Синът на Нептун

VIII. Хейзъл

Ако не друго, храната в лагера беше добра. Аури, невидими духове на въздуха, сервираха вечерята и, изглежда, знаеха какво точно искат лагерниците за ядене. Те носеха чиниите и чашите толкова бързо, че бъркотията в столовата приличаше на вкусно торнадо. Ако станеш прекалено бързо, имаше опасност да бъдеш залят с боб или ударен с печено бутче.

Хейзъл получи скариди с бамя — любимото й ястие, което винаги я успокояваше и я караше да си спомни дните си като малко момиченце в Ню Орлиънс преди появата на проклятието, преди майка й да се огорчи от живота. И от нея.

Пърси получи чийзбургер и странна на вид газирана напитка в яркосин цвят. Хейзъл много се учуди, като я видя, но Пърси я опита и се ухили.

— Синьото ме прави щастлив — каза той. — Не знам защо… но е така.

За момент една от аурите стана видима — подобно на елф момиче с бяла копринена дреха. Тя се засмя, пълнейки отново чашата на Пърси, след което изчезна.

Столовата бе по-шумна от обичайното тази вечер. Смехове я огласяха постоянно, а бойните знамена, които висяха от кедровия таван, се вееха от преминаването на аурите. Лагерниците се хранеха като древни римляни, седнали на кушетки около ниски маси, и постоянно сменяха местата си, клюкарствайки за глупости като това кой кого сваля.

Както обикновено, петата кохорта заемаше най-закътаното място. Масите им бяха на края на столовата, почти до кухнята. А край тази на Хейзъл винаги имаше най-малко хора. Този път бе седнала на нея с Франк, Пърси и Нико, а също и с центуриона Дакота. Според Хейзъл той бе с тях само защото се чувстваше длъжен да приветства като добре дошъл новобранеца.

Дакота се бе излегнал на кушетката и въпреки това изглеждаше мрачно, докато добавяше захар към напитката си и я разбъркваше. Той бе едър тип с къдрава кестенява коса и очи, чието ниво леко се разминаваше. Хейзъл имаше чувството, че светът се накланя, всеки път, когато го погледнеше.

Това, че пиеше толкова много и толкова рано вечерта, не бе добър знак.

— И така — оригна се той и остави бокала си настрана, — добре дошъл в пърсито, Лагер — сетне се намръщи. — Исках да кажа, добре дошъл в лагера, Пърси. Както и да е.

— Ъъ… благодаря — отговори Пърси, чието внимание обаче бе привлечено от другиго. — Чудя се дали не бихме могли да поговорим… за това къде може да съм те срещал — обърна се той към Нико.

— Разбира се — отвърна той някак прекалено бързо, — но бедата е там, че аз прекарвам повечето си време в отвъдния свят. Ако не сме се виждали там…

Дакота отново се оригна.

— Наричат го пратеника на Плутон — каза той. — Рейна никога не знае какво да прави, когато той се появи. Трябваше да видиш лицето й, когато цъфна с Хейзъл и помоли да я приемат в лагера. Не че искам да обидя някой де.

— Няма проблеми — каза Нико, който изглеждаше облекчен от смяната на темата. — Ти ни помогна много, когато се застъпи за Хейзъл.

Дакота се изчерви.

— Оф, да… ами тя изглежда готин човек. Оказа се, че съм я преценил правилно, нали? Все пак миналия месец ме спаси от, хм, сещаш се.

— О, човече! — Франк надигна глава от своята порция риба с картофки. — Пърси, трябваше да я видиш! Тогава Хейзъл получи своята ивица! Еднорозите решиха да стъпчат…

— Хайде стига, нищо не съм направила — прекъсна го Хейзъл.

— Нищо ли? — възрази Франк. — Дакота щеше да стане на питка! Но ти застана пред тях, изгони ги и му спаси кожата! Не бях виждал такова чудо!

Хейзъл прехапа устната си. Не обичаше да говори за това и се чувстваше неудобно от начина, по който Франк я изкарваше като голяма героиня. В действителност се бе притеснила, че паникьосаните еднорози ще се наранят взаимно. Роговете им бяха скъпоценни — от сребро и злато, — така че тя бе успяла да ги отклони настрана просто като се съсредоточи. Използвала бе роговете им като волан и ги бе насочила обратно към конюшните. Това й бе спечелило място в легиона, но веднага след това бяха тръгнали слухове за странните й сили. Слухове, които й напомняха за лошите стари времена в Ню Орлиънс.

Пърси я погледна. Синьозеленикавите му очи я накараха да се притесни.

— Вие с Нико заедно ли израснахте? — попита той.

— Не — отговори Нико. — Открих, че Хейзъл е моя сестра, съвсем наскоро. Иначе тя е от Ню Орлиънс.

