяма братовчедка на Елиания. Подиграва й се и казва, че може и да е жена и дори омъжена на думи, но че се съмнява, че изобщо е била целувана. Самата тя твърди, че се е целувала няколко пъти, макар все още да не е прокървила. Фиц, тукашните момичета нямат ли срам или сдържаност?

Интуитивно схванах какво става.

Предан, това е прогонване. Елиания вече не е една от тях и затова тази вечер ще й досаждат и ще я дразнят. Няма съмнение, че е щяло да се случи така или иначе; възможно е дори да е част от церемонията при достигане на зрелост. Внимавай — добавих ненужно. — Слушай я, за да не я посрамиш неволно.

Нямам представа какво иска от мен — безпомощно отвърна той. — Гледа ме кръвнишки с крайчеца на окото си и в същото време стиска ръката ми, сякаш се дави и са й хвърлили въже.

Думите достигаха до мен толкова ясно, сякаш бях седнал до него. Момичето, което се заяждаше най-много, бе по-високо от Елиания и може би по-голямо. Знаех достатъчно за жените, за да съм наясно, че сама по себе си възрастта не определя времето, когато идва първият им мензис. Всъщност, ако не се вземеше предвид разпуснатата й коса, вече си приличаше на жена. Говореше дръзко и дразнеше Елиания.

— Така значи. Обвързваш се с него, така че никоя друга да не може да го има, но дори не смееш да го целунеш!

— Може пък още да не искам да го целувам. Може пък да съм решила да изчакам, докато не се покаже достоен за мен.

Лестра поклати глава. В косата й имаше вплетени малки звънчета и чух как иззвъняват.

— Не, Елиания, много добре те познаваме — рече тя насмешливо. — Като момиче винаги бе най-кротката и боязлива. И смея да кажа, че си същата и като жена. Не смееш да го целунеш, а той е твърде нерешителен, за да го направи сам. Виж го само, момче с гладки бузи, предрешено като мъж. Нима не е вярно, „принце“? И ти си плах като нея. Може би трябва да те науча да си по-смел. О, та той дори не поглежда гърдите й! Или може би са толкова малки, че не може да ги види?

Не завиждах на Предан. Не можех да го посъветвам нищо. Настаних се на малката каменна стена, която ограждаше овощната градина. Разтърках бузи като човек, който е прекалил с пиенето и се опитва да се отърве от сърбежа по лицето си. Надявах се да ме помислят за пиян и да ме оставят на мира. Никак не ми се искаше да гледам как се мъчи Предан, но не можех да го оставя. Отпуснах рамене и обърнах глава, сякаш съм се загледал някъде в далечината, но без да преставам да го следя с крайчеца на окото си.

Предан направи опит.

— Може пък да уважавам нарческа Елиания твърде много, за да си взема онова, което не ми е предложила — рече той сковано. Усещах твърдата му решимост да не гледа гърдите й, докато произнасяше думите. Много добре си даваше сметка, че са голи и топли, съвсем близо до него, и това си казваше своето.

Не видя погледа на Елиания. Отговорът му изобщо не й хареса.

— Но не уважаваш мен, нали? — предизвикателно го попита малката нахалница.

— Не — кратко отвърна той.

— Значи няма проблем. Покажи дързостта си и ме целуни! — тържествуващо му заповяда Лестра. — И аз ще й кажа дали не пропуска нещо, което да си заслужава.

И за да го накара да действа, внезапно се наведе напред и доближи лице към неговото, а в същото време игривата й ръка полетя към слабините му.

— О, какво е това? — възкликна палаво, когато Предан скочи на крака с гневно възклицание. — Та той иска от теб нещо повече от целувка, Елиания! Виж само! Армия от един вече е опънала палатката си! Колко ли дълго ще продължава обсадата?

— Престани, Лестра! — изръмжа Елиания. Тя също беше скочила на крака. Бузите й бяха пламнали. Не гледаше Предан, а се мръщеше на противничката си. Голите й гърди се надигаха и спускаха гневно.

