Синът на Нептун

III. Пърси

Пърси не се боеше от духове, което бе чудесно, тъй като половината от жителите на лагера бяха мъртви.

Сияйни алени воини стояха пред оръжейната, точейки безплътни мечове. Други се бяха събрали пред казармите, а духът на малко момченце гонеше призрачно куче по улицата. Пред конюшните голям блестящ човек с вълча глава пазеше стадо… еднорози?

Никой от лагерниците не обръщаше голямо внимание на духовете, затова пък призраците се заковаха на място и проследиха с очи групата, съставена от Рейна (която вървеше най-отпред), Пърси и Хейзъл и Франк (застанали от двете му страни), когато тя премина покрай тях. Някои от духовете изглеждаха ядосани. Малкото момче извика нещо като: „Грегус!“ и стана невидимо.

На Пърси му се прииска да последва примера му. След като бе прекарал цели седмици съвсем сам, цялото това внимание започваше да го изнервя. Той остана между Хейзъл и Франк и се опита да изглежда незабележим.

— Привиждат ли ми се разни неща? — попита той. — Или тук наистина има…

— Духове? — обърна се към него Хейзъл. Очите й бяха смайващи — с цвета на четиринайсеткаратово злато. — Това са лари, божества на дома.

— Божества на дома — повтори Пърси. — Предполагам, че са по-нисши от истинските богове, но по-висши от боговете на наема?

— Те са духовете на предците — обясни Франк. Беше свалил шлема си, разкривайки почти бебешко лице, което никак не си пасваше нито с войнишката му прическа, нито с яката му фигура. Приличаше на бебе, което е взело анаболи и е влязло в морската пехота. — Ларите са покровители — продължи той. — Като цяло са безобидни, но никога не съм ги виждал толкова нервни.

— Зяпат ме — каза Пърси, — а онова момче ме нарече Грегус. Името ми не е Грег.

— Нарече те „грекус“ — поправи го Хейзъл, — като постоиш малко, ще започнеш да разбираш латински. Полубоговете го разбират по рождение. „Грекус“ означава грък.

— Това лошо ли е? — попита Пърси.

Франк прочисти гърлото си.

— Може би не. Ти приличаш на такъв, като ти гледам тъмната коса. Може би те мислят за истински грък. Да нямаш роднини оттам?

— Не зная. Както вече казах, не помня нищо.

— А може би… — Франк се поколеба.

— Какво? — попита Пърси.

— Вероятно нищо — каза Франк, — но между гърците и римляните има стара вражда. Понякога римляните използват думата „грекус“ като обида към някой, който е чужденец. Или враг. Но аз не бих се безпокоил за това.

Изглеждаше обаче доста обезпокоен.

Спряха в центъра на лагера при Т-образен кръстопът. Уличен знак посочваше, че пътят към главните порти се нарича ВИЯ ПРЕТОРИЯ. Другият път, минаващ през средата на лагера, бе означен като ВИЯ ПРИНЦИПАЛИС. Под тези табели имаше надписи, добавени на ръка. Те гласяха: БЪРКЛИ — 8 км, НОВ РИМ — 2 км, СТАР РИМ — 11 000 км, ХАДЕС (стрелка надолу) — 3 700 км, РИНО — 334 км, СИГУРНА СМЪРТ — НА ПРАВИЛНОТО МЯСТО СТЕ!

На Пърси мястото му се видя прекалено чисто и подредено, за да гарантира сигурна смърт. Сградите бяха наскоро измити и наредени в идеални редички, сякаш архитектът на лагера бе крайно претенциозен учител по математика. Казармите имаха тераси с навеси, където лагерниците се люлееха на хамаци, играеха карти или пийваха нещо разхладително. Всяка от отделните къщи имаше различна колекция от знамена, които представяха римски цифри и различни животни — орел, мечка, вълк, кон и дори нещо, което смътно напомняше хамстер.

