Синът на Нептун

XL. Пърси

Вървяха пеш около час, като избраха пътя си така, че да виждат релсите на влака, но да останат скрити зад дърветата. По едно време чуха звук от хеликоптер, летящ по посока на влаковата катастрофа. На два пъти доловиха и граченето на грифони, но отдалеч.

Когато слънцето най-после залезе, Пърси прецени, че вече минава полунощ. В гората стана студено. Звездите бяха толкова ярки, че той се изкуши просто да спре и да ги погледа. Тогава блесна и северното сияние. То напомни на Пърси за газовия котлон, който майка му имаше у дома. Той гореше по подобен начин — с вълни от призрачни сини пламъци, трепкащи нагоре-надолу.

— Невероятно е — обади се Франк.

— Мечки — посочи тогава Хейзъл.

И наистина две кафяви мечки преминаваха през долината на няколко десетки метра от тях, а козината им проблясваше на звездната светлина.

— Няма да ни безпокоят — успокои ги Хейзъл. — Само им сторете път.

Пърси и Франк не възразиха.

Докато вървяха през снега, Пърси се замисли, че колкото и странни места да бе посещавал, никое от тях не го бе впечатлило така, както Аляска. Разбра защо я наричат земя отвъд боговете. Всичко в нея бе грубо и неопитомено. Нямаше правила, пророчества или съдба. Съществуваше само пустошта и обитаващите я животни и чудовища. Боговете и героите идваха тук на свой собствен риск.

Пърси се запита дали това иска Гея. Целият свят да бъде такъв.

Запита се дали това би било толкова лошо.

Но след това отблъсна тази мисъл. Гея не беше добра богиня. Не бе като Майката Земя от детските приказки. Беше зла и отмъстителна, а той знаеше какъв е планът й.

Ако успееше да се пробуди, тя щеше да унищожи човешката цивилизация.

След още два часа тримата стигнаха до малко селце между железопътните линии и тесен асфалтиран път с две ленти. Видяха пътна табела, на която пишеше: СЕЛО ЛОС, а до нея стоеше един лос. За момент Пърси помисли, че той е рекламна фигура, но после животното се скри между дърветата.

Минаха покрай пощата, няколко къщи и каравани. Всичко бе тъмно и затворено. В другия край на градчето имаше магазин с маса за пикник и стара, ръждясала бензинова помпа. Една надраскана на ръка табелка, окачена на вратата му, гласеше: ГАЗ ОТ ЛОС.

— Това си е направо гадно — отбеляза Франк.

Тримата негласно се споразумяха да починат край масата за пикник.

Пърси чувстваше краката си като кубчета лед. Много изморен лед. Хейзъл постави глава на ръцете си и заспа веднага, тихо похърквайки. Франк извади последните си безалкохолни и вафли от влака и ги подели с Пърси.

Хранеха се мълчаливо, докато накрая Франк не попита:

— Истина ли е това, което ми каза по-рано?

Пърси го погледна от другия край на масата.

— Кое по-точно?

На звездната светлина лицето на Франк изглеждаше направено от алабастър. Като стара римска статуя.

— Това, че се гордееш, че сме роднини.

Пърси остави вафлата си на масата.

— Ами, да видим. Ти се справи съвсем сам с три базилиска, докато аз бях в насипно състояние и ме наливаха със зелен чай. Удържа армия лестригонски великани, така че самолетът да излети от Ванкувър. Спаси ми живота, докато висях като забравено пране в лапите на онзи грифон. Опази смъртните с последния заряд на копието си… Без никакво съмнение ти си най-готиното хлапе на бога на Войната, което съм срещал някога. Може би единственото готино. Та как мислиш, дали се гордея с теб?

Франк погледна към северното сияние, което продължаваше да свети като газов котлон, бавно готвещ звездите.

— Просто… предполагаше се, че като центурион трябва да водя тази мисия. А се чувствам като куфар, който вие носите.

— Това не е вярно — възрази Пърси.

— Трябваше вече да съм разкрил какви сили имам — каза тъжно Франк, — а сега изгубих и копието си. Стрелите ми почти свършиха… — Той погледна към Пърси. — Страх ме е.