— Защо? Явно нямаш намерение да правиш нищо интересно с него. Защо да не го взема аз? По право би трябвало да е мой, също както по право аз трябваше да стана нарческа. И ще стана, след като те отведе като второстепенна жена в майчиния си дом.

Някои от момичетата ахнаха, но очите на Елиания само пламнаха още по-силно.

— Тази твоя лъжа вече е брадата, Лестра! Прабаба ти е била втората близначка. И двете акушерки са го потвърдили.

— Първата излязла от утробата невинаги означава най-стара, Елиания. Мнозина го казват. Прабаба ти е била болнава и слаба като коте. Моята е била здраво и силно дете. Твоята прабаба не е имала право да бъде нарческа, нито пък дъщеря й, внучката й или ти!

— Болнава? Как ли пък не! Защо ли тогава е все още жива, при това като Велика майка! Вземи си лъжата назад, Лестра, или ще ти я напъхам в гърлото.

Елиания говореше със студен и застрашителен глас. Чуваше се добре. Не бях единственият, който обърна глава към свадата. Когато Предан отвори уста да заговори, Елиания опря длан на гърдите му и го бутна назад. Момичетата образуваха кръг около двете съперници и принцът се озова извън него. Погледна към мен, сякаш търсеше помощ.

По-добре не се намесвай. Елиания ясно даде да се разбере, че не иска да го правиш.

Надявах се съветът ми да е добър. Докато се опитвах да съобщя положението на Сенч, видях Пиотре. Вероятно се бе спотайвал извън полезрението ми при ъгъла на сградата. Приближи се и ми каза небрежно:

— Не бива да се намесва.

Завъртях глава и го изгледах с мътен поглед.

— Кой?

Той ме изгледа спокойно.

— Твоят принц. Трябва да остави Елиания да се оправи с това. Това е женска работа и тя няма да приеме добре намесата му. Трябва да му го предадеш, ако можеш.

Пиотре казва да се държиш настрана. Остави Елиания да се оправя.

Какво? — смая се Предан.

Защо Пиотре разговаря с теб? — остро попита Сенч.

Не знам!

— Аз съм прост гвардеец, господине — рекох на Пиотре. — Не съм съветник на принца.

— Ти си негов телохранител — любезно каза Пиотре. — Или негов… как се казва на вашия език? Придружител? Какъвто съм и аз на Елиания. Добър си, но не и невидим. Виждал съм те как го следиш.

— Аз съм негов гвардеец. Трябва да го пазя — запротестирах, като леко завалях думите. Искаше ми се да се бях сетил да взема чаша вино. Миризмата на бъчва често е много убедителна.

Той вече не гледаше към мен. Обърнах се към възвишението. Зад нас от вратата на майчиния дом се чу вик и чух как навън излизат и други хора. Двете момичета се бяха вкопчили едно в друго. С видима лекота Лестра хвърли Елиания по гръб на земята. Дори от това разстояние чух как въздухът излиза от дробовете й. Пиотре изсумтя разочаровано и трепна, както прави опитен воин, когато гледа как се бие любимият му ученик. Лестра се хвърли върху Елиания, но по-малкото момиче внезапно вдигна колене към гърдите си и силно ритна противничката си в корема. Лестра полетя назад и падна тежко. Елиания се претърколи на колене и без да обръща внимание на чудесната си рокля и прическата си, се метна отгоре й. Всички мускули на врата и ръцете на Пиотре се стегнаха, но той не помръдна. Станах, за да виждам по-добре, и зяпнах, както правеха и други бъкипски гвардейци. Островитяните, които бяха излезли да наблюдават двубоя, гледаха с интерес, но не бяха напрегнати. Явно подобен бой между момичета или жени не беше изненада за тях.

Седнала на гърдите на Лестра и с колене на ръцете й, Елиания бе успяла да прикове по-едрото момиче към земята. Лестра риташе и се мъчеше да се освободи, но нарческата бе сграбчила кичур от косата й и държеше главата й до земята.

С другата си ръка натика в устата й шепа пръст и изкрещя тържествуващо:

— Нека честната земя пречисти лъжата от устните ти!