По „Вия Претория“ имаше и магазини, които предлагаха най-разнообразни стоки — храна, оръжия, доспехи, кафе, екипировка за гладиаторски игри, даже тоги под наем. Една огромна реклама бе поставена на входа на магазин за колесници. Тя гласеше: ЦЕЗАР XLS С АВТОМАТИЧНИ СПИРАЧКИ, СТРУВА СИ ВСЕКИ ДЕНАРИЙ!

На единия от ъглите на кръстопътя имаше изключително импозантна сграда — два етажа от бял мрамор с огромни колони. Напомняше старовремска банка, а пред входа й стояха двама римски стражи. Над входа имаше огромен червен транспарант, на който, във вътрешността на лавров венец, бяха написани буквите SPQR.

— Генералният щаб, а? — попита Пърси.

Рейна го изгледа студено и враждебно.

— Нарича се принципия.

Тя погледна тълпата любопитни зяпачи, които ги бяха последвали от реката.

— Връщайте се по задачите си. Ще ви кажа какво е станало довечера. И не забравяйте — след вечеря ни предстоят военни игри.

Мисълта за вечеря накара стомаха на Пърси да изръмжи. Мирисът на барбекю, идещ от столовата, и уханията, долитащи от една пекарна на улицата, бяха повече от примамливи, но той силно се съмняваше, че Рейна ще го пусне да хапне преди разпита. Тълпата се разпръсна недоволно. Някои коментираха шансовете на Пърси.

— Мъртъв е — промърмори един.

— И тия двамцата, дето го домъкнаха, няма да прокопсат — подхвърли втори.

— Може пък — предположи трети — да го пуснат и него в петата кохорта. Тя си е за гърци и глупаци.

Няколко души се изсмяха на това, но Рейна ги погледна толкова лошо, че те се разпръснаха.

— Хейзъл — нареди тя, — ела с нас. Искам доклад за това какво се е случило на портата.

— Ами аз? — попита Франк. — Пърси ми спаси живота. Трябва да го пуснем да…

Рейна изгледа Франк така, че той отстъпи назад.

— Франк Занг — започна тя, — бих искала да ти напомня, че самият ти си в период на пробацио. Достатъчно бели направи за тази седмица.

Ушите на Франк поаленяха. Той се заигра с малката плочица, която висеше от една връв на врата му. Пърси не й бе обърнал голямо внимание, но сега му заприлича на оловна табелка.

— Върви в оръжейната — заповяда Рейна, — провери инвентара. Ако ми потрябваш, ще те извикам.

— Но… — понечи да каже нещо Франк, след което се спря. — Да, Рейна.

Рейна махна на Хейзъл и Пърси да я последват в командния щаб.

— А сега, Пърси Джаксън, нека видим дали не можем да подобрим паметта ти.

Отвътре принципията беше дори още по-внушителна.

Мозайката на тавана изобразяваше прословутата сцена с Ромул и Рем, застанали под майката вълчица, която ги бе осиновила (Лупа бе разказала тази история на Пърси около един милион пъти). Подът бе от полиран мрамор. Стените бяха покрити с кадифе, така че Пърси се чувстваше сякаш е влязъл в най-скъпата палатка на света. На задната стена стояха наредени знамена и дървени прътове, окичени с бронзови медали. Пърси предположи, че това са военни символи. В центъра зееше празно място, все едно основният трофей е взет за почистване. В задния ъгъл имаше стълбище, слизащо надолу. То бе препречено от редица железни решетки, подобно врата към затвор. Пърси се зачуди какво ли има там. Чудовища? Съкровища? Полубогове с амнезия, на които Рейна бе изкарала яда си?

В центъра на стаята бе поставена дълга дървена маса, затрупана със свитъци, тетрадки, лаптопи, кинжали и огромна купа, пълна с бонбони, които изглеждаха някак не на място. Две статуи на хрътки в реален размер — една златна и една сребърна — стояха от двете страни на масата.

Рейна застана зад нея и седна на един от двата високи стола. Пърси искаше да седне в другия, но Хейзъл остана права и той предположи, че е разумно да последва примера й.

— Та… — понечи да каже той, но тогава статуите на кучетата оголиха зъби и изръмжаха. Пърси замръзна. По принцип обичаше кучетата, но рубиненият поглед на статуите го притесни. Зъбите им изглеждаха остри като бръсначи.