— Щях да се притесня сериозно, ако не те беше страх — отговори другото момче. — Франк, всички ни е страх.

— Пирът на Фортуна е… — Франк се замисли. — Днес. Вече мина полунощ, нали? Вече е двайсет и четвърти юни. По залез пиршеството започва. Дотогава трябва да сме открили глетчера Хъбърд, да сме сразили гиганта, който не може да умре в родината си, и да сме се върнали в лагер „Юпитер“, преди да са го унищожили. И всичко това за по-малко от осемнайсет часа.

— А трябва да освободим и Танатос — добави Пърси, — който може да вземе живота ти. Твоя и този на Хейзъл. Не съм го забравил, повярвай ми.

Франк погледна към Хейзъл, която продължаваше да си похърква тихичко. Лицето й бе скрито от къдрави кичури коса.

— Тя е най-добрата ми приятелка — каза Франк. — Изгубих мама, баба… не мога да изгубя и нея.

Пърси си спомни за стария си живот. За майка си в Ню Йорк, за лагера на нечистокръвните, за Анабет. Изгубил бе всичко това за осем месеца. Дори сега, когато спомените му се връщаха, се чувстваше изгубен. Никога не бе стигал толкова далеч от дома. Да, минавал бе през Подземното царство и се бе завърнал от там жив. На няколко пъти се бе изправял очи в очи със смъртта. Но седейки на тази маса, на хиляди километри от дома, далеч от закрилата на Олимп, бе съвсем сам.

Или щеше да бъде, ако до него не бяха Хейзъл и Франк.

— Няма да ви изгубя — обеща той, — няма да го допусна. И, Франк, ти си истински водач. Хейзъл би ти казала същото. Имаме нужда от теб.

Франк наведе глава. Изгледаше дълбоко замислен, докато не се отпусна напред и главата му не удари масата. След малко започна да хърка в хармония с Хейзъл.

Браво, Джаксън, поредната блестяща реч — въздъхна Пърси, а после добави на глас:

— Почини си, Франк. Предстои ти голям ден.

Призори магазинът отвори. Собственикът бе малко изненадан да открие трима тийнейджъри на масата за пикник, но когато Пърси обясни, че са дошли от влаковата катастрофа, човекът ги съжали и им направи безплатна закуска. Той се обади на свой приятел инуит28, който имал хижа близо до Сюърд.

Скоро бяха отново на път, седнали в пикап, който бе толкова стар, че вероятно бе произведен в годините, когато Хейзъл се бе родила.

Хейзъл и Франк се возеха отзад, а Пърси — отпред, седнал до сбръчкан старец, който миришеше на пушена сьомга. Той разказа на Пърси приказки за Мечката и Гарвана — боговете на инуитите. Пърси горещо се надяваше да не се наложи да се оправя и с тях. Имаха си достатъчно противници.

Пикапът се повреди на няколко километра от Сюърд. Шофьорът не изглеждаше особено изненадан — това явно се случваше по няколко пъти на ден. Той каза, че могат да го изчакат да оправи двигателя, но понеже Сюърд бе само на няколко километра, тримата решиха да продължат пеша.

Утрото вече преваляше, когато се изкачиха по един хълм и видяха малко заливче, опасано от планини. Градът, който имаше формата на полумесец, се бе сгушил в дясната страна на брега, а на пристанището бе спряло пътническо корабче.

Пърси потръпна. Имаше лоши спомени от пътническите кораби.

— Сюърд — каза Хейзъл. Не звучеше щастлива от това, че отново вижда стария си дом.

Вече се бяха забавили и на Пърси не му харесваше скоростта, с която слънцето минаваше по небосклона.

Пътят се извиваше около хълма, но, изглежда, можеха да спестят малко време, ако минеха напряко през долината.

Пърси излезе от пътя.

— Хайде!

Земята бе кишава, но не изглеждаше особено заплашителна, докато Хейзъл не изкрещя:

— Пърси, НЕ!

Със следващата си крачка той потъна като камък в земята.

Пръстта го погълна и се затвори над главата му.