Това бе вярно, но не беше цялата истина. Нико оставяше хората да мислят, че той се е натъкнал на нея в съвременния Ню Орлиънс и я е довел в лагера. Това бе по-лесно от истинската история.

Хейзъл се мъчеше да се държи като модерна тийнейджърка, но не й беше лесно. Цяло щастие бе, че полубоговете не използваха много технологии в лагера. Силите им някакси повреждаха електрониката. Но когато за пръв път отиде в Бъркли, едва не получи удар. Телевизори, компютри, интернет… после с радост се върна в света на духовете, еднорозите и боговете. Те изглеждаха много по-нормални от фантастичните технологии на двайсет и първи век.

Нико продължаваше да говори за децата на Плутон.

— Ние не сме много — каза той. — И затова се подкрепяме. Когато намерих Хейзъл…

— Имаш ли други сестри? — прекъсна го Пърси, сякаш знаеше отговора.

Хейзъл отново се запита кога се е срещал той с Нико и какво крие брат й.

— Една — призна Нико, — но тя загина. Срещнах духа й няколко пъти в Подземния свят, но последния път, когато слязох долу…

За да ме съживиш — помисли си Хейзъл, макар Нико да не го спомена.

— Нея я нямаше — довърши Нико и гласът му стана дрезгав. — Тя бе в Елисейските поля, рая на отвъдното. Но предпочете да се прероди. Повече никога няма да я видя. Имах късмет, че намерих Хейзъл… ъъ, като отидох в Ню Орлиънс, имам предвид.

Дакота изръмжа.

— Освен ако не повярваш на слуховете. Не че аз им вярвам.

— Какви слухове? — попита Пърси.

И в този момент от другия край на столовата фавнът Дон се провикна:

— Хейзъл!

Хейзъл никога не се бе чувствала толкова щастлива да види фавн. Неговото присъствие в лагера не бе разрешено, но той бе Дон фавнът и винаги успяваше да се промъкне вътре. Проправи си път към тяхната маса, усмихвайки се на всички и открадвайки си нещо вкусно, когато може, докато махаше на лагерниците:

— Защо не ми ръкопляскате!

Една пица го цапна по главата и той падна зад една кушетка, но после отново се изправи — все така ухилен — и продължи по пътя си.

— Ето я моята любимка! — от него се носеше ароматът на мокър козел, отъркалял се в старо сирене. Приведе се над кушетките им и провери какво вечерят.

— Хей, новобранец, това ще го ядеш ли?

Пърси се сепна:

— Вие, фавните, не бяхте ли вегетарианци?

— Не ме интересува чийзбургерът, а чинийката! — отговори той, след което подуши косата на Пърси. — Каква е тая миризма?

— Дон! — възмути се Хейзъл. — Дръж се възпитано!

— Нее, не в смисъл, че е лоша, просто…

В този момент Вителий, богът на дома, се появи, наполовина потънал в кушетката на Франк.

— Фавни в столовата! Богове, докъде я докарахме! Центурион Дакота, изпълнете своя дълг към Рим!

— Това правя — изсумтя Дакота, почти натопил нос в бокала си, — като вечерям.

В това време Дон продължаваше да души Пърси.

— Пич, знаеш ли, че имаш емпатийна връзка с фавн?

Пърси се отдръпна от него.

— Каква връзка?

— Емпатийна! Доста е слабичка, все едно някой я блокира, но…

— Знаете ли какво! — внезапно се изправи Нико. — Хейзъл, защо с Франк не разведете Пърси из лагера? Аз и Дакота ще посетим масата на преторите. Дон, Вителий, вие също може да дойдете. Ще обсъдим стратегията за бойните игри.

— Стратегията, с която да паднем, а? — промърмори Дакота.

— Момчето на Плутон е право! — заяви Вителий. — Легионът се бие по-зле, отколкото в Юдея, а там за пръв път изгубихме орела си. Но ако аз управлявах…

— Не може ли първо да изям сребърните прибори? — попита Дон.

— Хайде да тръгваме! — Нико се изправи и хвана Дон и Вителий за ушите.

Никой освен Нико не можеше да докосва ларите. Вителий започна да заеква от обида, докато го влачеха към масата на преторите.

— Ох! — оплака се и Дон — полека бе, човек!

— Хайде, Дакота! — извика Нико през рамо.

Центурионът се изправи с нежелание и избърса устата си без особен ефект. Тя винаги си беше червена.

— Връщам се след малко — каза той, след което се разтърси като куче, което опитва да се изсуши. Сетне се заклатушка нататък, разливайки течността от бокала си.

— Какво беше всичко това? — попита Пърси. — И какво му е на Дакота?

