Синът на Нептун

VI. Хейзъл

Хейзъл се връщаше към дома след ездата. Вечерта бе студена, но по тялото й се лееше приятна топлина. Сами току-що я бе целунал по бузата.

Денят бе имал хубави и лоши страни. Децата в училище обиждаха майка й, наричайки я вещица и други, по-лоши, имена. Това не се случваше за пръв път, но напоследък ставаше по-лошо. Бяха тръгнали слухове за проклятието на Хейзъл. Училището се наричаше Академия за цветнокожи и индианци „Света Агнес“. Име, което не бе променяно от сто години, и което, подобно на самото място, криеше жестокост и нетолерантност.

Хейзъл не можеше да разбере как е възможно другите чернокожи деца да са толкова ужасни. Трябваше да са по-добри, нали самите те понасяха нелепи обиди през цялото време! Но те й викаха, крадяха обяда й и искаха скъпоценни камъни.

— Къде са проклетите диаманти, момиче! Дай ми от тях или ще те набия! — и я бутаха към фонтана. Ако се опиташе да играе с тях, я целеха с камъни.

Но колкото и зле да се държаха, не им даваше нито диаманти, нито злато. Не ги мразеше достатъчно. Всъщност не мразеше никой толкова, а и си имаше приятел. Сами. Един, но достатъчен. Сами се шегуваше, че е идеален за училището, тъй като е мексиканец — хем цветнокож, хем индианец. „Трябва да ми дадат две дипломи“ — казваше той.

Не беше нито висок, нито силен, но имаше прекрасна усмивка и умееше да я разсмива.

Този следобед я бе отвел до конюшните, където работеше като конярче. Клубът за езда, разбира се, бе само за бели и се говореше, че ще го затворят заради войната с японците. Но Сами успяваше да вкара Хейзъл вътре като помощница и от време на време двамата яздеха.

Хейзъл обичаше конете. От всички живи същества те единствени не се страхуваха от нея. Хората я мразеха. Котките съскаха. Кучетата ръмжаха. Дори глупавият хамстер в часа на госпожица Финли писукаше уплашено, когато опиташе да му даде морков.

Но конете нямаха нищо против нея. Когато бе на седлото, можеше да язди толкова бързо, че нямаше начин проклетите скъпоценни камъни да се появят. Чувстваше се свободна от проклятието си.

Онзи следобед бе яхнала кафеникав жребец с прекрасна черна грива. Бе яздила толкова бързо, че Сами бе останал далеч назад. Когато я настигна, бе останал без дъх като коня си.

— От кого бягаше толкова? — засмял се бе той. — Не съм толкова грозен!

И макар да бе студено, си бяха направили пикник под една магнолия, връзвайки конете за оградата, която разделяше релсите. Сами бе донесъл мъничко кексче със свещичка за рождения й ден и макар то да се бе смачкало по пътя, беше най-сладкото нещо, което Хейзъл бе виждала. Счупиха го на две и си го поделиха.

Сами говореше за войната. Щеше му се да е достатъчно голям, за да замине. Попита Хейзъл дали би му писала, ако отиде войник в чужбина.

— Разбира се, глупчо — бе му отговорила тя.

Той се бе ухилил, а след това, подтикнат от внезапен порив, се бе навел и я бе целунал по бузата.

— Честит рожден ден, Хейзъл.

Не беше много — просто една целувка и дори не по устните. Но Хейзъл цялата сияеше. Почти не помнеше пътя обратно към конюшните, нито как се бе сбогувала със Сами. Той й бе казал: „Ще се видим утре“ — както правеше винаги.

Но тя не го видя никога повече.

Когато се върна във Френския квартал, вече бе тъмно. А когато приближи дома си, топлото чувство в душата й отстъпи място на ужас.

Хейзъл живееше с майка си, която се бе нарекла Кралица Мари, в стар апартамент над един джаз клуб. Въпреки че войната бе започнала, във въздуха се носеше празнична атмосфера. Новобранци обикаляха улиците, смеейки се и говорейки за това как ще натрият носа на японците. Татуираха се по салоните и отправяха предложения на годениците си. Някои ходеха при майката на Хейзъл, за да научат бъдещето си или да си купят амулети от Мари Левеск, прочутата вуду кралица.

„Чу ли? — казваха някои. — Два долара за този талисман! Занесох го на човек, който разбира, и той ми увери, че реалната му цена е поне двайсет! Вещицата се е побъркала!“

За известно време тези приказки вършеха добра работа на Кралица Мари. Проклятието на Хейзъл се проявяваше бавно. Първо изглеждаше като благословия. Златото и скъпоценните камъни се появяваха рядко и никога в големи количества. Кралица Мари плащаше сметките си. Веднъж седмично хапваха месо. Хейзъл дори бе получила нова рокля.