— Спокойно, момчета — каза Рейна на хрътките.

Те спряха да ръмжат, но продължиха да наблюдават Пърси, сякаш той бе някакъв вид кучешка играчка.

— Няма да те нападнат — продължи Рейна, — освен ако не опиташ да откраднеш нещо или не им кажа да го направят. Това са Аурум и Аргентум.

— Злато и Сребро — преведе си Пърси. Латинското значение на думата се появи в ума му, точно както бе предвидила Хейзъл. За малко да попита кое куче кое е, но тогава осъзна, че това би било доста глупав въпрос.

Рейна остави кинжала си на масата. Пърси изпита неясното усещане, че я е виждал и преди. Косата й бе черна и лъскава като вулканична скала и сплетена в една-единствена плитка, спускаща се по гърба й. Стойката й бе на мечоносец — отпусната и все пак издаваща готовност за действие във всеки един момент. Бръчките на тревога около очите й я състаряваха.

— Срещали сме се — реши той, — но не помня кога. Моля те, ако можеш да ми кажеш нещо…

— Всичко по реда си — прекъсна го Рейна. — Искам да чуя историята ти. Какво си спомняш? Как се озова тук? И не лъжи. Кучетата ми надушват лъжците.

Аргентум и Аурум изръмжаха, сякаш за да потвърдят думите й.

Пърси й разказа историята си — как се бе събудил в разрушеното имение насред горите на Сонома. Описа времето, което бе прекарал с глутницата на Лупа, как бе научил да разчита езика на знаците и израженията, да оцелява и да се бие.

Лупа му бе разказала за героите, чудовищата и боговете. Бе му обяснила, че тя е дух — пазител на Древен Рим. Герои като Пърси трябвало да пазят римската традиция в наши дни, да се борят с чудовища, да служат на боговете, да защитават смъртните и да поддържат спомена за империята. Бе посветила седмици наред на обучението му, докато той не бе станал силен и свиреп като истински вълк. След като най-после бе доволна от уменията му, го бе пуснала на юг. Казала му бе, че ако преживее пътуването си, ще намери нов дом и ще възвърне паметта си.

Нищо от чутото не изненада Рейна. Всъщност тя го намираше за напълно нормално. Притесняваше я само едно.

— И твърдиш, че си изгубил паметта си? — попита тя. — Не помниш нищо?

— Помня отделни неща. — Пърси погледна към кучетата. Не желаеше да разказва за Анабет. Това бе лично, а и той бе объркан от това, че не я бе открил. Беше толкова сигурен, че ще я намери в лагер. Но пък и това място бе някак сбъркано.

Освен това не искаше да споделя единствения си ярък спомен — лицето на Анабет, русите й коси и сиви очи, начина, по който се смееше и го прегръщаше, целувките, с които го даряваше всеки път, когато той направеше нещо глупаво.

Сигурно ме е целувала много — помисли си Пърси.

Страхуваше се, че ако разкаже за този си спомен, той ще изчезне като сън. Не можеше да рискува.

Рейна завъртя кинжала си в ръка.

— Повечето от нещата, които описваш, са нормални за един полубог. На определена възраст по един или друг начин ние намираме пътя към Вълчия дом и биваме подложени на изпитание. Ако Лупа сметне, че сме достойни, ни изпраща към легиона. За пръв път обаче чувам някой да изгуби паметта си. Как намери лагер „Юпитер“?

Пърси й разказа за последните си три дни — за горгоните, които не можеха да бъдат убити, за старата дама, която се бе оказала богиня, и накрая за срещата си с Хейзъл и Франк на тунела под хълма.

Оттам Хейзъл продължи историята. Тя описа Пърси като смел герой, което го накара да се почувства неудобно.

В крайна сметка той просто бе пренесъл една стара баба.

Рейна го изучаваше с поглед.

— Много си стар за новобранец. На колко години си — шестнайсет?

— Май да — отговори Пърси.

