Синът на Нептун

XII. Франк

Битката вече беше решена.

Франк, Пърси и Хейзъл се врязаха във враговете си, минавайки като трактор през всеки, застанал на пътя им. Първата и втората кохорта, гордостта на лагер „Юпитер“, добре смазаната, дисциплинирана бойна машина, бе разнебитена от атаката и непознатото чувство да е от губещата страна. Голяма част от проблема й бе Пърси. Той се биеше като демон. Минаваше през редиците на защитниците по напълно непознат за тях начин — търкаляйки се под краката им, сечейки с меча си вместо да мушка, удряйки лагерници с тъпото на острието, създавайки масова паника. Октавиан крещеше по начин, от който не ставаше много ясно дали заповядва на първата кохорта да пази позиции, или тренира за сопрано, но Пърси го накара да замълчи, като прескочи със салто няколко щита и го удари по шлема с дръжката на меча си. Центурионът рухна като марионетка, на която са срязали конците.

Франк пускаше стрела подир стрела, докато колчанът му не се изпразни. Стрелите му бяха с тъпи върхове и не убиваха, макар да причиняваха неприятни синини. Счупи своя пилум в противникова глава, а след това с нежелание изтегли гладиуса си.

В това време Хейзъл се покатери върху гърба на Ханибал. Тя се спусна към центъра на крепостта, усмихвайки се широко на приятелите си.

— Хайде, тромчовци!

Богове, беше красива, помисли си Франк.

Достигнаха центъра на вражеската база. Вътрешните стени на практика не бяха охранявани. Защитниците не бяха и сънували, че враговете им ще стигнат толкова далеч. Ханибал стъпка огромните врати и разкри покъртителна гледка — носителите на знамената на първата и втората кохорта стояха край маса и играеха на Митомагия с карти и фигурки. Символите на кохортите бяха облегнати небрежно на една стена. Хейзъл и Ханибал нахлуха в стаята, а защитниците паднаха от столовете си. Ханибал стъпи върху масата и фигурките се разпиляха.

Преди другите войници от кохортата да ги настигнат, Пърси и Франк обезоръжиха враговете си, хванаха флаговете и се покатериха на гърба на Ханибал с Хейзъл. Излязоха от крепостта триумфално със знамената на враговете си. Петата кохорта ги обкръжи и заедно направиха парад около крепостта пред погледите на смаяните си противници и на не по-малко изненаданите си съюзници.

Пегасът на Рейна се снижи ниско.

— Играта е спечелена! — извика тя, сякаш едвам сдържаше смеха си. — Съберете се да получите наградите си.

Лагерниците бавно се прегрупираха около Полята на Марс.

Франк видя много контузени тийнейджъри. Някои бяха с изгаряния, други имаха по нещо счупено, трети се бяха порязали или насинили. Немалко имаха и твърде странни прически, за които заслуга имаха огньовете и изригналите води. Нямаше обаче нищо, което да не може да бъде излекувано бързо.

Той слезе от слона. Другарите му го обкръжиха, потупвайки го по гърба с комплименти. За момент Франк помисли, че сънува. Това бе най-хубавият миг в живота му…

Докато не видя Гуен.

— Помощ! — извика някой.

Двойка лагерници изскочиха от крепостта, носейки момиче на носилка. Положиха я на земята и другите деца се събраха около нея. Дори отдалеч Франк позна, че наранената е Гуен, и че състоянието й е лошо.

Лежеше на една страна върху носилката, а от бронята й стърчеше пилум. Изглеждаше все едно го придържа между гърдите и ръката си, но имаше прекалено много кръв, за да е така.

Франк невярващо поклати глава.

— Не… не… не може да е истина — промърмори той, докато тичаше към нея. Медиците наредиха на останалите да отстъпят и да им оставят пространство. Целият лагер притихна, докато те работеха. — Опитваха се да поставят марля и прах от рог на еднорог под бронята й, за да спрат кървенето. Пробваха да налеят малко нектар в устата й. Но Гуен не помръдваше. Лицето й бе станало пепелявосиво. Накрая един от медиците погледна Рейна и поклати глава.