Предан стоеше с увиснала челюст. Много добре си даваше сметка за дивото полюшване на голите й гърди. Усетих, че е ужасен колкото от реакцията на тялото си, толкова и от боя между момичетата. Другите момичета около него подскачаха и викаха окуражително към съперниците.

С див крясък Лестра освободи главата си от хватката на Елиания, като остави дебел кичур окървавена коса в ръката й. Елиания я зашлеви силно и я стисна за гърлото.

— Наречи ме нарческа, или това ще е последният ти дъх!

— Нарческа! Нарческа! — изпищя другото момиче и се разхълца неудържимо, повече от безсилие и унижение, отколкото от болка.

Елиания постави длан върху лицето на Лестра, подпря се на нея и се изправи.

— Оставете я! — предупреди две от момичетата, които се канеха да помогнат на победената. — Нека лежи и се радва, че не носех ножа си. Вече съм жена. Отсега нататък ножът ми ще отговори на всеки, който се осмели да оспори, че аз съм нарческата. Отсега нататък ножът ми ще отговори на всеки, който се осмели да докосне мъжа, когото съм обявила за свой.

Погледнах Пиотре. Беше се ухилил до уши, виждаха се всичките му зъби. С две крачки Елиания се озова до Предан. Той продължаваше да зяпа с отворена уста разчорлената си невеста. Със същата небрежност, с която аз бих хванал гривата на кон, за да го яхна, тя протегна ръка и сграбчи воинската му опашка. Придърпа главата му надолу и заповяда:

— Сега ще ме целунеш.

Миг преди устните им да се срещнат той прекъсна връзката помежду ни. Но нито аз, нито който и да било мъж от наблюдаващите не се нуждаеше от Умение, за да усети страстта на целувката. Елиания притисна устни в неговите и когато Предан я обгърна неумело с ръце, за да я привлече към себе си, отвърна на прегръдката му и нарочно притисна голите си гърди в неговите. После прекъсна целувката и докато Предан треперливо поемаше дъх, погледите им се срещнаха.

— Главата на Айсфир — напомни му тя. — Пред майчиното огнище. Преди да можеш да ме наричаш съпруга.

После, без да се освобождава от обятията му, погледна бившите си другарки по игра и заяви:

— Вие, момичета, можете да останете и да си играете тук. Аз отивам с мъжа си на пира.

Той я последва покорно, с глуповата усмивка. Лестра продължаваше да седи на земята, сама, и се взираше след тях с ярост и срам. Чуха се одобрителни възгласи на жени и завистливи стонове на мъже, докато Елиания водеше тържествуващо наградата си покрай тях. Хвърлих поглед към Пиотре. Изглеждаше потресен. После се обърна към мен.

— Трябваше да го направи — каза ми сурово. — Да се докаже на другите момичета. Затова го направи. За да се утвърди в очите им като жена и ясно да заяви, че той е неин.

— Разбирам — отвърнах кротко. Но не му повярвах. Подозирах, че току-що се е случило нещо извън плановете му за Елиания и Предан. Така че ставаше още по-важно да открия какви са истинските му намерения.

Остатъкът от вечерта мина безинтересно. Яденето, пиенето и слушането на местните бардове не можеше да се сравнява с вземането на властта, на което бях станал свидетел. Намерих си пай с месо и халба бира и се оттеглих в един спокоен ъгъл. Престорих се, че съм се отдал изцяло на храната, и предадох на Сенч всичко, което бях видял.

Нещата се развиват по-бързо, отколкото смеех да се надявам — отвърна той. — И въпреки това се съмнявам. Наистина ли го иска за съпруг, или го е направила само за да потвърди, че никой не може да й отнеме онова, към което е предявила претенции? Нима се надява, че похотта ще го накара да убие дракона?

За пръв път осъзнавам, че ако стане негова съпруга и се премести в дома му, някои ще кажат, че се е лишила от позицията си тук. Лестра й каза, че ще стане „второстепенна жена в майчиния му дом“. Какво ли има предвид?