Но тогава плъзнаха слуховете. Местните осъзнаха какви ужасни неща се случват с хората, които си купуват талисмани или взимат нещо от съкровищата на Кралица Мари. Чарли Гаско изгуби ръката си от коса, докато носеше златна гривна. Господин Хенри от магазина почина от сърдечен удар, след като Кралица Мари плати сметката си с рубин.

Хората започнаха да си шушукат за това как Хейзъл призовава прокълнати съкровища, докато си ходи по улицата. И затова тези дни само външни хора посещаваха майка й, при това не много. Кралица Мари бе станала злобна и час по час хвърляше отровни погледи на дъщеря си.

Хейзъл се покатери по стълбите, колкото можеше по-тихо, в случай че майка й има клиент. В клуба отдолу групата настройваше инструментите си. В отсрещната пекарна правеха закуски за следващата сутрин, които изпълваха стълбището с аромат на топяща се захар.

Щом стигна върха на стълбите, Хейзъл долови два гласа от апартамента. Но когато надникна в гостната, видя майка си сама на масата за сеанси със затворени очи, все едно бе в транс.

Хейзъл я беше виждала в това състояние много пъти, докато се правеше, че говори с духовете пред клиентите си. Но никога, когато е съвсем сама. Кралица Мари винаги бе твърдяла пред Хейзъл, че магиите й са „менте“. В действителност не вярваше, че бъдещето може да бъде предсказано, не смяташе, че съществуват духове. Просто изнасяше представление за пари, подобно на певица или актриса.

И все пак Хейзъл знаеше, че майка й вярва в някои магии. Проклятието на Хейзъл не бе фокус или „менте“. Кралица Мари обаче не искаше да признае, че вината за него е нейна. Че тя е направила дъщеря си такава.

— Проклетият ти баща е виновен — казваше Кралица Мари, когато изпаднеше в лошо настроение. — Дойде тук със сребристия си костюм. Единственият път, когато наистина успях да призова дух, и какво получих, а? Уж изпълни желанието ми, а всъщност провали целия ми живот. Трябваше да бъда истинска кралица. Негова е вината, че ти се роди такава.

Но Мари никога не обясняваше какво точно има предвид, а Хейзъл бе научила по трудния начин, че не бива да задава въпроси за баща си. Това само разгневяваше майка й още повече.

Докато Хейзъл я гледаше, Кралица Мари промърмори нещо сама на себе си. Лицето й бе спокойно и отпуснато. Хейзъл бе смаяна от това колко красива изглежда майка й, когато не е намръщена. Тя имаше същата златистокафява коса като Хейзъл, същата кожа — кафява като зърната на кафе. Сега не носеше шафрановата роба и златните гривни, които слагаше, за да впечатлява клиентите си, а само обикновена бяла рокля. И въпреки това в нея имаше нещо царствено. Седнала с изпънати рамене и повдигната глава, тя изглеждаше като истинска кралица.

— Там ще бъдеш в безопасност — промърмори тя, — далеч от боговете.

Хейзъл едвам сподави писъка си. Гласът, излизащ от устата на майка й, не бе нейният. Звучеше като възрастна жена, мек и успокояващ, но също заповеден — гласът на хипнотизатор, който дава заповеди.

Кралица Мари се напрегна. Тя направи гримаса в транса си, сетне отговори със собствения си глас:

— Това място е твърде далеч и е прекалено студено и опасно. Той ми каза да не ходя там.

Но другият глас отвърна:

— Какво хубаво си видяла от него? Той те дари с отровно дете. Но ние ще използваме дара му. Ще отмъстим на боговете. Далеч на север ще бъдеш под моя закрила. Моят син ще бъде твой защитник. Най-после ще живееш като кралица, както заслужаваш.

Кралица Мари се намръщи.

— Ами Хейзъл… — а в следващия момент лицето й се изкриви в ужасяваща гримаса и двата гласа проговориха едновременно:

— Отровно дете.

Хейзъл слезе по стълбите. Сърцето й биеше като чук в гърдите. Докато слизаше, едва не се удари в човек, облечен с тъмен костюм. Той я хвана за рамото със студени, но силни пръсти.

— Полека, дете — каза мъжът.

Хейзъл забеляза пръстена със сребърен череп на пръста му, а после и странния плат, от който бе изтъкан костюмът му. В сенките черната материя сякаш се движеше и бълбукаше, оформяйки лица на хора в агония. Изкривените фигури й напомняха на изгубени души, опитващи да се освободят. Вратовръзката му бе черна, с платинени ивици, а ризата — сива.