За миг не се чуваше никакъв звук, освен водата, капеща от сринатите пръскачки по стените на укреплението. Ханибал погали косата на Гуен с хобот.

Рейна погледна лагерниците от своя пегас. Лицето й бе сурово и мрачно като изковано от желязо.

— Ще има разследване. Който и да е направил това, трябва да знае, че коства на легиона добър офицер. Да загинеш в битка е едно, но това…

Франк не бе сигурен за какво говори тя, но после забеляза знаците по дървената дръжка на копието: CHT LEGIO XII F.

Оръжието принадлежеше на първата кохорта. Гуен бе пронизана в гръб, може би след края на играта. Франк потърси с очи Октавиан. Центурионът наблюдаваше случващото се повече с интерес, отколкото със загриженост, сякаш изследваше някое от тъпите си плюшени мечета. Не носеше копието си.

Кръвта нахлу в ушите на Франк. Идеше му да удуши Октавиан с голи ръце, но в този момент Гуен ахна.

Всички отстъпиха назад. Гуен отвори очи, а цветът се върна в лицето й.

— Какво става? — попита тя. — Какво зяпате всички? — Явно не забелязваше, че е пронизана с дълъг два метра харпун.

Зад Франк един от медиците прошепна:

— Невъзможно. Тя беше мъртва. Трябва да е мъртва.

Гуен опита да се изправи, но не можа.

— Видях река, а един човек ми поиска… монета? Обърнах се и изходът беше отворен. И така… си излязох. Не разбирам. Какво стана?

Всички я наблюдаваха ужасени. Никой не се опита да помогне.

— Гуен — коленичи до нея Франк, — не се опитвай да станеш. Само затвори очи за миг, става ли?

— Защо? Какво…

— Просто ми се довери.

Гуен стори така, както я беше помолил. Франк сграбчи дръжката на копието под върха, но ръцете му трепереха. Дървото бе хлъзгаво.

— Пърси, Хейзъл, помогнете ми!

Един от медиците разбра какъв е планът му.

— Недей! — каза той. — Може…

— Какво? — сопна се Хейзъл. — Да стане по-лошо?

Франк си пое дълбоко въздух.

— Придържайте я. Едно, две, три! — Той издърпа копието за върха.

Гуен дори не направи гримаса. Кръвотечението бързо спря. Хейзъл се наведе, за да види раната.

— Затваря се сама — каза тя. — Не знам как, но…

— Добре съм! — възрази Гуен. — Какво сте се загрижили всички?

С помощта на Пърси и Франк тя се изправи на крака. Франк погледна към Октавиан, но лицето на центуриона изразяваше само учтива загриженост. После — каза си Франк, — после ще се оправяш с него.

— Гуен — каза Хейзъл нежно, — не е лесно да ти го кажа, но ти беше мъртва. Някакси се върна.

— Какво? — Тя залитна към Франк, а ръката й докосна дупката в бронята.

— Как?

— Добър въпрос. — Рейна се обърна към Нико, който наблюдаваше мрачно от края на тълпата.

— Да не би Плутон да я е помилвал?

Нико поклати глава.

— Плутон никога не пуска мъртвите да се върнат.

А после погледна към Хейзъл, сякаш за да й даде знак да си мълчи. Франк се замисли какво означава това, но нямаше време да размишлява, тъй като из полето отекна гръмък глас: Смъртта губи силата си. Това е само началото.

Лагерниците извадиха оръжия. Ханибал нервно изтръби. Сципио се изправи на задните си крака и едва не изхвърли Рейна.

— Този глас ми е познат — каза Пърси. Не звучеше доволен.

В средата на легиона избухна фонтан от пламък. Жегата опърли миглите на Франк. Дрехите на лагерниците, намокрени от оръдията, се изсушиха мигновено. От експлозията се появи огромен войник и всички отстъпиха назад.