Мисля, че същият израз се използва за заловена при набег жена, взета за съпруга, а не за робиня — с неохота отвърна Сенч. — Децата й нямат клан. Все едно да са копелета.

Тогава защо да се съгласява на подобно нещо? Защо Пиотре го позволява? И ако тя престане да е нарческа, ако дойде в Бъкип и остане там, получаваме ли наистина преимущество с тази сватба? Сенч, това ми се вижда безсмислено.

Все още има твърде много неясни неща, Фиц. Усещам невидимо течение във всичко това. Отваряй си очите на четири.

Това и правех през дългата вечер и още по-дългата нощ. Слънцето се мъкнеше непосредствено под хоризонта, както прави по тези северни ширини, така че нощта бе просто дълъг здрач. Когато дойде време брачната двойка да се оттегли, Предан заяви, че ще остане в залата, „за да не каже някой, че съм взел онова, което не съм заслужил“. Това се оказа още един неловък момент за деня и видях как подутата от бой Лестра злорадства с приятелките си. Двойката се раздели под стълбището. Елиания се качи горе, а Предан отиде да седне до Сенч. Тази нощ щеше да спи в майчиния дом, както подобаваше на женен за жена от клана мъж, но не горе при Елиания, а долу. Гвардейците бяха разпуснати да се върнат в квартирата си или на по-топли местенца, стига партньорките им да спят с тях извън стените на майчиния дом. Много ми се искаше да съм по-близо до Сенч и Предан и да поговоря на спокойствие с тях, но знаех, че ще изглежда странно. Така че накрая реших, че е време да се върна в квартирата си.

Не се бях отдалечил много, когато чух стъпки по пътеката зад мен. Обърнах се и видях Уеб. До него се тътреше умореният Пъргав. Бузите му бяха доста зачервени и предположих, че момчето е прекалило с виното. Уеб ми кимна и забавих крачка, за да им дам възможност да ме настигнат.

— Ама че събитие — отбелязах без определена цел.

— Да. Мисля, че сега островитяните възприемат принца като женен за тяхната нарческа. Мислех си, че щеше да бъде само потвърждение на годежа пред майчиното огнище. — В думите на Уеб се долавяше въпросителна нотка.

— Май не правят разлика между брак и обявяване на намерение за брак. Щом като собствеността и децата принадлежат на жените, женитбата се разглежда в различна светлина.

Той бавно кимна и каза:

— На никоя жена не й се налага да се чуди дали детето е наистина нейно.

— А нима е толкова важно, че децата принадлежат повече на жената, отколкото на съпруга? — с любопитство попита Пъргав. Не заваляше думите, но усетих миризмата на вино в дъха му.

— Мисля, че зависи от мъжа — сериозно отвърна Уеб.

Повървяхме в мълчание. Независимо дали го исках, или не, мислите ми се насочиха към Копривка, Моли и Бърич. Чия дъщеря бе сега тя?

Градчето около нас се беше смълчало. Онези, които не участваха в празненството в майчиния дом, отдавна си бяха легнали. Отворих тихо вратата на къщичката. Шишко се нуждаеше от цялата почивка, която можеше да му се осигури, и не исках да го събуждам. Ивицата светлина от вратата освети Ридъл, който лежеше на пода до леглото. Едното му око бе отворено и ръката му бе на дръжката на оголения меч до него. Когато видя кой е, затвори очи и отново потъна в сън.

Останах неподвижен на прага. В къщата имаше и друг натрапник, когото Ридъл не бе усетил. Голям и едър като тлъст котарак, но с вид на пор, той се беше присвил на масата и пухкавата му опашка на ивици стърчеше право нагоре. Погледна ни с кръглите си очи над парчето сирене, което стискаше в предните си лапи. Ясно се виждаха следите от острите му зъби.

— Какво е това? — прошепнах на Уеб.

— Мисля, че го наричат плъх-разбойник, макар че определено не е плъх. Никога не съм виждал подобно същество — също тъй тихо отвърна той.