Но лицето му бе това, което едва не накара Хейзъл да припадне. Кожата му бе толкова бледа, че изглеждаше почти синя — като замръзнало мляко. Косата му бе черна и мазна, а усмивката — любезна. Очите му обаче бяха пълни с лудешки бяс, с безумна жажда за власт. Хейзъл бе виждала хора с такъв поглед в кинопрегледите, когато показваха новини за ужасния Адолф Хитлер. Този човек приличаше на Фюрера, макар да нямаше мустаци. Можеше обаче да бъде негов брат или баща.

Хейзъл се опита да се отдръпне. Но дори когато човекът я пусна, не можеше да помръдне. Погледът му бе достатъчен, за да я прикове на място.

— Хейзъл Левеск — каза той, а гласът му бе пълен с меланхолия. — Пораснала си.

Хейзъл се разтрепера. Циментовият под в основата на стълбите започна да се пука под краката на мъжа. Блестящ скъпоценен камък се появи от земята като семе на диня. Човекът го погледна равнодушно, след което се наведе да го вземе.

— Недей! — извика Хейзъл. — Прокълнат е!

Той вдигна камъка — съвършено оформен изумруд.

— Да, така е. Не и за мен, обаче. Толкова е красив… струва повече от цялата сграда — след което го пъхна в джоба си. — Съжалявам за съдбата ти, дете. Предполагам, че ме мразиш.

Хейзъл не разбираше нищо. Човекът звучеше тъжно, все едно носеше отговорност за живота й. И в следващия миг осъзна истината. Дух в сребърно и черно, изпълнил желанията на майка й, съсипвайки живота й…

Очите й се разшириха.

— Ти? Ти си ми…

Той повдигна брадичката й с ръка.

— Аз съм Плутон. Животът никога не е лек за моите деца, но за теб има специфично предизвикателство. Сега, след като навърши тринайсет, трябва да се погрижим…

Тя отблъсна ръката му.

— Ти си ми сторил това? — попита тя. — Ти си прокълнал мен и майка ми? Оставил си ни сами?

Очите й се навлажниха. Този богат бял човек бе баща й? И сега, когато бе навършила тринайсет, бе решил да се появи, за да й каже „извинявай“?

— Ти си злодей! — извика тя. — Съсипа живота ни!

Плутон присви очи.

— Това ли ти каза майка ти, Хейзъл? Явно никога не ти е обяснила какво всъщност си пожела, защо си родена прокълната…

Хейзъл бе твърде ядосана, за да отговори, но Плутон очевидно прочете отговорите в лицето й.

— Явно не — въздъхна той. — Трябваше да предположа. Толкова по-лесно е просто да обвини мен.

— Какво искаш да кажеш?

Плутон въздъхна.

— Бедно дете. Роди се прекалено рано. Не виждам добре бъдещето ти, но ти обещавам, че някой ден ще си намериш място под слънцето. Потомък на Нептун ще измие проклятието от теб и ще ти донесе умиротворение. Но се боя, че това ще се случи след много, много години…

Хейзъл не разбра нищо от казаното, но преди да може да отговори, Плутон протегна ръка. В дланта му се появиха скицник и кутия цветни моливи.

— Разбрах, че обичаш да рисуваш и да яздиш — каза той, — тези са за рисуването. Що се отнася до ездата… — Очите му блеснаха. — Ще трябва да си намериш кон самичка. А сега трябва да говоря с майка ти. Честит рожден ден, Хейзъл!

След тези думи той се покатери по стълбите, все едно Хейзъл е била нещо от списък за вършене, за което той вече е забравил. Честит рожден ден. Върви и си рисувай. Ще се видим след още тринайсет години.

Бе толкова смаяна, ядосана и объркана, че остана замръзнала в началото на стълбището. Идеше й да хвърли моливите и да започне да скача върху тях. Искаше да настигне Плутон и да го ритне. Щеше й се да избяга, да намери Сами, да си откраднат кон и заедно да напуснат града, за да не се върнат никога.

Но не направи нито едно от тези неща. Над нея вратата на апартамента се отвори и Плутон влезе вътре. Хейзъл още трепереше от леденото му докосване, но се покатери по стълбите, за да види какво ще стане. Какво щеше да каже на Кралица Мари? И кой щеше да му отговори — майката на Хейзъл или онзи ужасен старчески глас?

Когато стигна прага, Хейзъл чу, че двамата спорят, и надникна вътре. Майка й се бе върнала в нормалното си състояние — крещеше и се караше, хвърляйки предмети по пода, докато Плутон се опитваше да осъществи нормален контакт.

— Мари, това е лудост — каза той, — там няма да имам сила да те защитя.

— Да ме защитиш? — развика се Кралица Мари. — Че кога си ме защитавал?

Тъмният костюм на Плутон потръпна, все едно душите, хванати вътре, се бяха изнервили.