— Как, в името на боговете, си оцелял толкова дълго? Като син на Нептун трябва да имаш мощна аура, която да привлича чудовищата.

— Аха — кимна Пърси, — казаха ми, че смърдя.

Рейна почти се усмихна, което даде на Пърси смътна надежда, че в нея все пак има нещо човешко.

— Трябва да си бил някъде другаде, преди да намериш Вълчия дом.

Пърси сви рамене. Юнона бе споменала нещо за това, че е дремел, и той наистина имаше смътното усещане, че е спал дълго, много дълго. Но в това нямаше никакъв смисъл.

Рейна въздъхна.

— Ох, кучетата не са те изяли, така че вероятно казваш истината.

— Супер — отговори Пърси, — ще може ли следващия път да се доверим на детектор?

Рейна се изправи и застана до знамената. Металните й кучета я следяха с поглед.

— Дори да приема, че не си наш враг — каза накрая тя, — определено не си обикновен новобранец. Господарката на Олимп не се явява с всеки новодошъл в лагера. Последния път, когато върховен бог ни посети така… — Тя поклати глава. — Чувала съм само легенди за такива събития. А това, че си син на Нептун, е лоша поличба. Особено сега.

— Какво му е лошото на Нептун? — попита Пърси. — И защо сега е по-лошо от обикновено?

Хейзъл го изгледа предупредително.

Рейна започна да крачи напред-назад.

— Изправил си се срещу сестрите на Медуза, които не са виждани от хилядолетия. Изнерви нашите лари, които смятат, че си грък. Носиш странни символи, тениската, талисманите на врата ти. Какво означава всичко това?

Пърси погледна към парцаливата си оранжева тениска. Някога на нея може би бе имало надпис, но сега той бе твърде избледнял. Трябваше да я изхвърли преди седмици, тъй като бе станала на парцал, но сърце не му даваше да се раздели с нея. Продължаваше да я мие по потоци и фонтани и да я навлича отново.

Що се отнася до гердана на врата му — четирите глинени мъниста носеха различни символи. На едно имаше тризъбец, на друго — миниатюрно Златно руно. Третото показваше графика на лабиринт, а четвъртото — изображението на сграда, може би Емпайър Стейт Билдинг. Пърси не разпознаваше имената около нея. Тези мъниста изглеждаха важни като снимки от семеен албум, но той не можеше да си спомни какво означават.

— Не зная — отговори той.

— А мечът? — попита го Рейна.

Пърси бръкна в джоба си. Химикалката се бе появила обратно там, както винаги. Той я извади, след което осъзна, че никога не е показвал оръжието си на Рейна. Хейзъл и Франк също не го бяха виждали. Как бе разбрала Рейна за съществуването му?

Но вече бе късно да се прави, че няма меч. Той свали капачето от химикалката и Въртоп прие истинския си вид.

Хейзъл ахна. Хрътките изръмжаха.

— Какво е това? — попита Хейзъл. — Никога не съм виждала подобен меч?

— А пък аз съм виждала — каза Рейна сърдито. — Това е много стар модел от Древна Гърция. Имахме няколко в оръжейната преди… — Тя се спря. — Металът се нарича божествен бронз. Смъртоносен е за чудовищата, подобно на имперското злато. Но е дори по-рядък.

— Имперско злато? — повтори Пърси.

Рейна извади кинжала си. Острието наистина бе златно.

— Метал, извлечен в стари времена от римския Пантеон. Съществуването му е строго пазена тайна на императорите. С него техните избраници успявали да унищожат чудовищата, заплашващи империята. Имахме повече такива оръжия, но сега… работим с каквото можем. Аз ползвам този кинжал. Хейзъл има спата, кавалерийски меч. Повечето легионери използват по-къс меч, наричан гладиус. Но твоето оръжие изобщо не е римско. Това е поредният знак, че ти не си обикновен полубог. А ръката ти…

— Какво за нея? — попита Пърси.

Рейна вдигна собствената си ръка. Пърси не бе забелязал преди, но от вътрешната й страна имаше татуировка: буквите SPQR, кръстосани меч и факла, а под тях — и четири паралелни линии.