Плъхът-разбойник се взираше покрай нас, цялото му внимание бе насочено към Пъргав. Подобно на шепот в сетивата си долових потока на Осезанието между двамата. На лицето на Пъргав се появи усмивка. Той пристъпи напред, между мен и Уеб. Понечих да го задържа, но Уеб ме изпревари и ръката му легна на рамото на момчето. Рязко дръпна Пъргав назад и това подплаши плъха-разбойник.

— Вземи сиренето и се махай — каза Уеб на създанието. После се обърна към Пъргав. Никога не го бях чувал да говори с такъв рязък глас. — Какво правиш? Нищо ли не си запомнил от онова, на което се опитвам да те уча?

Плъхът-разбойник и сиренето изчезнаха за миг през отворения прозорец, следвани от ивичестата опашка.

Пъргав възкликна разочаровано и се помъчи да се отскубне от Уеб. Яката ръка на мъжа не го пускаше. Момчето беше ядосано, вероятно най-вече от ясно показания гняв на Уеб.

— Исках само да го поздравя! Харесваше ми. Усещах, че можем да си паснем. И исках…

— Искаше го, както малко дете иска лъскава играчка! — Уеб говореше сурово и неодобрението ясно личеше в гласа му. — Защото е бърз, пъргав и съобразителен. И защото е млад и глупав като теб. И също толкова любопитен. Усети го да се пресяга към теб не защото търсеше партньор, а защото му беше интересен. А това не може да е основа за връзка. И ти не си достатъчно голям или зрял, за да търсиш партньор. Опиташ ли пак, ще те накажа, както бих наказал всяко дете, което нарочно излага себе си или свой другар на опасност.

Ридъл бе седнал и следеше разправията със зяпнала уста. За никого не бе тайна, че Уеб и Пъргав са част от Осезаващата котерия на Предан. Потръпнах при мисълта как за малко щях да се издам като един от Старата кръв. Дори Шишко бе отворил сънено око и се мръщеше на спора.

Пъргав се пльосна неутешимо в стола.

— Опасност — промърмори. — Каква опасност? Опасно ли е най-сетне да имам някой, дето да го е грижа за мен?

— Опасно ли е да се свързваш със създание, за което не знаеш нищо? Има ли си самка и потомство в дупката? Щеше ли да им го отнемеш, или щеше да останеш тук, когато заминем? Какво яде и колко често? Щеше ли да останеш с него през целия му живот, или щеше да го откъснеш от всичките му себеподобни и да го обречеш да остане завинаги без женска? Изобщо не си помисли за него, Пъргав, нито за каквото и да било отвъд моментната връзка. Досущ като пияница, който си ляга с момиче вечерта, без да помисли за утрешния ден. Не мога да извиня подобно поведение. Никой от Старата кръв не би го направил.

Пъргав го изгледа свирепо.

— Не знаех, че Осезаващите имат правила за свързване с животни — наруши напрегнатата тишина Ридъл. — Мислех си, че могат да се обвържат с всяко създание, за час или за година.

— Погрешно впечатление — рече Уеб, — споделяно от мнозина, които не са от Старата кръв. И е неизбежно, когато се налага да пазим начина си на живот в тайна. Но така се стига до идеята, че използваме животните, а после ги захвърляме. На хората им е по-лесно да мислят, че можем да накараме мечка да избие нечие семейство или да пратим вълк да издави стадо овце. Обвързването не означава човекът да стане господар на дадено животно. А съюз, основан на взаимно уважение за цял живот. Разбираш ли, Пъргав?

— Не мислех нищо лошо — твърдо рече той. В гласа му нямаше съжаление или извинение.

— Също като дете, когато си играе с огън и изгори цялата къща. Да не мислиш нищо лошо не е достатъчно, Пъргав. Ако искаш да си Стара кръв, трябва да уважаваш правилата и традициите ни през цялото време, а не само когато ти изнася.

— А ако не го правя? — начумерено попита Пъргав.

— Тогава се наречи Петнист, защото точно такъв ще станеш. — Уеб пое тежко дъх и издиша. — Или прокуден — добави тихо. Усетих как се опитва да не гледа към мен, докато изговаряше последните думи. — Така и не мога да разбера защо човек може да желае да живее откъснат от своите.