Синът на Нептун

XIX. Хейзъл

Хейзъл беше нещо като спец по паранормалното. Виждала бе майка си обсебена от първична земна богиня, беше създала гигант от злато, бе унищожила цял остров, беше умряла и се бе върнала от отвъдното.

Но да бъде отвлечена от трева бе нещо ново дори за нея.

Чувстваше се като заклещена във фуния от растения. Беше чувала как съвременните певци скачат в тълпата и биват носени на ръце от хиляди хора. Допусна, че усещането е подобно — само дето тя се движеше хиляда пъти по-бързо и много се съмняваше тревата да я обожава.

Не можеше да седне. Не можеше да докосне земята. Мечът все още бе увит в спалния чувал на гърба й, но тя не можеше да го достигне. Растенията й пречеха да се опомни, подхвърляха я насам-натам, порязваха я. Едвам виждаше звездите от зелено-жълто-черната бъркотия от треволяци пред очите си.

Виковете на Франк заглъхнаха в далечината.

Беше й трудно да мисли ясно, но Хейзъл осъзна едно нещо — че се движи бързо. Накъдето и да я водеха, скоро щеше да е твърде далеч и приятелите й нямаше да могат да я намерят.

Тя затвори очи и се постара да игнорира подхвърлянето и подмятането. Сетне изпрати мислите си към земята под себе си. Злато, сребро — щеше да е доволна от всичко, стига то да смутеше нападателите й.

Не усети нищо. Под нея нямаше никакви богатства.

Тъкмо беше започнала да се отчайва, когато усети огромно студено петно под себе си. Вкопчи в него цялото си съзнание, пускайки ментална котва. Внезапно земята се разтърси. Растенията я пуснаха и тя се изстреля нагоре като заряд на катапулт.

За миг останала в безтегловност, тя отвори очи и завъртя тяло във въздуха. Земята бе на около шест метра под нея.

След това започна да пада. Спомни си бойното обучение. Беше се упражнявала за това, падайки от огромни орли. Сви се на кълбо, омекоти падането, като се завъртя, и се изправи.

Разви спалния чувал и извади меча си. На няколко метра вляво от нея, насред полята, имаше скала с размерите на гараж. Хейзъл осъзна, че това е нейната котва. Тя я беше накарала да се появи.

Тревата се развълнува. Гневни гласове засъскаха невярващо към огромния камък, който ги бе забавил. Преди да се прегрупират, Хейзъл хукна към скалата и се покатери на върха й.

Тревата се размърда около нея като пипалата на гигантска анемония. Хейзъл почувства колко ядосани са похитителите й.

— Не може да растете върху камък, нали? — извика тя. — Марш оттук, семена нахални! Оставете ме на мира.

— Шиста — каза някой ядосано от тревата.

Хейзъл повдигна вежди.

— Моля?

— Шиста! Голяма шиста!

Една монахиня от академията „Света Агнес“ веднъж бе измила със сапун устата на Хейзъл, задето бе казала нещо много подобно17, но сега не знаеше как трябва да реагира. Тогава — навсякъде около каменния остров — похитителите й се материализираха от тревата. На пръв поглед приличаха на купидончета — група дебели малки ангелчета. Но когато приближиха, Хейзъл видя, че в тях няма нищо ангелско.

Бяха с размерите на бебета и закръглени също като тях, но кожата им бе зеленикава, като че ли във вените им течеше хлорофил. Имаха сухи, чупливи криле, сякаш направени от царевични люспи, а косите им бяха бели и отново царевични на вид. Лицата им бяха изпити и направени от зърна, а очите им бяха зелени. От устите им се подаваха остри кучешки зъби.

Най-голямото от човечетата пристъпи напред. То имаше жълта препаска и остра коса като стръкове пшеница. Изсъска към Хейзъл и се заклатушка напред-назад, толкова бързо, че тя се уплаши да не му падне препаската.

— Мразя шисти! — оплака се създанието. — Пшеница не расте!

— И сорго18 не расте! — обади се друго.

— Ечемик! — извика третото. — Ечемик също не расте! Мрази шисти!

Коленете на Хейзъл потрепериха. Малките същества сигурно щяха да са смешни, ако не я бяха обкръжили и не я гледаха със заострените си зъби и гладни зелени очички.

Приличаха на купидончета пирани.

— Имате предвид скалата? — успя да попита тя. — Нарича се шиста?

— Да, зеленият камък. Шистата! — извика първото същество. — Гадна скала!

Хейзъл започна да разбира как го е призовала.

— Значи е скъпоценен камък. Нали?

— Пфф! — обади се човечето с жълта препаска. — Тъпите човеци правят бижута от него! Дали е ценен? Може би. Но не колкото пшеницата.

— Или ръжта!

— Или ечемика!

Останалите се включиха в спора, споменавайки различни типове зърнени култури. Наобиколиха скалата, без да се опитват да се покатерят по нея. Още не. Но ако я нападнеха едновременно, нямаше да може да ги удържи.

— Вие сте слуги на Гея — предположи тя, колкото да удължи разговора. Може би Пърси и Франк не бяха далеч. Може би щяха да успеят да я намерят, издигната високо над полята. Съжали, че мечът й — за разлика от този на Пърси — не блестеше.

Човечето с жълта препаска изсъска:

— Ние сме карпои, духовете на зърното. Деца на Майката Земя, да! Помагаме й, откак се помним! Преди тъпите хора да ни култивират, бяхме диви. И отново ще бъдем! Пшеницата ще погуби всичко!