Пърси погледна към Хейзъл.

— Всички ние ги имаме — призна тя, вдигайки собствената си ръка, — всички легионери.

Татуировката на Хейзъл също включваше буквите SPQR, но имаше само една линийка и различна емблема — черен йероглиф като кръст с извити краища и глава:

Пърси погледна към собствените си ръце. Имаше драскотини, кал и мазна следа от кренвирш, но никаква татуировка.

— Значи никога не си бил част от легиона — каза Рейна. — Тези знаци не могат да се махнат. Мислех, че може би… — Тя поклати глава, сякаш отхвърля идеята, дошла й наум.

Хейзъл се приведе напред.

— Ако е оцелял толкова дълго, може би е виждал Джейсън. — Тя се обърна към Пърси. — Срещал ли си полубог като нас преди? Момче с червена риза, знаци на ръката…

— Хейзъл — прекъсна я гласът на Рейна. — Пърси си има достатъчно грижи.

Пърси докосна върха на меча и Въртоп отново се превърна в химикалка.

— Не съм виждал хора като вас преди. Кой е този Джейсън?

Рейна погледна Хейзъл раздразнено.

— Той е… беше мой колега — и махна с ръка към празния стол. — Легионът обикновено има двама избрани претори. Джейсън Грейс, син на Юпитер, бе другият освен мен, но изчезна миналия октомври.

Пърси се опита да пресметне колко месеца са минали оттогава. Не бе обръщал голямо внимание на времето в пустошта, но Юна му бе казала, че сега е юни.

— Значи е отсъствал осем месеца и вие още не сте го сменили?

— Може да не е мъртъв — каза Хейзъл. — Не сме се предали.

Рейна направи гримаса. Пърси се зачуди дали този Джейсън не е бил нещо повече от колега за нея.

— Претор се избира само по два начина — каза Рейна. — Или легионът издига някой върху щит след голям успех на бойното поле, а ние скоро не сме имали големи битки, или правим избори на Пирът на Фортуна, който е след пет дни.

Пърси се намръщи.

— Имате пир на фъртуна?

— Фортуна — поправи го Хейзъл, — богинята на Късмета. Нейният празник може да повлияе на лагера за цяла година. Може да донесе късмет — добър… или лош късмет. Много лош.

Рейна и Хейзъл погледнаха към празното място, на което липсваше трофей. Сякаш се чудеха какво липсва.

Пърси усети да го полазват тръпки.

— Пирът на Фортуна… горгоните го споменаха, както и Юнона. Казаха, че лагерът ще бъде нападнат в този ден, споменаха зла богиня на име Гея и армия… и това, че Смъртта щяла да бъде освободена. Да не искаш да ми кажеш, че това е тази седмица?

Пръстите на Рейна се сключиха около дръжката на кинжала.

— Няма да споменаваш нищо за това извън тази стая — нареди тя, — няма да допусна да сееш паника из лагера.

— Значи е вярно — каза Пърси. — Знаеш ли какво трябва да стане? Можем ли да го спрем? — Пърси бе срещнал тези хора току-що и не беше сигурен, че ги харесва, поне не и Рейна. Но искаше да им помогне. Те бяха полубогове като него. Имаха същите врагове. Освен това си спомни какво му бе казала Юнона — че е застрашен не само лагерът. Старият му живот, боговете, целият свят можеха да бъдат унищожени. Нещо лошо се задаваше.

— Стига толкова приказки — каза накрая Рейна. — Хейзъл, отведи го до Храмовия Хълм и намерете Октавиан. Пътьом можеш да отговориш на въпросите му. Разкажи му за легиона.

— Добре, Рейна.

Пърси имаше още много въпроси. Чувстваше, че умът му ще се разтопи. Но Рейна даде ясен знак, че аудиенцията е приключила. Тя прибра кинжала си. Металните кучета се изправиха и заръмжаха към Пърси.

— Успех при авгура, Пърси Джаксън — каза тя, — ако Октавиан те остави жив, вероятно ще можем да сравним спомените си… за миналото.