Макар да не бе особено космат, Франк целият настръхна. Войникът, облечен в униформа на канадската армия, бе висок поне три метра. От него се излъчваха увереност и мощ. Черната му коса беше късо подстригана като тази на Франк. Лицето му бе ъгловато и жестоко, набраздено от стари белези. Очите му блестяха иззад специални очила за виждане на инфрачервени лъчи. Носеше колан, на който висяха нож, пистолет и няколко гранати. В ръката си носеше огромен автомат, модел М16.

Най-лошото нещо обаче бе, че Франк се почувства странно привлечен от войника. Докато всички отстъпваха назад, Франк пристъпи напред. Осъзна, че войникът иска той да се приближи, макар да не го изричаше.

Франк отчаяно искаше да избяга някъде и да се скрие, но не можеше. Направи още три крачки, сетне падна на едно коляно.

Останалите лагерници последваха примера му. Дори Рейна слезе от пегаса.

— Хубаво е — каза войникът, — че коленичите. Отдавна не бях навестявал лагер „Юпитер“.

Франк забеляза, че Пърси Джаксън е останал прав и дори не е прибрал меча си. Той се взираше в огромния войник.

— Ти си Арес — каза накрая, — какво искаш?

Двеста лагерници и един слон ахнаха удивено. Франк искаше да извини Пърси по някакъв начин, да умилостиви бога, но не знаеше как. Уплаши се, че военното божество просто ще разстреля приятеля му с гигантския си автомат.

Но вместо това богът се ухили и разкри снежнобели зъби.

— Не ти липсва кураж, геройче — каза той. — Наистина гърците ме наричат Арес. Но за тези поклонници, за децата на Рим, аз съм Марс, покровителят на империята, божественият баща на Ромул и Рем.

— Срещали сме се и преди — заяви Пърси. — Ние… ние се бихме. В дуел.

Богът потърка брадичката си.

— Бил съм се с много хора. Но те уверявам, че не си се изправял срещу моя римски аспект, Марс. Иначе щеше да си мъртъв. А сега коленичи като почтен римски гражданин, преди да съм се изнервил.

— Пърси — каза Франк, — моля те.

Пърси бе видимо недоволен, но коленичи. Марс изгледа множеството.

— Римляни, слушайте ме внимателно! — заповяда той и се засмя. Смехът му бе заразителен и Франк почти се усмихна, макар все още да трепереше от страх. — Винаги съм искал да го кажа. Идвам от Олимп с важно съобщение. Юпитер не желае да общуваме със смъртните така пряко особено сега, но за мен направи изключение, тъй като вие, римляните, винаги сте били мои хора. Все пак ще мога да говоря с вас само за няколко минути, така че слушайте ме внимателно.

Той посочи към Гуен. — Тази сладурана трябваше да е мъртва, но не е. Чудовищата, с които се борите, не отиват в Тартара, след като са посечени. Някои смъртни, мъртви от векове, отново крачат по тази земя.

Франк може би си въобразяваше, но му се стори, че богът поглежда към Нико ди Анджело.

— Танатос е пленен — обяви Марс. — Портите на Смъртта са отворени със сила и никой не ги охранява. Поне не и безпристрастно. Гея позволява на враговете ни да нахлуят отново в света на смъртните. Нейните синове, гигантите, събират огромни армии срещу вас, армии, които няма да може да избиете. Ако оковите на Смъртта не бъдат скършени, ще загубите. Трябва да откриете Танатос и да го освободите от гигантите. Само той може да обърне играта в наша полза.

Марс се огледа наоколо и забеляза, че всички все още са на колене.

— Добре, може да ставате. Въпроси?

Рейна се изправи бавно и пристъпи към бога, следвана от Октавиан, който не спираше да се покланя и умилква.

— Господарю Марс — каза Рейна, — за нас е чест.

— Повече от чест! — добави Октавиан. — Това е толкова голяма чест, че…

— Въпроси? — прекъсна го Марс изнервен.

— Ами — започна Рейна, — Танатос е богът на Смъртта, лейтенантът на Плутон, нали?

— Да — отвърна богът.

— Казвате, че той е пленен от гиганти?

— Точно.