Франк въздъхна.

— Добре е. Но е син на Бакхус, бога на Виното. Има проблем с пиенето.

Очите на Пърси се разшириха:

— Оставили сте го да пие вино?

— Богове, не! — отговори Хейзъл. — Това би било ужасно. Той е пристрастен към червения „Куул Ейд“9. Пие го с три пъти повече захар от нормалното, а и без това е хиперактивен и с дефицит на вниманието. Някой ден главата му ще се пръсне.

Пърси погледна към масата на преторите. Повечето от старшите офицери бяха потънали в задълбочен разговор с Рейна. Нико и неговите пленници, Дон и Вителий, стояха настрана.

Дакота тичаше напред-назад покрай редица наредени щитове, удряйки с бокал по тях като по ксилофон.

— Хиперактивен? — попита Пърси. — Не думай.

Хейзъл сподави смеха си.

— Повечето герои сме такива или с дислексия. Това, че сме полубогове, означава, че мозъците ни са настроени различно. Ти самият каза, че четеш трудно.

— И вие ли сте така? — попита Пърси.

— Не знам — призна си Хейзъл, — може би. По мое време просто наричаха деца като нас мързеливи.

Пърси се намръщи.

— По твое време ли?

Хейзъл прокле наум, но за нейно щастие Франк се намеси:

— Ще ми се и аз да бях хиперактивен или с дислексия. Но имам единствено лактозна нетърпимост.

Пърси се ухили:

— Сериозно?

Франк може да бе най-глуповатият полубог на всички времена, но Хейзъл го намираше за сладък, когато се цупи. Раменете му увиснаха:

— А обожавам сладолед!

Пърси се засмя. Хейзъл не можа да се сдържи и се присъедини към него. Беше й приятно да седи на масата сред приятели.

— Добре, кажете ми само — каза Пърси — защо е толкова лошо да си в петата кохорта? Вие сте много готини.

Комплиментът накара Хейзъл да се изчерви.

— Сложно е за обясняване. Аз примерно съм дете на Плутон, а освен това обичам и да яздя.

— Затова ли ползваш кавалерийски меч?

Тя кимна.

— Глупава надежда, предполагам. В лагера има само един пегас и той е на Рейна. Еднорозите ги държим с медицинска цел, понеже роговете им лекуват отрови и болести. Като цяло римляните се бият без коне. Кавалерията… не я уважават много. Затова не гледат с добро око на мен.

— Техен проблем — каза Пърси. — Ами ти, Франк?

— Аз обичам да стрелям с лък — промърмори той. — А те и това не харесват, освен ако не си дете на Аполон. Тогава си имаш оправдание. Дано се окаже, че Аполон ми е баща, обаче малко се съмнявам. Не съм голям поет, а и не съм сигурен, че искам да съм роднина с Октавиан.

— Не те обвинявам за това — каза Пърси, — но ти си много добър стрелец. Направо разката горгоните. Хич да не ти пука какво говорят останалите.

Лицето на Франк стана червено като любимата напитка на Дакота.

— Ще ми се да можех да ги игнорирам. Те всички смятат, че трябва да въртя меч, понеже съм голям и як — той погледна към тялото си, все едно не вярва, че е негово. — Казват, че съм прекалено набит за стрелец. Може би, ако тате благоволи да ме признае…

Продължиха да се хранят мълчаливо няколко минути. Баща, който не иска да те признае за свое дете… Хейзъл познаваше това чувство. Усети, че и Пърси го е изпитвал.

— Попита за петата кохорта — каза тя накрая. — Защо е толкова зле да си в нея. Нещата са започнали доста преди ние да се появим. — Тя посочи към стената зад тях, където стояха символите на легиона. — Виждал ли си голия кол в средата?

— Орела — каза Пърси.

Хейзъл бе смаяна.

— Откъде знаеш?

Пърси сви рамене.

— Вителий говори как легионът изгубил преди време своя орел за пръв път. Явно го има за голям срам и по начина, по който си говорихте с Рейна, заключих, че орелът наскоро е бил загубен за втори път и това има нещо общо с петата кохорта.

Хейзъл си отбеляза наум повече никога да не подценява Пърси. Когато бе дошъл за пръв път, й се бе сторил леко глуповат с въпросите, които задаваше — за празника на фъртуните, например. Очевидно обаче бе много по-умен, отколкото изглеждаше.

— Прав си — каза тя, — точно това се е случило.

— А какъв е тоя орел все пак? Кое му е толкова важното?

Франк се озърна наоколо, за да е сигурен, че никой не подслушва.