— Нямаш идея — каза той — колко пъти съм те опазвал жива. Теб и детето. Враговете ми са навсякъде — хора и богове. Сега, когато войната е в разгара си, нещата ще се влошат. Трябва да останеш…

— Полицията мисли, че съм убийца! — кресна Кралица Мари. — Клиентите искат да ме обесят като вещица! А състоянието на Хейзъл се влошава! Твоята защита ни убива!

Плутон уморително разпери ръце:

— Мари, моля те…

— Не ме моли за нищо! — Кралица Мари се обърна към гардероба, извади един кожен куфар и го тръшна на масата.

— Заминаваме — заяви тя. — Можеш да си задържиш защитата. Отиваме на север.

— Мари, това е капан — каза Плутон. — Не знам кой и какво ти шепне на ухо, кой те е настроил срещу мен, но…

— Никой не ме е настройвал срещу теб! Ти сам го направи! — извика тя, грабна една порцеланова ваза и я метна по него. Предметът се пръсна на пода и навсякъде се затъркаляха скъпоценни камъни — изумруди, рубини, диаманти. Цялата колекция на Хейзъл.

— Няма да оцелееш — предупреди я Плутон. — Отидеш ли на север, ще загинеш заедно с дъщеря си. Виждам го в бъдещето, ясно като бял ден.

— Вън! — изкрещя му тя.

На Хейзъл й се прииска Плутон да остане, да възрази. Тя не знаеше за какво говори майка й, но не й хареса как звучи. Баща й обаче само махна с ръка във въздуха и изчезна в сенките… сякаш наистина бе призрак.

Кралица Мари притвори очи и си пое дълбоко въздух. Хейзъл се уплаши, че странният глас отново ще я обсеби.

Но когато проговори, все още бе на себе си.

— Хейзъл! — излая тя. — Спри да се криеш зад вратата!

Треперейки, Хейзъл се подчини. Тя притисна скицника и моливите до гърдите си. Майка й я погледна така, все едно вижда разочарованието на живота си.

— Събирай си нещата — нареди тя. — Заминаваме.

— На… къде? — заекна Хейзъл.

— Аляска — отговори Кралица Мари. — Там ще се научиш на работа. Ще започнем нов живот — майка й го произнесе по особен начин, все едно имаше предвид, че ще създаде „нов живот“ за някой или нещо друго.

— Какво имаше предвид Плутон? — попита Хейзъл. — Той наистина ли ми е баща? Каза, че си пожелала…

— Върви в стаята си! — кресна майка й. — И си опаковай боклуците!

Хейзъл излезе и внезапно се върна в настоящето.

Нико разтърсваше раменете й.

— Пак го направи — каза той.

Хейзъл премигна. Двамата стояха на покрива на Плутоновия храм. Слънцето бе слязло по-ниско в небето, а около нея се бяха появили още диаманти. Очите й смъдяха от плач.

— Извинявай — промърмори тя.

— Няма за какво — отговори Нико. — Къде беше?

— В апартамента на мама. В деня, в който заминахме.

Нико кимна. Той я разбираше по-добре от останалите. Самият той бе дете на четирийсетте години, роден само няколко години след Хейзъл. Бе прекарал няколко десетилетия във вълшебен хотел. Но миналото на Хейзъл бе далеч по-лошо от неговото. Причинила бе толкова страдания…

— Трябва да се научиш да владееш тези спомени — предупреди я Нико, — ако припаднеш така по време на битка…

— Знам — каза тя, — опитвам се.

Нико стисна ръката й.

— Всичко е наред. Според мен това е страничен ефект от… сещаш се. Престоя ти в отвъдното. Надявам се с времето да отмине.

Но Хейзъл не бе сигурна в това. След осем месеца припадъците ставаха все по-лоши, сякаш душата й се опитваше да живее в две различни времена едновременно. Никой преди не се бе връщал от мъртвите, не и по този начин. Нико се опитваше да я успокои, но истината бе, че никой от тях не знаеше какво може да стане.

— Не мога да се върна на север — каза Хейзъл. — Нико, ако поискат да се върна там…

— Ще се оправиш — опита се да я успокои той. — Този път ще си с приятели. Пърси Джаксън ще изиграе важна роля в това, което предстои. Чувстваш това, нали? Той е добър човек и могъщ съюзник.

Хейзъл си спомни какво й бе казал Плутон преди години — че потомък на Нептун ще измие проклятието й и ще й донесе умиротворение.

Дали говореше за Пърси? Може би, но Хейзъл чувстваше, че нещата няма да се наредят лесно. Тя дори не бе сигурна, че Пърси ще оцелее сред срещата си с нещото, което ги очакваше на север.

— А той откъде се появи? — попита тя. — Защо духовете го наричат грък?

Преди Нико да отговори, над реката се чуха рогове. Легионерите се събираха за вечерния събор.

— По-добре да слизаме — каза Нико. — Имам чувството, че игрите тази вечер ще са любопитни.