— И хората ще спрат да умират?

— Не веднага — уточни Марс, — но воалът между живота и смъртта ще продължи да изтънява. Онези, които знаят как да се възползват от това, ще го направят. Чудовищата ще станат много по-трудни за побеждаване. Скоро ще бъде невъзможно да бъдат убити. Някои герои вероятно също ще успеят да се върнат от отвъдното като вашата приятелка, центурион Шиш Кебап.

— Центурион Шиш Кебап? — направи гримаса Гуен.

— Ако нещата останат така — продължи Марс, — накрая дори смъртните ще разберат, че е невъзможно да се умре. Представяте ли си свят, в който никой не умира? Никога?

Октавиан вдигна ръка.

— Но, всемогъщи боже Марс, ако не можем да умрем, това няма ли да е хубаво? Ако останем вечно живи…

— Не бъди глупав, момче! — кресна Марс. — Безкрайно клане без никакъв изход? Касапница без никакъв смисъл? Врагове, които се изправят отново и отново и никога не умират? Това ли искаш?

— Ти си богът на Войната — намеси се Пърси, — не би ли искал да има безкрайно клане?

Очите на Марс, макар и скрити зад специалните очила, заблестяха по-силно.

— Ама ти наистина си много нахален. Вероятно действително сме се срещали и преди. Разбирам защо съм искал да те убия. Но аз съм богът на Рим, дете. Богът на Войната, водена в името на праведна цел. Пазителят на легионите. Да, обожавам да мачкам враговете си, но не харесвам безсмислените битки. Не искам да има безкрайна война. С времето ще разбереш това. Ще започнеш да ми служиш.

— Едва ли — отговори Пърси.

Франк отново замръзна в очакване богът да порази на място момчето, но Марс само се ухили, като че двамата бяха стари приятели, шегуващи се един с друг.

— Поръчвам ви подвиг! — внезапно обяви божеството. — Ще отидете на север и ще намерите Танатос, Смъртта, в земята отвъд боговете. Ще го освободите и ще провалите плана на гигантите. Пазете се от Гея! Пазете се и от сина й, най-стария измежду гигантите!

Застанала до Франк, Хейзъл простена.

— Земята отвъд боговете?

Марс я погледна и стисна автомата си.

— Точно така, Хейзъл Левеск. Ти знаеш за какво говоря. Всички вие знаете. Спомнете си къде легионът беше посрамен! Може би, ако успеете да извършите този подвиг, ако се върнете до Пирът на Фортуна… отново ще можете да ходите с високо вдигната глава. Ако се провалите обаче, това няма да има значение. Няма да има лагер, в който да се върнете. Рим ще падне — този път завинаги. Затова си позволявам един последен съвет: Не се проваляйте!

Невероятно, но Октавиан успя да се поклони дори по-ниско.

— Господарю Марс, има още един, ъъ, дребен проблем. Извършването на подвиг се нуждае от пророчество, мистична поема, която да ни напътства! Преди разчитахме на Сибилските книги за това, но днес авгурът трябва да разгадае волята на боговете. Затова, ако може да изтичам да взема седемдесет плюшени животни и нож…

— Абе, да не би ти да си авгурът? — прекъсна го божеството.

— Ами, господарю… ъъ… ами да.

Марс извади един свитък от колана си.

— Някой да има химикалка?

Легионерите го зяпнаха.

Марс въздъхна:

— Двеста римски легионери и нито една химикалка. Както и да е. — Той метна автомата си на рамо и извади ръчна граната.

Мнозина римляни запищяха при тази гледка, но тогава гранатата се превърна в химикалка и Марс се зае да пише нещо. Франк погледна Пърси смаяно и го попита шепнешком:

— Твоят меч може ли да става на граната?

Пърси му отговори, също шепнейки:

— Не. А сега млъкни.

— Ето ти пророчество — каза Марс, след като свърши с писането, и метна свитъка на Октавиан. — Ако искаш, го запиши във вашите книжки или си го издълбай на вратата. Не ме интересува особено.

Октавиан прочете на глас свитъка.