— Той е символ на целия лагер. Голям орел, направен от чисто злато. Предполага се, че той ни пази в битка и вдъхва страх в сърцата на враговете ни. Всеки орел дава сила на своя легион, а нашият е подарък от самия Юпитер. Предполага се, че Юлий Цезар нарекъл своя легион Фулмината — „Гръмовержец“, заради това, което орелът можел да прави.

— Не обичам мълнията — отбеляза Пърси.

— Ами… добре — отговори Хейзъл, — но така или иначе, орелът не направил легиона непобедим. В древни времена дванайсетият легион изгубил орела си за пръв път по време на еврейския бунт.

— Май имаше филм за това — вметна Пърси.

Хейзъл сви рамене.

— Може. Има много книги и филми за това как губим орлите си. За съжаление се е случвало неведнъж или два пъти. Орелът бил толкова важен… само за пример ще вметна, че археолозите никога не са намирали дори един орел от стария Рим. Легионът ги пазел до последния човек, защото силата им идвала от боговете. Биха го скрили или унищожили, но никога не биха го предали на врага си.

— Дванайсетият легион извадил късмет първия път. Върнали сме си орела обратно. Но втория път…

— Вие били ли сте при втората загуба? — попита Пърси.

Те поклатиха глава едновременно.

— Аз съм почти толкова нов, колкото си и ти. — Франк потупа своята табелка за пробацио. — Дойдох тук миналия месец. Но всички са чували историята. На лошо е дори само да говорим за това. През осемдесетте години имало голямо пътешествие до Аляска…

— Сещаш ли се за пророчеството, което забеляза в храма? — продължи Хейзъл. — Онова, което споменава седмината герои и Портите на Смъртта? Старши претор по онова време бил Майкъл Варус от петата кохорта. Тогава тя била най-добрата в лагера. Сметнал, че ще донесе голяма слава на легиона, ако успее да разгадае и изпълни пророчеството. Да спаси света от бурята и огъня. Говорил с авгура и той му рекъл, че отговорът на мистерията се крие в Аляска. Предупредил обаче, че времето за разкриването й още не е настъпило. Че пророчеството не е за Майкъл.

— Но той все пак отишъл — предположи Пърси. — И какво станало?

Франк снижи глас.

— Дълга, зловеща история. Почти цялата пета кохорта била избита. Повечето от златните оръжия на легиона били изгубени заедно с орела. Малцината оцелели или полудели, или отказвали да говорят за това какво ги е нападнало.

Аз знам — помисли си тъжно Хейзъл. Но не каза нищо.

— Понеже орелът бил загубен — продължи Франк, — лагерът започнал да отслабва. Пътуванията извън него станали опасни. Нападенията на чудовища по границите зачестили. Моралът спаднал. А от месец нещата се влошават още по-бързо.

— И петата кохорта поела вината за това — предположи Пърси.

— Затова всички смятат, че сме прокълнати.

Хейзъл осъзна, че яденето й е изстинало. Тя опита от него, но не усети успокоителния му вкус.

— От катастрофата в Аляска сме на дъното на йерархията в лагера. Репутацията ни се подобри, когато Джейсън стана претор…

— Липсващото момче? — попита Пърси.

— Аха — отговори Франк, — никога не съм го срещал. Той е бил тук, преди аз да се появя. Но чух, че бил добър лидер. Израснал в петата кохорта, не се интересувал от това какво говорят за нас. Започнал да изгражда репутацията ни наново. Но после изчезнал.

— Което ни връща в изходна позиция — с горчивина заключи Хейзъл. — И сега отново мислят, че сме прокълнати. Съжалявам, Пърси. Сега знаеш в какво си се забъркал.

Пърси отпи от синята си напитка и се загледа замислено към столовата.

— Не знам дори откъде идвам… но имам чувството, че и преди съм бил в неизгодна позиция.

Той погледна към Хейзъл и се усмихна.

— Освен това, повярвай, да си в легиона е много по-приятно, отколкото да те преследват чудовища. А и си намерих нови приятели. Може пък заедно да обърнем мача за петата кохорта, а?

И тогава в края на залата проехтя рог. Офицерите от масата на преторите се изправиха — дори Дакота, чиято уста бе червена като на вампир от безалкохолното.

— Игрите започват! — обяви Рейна. Лагерниците завикаха одобрително и се спуснаха към натрупаните екипировки, за да се въоръжат.

— Значи ние нападаме, така ли? — попита Пърси, опитвайки се да надвика шума. — Това добре ли е?

Хейзъл сви рамене.

— Добрата новина е, че слонът е на наша страна. Лошата…

— Нека отгатна — каза Пърси. — Петата кохорта винаги губи.

Франк потупа Пърси по гърба.

— Този тип ми харесва. Хайде, приятел! Нека паднем за тринайсети пореден път!