— Не, ръжта ще владее!

— Ечемикът над всички!

Другите се присъединиха, но всеки знаеше неговото си.

— Да. — Хейзъл с мъка преглътна погнусата си. — Значи ти, с жълтите… ъъъ… гащета, си Пшеничко.

— Мхм — кимна Пшеничко, — слез от шистата, момиче. Ще те заведем при армията на господарката. Ще ни се отплатят богато. А после ще те убият бавно!

— Звучи изкусително — отговори Хейзъл, — но не, благодаря.

— Ще ти дам пшеница — предложи Пшеничко, сякаш това бе добра сделка за живота й. — Толкова много пшеница!

Хейзъл се опита да премигне. Колко надалеч я бяха отвели? Колко време щеше да отнеме на приятелите й да я намерят? Карпоите ставаха все по-нахални, приближаваха скалата в групички от по двама или трима, драскаха по камъка, за да проверят дали той ще ги нарани.

— Преди да сляза — повиши глас тя, надявайки се да се чуе из цялото поле — може ли да ми обясните нещо. Вие сте духове на зърното, нали? Защо тогава не сте на страната на боговете? Не е ли Церера богиня на Земеделието?

— Зло име! — зави Ечемичко.

— Култивира ни! — оплака се Ръжко. — Кара ни да растем в редички! Позволява на хората да ни жънат! Пфу! Когато Гея отново стане господарка на света, ще растем диви и щастливи, да!

— Ясно — кимна Хейзъл. — Значи тази армия, в която ме водите в замяна на пшеница…

— Може и ечемик — предложи щедро Ечемичко.

— Супер — съгласи се Хейзъл, — та къде, казвате, е тази армия?

— Отвъд могилата! — плесна с ръце Ръжко. — Майката Земя ни каза: „Намерете дъщерята на Плутон, която е отново жива. Не я убивайте, а само ми я доведете, за да я измъчвам лично.“ Гигантът Полибот ще ни възнагради щедро в замяна на живота ти. След това ще продължи на юг и ще унищожи римляните. Ние не можем да бъдем убити, не. Но ти можеш, да.

— Всичко това е прекрасно — опита се да звучи въодушевено Хейзъл. Не бе лесно, предвид това, че Гея й бе замислила специално отмъщение.

— Вие не можете да бъдете убити, защото Алкионей е пленил Смъртта, нали?

— Точно! — доволно каза Ечемичко.

— И го държат окован в Аляска — каза Хейзъл. — Къде, по-точно, казахте?

Ръжко понечи да отговори, но Пшеничко полетя към него и го събори. Карпоите се сбиха помежду си, разпадайки се в облаци зърна. Хейзъл се изкуши да избяга в суматохата, но тогава Пшеничко отново се изправи, хванал Ръжко.

— Стига! — извика той на останалите. — Не разрешаваме многозърнени битки!

Карпоите отново придобиха своя вид на хищни дебели ангелчета.

Пшеничко избута Ръжко настрана.

— Много си ми умничка — каза той на Хейзъл. — Опита се да ни подмамиш, за да издадем тайните си. Но ти никога не ще намериш леговището на Алкионей!

— Вече знам къде е — каза тя с мнимо самочувствие. — На остров в Залива на Въскресението.

— Ха! — излая Пшеничко. — Това място потъна под вълните много отдавна. Би трябвало да го помниш, защото Гея определено си го спомня! Понеже ти прецака плана й, тя трябваше отново да заспи. Десетилетия и десетилетия! Но Алкионей се надигна в тъмните времена!

— Осемдесетте години! — съгласи се Ечемичко. — Ужасни, ужасни времена!

— Дааа — съгласи се Пшеничко, — а нашата господарка още спи! Алкионей бе принуден да чака, да планира. Чак сега Гея се размърда. Но тя те помни, помни те и нейният син!

Сорго се изхили злобно.

— Никога не ще намериш затвора на Танатос! Цяла Аляска е дом на гиганта! Може да държи Смъртта където си иска! Ще трябва да търсите години наред, за да го намерите, а на тъпия ви лагер му остават броени дни. По-добре се предай и ще ти дадем много зърно.

Мечът натежа в ръката на Хейзъл. Тя се боеше от завръщането си в Аляска, но поне бе имала идея къде да търси Танатос. Беше предположила, че островът, на който бе умряла, не е бил унищожен напълно или се е издигнал отново с пробуждането на Алкионей. Надявала се бе, че базата на врага отново ще е там. Но ако островът наистина бе потънал, нямаше представа къде да търси гиганта. Аляска беше огромна. Можеха да я обикалят с години и никога да не го намерят.

— Дааа! — каза Пшеничко, доловил отчаянието й. — Предай се!

Хейзъл стисна своята спата.

— Никога! — тя извиси глас, надявайки се приятелите й да я чуят. — Ако трябва да ви унищожа всичките, ще го направя. Аз съм дъщерята на Плутон!

Но карпоите приближаваха. Те сграбчиха скалата, съскайки, все едно тя ги изгаря, но започнаха да се катерят по нея.

— Сега ще умреш — обеща й Пшеничко, оголвайки зъбите си, — ще изпиташ гнева на зърното!

И тогава се чу съскащ звук. Усмивката на Пшеничко замръзна. Той погледна към златната стрела, забила се в гърдите му.

Сетне се разпадна на парчета зрънчо.