— Тук пише: „Идете до Аляска. Намерете Танатос и го освободете. Върнете се преди залез слънце на 24 юни или умрете.“

— Да — отговори Марс, — мисля, че е доста разбираемо.

— Но, господарю… пророчествата следва да са неразбираеми! Да звучат загадъчно, да имат рима…

Марс извади още една граната.

— И кво?

— Пророчеството е от ясно по-ясно! — внезапно обяви Октавиан. — Трябва да се извърши подвиг!

— Добър авгур си ти. — Марс почука с граната по брадичката си. — Ами, това май беше всичко. Или… а, да. — Той се обърна към Франк. — Малкият, я ела тука.

Неее — помисли си Франк и усети как дървото в джоба на палтото му натежава. Краката му се подгънаха. Заля го чувство на ужас, по-лошо от онова, което бе изпитал в деня, в който военният офицер бе пристигнал с лошите новини за майка му. Той разбра какво ще последва, но не можеше да направи нищо, за да го предотврати. Пристъпи напред пряко волята си.

Марс се ухили.

— Добра работа свърши, като превзе крепостта, малкият. Кой е рефер на играта?

Рейна вдигна ръка.

— Видя ли тая игра, рефер? — попита Марс. — Яка беше, нали? Така играе моето хлапе. Първо мина стената и спечели мача за отбора. Страшна игра, а? Всеки би се съгласил, че заслужава медалче, освен ако не е сляп! Ти не си сляпа, нали?

— Не, господарю Марс. — Рейна изглеждаше така, сякаш се опитва да преглътне мишка.

— Тогава направи така, че малкият да получи Крепостна корона — нареди Марс. — Това е моето хлапе! — изрева той на легиона, в случай че някой не го беше чул.

На Франк му идеше да потъне в земята.

— Синът на Емили Занг — продължи Марс. — Тя беше добър войник. Добра жена и добър войник. И днес Франк доказа, че е замесен от същото тесто. Честит рожден ден на патерица, малкият. Време е да получиш истинско, мъжкарско оръжие. — И той метна на Франк автомата си.

За един ужасен миг Франк помисли, че ще бъде смачкан под гигантското оръжие, но то се смали и изтъни. Когато момчето го хвана, установи, че държи копие. Дръжката му бе от имперско злато, а острието бе странно — като от бяла кост, и блестеше с призрачна светлина.

— Върхът е от зъб на дракон — заяви Марс. — Но ти още не знаеш фокусите на мама, а? Е, докато ги научиш, копието ще ти свърши добра работа. Имаш обаче три заряда, така че го използвай внимателно.

Франк не разбра абсолютно нищо, но Марс се държеше така, все едно въпросът е приключен.

— Моето хлапе, Франк Занг, ще води подвига за освобождението на Танатос. Някой има ли нещо против?

Всички, естествено, си замълчаха. Но много от лагерниците изгледаха Франк със завист, гняв или дори злоба.

— Можеш да си вземеш двама спътници — добави Марс. — Такива са правилата. Оня, нахалният, трябва да е сред тях. — Той посочи Пърси. — Ще трябва да се научи на малко уважение към Марс по време на пътуването или да ритне камбаната. Що се отнася до втория ти спътник, не ми пука за него. Вземи, който си искаш. Можете да си свикате събрание на сената по въпроса. Царе сте на празните приказки.

Образът на бога помръкна и в небето блесна мълния.

— Хайде, времето изтече — каза Марс. — До следващия път, римляни. И не ме разочаровайте! — Богът избухна в пламъци и след това изчезна.

Рейна се обърна към Франк. Изражението й бе на изумление и потрес, все едно наистина бе глътнала мишка. Тя вдигна ръка в римски поздрав.

— Аве, Франк Занг, сине на Марс.

Целият легион повтори поздрава, но Франк не искаше това. Съвършената нощ бе съсипана. Баща му бе Марс — ужасният бог на Войната.

И той го изпращаше в Аляска. За рождения му ден бе направил много повече от това да му подари копие. Издал му бе смъртна присъда.